РЕШЕНИЕ
№ 3634
гр. Варна, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Елена Ив. Стоилова
при участието на секретаря Д. Ст. Илиева
като разгледа докладваното от Елена Ив. Стоилова Гражданско дело №
20233110101374 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от Д. Г. Н., ЕГН
**********, с постоянен адрес в гр.***, ул. „***” № *** срещу „***” АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, р-н ***; бул.”***”,
***, представлявано от Г.К. М.И. А. С.Т. А..
Предмет на разглеждане е предявен от Д. Г. Н. срещу „***” АД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
заплащане на сумата от 19 лв., представляваща заплатена на 25.06.2020 г. без
основание такса за възстановяване на ел. захранването в обект на
потребление, находящ се в гр. ***, ул. „***“ № ***, с абонатен № *** и
клиентски № **********, за която сума е издадена фактура № *** от *** г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 06.02.2023
г., до окончателното изплащане на задължението.
По твърдения в исковата молба, между страните е налице валидно
възникнало облигационно правоотношение по договор за покупко-продажба
на електроенергия до посочения обект на потребление, за който е разкрита
партида с абонатен № *** и клиентски № **********. Ищецът твърди, че на
*** г. е заплатил процесната такса от 19 лв., начислена в издадената от
ответника „***” АД фактура № *** от *** г., за възстановяване на ел.
захранването в обекта. Счита, че таксата е недължимо платена, тъй като
липсва основание за начисляването й. В тази връзка поддържа, че клаузата на
чл. 37 от приложимите Общите условия на „***” АД, предвиждаща
заплащането на направените разходи за прекъсване и възобновяване на
1
снабдяването, противоречи на разпоредбите на чл. 122-124 ЗЕ, които
предвиждат безусловното възстановяване на ел. захранването след отпадане
на основанието за прекъсването му.
Отделно намира, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 18
ЗЗП, тъй като предоставя възможност на доставчика едностранно да определя
обезщетение за претърпени вреди поради включване и изключване на
снабдяването, без да са налице доказани по вид и размер негови разходи,
сторени във връзка с виновно противоправно поведение на потребителя.
Счита още, че таксата за възстановяване на захранването изобщо не се следва
на ответното дружество, което няма правомощия да извършва действия по
електропреносната мрежа.
По изложените съображения по същество моли за уважаване на
предявения иск и присъждане на разноски по делото.
Прави и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба,
в който излага становище за допустимост, но неоснователност на предявения
иск. Не оспорва обстоятелството, че за процесната сума е издадена
посочената фактура на стойност 19 лв., както и че същата е заплатена от
ищеца.
Поддържа, че прекъсването на захранването на абоната е следствие от
неговото виновно неизпълнение на договорните му задължения, изразяващо
се в допусната забава в плащането на консумираната ел. енергия с повече от
20 дни – чл. 34 от ОУ.
Счита, че е налице правно основание за начисляване на процесната такса,
като се позовава на клаузата на чл. 37, ал. 1 от ОУ. Намира, че, макар
разходите по прекъсване и възстановяване на преноса да се понасят от „***“
АД, таксата за възстановяване на продажбата на електрическа енергия по
същество представлява такса за вид мрежова услуга по смисъла на т. 6, § 1 от
ДР на Правилата за търговия с електрическа енергия (ПТЕЕ), поради което
същата се дължи на крайния снабдител, какъвто се явява той, на основание
чл. 28, ал. 1 от ПТЕЕ.
Оспорва да е налице противоречие на чл. 37, ал. 1 от ОУ със Закона за
енергетиката. Заявява, че е изпълнил задължението си по чл. 124 ЗЕ да
възстанови електроснабдяването в обекта след заплащането на дължимите
суми за потребена ел.енергия в него.
Посочва, че ЗЕ не отрича възможността за възстановяване на вредите,
понесени от електроразпределителното дружество при неизпълнение на
задълженията на абоната по договора.
Поддържа, че плащането на таксата е определящо не за възобновяване
на снабдяването, а за възобновяване на продажбата на енергия, като
снабдяването на обекта с ел. енергия се изразява в принципната възможност в
2
същия да бъде ползвана такава. Пояснява, че посочената такса е част от
ценоразпис, който е публично обявен и всеки абонат е запознат със
съдържанието му.
Навежда доводи за липса на противоречие на чл. 37, ал. 1 от ОУ със
Закона за защита на потребителите, като намира за бланкетни и необосновани
аргументите на ищеца в тази насока.
Счита, че посочената клауза не съдържа уговорка във вреда на
потребителя, а предвижда ангажиране на неговата гражданска отговорност за
виновно неизпълнение на договорните му задължения.
Оспорва да е налице противоречие с чл. 143, т. 2 и т. 18 ЗЗП, тъй като
ценоразписът, в който е посочена таксата, е публично известен и 3 абонатът е
бил предварително уведомен за размера .
Поддържа, че клиентът е имал възможност да влияе върху съдържанието
на ОУ, но не се е възползвал от нея, като не е подал писмено заявление по
реда на чл. 52 от ОУ, с което да предложи специални условия.
Отделно излага, че клаузата, предвиждаща начисляване на процесната
такса, има неустоечен характер и цели не само поправяне на вредите, но и
стимулиране на абоната да не допуска виновно неизпълнение на
задълженията си по договора. По изложените съображения по същество моли
за отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски по делото, вкл.
адвокатско възнаграждение.
Релевира и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
В проведеното съдебно заседание по делото ищецът чрез процесуалния
си представител моли за уважаване на иска на посочените в исковата молба
основания. Ответникът чрез процесуалния си представител моли за
отхвърляне на иска на посочените в отговора на исковата молба основания.
След като разгледа извършените до момента съдопроизводствени
действия, направените искания и събраните доказателства, съдът
установи следното:
От събраните по делото писмени доказателства: извлечение за фактури и
плащания за период към дата *** г. на Д.Н., фактура № ***/*** г., се
установява следната фактическа обстановка: ответникът е доставчик на
електроенергия на ищецът, който има качеството на потребител за обект на
потребление, находящ се в гр. *** ул. „***“ № ***, с абонатен № *** и
клиентски № **********.
Ищцовото дружество е издало фактура № *** от ** г. за сума в размер на
19 лева – такса за възстановяване на електрозахранването, която е заплатена
от ищцата.
Въз основа на така установената фактическа обстановка по делото
съдът прави следните правни изводи:
3
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД от Д. Г. Н. срещу „***” АД за заплащане на сумата от 19 лв.,
представляваща заплатена на *** г. без основание такса за възстановяване на
ел. захранването в обект на потребление, находящ се в гр. ***, ул. „***“ №
***, с абонатен № *** и клиентски № **********, за която сума е издадена
фактура № *** от *** г., ведно със законната лихва, считано от датата на
исковата молба – 06.02.2023 г., до окончателното изплащане на задължението.
Съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото,
на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, следните обстоятелства: 1.)
наличието на валидно възникнало между страните договорно
правоотношение по повод доставката на електроенергия за обект на
потребление, находящ се в гр. *** ул. „***“ № *** с абонатен № *** и
клиентски № **********, при публично известни Общи условия; 2.) че на
25.06.2020 г. ищецът е заплатил в полза на ответника начислената такса за
възстановяване на ел. захранването в обекта в размер на 19 лв. по издадената
фактура № *** от *** г
При така установените безспорно факти, единственият спорен между
страните въпрос е правен - има ли основание ответното дружество да
начислява такса за възстановяване на ел.захранване прекъснато по вина на
потребителя.
Съгласно чл. 37, ал.1 ОУ за продажба на ел.енергия от ответното
дружество, одобрени с решение ОУ- 06/21.07.2014г. на ДКЕВР обнародвани
и влезли в сила на потребителите, ответното дружество изисква от **** АД
възстановяване на преноса на ел. енергия след отпадане на основанията за
прекъсването, като продажбата се възстановява, след като клиентът заплати
на дружеството цена съгласно ценоразпис, в която са включени всички
направени разходи за прекъсване и възстановяване на продажбата на ел.
енергия. В ценоразпис на услуги предлагани от дружеството в сила от
16.12.2013г. е предвидено, че за услугата възстановяването на снабдяването
на клиент прекъснат за неплатена ел. енергия от електромер дължимата цена
е в размер на 19лева. Плащането й е условие за извършване на услугата.
Хипотезите, в които операторите на електропреносните и
електроразпределителните мрежи имат право да прекъсват подаването на ел.
енергия са изрично регламентирани в нормите на чл. 122- 124 ЗЕ.
Действително, както е заложено и в ОУ на дружеството, чл. 123 ЗЕ
предвижда, че това е възможно и когато крайните клиенти са в неизпълнение
на задължения по договора за продажба на електрическа енергия,
включително това за своевременно заплащане на всички дължими суми във
връзка със снабдяването с електрическа енергия. Съгласно чл. 124 ЗЕ
енергийното предприятие възстановява снабдяването и/или
присъединяването на клиентите след отстраняване на причините, довели до
преустановяването им. Т.е липсва законова регламентация относно
4
дължимост от страна на потребителя на допълнителни такси и възстановяване
на разходи, които предприятието е направило или би направило по повод
изпълнение на това му законово и договорно задължение за възстановяване
на ел. захранването. Единственото условие поставено от закона е да са
отпаднали причините наложили това прекъсване. Така че, дори и принципно
предприятието да реализира разходи по тази дейност, то предварителното им
заплащане от страна на потребителя не може да служи като основание за
отказ от изпълнение на вмененото му от закона задължение да възстанови ел.
подаването. Наличието на договорни отношения между потребителя и
доставчика налага при уреждане на такъв вид спорни отношения по повод
реализиране договорната отговорност на потребителя за вреди, да има, както
доказано виновно неизпълнение на договорно задължение на конкретния
потребител, така и доказани по вид и размер разходи за енергийното
предприятие, които да бъдат заплатени. В случая тези разходи са едностранно
определени от предприятието и то презумптивно само по размер. Извън това,
безспорно е, че фактически дейността по възстановяване се осъществява от
*** АД, което прави изначално неопределени по вид разходите, които
ответникът реализира за тази дейност.
В заключение, съдът приема, че клаузата на чл. 37, ал.1 ОУ е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 2 и т.18 ЗЗП, защото ограничава
правата на потребителя, произтичащи от закон и предоставя възможност на
доставчика едностранно да определя дължимост на обезщетение за
претърпени вреди, поради включване и изключване на снабдяването. И
доколкото клаузата не е уговорена индивидуално, тя се явява и и нищожна
на основание чл.146 ЗЗП /така решение № 125/07.08.2015г. по т.д.
№ 990/2015г. на ВКС, I ТО/. Доводите на ответника, че въпросната такса се
дължи, защото всъщност не е такава за възобновяване на снабдяването, а е
такса за възстановяване на продажбеното отношение, не могат да бъдат
споделени.
Принципно прекъсването на ел.захранването не води до прекратяване на
продажбеното правоотношение, а единствено дава правомерно основание на
доставчика да преустанови временно и до отпадане на причините за това,
изпълнение на задълженията си по договора като оператор на мрежата, без
риск от това да носи договорна отговорност. Така че в крайна сметка
изискването за заплащане на цена на такава услуга за възстановяване на
снабдяването по естеството си е свързано именно с изпълнение на това негово
договорно и законово задължение скрепено в чл. 124 ЗЕ. Тази цена няма и
характер на мрежови услуги, доколкото легалното определение на това
понятие дадено в чл.2 т. 8 ОУ, т. 7 ДР на Правилата за търговия с ел.енергия и
закона е, че те означават достъп до мрежата и пренос на ел. енергия
през електропреносната и електроразпределителната мрежа. Изрично в чл. 37
ОУ е посочено, че въпросната цена е за разходи по прекъсване и
възстановяване на ел. енергия.
С оглед нищожността на клаузата, платената от ищцата сума като цена на
5
услуга за възстановяване на ел.захранването се явява дадена без основание.
Следователно подлежи на връщане. Исковата претенция следва да бъде
уважена.
Ищецът е поискал присъждане на разноски и такива му се дължат на
основание чл.78, ал.1 от ГПК. Според списъка по чл.80 ГПК и
доказателствата за сторените разноски от ищеца те са следните: 50 лева –
държавна такса, която следва да й се присъди. А.С. В. претендира
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищцата, за което
представя договор. Видно от договора за правна помощ процесуалния
представител на ответника е осъществявал безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. На основание чл.38, ал.2 от ЗА съдът
определя адвокатското възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения
в наредбата за минималните адвокатски възнаграждения. Предвид това и на
основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв.В. сума в размер на 400 лева – адвокатско възнаграждение
за оказаната от нея безплатна правна помощ на ищцата по делото.
На ответникът не се дължат разноски предвид изхода на делото.
Мотивиран от изложеното, Варненският Районен Съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „***” АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***; бул.”***”, *** ДА ЗАПЛАТИ на Д.
Г. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр.***, ул. „***” № *** сума в
размер на 19 лв., представляваща заплатена от ищцата на 25.06.2020 г. без
основание такса за възстановяване на ел. захранването в обект на
потребление, находящ се в гр. ***, ул. „***“ № *** с абонатен № *** и
клиентски № **********, за която сума е издадена фактура № *** от
23.06.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба
– 06.02.2023 г., до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, р-н *** бул.”***”, *** ДА ЗАПЛАТИ на Д. Г. Н., ЕГН **********, с
постоянен адрес в гр.***, ул. ***” № *** сторените разноски по делото за
държавна такса в размер на 50 лева, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „***” АД, ЕИК ***,, със седалище и адрес на управление: гр.
***, р-н ***; бул.”***”, *** ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. В. В. от ВАК с л.н.
***Булстат **********, с адрес гр. *** ул. „***“ № *** адвокатско
възнаграждение по делото в размер на 400 лева, на основание чл.38, ал.2 от
ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд, в
6
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7