Номер 353428.10.2020 г.Град Варна
Окръжен съд – ВарнаI състав
На 28.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно частно
гражданско дело № 20203100502984 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 вр, чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано въз основа на подадена от „Банка ДСК" АД,ЕИК *********, гр. София,
частна жалба срещу Разпореждане № 30034/03.09.2020 г. по ч.гр.д № 10581/2020 г. по описа
на ВРС, в частта, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу Е. А. С. по отношение на претендираната
сума от 1898,42 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 30.04.201З г. до
30.05.2018г. - датата на настъпване на изискуемостта на кредита.
В жалбата си частният жалбоподател признава факта, че в процесния договор за
кредит е предвидена наказателна надбавка за забава, която надвишава законната лихва в
размер на 10% върху изискуемите погасителни вноски за главница. Оспорва обаче
решаващия извод на заповедния съд, че при това положение вземането за мораторна лихва
следва да бъде изцяло отхвърлено, по съображения, че от смисълът на разпоредбата на чл.
33 от ЗПК следва единствено, че същото не може да надвишава размера на законната лихва.
С горното обосновава становище, че съдът неправилно е отхвърлил претенцията за
мораторно обезщетение в цялост, тъй като е следвало да присъди последното в размера на
законната лихва за периода на забава.
Частната жалба е депозирана в срок и изхожда от надлежно легитимирана страна,
при наличието на правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът след съвкупен анализ на доказателствата в заповедното производство, като
съобрази и аргументите по жалбата, намира следното:
Въз основа на подадено заявление от „Банка ДСК" ЕАД по ч.гр.дело № 10581/2020 г. е
издадена заповед № 4660/03.09.2020 г. по чл. 417 от ГПК срещу длъжника Е. А. С. както
1
следва: сумата 3799,54 лв., представляваща непогасена главница по сключен между
страните Договор за кредит Експресо № 272869/31.05.2011 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 28.08.2020 г. до
окончателното изплащане; сумата 1815,59 лв., представляваща дължима договорна
(възнаградителна) лихва за периода 30.10.2013 г. - 30.05.2018 г.; сумата 1898,42 лв.,
представляваща лихвена надбавка за забава за периода 30.04.2013 г. - 30.05.2018 г., както и
сумата 449,72 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава за
периода 11.09.2019г. - 21.07.2020г., на основание чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 от ГПК.
С обжалваната част на Разпореждане № 30034/03.09.2020 г. по ч.гр.д. № 10581/2020
г. по описа на ВРС заявлението е отхвърлено по отношение на претенцията за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника по реда на чл.417 от ГПК за
сумата 1898,42 лв., представляваща лихвена надбавка за забава за периода 30.04.2013 г. -
30.05.2018 г., по съображения, че същата е в противоречие с ограничението на чл. 33 от
ГПК, предвиждащо дължимост при потребителски кредити единствено на лихва за забава в
размер на законната такава.
Съгласно чл. 410 ал.2 от ГПК заявлението следва да покрива изискванията за
реквизитна редовност на искова молба, т.е. трябва да е налице детайлна индивидуализация
на вземането, включително посочване на фактите и обстоятелствата, от които произтича. В
настоящия случай, заявителят е претендирал единствено лихвена надбавка за забава, която
има характер на мораторна неустойка, но не и присъждане на лихва за забава в размер на
законната, чието присъждане иска за пръв път с настоящата частна жалба. С оглед
формалния характер на заповедното производство, при произнасянето си съдът е ограничен
до заявените обстоятелства, които по своята форма следва да отговарят на изискванията на
чл. 410 вр. чл. 127, ал. 1 от ГПК, включително и относно индивидуализация на претенцията
по основание, период и размер. Поради изложеното заповедния съд не е компетентен в
произнасянето си да излиза извън очертания в заявлението предмет като присъди незаявена
по основание и размер сума, различна от претендираната от заявителя, в какъвто смисъл са
възраженията на частния жалбоподател.
Като допълнителен аргумент за неоснователността на жалбата следва да се изтъкне,
че императивната разпоредба на чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13 на ЕИО, както и на
двадесет и първо съображение от нея постановяват, че договорите между продавачи или
доставчици и потребители продължават да действат за страните „по останалите условия“,
когато може да се изпълняват „без неравноправните клаузи“. Текстът на нормите е ясен и не
се нуждае от допълнително тълкуване, и той е в смисъл, че националните съдилища са
длъжни единствено да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им.
Всъщност договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът.
2
В своето решение по дело C-618/2010 - Banco Español de Crédito SA Съдът на
Европейския съюз приема, че ако на националния съд бъде позволено да изменя
съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло
да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 като се наруши
възпиращият ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото
неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя. Това е така, защото
последните биха имали възможност да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и те
да бъдат обявени за нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от
националния съд, така че да се съхранят интересите им. Поради това ако бъде признато на
националния съд, подобно правомощие не би могло само по себе си да гарантира на
потребителя също толкова ефикасна защита като произтичащата от неприлагането на
неравноправните клаузи.
В посочения смисъл е и останалата изобилна практика на СЕС, който в своето
решение по делото C 488/11 - Dirk Frederik Asbeek Brusse, Katarina de Man Garabito срещу
Jahani BV, изрично приема, че чл.6, пар. 1 от Директива 93/13 следва да се тълкува в смисъл,
че не позволява на националния съд, след като той установи неравноправния характер на
клауза от договор да се ограничи в съответствие с предоставеното му от националното право
правомощие да намали предвидения с тази клауза размер на неустойката в тежест на
потребителя, а задължава сезирания съд изцяло да откаже да приложи съответната клауза по
отношение на потребителя. Настоящата съдебна инстанция споделя посочените разрешения
и приема, че същите са изцяло приложими и в хипотези като настоящата, при които
уговорената в потребителски договор неустойка надхвърля законоустановения в чл. 33 от
ЗПК максимално допустим праг на обезщетението за забава, като по този начин чрез
неравноправни уговорки банката преследва забранен от закона резултат. Посочената
клауза на чл. 9 от договора за кредит е нищожна, поради което не обвързва страните и е
недопустимо да бъде замествана служебно от съда чрез прилагане на диспозитивна или
императивна правна норма. Нещо повече, както вече беше изложено, в настоящия случай
присъждането на законна лихва не може да бъде извършено, дори и за целите на
доказването да се приеме, че същата може да замени нищожното обезщетение за забава, тъй
като в заявлението не е обективирана отговаряща на изискванията на чл. 410, ал. 2 от ГПК
претенция в посочения смисъл.
Предвид гореизложеното, разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК за мораторно обезщетение в размер над предвидения в чл. 33
от ЗПК е правилно, и като такова следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 30034/03.09.2020 г. по ч.гр.д № 10581/2020 г. по
3
описа на ВРС, в частта, с която е отхвърлено заявлението на „Банка ДСК" АД,ЕИК
*********, гр. София, р-н Оборище, ул. „Московска" № 19 за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу Е. А. С. , ЕГН **********, с адрес: ******** по
отношение на претендираната сума от 1898,42 лева, представляваща обезщетение за забава
за периода от 30.04.201З г. до 30.05.2018г.- датата на настъпване на изискуемостта на
кредита.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4