№ 7536
гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско
дело № 20211110125680 по описа за 2021 година
Предявени са от "ФИРМА чрез ФИРМА клон България, срещу Д. Н. ДЖ.
установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. чл.
240, ал. 1, чл. 86 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит за установяване на
незаплатени задължения за главница в размер на 5696,88 лв., представляващи задължение по
договор за потребителски кредит от 05.06.2015г., ведно със законната лихва от 05.01.2021г.
до изплащане на вземането и мораторна лихва в размер на 1998,70 лв. за периода
20.05.2017г.-16.12.2020г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 17.02.21г. по ч. гр. д. № 344/2021г. по описа на СРС, 69с-в.
В условията на евентуалност са предявени осъдителни искове за същите суми.
Ищецът твърди, че между му „ФИРМА“ ЕАД и ответника е налице облигационно
отношение по договор за заем, по силата на който заемодателят е предоставил на ответника
заем, а ответникът е поел задължение да връща заема на месечни вноски, включващи
главница и възнаградителна лихва. Поддържа, че ответникът е не е изпълнил в цялост
задължението за връщане на заетата сума, като задължението е обявено за предсрочно
изискуемо към 20.05.17г., поради което счита, че му се дължи и обезщетение за забава. В
условията на евентуалност, при отхвърляне на главните установителни искове, предявява
осъдителни искове за търсените суми .
Ответникът е подал отговор на исковата молба, с който исковете се оспорват като
недопустими и неоснователни.Релевира възражения за недействителност на договора и за
нищожност на отделни клаузи от него , поради нарушение на чл. 10 и чл.11 от ЗПК , както и
по отношение клаузите, предвиждащи заплащане на лихви в търсените размери. Релевира
1
възражение за давност по отношение на установителните и на осъдителните претенции.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже, че между „ФИРМА“ ЕАД и ответника е сключен действителен
договор за заем /чрез предаване на заетата сума/, по силата на който за ответника е
възникнало задължение да върне заетата сума заедно с възнаградителна лихва, че е настъпил
падежът на задължението за връщане на сумата. В тежест на ищеца е да установи
действителността на договора, от който черпи правата си и на отделните негови клаузи. По
иска по чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на
ответника в забава – настъпил падеж на задължението.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже положителния
факт на погасяване на дълга на падежа, за което не сочи доказателства.
На първо място по допустимостта на иска. Според ответника производството е
недопустимо, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено от
"ФИРМА"С.А. клон България, като клонът няма правосубектност.
Видно от представеното извлечение от основно вписване в търговския и фирмен
регистър към 13.03.2018 г., нотификация за презгранично сливане, както и удостоверение от
Търговския съд в Париж, Отдел "Документация и проучвания" "ФИРМА " ЕАД се е вляво в
" ФИРМА ", френско акционерно дружество, вписано в Търговския регистър. В конкретния
случай, страна в правоотношението е чуждестранно търговско дружество "ФИРМА " С. А.,
Париж, Франция, което осъществява дейност в Република България, чрез вписан в
Търговския регистър клон - "ФИРМА " С. А. – клон България. Именно от чуждестранното
дружество чрез клона е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ.
исковата молба. Предвид изложеното, възражението на ответника е неоснователно.
Установява се от приложения по делото Договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-11305151/05.06.2015 г. и Общите условия към Договора за кредит /подписани от
ответника/, че между ответника и "ФИРМА" ЕАД валидно е възникнало правоотношение по
договор заем, по силата на който на 05.06.2015 г. последният е предоставил на ответника
паричен потребителски заем в размер на сумата от 6200 лв., а ответникът се е задължил да
върне на ищеца сумата на 72 месечни вноски, всяка от които в размер на 246,06 лв.,
дължими през периода 20.07.2015 г. – 20.06.2021 г. Уговорен е годишен процент на
разходите от 46,61% и лихвен процент от 37,59%. Предвиден е разход за застрахователна
премия от 1785,60 лв., както и такса ангажимент от 155. Общата стойност на плащанията
възлиза на 17716,32 лв.
Между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит, тъй като са изпълнени всички изисквания на чл. 430 ТЗ и чл. 9, ал. 1
ЗПК. Между страните е сключен писмен договор, въз основа на който кредиторът-ищец се е
задължил да предостави на потребителя-ответник кредит под формата на парична сума за
2
определена цел, която длъжникът се е задължил да ползва съобразно уговореното и да върне
в определения срок, като договорът съдържа всички необходими реквизити. Приложение в
отношенията между страните следва да намерят нормите на ЗПК в действащата към момента
на сключване на договора редакция, тъй като ответникът има качеството потребител по
смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и няма данни при сключването на договора
физическото лице да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност –
чл. 9, ал. 3 ЗПК.
От страна на ответника са наведени възражения за допуснати нарушения на чл. 10,
ал.1, чл. 11, ал.1, т.6, т.9а, т.11, т.23,24 от ЗПК. Навеждат се доводи и за превишен размер на
лихвения процент.
В договора за потребителски кредит е посочен фиксиран размер на годишната
договорна лихва – 37,59 %, годишен процент на разходите – 46,61 %. Посочен е общият
размер на задължението, определен към крайния срок на издължаването – 17716,32 лв. Ето
защо за ответника е била налице яснота относно финансовата тежест, която поема чрез
сключването на оспорения договор за потребителски кредит, като е обезпечена
възможността му да извърши обоснована преценка относно общ размер на задължението,
което произтича от договора за потребителски кредит. Страните са постигнали съгласие за
условията за издължаване на кредита, размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски, дължими ежемесечно – кредит в размер на 6 200 лв. главница, 72
погасителни вноски, при месечна погасителна вноска от 246,06 лв., застрахователна премия
– 1785,60 лв., такса ангажимент – 155 лв. (решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015
г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК; решение та СЕС по дело № С-
453/2010 г). договорът е сключен в изискуемата писмена форма като не се установява
нарушение на изискванията по чл. 10, ал.1 ЗПК, включително и по отношение на шрифта.
Не се констатира и нарушение на чл. 11, ал.1, т.6 ЗПК, доколкото неразделна част от
договора е погасителният план, в който е видно кога се дължи последната вноска. Освен
това, съгласно чл. 22 ЗПК посочването срока на договора не е изискване за неговата
действителност.
Не е допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.9а ЗПК, изискваща в договора за кредит да
се посочи методиката за изчисляване на референтния лихвен процент. В процесния договор
за кредит е определен фиксиран лихвен процент, от което следва, че разпоредбата на чл. 11,
ал.1, т.9а ЗПК в случая е неотносима, тъй като се отнася до променливи лихвени проценти-
арг. от §1, т.5а от ДР на ЗПК.
Не е налице и нарушение на чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК. Както бе посочено, в договора са
посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително приложен е
погасителен план, неразделна част от договора, приет по делото и неоспорен от страните,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е било необходимо да се
посочва последователността на разпределение на вноските за главница и лихва между
различните неизплатени суми. Такова изискване по чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК е поставено само
3
при различни лихвени проценти за целите на погасяването, какъвто не е случаят.
Неоснователно е и възражението за нарушение на чл. 11, ал.1, т.20 ЗПК, доколкото в
чл. 11 от договора е предвидено правото на отказ. А непосочването в договора на реда за
прекратяването му и наличието на извънсъдебни способи за разрешаване на спорове и за
обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и
условията за тяхното използване /чл. 11, ал. 1, т. 23 и 24 ЗПК/ не влече недействителност на
договора за потребителски кредит.
Въпреки това, съдът дължи служебна проверка за валидността на договорните клаузи,
предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави,
тъй като се касае за императивни материалноправни норми.
Процесният договор не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за
потребителския кредит, според който следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за
кредит ГПР е посочен във фиксиран размер – 46,61 %, но липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му.
Според чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
На следващо място, съдът намира, че ГПР по процесния договор е формиран в
противоречие с императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно тази
разпоредба годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, е в сила от 23.07.2014 г. и е
приложима по отношение на процесния договор за потребителски кредит, който е сключен
на 05.06.2015 г. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит размерът на
законната лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 %, плюс 10 пункта
отгоре.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК "годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците при сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит". Съгласно легалното определение на "общ разход
по кредита за потребителя", дадено в т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК, това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
4
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по – специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредит е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси".
В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 46,61 % не надвишава
пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в поле "Параметри и
условия" на процесния договор е видно, че освен заплащането на 37,59 % възнаградителна
лихва, е предвидено и заплащането на такса ангажимент – 155 лв., както и на
застрахователна премия в размер на 1785,60 лв. Съгласно чл. 4 от ОУ за застраховка
"Защита на плащанията" към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя
и ответника, "кредитополучателите едновременно с попълването и подписването на
договора за кредит изразяват своето изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат
настоящите ОУ. Декларацията за приемане на застраховането и ОУ е неразделна част от
всеки договор за кредит". Тълкуването на посочената разпоредба от ОУ за застраховка
"Защита на плащанията" към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя
и ищеца, води до извода, че те са приложими за всички кредитополучатели, сключили
договор за кредит с ищеца. Същевременно от формуляра на договора за кредит е видно, че
заплащането на застрахователна премия е включено в предварително изготвения от
кредитора формуляр. Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че
сключването на договор за застраховка представлява задължително условие за получаването
на кредита. Ето защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде
включено в ГПР /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено. В ГПР е следвало да
бъде включена и таксата ангажимент, като разход, пряко свързан с договора за кредит, което
също не е сторено.
По делото се установява, че на кредитополучателя е предоставен кредит в размер на
6200 лв., а сумата, която следва да върне на кредитора, е 17716,32 лв., т. е. налице е
надвишaване с почти 200 % на заетата сума. Горното обуславя извода, че реалното
оскъпяване на кредита /показател, за което е ГПР/ надвишава пет пъти размера на законната
лихва /чл. 19, ал. 4 ЗПК/, а това води до нищожност на клаузата за ГПР на основание чл. 19,
ал. 5 ЗПК.
На следващо място, в разглеждания случай посоченият в договора лихвен процент от
37,38 % е около четири пъти размера на законната лихва. Съдът възприема константната
практика, съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка
за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. С
така уговореното възнаграждение, което се явява близо половината от предоставената сума,
изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които
си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От
5
друга страна, кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на кредита оценка за финансовото състояние на потребителя – виж чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК. Ето
защо клаузата от процесния договор, предвиждаща задължение за заплащане на
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 37,38 % е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
С оглед на това и разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит Договор
за потребителски кредит PLUS-11305151/05.06.2015 г. се явява недействителен и при това
положение се дължи само чистата сума по него, но не дължи лихви и други разходи по
кредита. Това се отнася и за обезщетението за забава, тъй като предвид недействителността
на договора, приложима е разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и за поставяне в забава е
необходима покана. Такава е едва исковата молба, която съобразно фикцията на чл. 422
ГПК, се счита предявена от постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда, поради което
и оттогава ще е дължима законна лихва върху главницата, но не и лихва (обезщетение) за
забава в размер на 1998,70 лв. за исковия период от 20.05.2017 г. до 16.12.2020 г.
Видно от приетото по делото заключение по ССчЕ ответникът е заплатил на ищеца
сумата от 5287,60 лв. Със заплатената от ответника сума е възможно погасяване само на
валидно възникналото задължение за връщане на чистата стойност на кредита /главницата/.
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер на 912,40 лв., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – получената чиста стойност на кредита подлежи на връщане
при поискване / чл. 23, ЗПК/ .
По изложените по-горе съображения , на отхвърляне подлежат и предявените при
условията на евентуалност осъдителни искове за търсените суми.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното и в исковото производство. Предвид изхода на
спора право на разноски имат и двете страни, съразмерно на уважената, респ. –на
отхвърлената част от исковете.
За заповедното производство ищецът е сторил разноски в размер на 203,91 лв., от
които съразмерно му се дължат 24,18 лв.
За заповедното производство дължимото на ответника адв. възнаграждение, предвид
направеното възражение за прекомерност от ищеца, следва да бъде намалено до
минималния размер. В Наредба № 1/09.07.2004 г. не е определен минимален размер на
6
адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу
издадена заповед за изпълнение, поради което възнаграждението, съобразно § 1 от
Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/09.07.2004 г., следва да се определи по
аналогия, като се изходи от вида на процесуалното действие. Както се изясни,
процесуалното действие на адвоката се изразява в попълване на утвърден образец на
възражение по чл. 414 ГПК, който се връчва на длъжника и съдържа указания за
попълването му, поради което това действие следва да се приравни по сложност на
посоченото в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. - изготвяне на книжа и молби, за което е
предвидено минимално възнаграждение в размер на 50 лв. В конкретния случай е
неприложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, тъй като същата може да се отнесе в
заповедното производство само към заявителя, не и към защитата на длъжника срещу
заповедта. Поради това, съдът приема, че размерът на минимално адвокатско
възнаграждение в заповедното производство за подаване на възражение по чл. 414 от
ГПК възлиза на 50 лв. , като съразмерно на отхвърлените искове следва да се присъдят
44,07лева на процесуалния представител на ответника за заповедното производство.
За исковото производство ищецът е сторил разноски в размер на 153,91 лв. за платена
държавна такса, 300 лв. депозит за експертиза, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът му
определя и юрк. възнаграждение за осъщественото процесуално представителство в размер
на 100лв. От общият размер на разноските – 553,91 лв., съразмерно на уважената част му се
дължат 65,67 лв.
Ответникът претендират разноски за исковото производство за адвокатско
възнаграждение за процесуална защита по делото по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. При
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, насрещната страна по делото се осъжда
да заплати възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ, ако е налице
някое от основанията по чл. 78 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от
ЗА възнаграждението се определя от съда. Твърденията за осъществяване на безплатна
правна помощ на основание сключен договор за правна защита и съдействие, с който са
предоставени процесуални права на адвоката пред съда е достатъчно основание за
присъждане на адвокатско възнаграждение, съобразно съдебната практика. Съдът определя
възнаграждението в размер не по- нисък от предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 715 лв. в
процесния случай за исковото производство и осъжда другата страна да го заплати по
съразмерност или в размер на 630,23 лв.
Воден от горното, Софийски районен съд, 69 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал.1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1, чл. 86 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит
7
искове от "ФИРМА чрез ФИРМА клон България, ЕИК: ****, седалище и адрес на
управление гр. София, АДРЕС срещу Д. Н. ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: гр. София,
АДРЕС за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 344/2021г. по описа на СРС, а именно: 912,40 лв., представляващи дължима
главница по договор за потребителски кредит от 05.06.2015г., ведно със законната лихва от
05.01.2021г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.02.21г. по ч. гр. д. № 344/2021г. по описа на СРС,
69с-в., като ОТХВЪРЛЯ установителните искове за установяване съществуването на
вземане за главница за горницата над уважения размер от 912,40 лв. до пълния предявен
размер от 5696,88 лв., както и иска за установяване на вземане за сумата от 1998,70 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода 20.05.2017г.-16.12.2020г., както и
предявените осъдителни искове за същите суми .
ОСЪЖДА Д. Н. ДЖ., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. Надежда II, АДРЕС,
да заплати на „ФИРМА чрез ФИРМА клон България, ЕИК: ****, седалище и адрес на
управление гр. София, АДРЕС, сумата от 24,18 лв. – разноски в заповедното производство
по ч.гр.д. № 344/2021г. на СРС, 69с-в , и сумата от 65,57 лв. – разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА "ФИРМА чрез ФИРМА клон България, ЕИК: ****, седалище и адрес на
управление гр. София, АДРЕС да заплати на адв. Н.И. И. ,ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, АДРЕС, офис-партер, на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 630,23 лв., направени в
исковото производство разноски.
ОСЪЖДА "ФИРМА чрез ФИРМА клон България, ЕИК: ****, седалище и адрес на
управление гр. София, АДРЕС да заплати на адв. К.И.Б., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, АДРЕС, офис-партер, на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 44,07 лв., направени в
заповедното производство по ч.гр.д. № 344/2021г. на СРС, 69с-в разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8