Решение по дело №4006/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7930
Дата: 17 декември 2018 г. (в сила от 17 декември 2018 г.)
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20181100504006
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 март 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 17.12.2018 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи ноември през  2018 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ :     СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                мл.съдия  БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   4006  по    описа   за  2018  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 292982 от 13.12.2017 г., постановено по гр.д. № 46225/2015 г. на СРС, 120 състав, осъжда „Д.з.” АД, да заплати на „Л.И." АД, сумата от 713.31 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 03.08.2015 г., до окончателното плащане, на основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отменен), представляваща неизплатена стойност на възникнало регресно право на застрахователя по застраховка „каско” срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на увреждащия автомобил, за платено от ищеца застрахователно обезщетение за щети по л.а.”БМВ”, модел „ХЗ“, с рег.№ *******, причинени при ПТП на 10.12.2011 г. в с. Кокаляне, като е отхвърлен предявения иск над размера от 713.31 лв. до пълния размер от 3397.13 лв., като неоснователен като погасен чрез извършено прихващане с насрещно вземане с правно основание по чл. 213, ал. 1 КЗ (отменен) - за изплащане на остатък от обезщетение по щета №********** от 11.07.2012 г, образувана при ищеца, в размер на 2109,50 лв., представляваща разлика между претендираната сума в размер на 3598,08 лева по посочената щета и изплатена част от нея в размер на 1473,58 лева, ведно с мораторна лихва в размер на 574.32 лв. върху сумата от 2109,50 лева за периода от 19.01.2013 г. до дата на депозиране на отговора на исковата молба в съда 23.09.2015 г. С решението първоинстанционния съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил „Д.з.” АД, да заплати на „Л.И." АД сумата  92.60 лв. разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, и е осъдил „Л.И." АД  да заплати на „Д.з.” АД сумата 224 разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

            Това решение е обжалвано в срок от ответника „Д.з.” АД чрез пълномощник юрк.К.Р., с доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, отнасящо се до неправилно прието от СРС, че обезщетението по застраховка „гражданска отговорност“ се дължи по преддставената фактура за ремонт на МПС, а не по действителната цена към датата на задстрахователното събитие, определена по делото със СТЕ. Счита, че отремонтирането на увреденото МПС в официален сервиз е задължение за засстрахователя по имуществената застраховка „Каско“ съгласно сключения договор със застрахования собственик на МПС, но не обвързва застрахователа по задължителната застраховка „гражданска отговарност“ на виновния водач, причинил увреждането. Моли решението да се отмени и иска да се отхвърли изцяло. Прави искане за разноски пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

Въззиваемата страна-ищец З. „Л.и.”АД чрез пълномощник юрк.П.М., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци, тъй като правлино СРС е приел, че вредите следва да се възстановят в размера по представената от ищеца фактура, каквато била и съдебната практика с решения на ВКС. Моли жалбата да се остави без уважение, като се потвърди обжалваното решение, претендира разноски за въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба претенции.

Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и залжителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

При преценка правилността на обжалваното съдебно решение, въззивният съд намира следното:

Предявен е иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ от 2005 г.(отм.) но в сила към датата на ПТП на основание пар.22 от ПЗР на действащия КЗ от 2015г. Първоинстанционният съд е уважил частично иска за сумата 713,31 лв., като е приле за основателно възражението за прихващане на ответника до размер на 2683,82 л., при което е тохвърли иска за разликата над 713,31 лв. до предявения размер 3397,13 лв. До тези размери СРС е додстигнал, като е приел, че размерът на обезщетението, дължимо на ищеца е в размер на сумата по фактурата, която ищецът е платил на увредения собственик – 5194,13 лв., а не в по-малкия размер, установен от приетата по делото СТЕ – 3291,59 лв., и като е пписпаднал платеното преди образуване на делото от ответника по регресната претенция, е определи дължим остатък от 3397,13 лв. По възражението на товетника за прихващане с насрещна регресна претенция, е приел същото са основателно в размер на 2683,82 лв., определена сумата като разлика между стойността по фактурата-3583,08 лв.  и платеното извън процеса доброволно-1473,58 лв. (аналигично както при главния иск). След направеното прихващане, остатъкът от 713,31лв. е определи като останала дължима сума на ищеца от ответника.

Съобразно оплакването с въззивната жалба, и съдържанието на отговора на въззивната жалба, въззивният съд приема, че не се правят оплаквания относно фактите, относими към наличие на предпоставките за възникване на вземане на ищеца към ответника по силата на застраховка „гражданска отговорност“, респ. и на фактите относно предявеното с възражението за прихващане от ответника към ищеца на същото основание, както и относто размера на действително причиненинте вреди на двете МПС-по главния иск и по възражението за прихващане. Ето защо и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение относно фактите и правните изводи, обуславящи наличието на основание за вземане на ищеца към ответника по субрагационото право по чл. чл.213, ал.1 от КЗ от 2005г. (отм.) , и обуславящи наличието на основание за вземане на ответника към ищеца по предявеното с възражението за прихващане субрагационото право по чл. чл.213, ал.1 от КЗ от 2005г. (отм.), с изключение на размера на вредата по главния иск, доколкото спорът е съсредоточен само този размер.

Съгласно чл.213, ал.1 от КЗ от 2005г. (отм.) с плащането на застрахователно обезщетение, застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. В случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска отговорност ", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка "Гражданска отговорност "- до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.

По спора относно размера на дължимото от ответника обезщетение, въззивният съд намира следното: Размерът на суброгационното вземане на ищеца спрямо ответника зависи не от размера на платеното от ищеца като застраховател по имуществена застраховка към застрахования при него увреден, а от размера на действителната щета, причинена на увредения от друго лице, за което ответникът като застраховател по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ отговаря (в този смисъл е и налице обилна и непротиворечива съдебна практика на съдилищата, вкл. и на ВКС). Размерът на отговорността за непозволено увреждане на делинквента, респ. на неговия застраховател по задържителната застраховка „гражданска отговорност“, се определя в зависимост от действително претърпените вреди съгласно приложимия чл.203, ал.2 от КЗ от 2005г. (отм.). Заключението на приетата пред първоинстанционния съд САТЕ е определило средна пазарна цена на щетите по увреденото МПС „БМВ Х3“  на 3291,59 лв., и след приспадане на платеното извънсъдебно и доброволно 1797 лв., остава дължима от ответника сума 1494,59 лв., за която искът е основателен и доказан. Ето защо неправилно и в нарушение на материалния закон, първоинстанционният съд е приел, че размера на щетата е по представената от ищеца фактура, платена на сервиза, ремонтирал увреденото МПС „БМВ Х3“, която е по-висока, и така е определил и по-виско размер на дължимо от ответника обезщетение като остатък в размер на 3397,13 лв.  

Макар по възражението за прихващане първоинстанционният съд да е ползвал цената по фактурата, представена от ответника, която е по-висока от дадената цена на щетата по САТЕ по възражението за прихващане, то въззивният съд, при липсата на оплаквания с въззивната жалба и с отговора на въззивната жалба от ответника и липса на насрещна въззивна жалба, и с оглед забраната за влошаване положението на жалбоподателя съгласно чл.271, ал.1, изр.второ от ГПК, вр. чл.298, ал.4 от ГПК, не може да подлага на преценка за правилност, вкл. и служебно за нарушение на императивна материално правна норма, приетото от първоинстанционния съд относно основателността на размера на предявеното възражение за прихващане. Ето защо същото въззивният съд приема да е в размера, определен от първоинстанционния съд от 2683,82 лв.  за прихващане.

При наличие на установено задължение на ответника към ищеца в размера приет от въззиния съд от 1494,59 лв. и наличееу на насрещнто вземане на ответника към ищеца по предявеното възражение за прихващане от 2683,82 лв., въззивният съд, като прихвана двете, установява, че насрещото вземане като по-голямо погасява изцяло остатъка на дълга по главния иск. Ето защо предявеният иск  подлежи на отхвърляне и за сумата, призната за дължима от първоинстанционния съд 713,31 лв. като погасена чрез прихващане. Това налага да се отмени решението в обжалваната част, и искът се отхвърли и за сумата713,31 лв. като погасена чрез прихващане.

Това налага да се отмени решението и в частта за разноските , присъдени в полза на ищеца в размер на 92,60 лв. поради отхвърляне изцяло на иска, както и да се осъди ищеца да заплати на ответника още 126 лв. разноски по чл.78, ал.3 от ГПК / до пълния размер на разноките 350 лв. след приспадане на присъдените 224 лв. с обжлаваното решение/.

За възивната инстанция и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК, поради уважаване изцяло на жалбата, на въззивника-ответник се дължат от ищеца и разнодски в рамзер на претендирания минимум от 100 лв. съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата з аправната помощ, вр. чл.78, ал.8 от ГПК.  На въззиваемата страна-ищец не се дължат разноски за възивната инстанция поради уважаване изцяло на жалбата.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :       

           

            ОТМЕНЯ решение № 292982 от 13.12.2017 г., постановено по гр.д. № 46225/2015 г. на СРС, 120 състав, В ЧАСТИТЕ, в които е осъдено „Д.З.” АД  да заплати на „Л.И." АД, сумата от 713.31 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 03.08.2015 г., до окончателното плащане, на основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.), представляваща неизплатена стойност на възникнало регресно право на застрахователя по застраховка „каско” срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на увреждащия автомобил, за платено от ищеца застрахователно обезщетение за щети по л.а.”БМВ”, модел „ХЗ“, с рег.№ *******, причинени при ПТП на 10.12.2011 г. в с. Кокаляне, и сумата  92.60 лв. разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

            ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Д.З.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** *******, срещу  „Л.И." АД, ЕИК*******, седалище и адрес на управление:***,  иск за заплащане на сумата  713.31 лв. на основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.), представляваща неизплатена остатъчна стойност на възникнало регресно право на застрахователя по застраховка „каско” срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на увреждащия автомобил, за платено от ищеца застрахователно обезщетение за щети по л.а.”БМВ”, модел „ХЗ“, с рег.№ *******, причинени при ПТП на 10.12.2011 г. в с. Кокаляне, като неоснователен като погасен чрез извършено ПРИХВАЩАНЕ с насрещно вземане с правно основание по чл. 213, ал. 1 КЗ (отменен) - за изплащане на остатък от обезщетение по щета №********** от 11.07.2012 г, образувана при ищеца.

            ОСЪЖДА „Д.З.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** *******, срещу  „Л.И." АД, ЕИК*******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3и ал.8 от ГПК още 126 лв. разноски за първата инстанция,  както и сумата 100 лв. разноски за въззивната инстанция

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.

 

                                                                                                                                       

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1. 

 

 

 

 

                                                                                                           2.