Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.03.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и пети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 1394 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 17.09.2019 год., постановено по гр.дело №
77550/2018 г. на СРС, Г.О., 31 състав, е признато за
установено, че В.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „ Ю.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и адрес
на управление:***, сумата от 8572,58 лева, главница по договор за потребителски
кредит от 16.04.2015 г. и Анекс № 1/17.01.2017 г., ведно със законна лихва от
30.08.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 1242,49 лева, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 16.08.2017 г. до 20.08.2018 г., сумата от 100,08
лева- мораторна лихва за периода от 16.08.2017 г. до 20.08.2018 г., както и
сумата от 105,60 лева- такси по договора, за които суми е била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело № 58021/2018г. по описа на СРС, 31-ви състав, като е отхвърлен
предявения иск за главница за разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 8772,93 лева, иска за
възнаградителна лихва над уважения размер до пълния предявен размер от 1271,53
лева, и иска за мораторна лихва над уважения размер до пълния предявен размер
от 102,42 лева. С решението на съда е осъден В.П.Т. да заплати на „ Ю.Б.“ АД на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 888 лева, представляваща сторените разноски
в заповедното производство съразмерно уважената част от исковете, както и
сумата от 1565,61 лева,
представляваща разноски в исковото производство съразмерно с уважената част от
исковете.
Срещу решението на СРС, 31 с-в е постъпила въззивна жалба от В.П.Т., с искане същото да бъде отменено в частта, в която са
уважени предявените установителни искове за признаване на вземането на ищеца и вместо
него да бъде постановено решение, с което същите да бъдат отхвърлени изцяло. В
жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните и процесуалноправните
разпоредби на закона. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Ю.Б.“ АД, ***, чрез пълномощника си адв.Х.И. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263,
ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Ю.Б.“
АД, *** срещу ответника В.П.Т., установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, във вр. чл.430, ал.1 от ТЗ и чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. чл.86,
ал.1 от ЗЗД. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените
правила и материалния закон. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на въззивника- ответник във
връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция
споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи
изводи за основателност на предявените от „Ю.Б.”
АД, ***, срещу В.П.Т.,
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. чл.430,
ал.1 от ТЗ и чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД/ до размер на
сумите, за които е признато съществуване на ликвидно и изискуемо вземане на
ищеца по отношение на ответника/, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. В
обжалвания съдебен акт са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение
разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на
правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съдът приема за изцяло неоснователен изложения
от ответника довод във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционният съд
процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга
страна, съдът намира, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения
от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение.
Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че
доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което доводите на ответника за допуснати процесуални
нарушения от СРС, изложени в
депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при
постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от
първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и
приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. В случая
ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените за това
срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорил заключението на
вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза, не е ангажирал
доказателства, включително и такива оборващи
представените и ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи
установените с последните факти и обстоятелства по делото.
На следващо място, противно на изложеното в
жалбата, първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към спора
доказателства и доводи на страните, като даденото от него разрешение по
спорното право във връзка с установяване на дължимост на претендираните от
ищеца суми, дължими от ответника по договор за потребителски кредит от 16.04.2015 год. и анекс № 1/17.01.2017 г.
към договора за потребителски кредит от 16.04.2015 г., е съобразено изцяло с
приложимите материалноправни разпоредби на закона. В настоящия случай, съдът приема с оглед
събраните по делото доказателства, че е
налице предсрочна изискуемост на кредита, настъпила преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК. От друга страна съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че длъжникът- ответник по делото не е установил погасяване на каквато и да било
част от претендираната от ищеца главница, поради което вземането за главница
съществува в размер на сумата от 8572,58 лв.
Като неоснователни следва да се преценят доводите за
нищожност на процесния договор за потребителски кредит от 16.04.2015 г., поради
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в
разпоредбите на ЗПК. Процесният договор за кредит съдържа ясни параметри
относно условията, при които е сключен. Не са налице и неравноправни клаузи в
процесния договор за кредит. Всички
събрани по делото доказателства установяват, че и двете страни са пожелали да
сключат и са съзнавали, че сключват точно договор за потребителски кредит, въз
основа на който ищеца е следвало да предостави на ответника определената
парична сума, която безспорно му е предоставила.
На
следващо място, като неоснователни следва да се преценят доводите за нищожност
на процесния договор за потребителски кредит от 16.04.2015 г., на основание чл.
26, ал.1, пр.3 от ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави. Това основание за нищожност на договора за кредит изисква една от страните по договора да се
възползва превратно от договорната свобода /чл.9 от ЗЗД/, за да наложи на
другата несъразмерни тежести, включително да използва от неблагоприятното й
положение; когато договорът ограничава прекомерно личната свобода, свободното
творчество, свободното упражняване на професия или свободната стопанска
инициатива или конкуренцията; когато се уговарят имуществени облаги за сключването
на брак, за даването на съгласие за осиновяване и други подобни. Изследването
на това основание за нищожност на договора изисква да се посочи, че договорът
установява насоката на волеизявленията на страните. Тя е била създаване на
правоотношение по договор за потребителски кредит, а по делото липсват
доказателства, които да установяват факти, релевантни за това основание за
нищожност. Противоречие с добрите нрави е налице,
когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на
морала. Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи
принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение,
приравнявайки го по последица с нарушение на закона, затова вложеният в това
понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената категория попадат само
онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и
ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес
на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от
договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения,
намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на
несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските
правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското
право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните
субекти. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в
насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за
противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък
е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка
действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са
накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на
страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на
договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от
всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Този,
който твърди, че сделката е сключена в нарушение на добрите нрави, трябва да
докаже това свое твърдение. В конкретния случай такова твърдение е налице, но
то не е подкрепено с доказателства, което е в тежест на ответника по делото.
С
оглед на изложеното правилно е приел първоинстанционният съд, че
кредитополучателят дължи заплащане на процесното непогасено вземане в размер на сумата от 8572,58 лв. и при липсата на ангажирани доказателства
за погасяването му, то претенцията на
ищеца в първоинстанционното производство за установяване на дължимост на главницата в размер на
сумата от 8572,58 лв., се явява основателна, поради което правилно е уважен
предявения установителен иск. С оглед на което решението, в обжалваната му част
следва да бъде потвърдено.
На следващо място, в настоящия случай, предвид
липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника-ответник във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта относно уважените установителни
искови претенции на ищеца по реда на чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД
за признаване за установено вземане по отношение на ответника за сумата от 1242,49
лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 16.08.2017 г. до
20.08.2018 г., сумата от 100,08 лева- мораторна лихва за периода от 16.08.2017
г. до 20.08.2018 г., както и сумата от 105,60 лева- такси по договора, за които
суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 58021/2018г. по описа на СРС, 31-ви
състав, въззивната проверка следва да се
ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му
част е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени
императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 от ГПК. С оглед на което, решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
С
оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното
производство.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1
от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1005,09 лв., за
въззивната инстанция, съгласно списък на разноски по чл.80 от ГПК и приложено
преводно нареждане, като направеното от въззивника – ответник по делото, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК
за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира
за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е
Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.09.2019 год., постановено по гр.дело № 77550/2018 г. на СРС, Г.О., 31 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено, че В.П.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 8572,58 лева, главница по договор за
потребителски кредит от 16.04.2015 г. и Анекс № 1/17.01.2017 г., ведно със
законна лихва от 30.08.2018г. до изплащане на вземането, сумата от 1242,49
лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 16.08.2017 г. до
20.08.2018 г., сумата от 100,08 лева- мораторна лихва за периода от 16.08.2017
г. до 20.08.2018 г., както и сумата от 105,60 лева- такси по договора, за които
суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 58021/2018г. по описа на СРС, 31-ви
състав, като е отхвърлен предявения иск за главница за разликата над уважения
размер до пълния предявен размер от 8772,93 лева, иска за възнаградителна лихва над уважения
размер до пълния предявен размер от 1271,53 лева, и иска за мораторна лихва над
уважения размер до пълния предявен размер от 102,42 лева.
ОСЪЖДА В.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Ю.Б.”-АД,
ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1005,09 лв.
/хиляда и пет лева, и 09 стотинки/, представляваща направените пред въззивната
инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на
чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.