Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 16.12.2019 Град Стара
Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На шестнадесети октомври Година 2019
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 4605 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” Е. твърди в
исковата си и уточняващата я молба, че подал заявление по чл. 410 ГПК, въз
основа на което била издадена заповед за изпълнение, която била връчена на
ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и имал правен интерес от
процесните искове. Обстоятелството, въз основа на което била издадена заповедта,
бил подписан договор за паричен заем № 2776791/27.03.2017 г. между И., като
заемодател и ответницата, като заемател, който бил сключен при спазване на ЗПК.
Основанието, на което заявлението и исковата молба се подавали от ищеца, било
сключени с И. рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. и приложение № 1 към
него. По силата му вземането му било прехвърлено изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности. Съгласно договора за заем, заемодателят се
задължил да отпусне на заемополучателя паричен заем в общ размер на 1200 лева,
а последният усвоил цялата сума веднага след сключване на договора, с което
заемодателят изпълнил задължението си. Ответницата се задължила да върне заема
съгласно условията на договора, като заплати 1439.52 лева с договорната лихва,
на 12 месечни вноски, всяка по 119.96 лева, включващи първоначална главница и
договорна лихва. По договора за заем ответницата извършила плащания в общ
размер на 859 лева. Към момента дължимата главница била 845.02 лева. За
ползването на заема дължала договорна лихва 114.66 лева от 26.04.2017 г. до
22.03.2018 г., което било падежа на договора. С договора ответницата се
задължила в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на заемодателя
едно от обезпеченията, посочени изчерпателно в договора, а в случай на
неизпълнение дължала неустойка, която се начислявала еднократно, след 3 дни от
сключване на договора и дължала като допълнителна сума към всяка от
погасителните вноски. Към момента дължимата неустойка била 715.48 лева. В
случая ответницата дължала разходи и такса за извънсъдебно събиране на
просроченото задължение в размер 27 лева, които били начислени съгласно чл. 10а ЗПК и нямали характер на неустойка. Ответницата трябвало да плати целия заем на
22.03.2018 г., като до подаването на заявлението и исковата молба сроковете по
всички падежи на тези остатъчни вноски били отдавна изтекли, а ответницата
продължавала виновно да не изпълнява задълженията си, поради което дължала и
обезщетение за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница в размер на
26.95 лева от 27.04.2017 г. до 19.04.2018 г. г., и законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението до изплащането на дължимите суми. Искането
е да се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца
сумата от 845.02 лева за главница от невърнат заем по горепосочения договор за
заем, със 114.66 лева договорна лихва от 26.04.2017 г. до 22.03.2018 г., със
715.48 лева неустойка за неизпълнение на задължение, с 27 лева разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, с 26.95 лева законна лихва от 27.04.2017
г. до 19.04.2018 г., и законна лихва върху главницата от подаване на
заявлението до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2365 описа за
Ответницата Р.Е.И.,
чрез назначения й от съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва предявения
иск за съществуване на вземането за неустойка, който моли съда да отхвърли,
като неоснователен и й присъди разноски, с възражения и доводи, изложени
подробно в подадения в срок отговор, а в съдебно заседание, редовно призована
чрез особения й представител, не се явява, като не се явява и особеният й
представител.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 10.05.2018 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 2365/2018
г. на СтРС, по което на 11.05.2018 г. е издадена исканата заповед, която е
връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 13.09.2018
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните
искове, които поради това се смятат предявени на 10.05.2018 г., когато е подал
в съда заявлението си за издаване на заповедта за изпълнение срещу ответницата
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 27.03.2017 г., между
И., като заемодател и ответницата, като заемател, е сключен представения по
делото договор за паричен заем № 2776791 (л. 7-10). Последният обаче, с оглед предмета
му, и правата и задълженията на страните по него, несъмнено представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК (чл.
9, ал. 1 ЗПК). Именно поради това и ищецът сочи на страница първа от
исковата си молба, че този договор е сключен при спазване на разпоредбите на
ЗПК (л. 2).
По силата му И. предоставило
на ответницата кредит, под формата на заем, в размер на 1200 лева, а ответницата
се задължила да му го върне, заедно с начислените възнаградителни лихви,
разсрочено, на 12 равни месечни вноски, всяка по 119.96 лева, чиито падежи са
посочени в чл. 2, т. 5 от договора, като първата вноска е платима на 26.04.2017
г., а последната - на 22.03.2018 г. (л. 7).
От подписа на ответницата
под договора, удостоверяващ това, е видно, че на 27.03.2017 г., И. е изпълнило
задължението си по този договор и й предоставило на същата дата обещания кредит,
под формата на заем, в размер на 1200 лева (чл. 3 от договора).
На 01.03.2018 г. ищецът
подписал с И. приложение № 1 към рамковия им договор от 30.01.2017 г. за
продажба и прехвърляне на вземания (л. 13-19). От представеното от ищеца в заверен
препис по делото извлечение от това приложение към този договор, следва да се
приеме, че И. му е цедирало с него и вземанията си от ответницата по процесния
договор за заем, заедно с всички принадлежности, привилегии и обезпечения,
включително с изтеклите лихви и начислени неустойки по него или сумата от общо 1720.96
лева (л. 19).
С представеното по делото
пълномощно, И. е упълномощило ищеца да уведомява от негово име длъжниците за
цедираните с всяко приложение към рамковия им договор за цесия вземания (л.
17). По делото обаче няма данни ответницата да е получила
представеното от ищеца с исковата му молба уведомление за процесната цесия преди
подаване на заявлението по приложеното заповедно производство и образуване на
настоящото дело с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л. 6). Поради
това следва да се приеме, че те са получени от ответницата в хода на настоящото
дело, с получаването им от особеният й представител с преписа от исковата молба
и приложенията към нея със съобщението за отговор на 16.04.2019 г. (л.
61). ВКС приема, че това съобщаване на цесията е редовно,
защото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено. Поради това получаването му в рамките на съдебното производство
по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р
123-2009-II т.о.). Вярно е, че това
уведомление не изхожда от цедента И., а от ищеца, като негов пълномощник,
упълномощен с посоченото пълномощно. Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова
упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Поради това е
редовно (Р 137-2015-III г.о.). Вярно е също така, че това уведомление за тази
цесия е връчено със съобщението за отговор на особения представител на ответницата,
а не на последната. Но също така е вярно, че доколкото ВКС приема, че с
връчването на препис от исковата молба на особен представител на ответника,
може да се обяви предсрочната изискуемост на кредит, то няма пречка и в случая
да се приеме за съобщена на ответницата процесната цесия с връчването на
уведомлението за нея на особеният й представител заедно с преписа от исковата
молба с приложенията със съобщението за отговор (Р 198-2019-I т.о.).
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания, са недоказани още
в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят
изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото
това се явява безпредметно.
Според нормата на чл.
99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът,
договорът или естеството на същото му позволяват това. А в случая императивната
норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявала на първоначалния кредитор И. да прехвърли
на ищеца с приложение № 1/01.03.2018 г. към рамковия им договор за цесия процесните
вземания срещу ответницата по договора за заем. Последният, както се посочи и
по-горе, представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.
1 ЗПК. Към него се прилагат поради това и нормите на чл. 143-148 ЗЗП (чл.
24 ЗПК). А според чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като дава
възможност на търговеца/доставчика, без съгласието на потребителя, да прехвърли
правата и задълженията си по договора, когато това (прехвърлянето – б.р.)
може да
доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая.
При него в чл. 10 от
договора за заем, в относимата му за случая част, е предвидено, че заемодателят
има право по всяко време да прехвърли
правата си по договора на трето лице (л. 8).
Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото дава
възможност на заемодателя да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието
на ответницата, правата си по договора за заем, на всяко трето лице, което
избере. А това несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите на ответницата,
защото за длъжника съвсем не е без значение дали негов кредитор е избраната от
него кредитна/финансова институция или друг правен субект, а в същото време в
договора не е предвидена реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на
ответницата, според която, всяко трето лице, по неин избор, да я замести в
дълга й към И. по същия договор за заем по смисъла на чл. 102 ЗЗД. А това
несъмнено е значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
този договор и обуславя поради това извод за неравноправност на клаузата по чл.
10 от същия (чл. 143, т. 15 ЗЗП).
По делото няма данни
тази неравноправна клауза да е уговорена индивидуално. Респективно - да не е
била изготвена предварително от И. и поради това ответницата да е имала
възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл.
146, ал. 4 ЗЗП обаче е императивна. Поради това доказването и в случая на
обстоятелството, че тази клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на ищеца
(Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и по
делото няма никакви доказателства същата клауза да е била уговорена
индивидуално. А това обстоятелство не може да се предполага. Нито да се приеме
за доказано само от наличието й в договора за заем. А следваше ищецът да го
докаже по делото. И то пълно и главно, тоест несъмнено (чл. 146, ал. 2 и 4
ЗЗП). А след като е така и ищецът, чиято е тук според чл. 146, ал. 4 ЗЗП
доказателствената тежест, не само не доказа пълно и главно по делото, да е била
уговорена индивидуално тази клауза на чл. 10 от договора за заем, даваща
възможност на И. да му цедира, без съгласието на ответницата, вземанията си по
договора за заем, то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено
установено по делото, че същата клауза не е била уговорена индивидуално (чл.
146, ал. 2 и 4 ЗЗП). Поради това е нищожна, защото е неравноправна по смисъла
на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това несъществува в правния мир от датата на
сключване на този договор на 27.03.2017 г. А в същия няма друга такава, която
да предвижда възможност за кредитора И., да цедира вземанията си по него срещу
ответницата на трето лице (л. 7-10).
Според чл. 26 ЗПК
обаче, кредиторът може да прехвърли на трето лице вземането си по договора за
потребителски кредит само при условие, че същият предвижда такава възможност. А
в случая процесния договор за заем не предвижда такава възможност, защото
клаузата на чл. 10 от него, предвиждаща това, е неравноправна съгласно чл. 143,
т. 15 ЗЗП и поради това нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е уговорена индивидуално. А друга такава няма уговорена в този
договор.
Поради това И. не е
имал законовата възможност да прехвърли на ищеца с приложението към рамковия им
договор за цесия и процесните вземания срещу ответницата по договора за заем от
27.03.2017 г., от който се претендира тяхното възникване и съществуване, защото
последният не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД). Поради това цесията, с която И. е цедирало на ищеца тези вземания,
се явява нищожна в тази й част, с която те са му били прехвърлени с приложение
№ 1 към нея, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи
на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла
на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като цесията, с която процесните вземания са цедирани
от И. на ищеца, е нищожна в тази й част, тя не е и произвела в същата й част присъщите
й правни последици (чл. 99 ЗЗД). Поради това не е
прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради това последният не е техен титуляр/кредитор
на това основание (придобИ.ето им с тази цесия/приложението
към нея), на което се позовава в исковата си молба. Ето защо съдът
намери, че те не съществуват в неговия патримониум и не той е активно
материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответницата. А след като по
делото няма доказателства в процесното спорно правоотношение ищецът да е
носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо ответницата към релевантната дата
на приключване на съдебното дирене по делото, на посоченото в исковата му молба
основание (придобИ.ето им с посочената цесия от предишния кредитор),
той не може да се признае въз основа на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор
спрямо ответницата. Поради това не е и активно материалноправно легитимиран да
претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване на тяхното съществуване
в негова полза спрямо ответницата. Ето защо тези му искове са недоказани още в
своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло,
ведно с акцесорните му искания за признаване съществуването на негово вземане и
за законна лихва върху главницата от подаване на заявлението му в съда, от
когато тези искове се смятат предявени с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК,
до изплащането й, както и за присъждане на сторените по делото и в заповедното
производство разноски, без преди това да се обсъждат и по отношение на техния размер,
защото това се явява безпредметно. В този случай обаче, не следва да се
обезсилва издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (така
т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото,
само ответницата има право да й се присъдят разноски по делото и в заповедното
производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК).
В същите обаче
няма данни тя да е
сторила разноски, поради което такива не й се и присъждат.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от „А.” Е., с ЕИК -, със седалище и адрес на
управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по
отношение на Р.Е.И., с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 845.02
лева за главница от невърнат заем по договор за паричен заем №
2776791/27.03.2017 г., със 114.66 лева договорна лихва от 26.04.2017 г. до
22.03.2018 г., със 715.48 лева неустойка за неизпълнение на задължение, с 27
лева разходи за извънсъдебно събиране на задължението, с 26.95 лева законна
лихва от 27.04.2017 г. до 19.04.2018 г., и законна лихва върху главницата от 10.05.2018
г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 1312/11.05.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2365 описа за
2018 г. на Старозагорския районен съд, както и искането на „А.” Е. да му се
присъдят разноските по настоящото дело и по ч.гр.д № 2365 описа за 2018 г. на
Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: