№ 527
гр. София, 13.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20211000502545 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 264411 от 02.07.2021 год., постановено по гр.д.№ 7151/2019 год. по описа на
СГС, I-1 състав е отхвърлен предявен от В. Д. Н. против Върховен Касационен съд иск с
правно основание чл.4, § 3 от ДЕС за сумата от 50 000 лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху главницата от 07.06.2017 год. до
окончателното изплащане.
Решението е обжалвано от ищеца В. Д. Н. с доводи за неправилност. Твърди се, че
неправилно съдът е възприел, че постановения от ответника окончателен акт не е в
нарушение на правна норма от правото на ЕС. Посредством акта си ВКС на практика е
отказал достъп до правосъдие, като не е възобновил производството по наказателното дело.
Посочва се, че съдебния акт на ответника противоречи на правото на ЕС, което е основание
за ангажиране деликтната отговорност на съда. Моли първоинстанционното решение да
бъде отменено, като исковата претенция да бъде уважена изцяло. Претендират се разноски.
Въззиваемият Върховен касационен съд на Република България, чрез процесуален
представител оспорва наведините по жалбата доводи като неоснователни и моли за
потвърждаване на решението.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, намира
решението за валидно и допустимо. По очертания от оплакванията в жалбата предмет на
въззивен контрол намира следното:
1
Предмет на производството пред първоинстанционният съд е иск с правно основание чл.49
от ЗЗД, вр.чл.4, § 3 от ДЕС. Ищецът В. Д. Н. излага в исковата си молба, че с разпореждане
№ 106/07.06.2017 г. на съдия при ВКС му е отказано възобновяване на производството по
НОХД № 1987/2014г. по описа на Окръжен съд-Варна, като поддържа, че съдът не е имал
право на това, при допуснато съществено процесуално нарушение без да
събере относимите факти и без да посочи правно основание за отказа. Счита, че това
поведение на съдията е противоправно и в нарушение правото на Европейския съюз, в
резултат на което претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в депресия, недоспиване
и психически стрес, за което претендира от ответника сумата от 50 000 лева.
Ответникът Върховен касационен съд на Република България е оспорил иска, като твърди
неоснователност.
Съдът намира, че фактическа обстановка е правилно установена от първоинстанционният
съд и е следната:
Не се спори, че ищеца В. Д. Н. е осъден с присъда № 40/21.11.2005 г. по НОХД № 1987/2004
г. по описа на Окръжен съд-Варна за тежко престъпление от общ характер и наложено
наказание доживотен затвор. С решение № 64/18.04.2006г. постановено по ВНОХД №
91/2006 г. по описа на Апелативен съд-Варна присъдата е потвърдена. По касационна жалба
от ищеца с Решение № 1146/22.07.2007г. по н.д.№ 653/2006г. на ВКС, решението на
апелативния съд е оставено в сила и поради изчерпване на инстанционният контрол,
присъдата на ВОС е влязло в сила.
Десет години по-късно на 06.06.2017 г. ищецът подал молба /вх.№ 5515/ до ВКС с искане за
възобновяване на производството по НОХД № 1987/2004 г. на ВОС, като с разпореждане №
106/07.06.2017 г. на съдия във ВКС е отказано образуването на производство за
възобновяване. За да постанови този резултат съдията е приел искането за недопустимо, като
е посочил, че съгласно чл.422, ал.1, т.5 от НПК искане за възобновяване на наказателно дело
може да бъде направено от осъдено лице за престъпление от общ характер по присъди,
решения и определения, непроверени по касационен ред, когато са допуснати съществени
нарушения по чл.348, ал.1, т.1-3 НПК. Прието е за недопустимо влязло в законна сила
решение за проверка по реда на редовния триинстанционен контрол от ВКС, същото да бъде
ревизирано по реда на Глава 33 от НПК. Изключение от горното правило са производствата
по реда на чл.354, ал.2, т.2 и ал.5 НПК, като в настоящия случай не е налице никоя от
посочените хипотези.
При така установена фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Разпоредбата на чл.4, §3 от ДЕС регламентира по общ начин принципа за отговорност на
държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушения
на общностното право, като присъщ на системата на договора, както и установява нейното
задължение да поправи тези вреди. В нормативните актове на ЕС няма позитивна правна
уредба относно материалните предпоставки, при наличието на които се поражда
отговорността на държавата. Те са изведени от съдебната практика на СЕС и обхващат
2
кумулативно 1/ нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на
частноправни субекти; 2/ нарушението да е достатъчно съществено и 3/ причинно-
следствена връзка между нарушението и причинените вреди.
В настоящия случай, с оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и
уточняващата молба съдът намира, че е сезиран с иск за вреди, които са пряка последица от
постановеното от съдия при ВКС разпореждане за отказ да се възобнови приключило спрямо
ищеца наказателно дело, което навежда на нарушение правото на ЕС досежно ефективните
правни средства за защита по чл.13 от ЕКЗПЧ. Хартата на ЕС за основните права съдържа
уредба, съотвестваща на уредбата на правата гарантирани от ЕКЗПЧ, като техния смисъл и
обхват е идентичен с този в конвенцията и държавите-членки са обвързани от нея по същия
начин както нормите на общността, т.е. нарушение на правата по ЕКЗПЧ съставлява и
нарушение на правото на ЕС. Според посочения текст, озаглавен „Право на ефективно
средство за защита“ всеки, чиито права и свободи, предвидени в конвенцията, са нарушени,
трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна
национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в
качеството си на представители на официалните власти. Това право е пряко свързано с
правото на свобода и сигурност по чл.5 и правото на справедлив съдебен процес по чл.6,
които гарантират спазването на прогласените основни права и свободи на лицата, спрямо
които е предприето наказателно преследване.
Разпоредбата на чл.4, §2 от Протокол № 7 към конвенцията регламентира възможността за
възобновяване на процеса съгласно закона и наказателната процедура на съответната
държава, ако има свидетелства за нови факти или новооткрити обстоятелства или за
съществен порок на предидущия процес, които са повлияли на неговия ход.
Възобновяването на наказателни дела е извънреден способ за проверка на влезли в сила
присъди, решения и определения, чиято национална правна уредба се съдържа в Глава 33 от
НПК. По същината си е предвидено за лицата средство за защита по чл.13 ЕКЗПЧ при
приключил съдебен процес, а основанията са подробно изброени в чл.422, ал.1, т.1-6 от
НПК. Така регламентираните основания съответстват на чл.4, §2 от Протокол № 7 към
ЕКЗПЧ и само при наличието на някое от
тях наказателното производство може да бъде възобновено. Следва да бъде посочено, че
преценката за наличие законовите предпоставки за възобновяване на наказателното дело
принадлежи по силата на чл.424, ал.2 НПК единствено на ВКС /извън случаите по чл.424,
ал.1 НПК/, поради което в настоящето производство този въпрос не подлежи на изследване.
На преценка подлежи само дали с постановяването му е нарушена норма от правото на ЕС и
от това са произтекли вреди.
В постановеното решение по делото К. /С-224/2001г./, СЕС е постановил, че принципът на
отговорност на държавите-членки със задължение да обезщетят вредата, причинена на
индивидите от нарушения на правото на Общността, за които те отговарят, се прилага,
когато предполагаемото нарушение произтича от решение на юрисдикция, която отсъжда
като последна инстанция, когато нарушената норма на правото на Общността е
3
предназначена да предостави права на индивидите, нарушението е достатъчно сериозно и е
налице пряка причинна връзка между това нарушение и понесената загуба или вреда от
увредените страни. За да се определи дали нарушението е достатъчно сериозно, когато
разглежданото нарушение произтича от такова решение, компетентният национален съд,
като вземе предвид специфичното естество на съдебната функция, трябва да определи дали
това нарушение е очевидно. Пак там е посочено, че държавната отговорност за нарушение
на правото на Общността от решение на национална юрисдикция, която отсъжда на
последна инстанция, може да се понесе само в изключителен случай, когато съдът очевидно
е нарушил приложимото право и във всеки случай нарушението е достатъчно сериозно,
когато засегнатото решение е направено при очевидно нарушение практиката на съда по
съответния въпрос.
В настоящия случай отказът на съдията от ВКС да образува производство по искането на
ищеца за възобновяване на наказателното дело, чийто акт не подлежи на обжалване, не е в
нарушение на правна норма от правото на ЕС, респ. на чл.13 ЕКЗПЧ и чл.4, §2 от Протокол
№ 7 към нея, още по-малко в очевидно и в този смисъл липсва сериозно нарушение на
приложимото право или практиката на съда. Разпоредбата на чл.4, §2 от Протокол № 7 към
ЕКЗПЧ визира по общ начин обстоятелствата, които могат да послужат за възобновяване на
приключил съдебен процес, но конкретните условия и предпоставки са предоставени
на дискрецията на съответната държава и те са ясно, точно и изчерпателно регламентирани
в чл.422 от НПК, където съдът дължи разглеждане и произнасяне не по всяко искане, а само
по това, което попада в обхвата на посочения текст. Именно затова е предоставено на
компетентния съд осъществяването на предварителна проверка за допустимост и формална
редовност на подадената молба /чл.40 ПАВКС/ и в случай на обоснован отказ не може да се
квалифицира като „съдебен произвол“ или отказ от правосъдие в противоречие с правото на
ЕС, нито води до нарушаване на оправдани правни очаквания на ищеца.
Изложеното мотивира и настоящата инстанция да приеме, че предявената искова претенция
за заплащане на обезщетение е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на делото пред настоящата въззивна инстанция ищеца следва да бъде осъден
да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лева,
съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ и въз основа на чл.37,
ал.1 от Закона за правната помощ.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264411 от 02.07.2021 год., постановено по гр.д.№ 7151/2019
год. по описа на СГС, I-1 състав.
ОСЪЖДА В. Д. Н. да заплати на Върховен касационен съд на Република България
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
4
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5