РЕШЕНИЕ
№ 23222
гр. София, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20241110114140 по описа за 2024 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумите, както следва: 1 818,90 лв., представляващи неплатени трудови
възнаграждения за м. януари 2024 г. – м. февруари 2024 г., а именно: 909,45 лв. – за м.
януари 2024 г. и 909,45 лв. – за м. февруари 2024 г., ведно със законната лихва върху всяка от
главниците от датата на подаване на исковата молба – 12.03.2024 г. до окончателното им
заплащане, както и 64,10 лв., представляваща лихва за забава върху всяко от отделните
вземания за главница, а именно: 35,30 лв. – върху вземането за неплатено трудово
възнаграждение за м. януари 2024 г., начислена за периода от 31.01.2024 г. до 11.03.2024 г. и
28,80 лв. – върху вземането за неплатено трудово възнаграждение за м. февруари 2024 г.,
начислена за периода от 29.02.2024 г. до 11.03.2024 г., както и предявен по реда на чл. 212
ГПК инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на трудов договор №
00000712/10.06.2013 г. в частта относно клаузата за едностранно предприетото от
работодателя през 2024 г. на основание чл. 118, ал. 3 КТ определяне на размера на основното
му месечно трудово възнаграждение в противоречие с чл. 244, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като същият
не съответства на МРЗ от 933 лв.
Ищецът З. В. С. твърди, че по силата на допълнителен трудов договор №
00000712/10.06.2013 г. за извършване на работа извън установеното работно време по
основно трудово правоотношение се намира в трудово правоотношение с ответника ЕТ „Й.
В. - В.“, в рамките на което изпълнява длъжността ***, при уговорено първоначално
месечно трудово възнаграждение от 300 лв., което впоследствие е било многократно
увеличено. Сочи, че фактическо дължимото такова за м. януари 2024 г. и м. февруари 2024 г.
възлиза на 909,45 лв. месечно, като то е следвало да се заплаща до последния ден на
съответния календарен месец, за който се дължи. Поддържа, че надлежно е изпълнявал
трудовите си задължения в рамките на посочения период, но въпреки това ответният
работодател не му е заплатил месечните трудови възнаграждения за него, мотивирайки
отказа си със своето несъгласие, че ищецът продължава да търси наказателно-правна защита
срещу свой колега за извършени срещу него на 07.04.2023 г. в работния офис на
1
дружеството прояви. Сочи, че за посочения период ответникът внася дължимите
осигурителни вноски и данък върху доходите при пълно съответствие с начислените във
ведомостите работни заплати, като начислените удръжки са декларирани в НАП, което
счита за признание от негова страна относно дължимостта на исковите суми. Претендира и
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът ЕТ „Й. В. В.“ е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва исковете при твърдението, че считано от м. септември 2023 г. ищецът
е преустановил работата си при него, отказвайки да поема задачи и да изпълнява трудовите
си задължения, допускайки по този начин нарушение на чл. 126 КТ. Счита, че за времето на
„самоотлъчка“ на ищеца не се начислява и изплаща трудово възнаграждение и не се внасят
осигурителни вноски. С допълнителна молба с вх. № 195167/13.06.2024 г. оспорва
претендирания от ищеца размер на трудовото му възнаграждение от 909,45 лв. за посочения
период. Заявява, че ищецът е спрял да се явява на работа още през м. септември 2023 г.,
поради което последното изменение на основното му трудово възнаграждение е било
считано от 01.01.2023 г., когато същото е увеличено на 600 лв. С тези съображения отправя
искане за отхвърляне на предявените искове. Претендира и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С определение от 02.06.2024 г. съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата относно наличието на съществувало между страните трудово
правоотношение, чийто правопораждащ юридически факт е трудов договор №
00000712/10.06.2013 г., сключен на основание чл. 111 КТ, в рамките на което считано от
10.06.2013 г. ищецът е заемал длъжността *** на 4-часов работен ден при ответника.
В чл. 1 от трудов договор № 712/10.06.2013 г. страните са уговорили място на работа в
отдел „Офис В.“ и основно месечно трудово възнаграждение в размер на 300 лв. с
продължителност на работния процес – 5 дни в седмицата, 4 часа на ден при 8 часа
законоустановено работно време, без да е посочена датата, на която възнагражденията са
платими.
Представени са още два броя формуляри за отработени дни и отсъствия, съответно за
м. януари 2024 г. и за м. февруари 2024 г., от които е видно, че за ищеца З. В. С. липсва
отбелязване на отработени часове в дните от посочените месеци.
В 2 броя ведомости за заплати за м. януари 2024 г. и м. февруари 2024 г. по отношение
на ищеца е отбелязан размер на основната заплата от 600 лв., като е посочено, че е налице
самоотлъчка за 22, респ. за 21 дни и не е изплащано възнаграждение на лицето, както и не са
внасяни дължимите осигуровки.
Видно от представените два броя рекапитулации на работните заплати за процесните
месеци, в същите е вписана и самоотлъчка за 22, съответно 21 дни.
От протокол с изх. № 22000243300695/19.02.2024 г. и протокол с изх. №
22000243588297/20.03.2024 г. се установява, че ответникът е подал в НАП декларация
образец 1 и декларация образец 6 за м. януари и м. февруари 2024 г., в които не е посочено
името на ищеца.
В чл. 12 от одобрените от ответника Вътрешни правила за работна заплата в ЕТ „Й. В.
– В.“ е посочено, че работните заплати се изплащат окончателно до 30 число на месеца,
следващ месеца, през който е положен трудът.
По делото е представено и искане от ищеца от 29.09.2023 г., адресирано до ответника, с
молба за прекратяване на съществуващото помежду им допълнително трудово
правоотношение по взаимно съгласие, считано от 02.10.2023 г., както и уведомление от
11.12.2023 г. от ищеца до ответника, в което се посочва, че ищецът приема отправеното към
2
него предложение за запазване на процесното трудово правоотношение.
При проследяване на данните, съдържащи се в приетите по делото като писмени
доказателства разпечатки на електронна кореспонденция се установява, че същата се е
провела между потребители с електронни адреси **** и ****v.bg, като е започнала на
26.10.2023 г., когато от имейл **** до имейл **** е изпратено електронно съобщение с
текст: „Здравей, Г-н В. те кани в офиса, за да покажеш къде е кореспонденцията, която си
водил с **** и да се уточните дали ще продължиш да я водиш“. Впоследствие
кореспонденцията продължава на 13.11.2023 г., когато от същия имейл е изпратено
съобщение с текст: „Здравей З., шефа те очаква другата седмица в офиса да работите по
делото с ****. Ако не искаш да работиш по делото, ела в офиса да кажеш къде са
документите“. Последната извадка е придружена от превод, от който се установява, че
съобщението не е доставено до получателя, тъй като електронният адрес е блокиран.
Електронната кореспонденция, разпечатана на хартиен носител и приобщена към
доказателствената съвкупност по делото, не е оспорена по своето съдържание от страните
по него, поради което съдът приема, че същата действително е реализирана между
потребителите с посочените електронни адреси, поради което съобрази същата при
формиране на своите правни изводи.
Видно от писмо с изх. № 14/15.12.2023 г. на ЕТ „Й. В. – В.“, адресирано до З. В. С.,
последният е бил поканен в срок до 22.12.2023 г. да представи писмени обяснения във
връзка с твърдяно нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на
работа, считано от 01.11.2023 г., като видно от отбелязването в документа същият е връчен
на адресата на 15.12.2023 г. при отказ.
От заповед № 1/22.12.2023 г. се установява, че на ищеца З. В. С., заемащ длъжността
***, е наложено дисциплинарно наказание „***“ поради допуснато нарушение на трудовата
дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, изразяващо се в неявяване на работа,
считано от 01.11.2023 г. до момента на издаване на заповедта, без в документа да се съдържа
отбелязване относно надлежното му връчване на служителя.
Видно от заповед № 1820/14.03.2024 г. ответникът е прекратил сключения с ищеца
трудов договор на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ поради наложеното дисциплинарно
наказание, като отново в самия документ липсва отбелязване на надлежното му връчване на
ищеца.
От представените по делото писмо на **** с рег. № *** на КЧСИ, адресирано до
ответника, протокол от 13.03.2024 г., ведно с два броя разписки към него, се установява, че
ищецът не е намерен на установения адрес, за да му бъде връчена заповед за налагане на
дисциплинарно наказание № 1/22.12.2023 г., което е наложило залепване на уведомление по
чл. 47 ГПК. Изрично в описания протокол от 13.03.2024 г. е посочено, че до изтичане на
двуседмичния срок от залепване на уведомлението, адресатът З. В. С. не се е явил за
получаване на заповедта.
От приетата като писмено доказателство по делото присъда № 177/25.10.2024 г.,
постановена по ВНЧХД № 3227/2024 г. по описа на СГС, НО, 16-ти въззивен състав, влязла
в сила на същата дата, се установява, че третото за процеса лице Богдан Костадинов Витанов
е признат за виновен в извършването на престъпления по чл. 130, ал. 2 НК и по чл. 148, ал.
1, т. 1 НК, вр. чл. 146, ал. 1 НК спрямо З. В. С., за извършени деяния на 07.04.2023 г. на
територията на гр. София, в работни офис помещения на ЕТ „Й. В. – В.“, находящи се на
адрес в ****
Видно от трудов договор № 486/12.10.2001 г., сключен между ***** и ищеца З. В. С.,
последният е назначен на длъжност **** във висшето учебно заведение на пълно работно
време считано от 02.10.2001 г., като същият е сключен за неопределено време при уговорено
3
основно месечно трудово възнаграждение в размер от 400 лв. и допълнително такова за
продължителна работа в размер на 1,80 %. Установява се още, че със заповед № З-РК-
122/17.03.2021 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „***“ поради констатирани
нарушения на трудовата дисциплина и основното трудово правоотношение е било
прекратено.
С решение № 20588/12.12.2023 г., постановено по гр. д. № 64312/2021 г., по описа на
СРС, 145 състав, образувано по предявени от З. В. С. срещу ***** искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД ***то на ищеца, извършено с
горната заповед № З-РК-122/17.03.2021 г. е признато за незаконно и е отменено, като същият
е възстановен на заеманата длъжност при ответника, без да има данни същото да е влязло в
сила, доколкото се обжалва от работодателя и делото е изпратено на СГС за произнасяне, в
какъвто смисъл е и изисканата справка от СРС, 145 състав.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Цв. К. П. и Д.
Н. Н.
Свидетелката Цв. П. разказва, че работи при ответника от 2015 г. и в тази връзка знае,
че ищецът е бил назначен като юрисконсулт на 4-часов работен ден, но в края на 2023 г. е
спрял да се явява на работа поради конфликт с друг служител, срещу който З. С. е завел
дело. Сочи, че нейната работа е свързана с тази на ищеца, доколкото свидетелката е
назначена на длъжност „оператор въвеждане на данни“ и понякога се е налагало да се
консултира с него, но той не е бил на работа, включително и в края на 2023 г., когато се е
наложило изготвяне на протоколи от лице с юридически познания. Според свидетелката
ищецът е имал свое работно място, на което до месец август 2023 г. се е явявал, но не за
постоянно. Твърди, че в периода от м. януари 2024 г. до м. февруари 2024 г. никой не е
виждал ищеца, който не е посещавал офиса на работодателя и не е вдигал телефона на
никого.
Свидетелката Д. Н. разказва, че работи при ответника от м. септември 2019 г. на
длъжност „главен счетоводител“. Посочва, че към датата на назначаването си, ищецът вече
се е намирал в трудово правоотношение с ответника, заемайки длъжността ***. Твърди, че
изпълнението на нейните трудови задължения е налагало осъществяване на комуникация с
ищеца и съвместна работа с него. Свидетелката заявява, че С. е назначен на 4-часов работен
ден и когато не е престирал труд по основното си трудово правоотношение, се е явявал в
офиса на ответника, а при необходимост от консултация, когато не е присъствал на място, с
него е осъществявана връзка по телефон или имейл. Посочва, че последно е видяла ищеца да
посещава офиса в края на месец август 2023 г. Твърди, че след като се е разбрало за
обстоятелството, че той е завел дело срещу друг служител, С. е преустановил всякакъв
контакт във връзка с дейността на работодателя, включително по имейл, телефон, и не е
посещавал офиса на място, което е довело до невъзможност за извършване на необходимите
консултации с него. Изрично свидетелката заявява, че ищецът С. е имал работно място в
офиса, но в периода месец януари – месец февруари 2024 г. не го е посещавал, при липса на
издадени командировъчни заповеди.
Във връзка с откритото производство по реда на чл. 193 и сл. ГПК по оспорване
автентичността на подписите, положени върху приетите като писмени доказателства искане
по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и уведомление от 11.12.2023 г., по делото е изслушано и прието без
оспорване от страните заключение на вещото лице по съдебно-графологическата експертиза,
според което след запознаване с материалите по делото и извършване на проверка при
ответника ЕТ „Й. В. – В.“ и анализиране на събрания сравнителен материал вещото лице е
установило, че подписите, положени от името на ищеца З. В. С. върху оспорените
документи, вероятно са изпълнени от него. По време на изслушването си в открито съдебно
заседание на 05.12.2024 г. експертизата разяснява, че поради огромната вариантност на
подписите, представени като сравнителни образци, няма как да се заключи с категоричност,
4
че оспорените подписи за положени от ищеца З. С..
Заключението по съдебно-графологическата експертиза е аргументирано с подробен
сравнителен анализ на оспорените документи включително и след изследването им в
оригинал, както и значителен по обем безспорен откъм автентичност сравнителен материал,
включващ подписа на ищеца, поради което като обективно и компетентно изготвено съдът
го кредитира.
По делото не са събрани други относими и необходими към изясняване предмета на
спора доказателства.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи:
За процесуална яснота следва да се отбележи, че с оглед приетия по реда на чл. 212
ГПК с определение № 39277/30.09.2024 г. (л. 127-129 от делото) за разглеждане в настоящото
производство инцидентен установителен иск, наред с исковете по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, съдът намира, че предвид обуславящия му характер най-напред следва да се
произнесе по него. Нещо повече, това е така и по отношение на заявеното от ответника в
първото открито заседание по делото възражение за цялостна недействителност на
процесния допълнителен трудов договор от 10.06.2013 г., доколкото евентуален извод в тази
насока изключва необходимостта от изследване на въпроса относно недействителността на
отделни негови клаузи.
По инцидентния установителен иск:
В случая, между страните не се спори, а и е обявено за безспорно с доклада по делото
наличието на съществуващо между тях валидно възникнало трудово правоотношение, чийто
правопораждащ юридически факт е трудов договор № 00000712/10.06.2013 г., сключен на
основание чл. 111 КТ (външно съвместителство), в рамките на което ищецът З. В. С. е
постъпил на работа за заемане на длъжността *** на 4-часов работен ден и 5-дневна работна
седмица и с договорено основно трудово възнаграждение от 300 лв. месечно, като в този
смисъл са и данните, извличащи се от самия трудов договор, представен и приет в заверен
препис по делото. Съдът намира, че направата на такъв извод не се опровергава и с оглед
заявеното от ответника в първото открито заседание възражение за цялостна му
недействителност, като съображенията за това са следните: съгласно чл. 111 КТ работникът
може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън
установеното за него работно време по основното трудово правоотношение (външно
съвместителство), освен ако в трудовия договор по основното трудово правоотношение не е
уговорено друго, а съгласно § 1, т. 12 ДР КТ „основно трудово правоотношение“ е всяко
трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е
съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Двете трудови
правоотношения - основно и по договор за външно съвместителство, съществуват успоредно
и независимо едно от друго, без изменението или прекратяването на едно от тях да
рефлектира върху съдържанието на трудовия договор по другото. Съгласно трайната
съдебна практика, възприета с решение № 512/14.01.2013 г. по гр. дело № 1464/2011 г. на
ВКС, IV г. о., решение № 169/06.07.2015 г. по гр. дело № 427/2015 г. на ВКС, III г. о. и др.,
прекратяването на трудовия договор по основното трудово правоотношение не превръща
трудовия договор за допълнителен труд в основно трудово правоотношение - уговореното
между страните съдържание на трудовия договор не може да бъде променено без тяхно
съгласие (чл. 119 КТ), нито да бъде поставено в зависимост от стоящи извън волята им
външни фактори. В случая, по делото не се спори, а се установява от изисканата от СРС, 145
състав, справка, че между З. В. С. и ***** е сключен трудов договор № 486/12.10.2001 г.,
който предхожда по време датата на сключване на процесния допълнителен трудов договор
№ 00000712/10.06.2013 г., поради което принципно би могло да се приеме, че трудовото
правоотношение, възникнало по силата на по-рано сключения трудов договор от 12.10.2001
5
г. има характеристиките на основно такова по смисъла на § 1, т. 12 ДР КТ, но с оглед
възприеманата от настоящия съдебен състав съдебна практика, обективирана в цитираните
по-горе решения на върховната съдебна инстанция, следва да се приеме, че фактът на
прекратяване на трудовия договор с ***** по силата на заповед № З-РК-122/17.03.2021 г., с
която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „***“, няма отношение към
действителността на допълнителното трудово правоотношение, произтичащо от процесния
трудов договор № 00000712/10.06.2013 г. Както вече се посочи по-горе, двете трудовоправни
връзки имат своето самостоятелно съществуване в правния мир, като прекратяването, респ.
недействителността на която и да е от тях не влече след себе си като последица
автоматичното прекратяване, респ. недействителност на другата. Нещо повече, не е налице
нормативна опора, с оглед на която страните по допълнителното трудово правоотношение да
се считат освободени от поетите с него задължения в резултат от прекратяването на
основното трудово правоотношение, още повече, че съгласно изисканата от съда справка
***то на ищеца С. по основното му трудово правоотношение, е отменено с решение от
12.12.2023 г. на СРС, 145 състав, което няма данни да е влязло в сила. В допълнение следва
да се отбележи, че позоваването от ответника на твърдяната недействителност на трудовия
договор от 10.06.2013 г. е несъвместимо с предприетото от него извънсъдебно поведение,
изразяващо се в провеждане на дисциплинарно производство срещу С. поради неявяване на
работа, доколкото той не би сторил това в случай, че е считал, че между тях не съществува
трудово правоотношение, в рамките на което за ищеца да е съществувало задължения за
явяване на работа. Нещо повече, разпоредбата на чл. 74, ал. 5 КТ изключва възможността
страната да се позовава на недействителност на трудовия договор или на отделни негови
клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването не бъде връчено на страните,
а такива данни по делото не са налице. Изложеното обосновава извод, че заявеното от
ответника ЕТ „Й. В. – В.“ за недействителност на процесния допълнителен трудов договор
№ 00000712/10.06.2013 г. е неоснователно, поради което същият ги обвързва.
Ето защо, на следващо място съдът дължи изследване на въпроса относно
основателността на довода на ищеца З. С. за недействителност на отделни негови клаузи,
който стой в основата на предявения от него инцидентен установителен иск.
В тази връзка по делото не се спори, че първоначално уговореното от страните трудово
възнаграждение е било в размер на 300 лв., което впоследствие ответният работодател е
увеличил до размера от 600 лв., като в този смисъл е предприетото от него едностранно
увеличение на същото, считано от 01.01.2023 г., който факт той сам признава в хода на
процеса със своя молба с вх. № 195167/13.06.2024 г. (л. 83-84 от делото). Ето защо, съдът
приема, че с оглед предприетото от ответника едностранно увеличение в рамките на исковия
период – м. януари 2024 г. – м. февруари 2024 г. размерът на следващото се в полза на ищеца
трудово възнаграждение възлиза на 600 лв., т. е. по – малко от 933 лв., на колкото съгласно
ПМС № 193/12.10.2023 г. се равнява размерът на минималната работна заплата за страната
от 01.01.2024 г. В чл. 1 от цитираното ПМС се предвижда, че размерът на минималната
работна заплата за страната се определя при нормална продължителност на работното време
от 8 часа и при 5-дневна работна седмица за пълен работен месец.
Съгласно чл. 260 КТ работник или служител, който работи по външно съвместителство,
получава пълния размер на трудовото възнаграждение за основната работа, както и
възнаграждение за работата по външно съвместителство, според уговореното между
страните. В настоящата хипотеза и съобразно посоченото в процесния трудов договор,
страните са уговорили размер на възнаграждението по външното съвместителство от 300 лв.
месечно при последвало увеличаване от страна на работодателя до размера от 600 лв. В
случая, предвид параметрите, за които е установен размерът на минималната работна
заплата, а именно за нормална продължителност на работното време от 8 часа и
характеристиките на сключваните трудови договори по чл. 111 КТ, като такива,
предпоставящи към момента на възникването им да е налице основно трудово
6
правоотношение, а трудът, полаган по допълнителния трудов договор да се осъществява
извън установеното за него работно време по основното трудово правоотношение и при
съобразяване с ограниченията, въведени с разпоредбата на чл. 113 КТ, съдът намира, че по
отношение на допълнителните трудови договори, сключвани на основание чл. 111 КТ,
какъвто е процесният трудов договор от 10.06.2013 г., не намира приложение задължението
на работодателя да заплаща на работника, респ. на служителя работна заплата, която да е
равна поне на установения за съответния период минимум. Ето защо, сам по себе си фактът,
че размерът на дължимото от ответника трудово възнаграждение по процесния договор от
10.06.2013 г., е уговорен от страните под размера на минималната работна заплата за 2024 г.,
не води до нищожност на клаузата, с която това е сторено. Тук следва да се отбележи, че
правната възможност на работодателя за едностранно изменение на трудовото
възнаграждение следва от чл. 118, ал. 3 КТ, поради което предприетото от ответника такова
до размера от 600 лв. не може да се приеме за нищожно поради противоречие със закона.
Това е така, доколкото се презюмира, че увеличението на размера на дължимото
възнаграждение е винаги в интерес на по-слабата икономически страна и съответства на
цялостната осъществявана в страната държавна и законодателна политика за закрила на
труда. В случая, не може да се приеме за основателно твърдението на ищеца, че едностранно
изменената клауза от договора е нищожна, доколкото посоченият в нея размер на
възнаграждението не съответства на чл. 244, ал. 1, т. 1 КТ. Посочената правна норма намира
своето систематично място в Глава дванадесета „Трудово възнаграждение“, Раздел I „Общи
разпоредби“, докато приложимата спрямо установеното между страните по делото
правоотношение, осъществявано при условията на външно съвместителство – чл. 260 КТ, е в
Раздел „Допълнителни и други трудови възнаграждения“, с оглед на което се явява
специална по отношение на общите правила за определяне на размера на трудовото
възнаграждение.
Ето защо, съдът намира, че предявеният по реда на чл. 212 ГПК от страна на ищеца
инцидентен установителен иск за прогласяване нищожността на трудов договор №
00000712/10.06.2013 г. в частта относно клаузата за едностранно предприетото от
работодателя през 2024 г. на основание чл. 118, ал. 3 КТ определяне на размера на основното
месечно трудово възнаграждение на ищеца в противоречие с чл. 244, ал. 1, т. 1 КТ, поради
допуснатото несъответствие с МРЗ от 933 лв., е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: трудово правоотношение между страните през процесния период; реално
полагане на труд при работодателя през периода, за който се претендира заплащане на
трудово възнаграждение; размерът на възнаграждението, както и неговия падеж.
В случая, с оглед вече възприетите по-горе правни изводи за цялостна действителност
на трудовото правоотношение между страните, възникнало по силата на процесния трудов
договор № 00000712/10.06.2013 г., сключен на основание чл. 111 КТ, в рамките на което З. В.
С. е заемал длъжността *** на 4-часов работен ден при ЕТ „Й. В. – В.“, на по-нататъшно
изследване в процеса подлежи въпросът явявал ли се е ищецът на работа в рамките на
исковия период – м. януари 2024 г. – м. февруари 2024 г., респ. възникнало ли е в правната
сфера на служителя вземането за неплатено трудово възнаграждение, каквото изрично
възражение работодателят е направил, изграждайки защитната си теза в процеса именно въз
основа на твърдението, че служителят не е полагал труда си съобразно уговореното.
Съгласно разпоредбата на чл. 124 КТ - едно от основните задължения на работодателя е да
заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов
договор е полагал труд. Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно
чл. 125 КТ работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно /в пълен
обем, срочно, с влагане на необходимите знания, умения и сръчности, съобразно
7
технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена/.
Следователно, наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне
задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и
работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната
трудова функция - в този смисъл е решение № 376/21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011
г., III г. о., ГК. В константната практика на ВКС се приема, че трудовият договор е особен
вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни
престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя на
работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово възнаграждение,
представляващо цената на работната сила – в този смисъл е решение № 171/10.07.2013 г., по
гр.д.№843/2012 г. на ВКС, IV г.о./. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата,
за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно предвиденото в чл. 124 и чл.
125 КТ, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение за извършената
работа – арг. чл. 124 КТ. По въпроса за дължимостта от страна на работодателя на трудово
възнаграждение на работник, който не се е явявал на работа и не е полагал труд е даден
отговор в цитираното по - горе решение № 376/21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011 г.,
III г. о., където е посочено, че наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за
да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е
необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява
съответната трудова функция.
В случая, включително и при съобразяване на установената в чл. 8, ал. 2 КТ презумция
относно добросъвестност при изпълнение на трудовите права и задължения на ищеца, при
съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът намира, че ищецът З. С. не е доказал
престирането на работната си сила, а от страна на ответния работодател е проведено
успешно доказване на неизпълнението от него на това му задължение през исковия период –
м. януари 2024 г. – м. февруари 2024 г. За да достигне до този извод съдът съобрази от една
страна посоченото в процесния допълнителен трудов договор от 10.06.2013 г., в който
страните са уговорили място на работа: отдел „Офис В.“, като очевидно е, че тази уговорка
предполага личното явяване на служителя в определеното му място на работа, без при
възникване на трудовото правоотношение да е отчетена твърдяната от ищеца специфика на
заеманата длъжност ***, позволяваща извършването на дистанционна работа, каквато
възможност не се установява да е била предмет и на допълнителна уговорка между
страните. В случая, касае се заемане на длъжността *** при уговорен 4-часов работен ден,
като безспорно се установява, че служителят е имал обособено място на работа в офиса на
работодателя, което е в съответствие с клаузата на трудовия договор между страните. От
друга страна, действително, характерът на работата не изисква постоянно присъствие на
ищеца в офиса на работодателя, в какъвто смисъл са показанията на свидетелките
Пандърска и Ненова, които са се консултирали с него включително и от разстояние, но с
категоричност всяка една от тях заявява, че след м. август 2023 г. С. нито се е е явявал в
офиса на работодателя, нито се е отзовавал, когато е бил търсен по телефона или по имейл.
С конкретика свидетелката Пандурска си спомня, че в края на 2023 г. е възникнала
необходимост от юридическа консултация във връзка с изготвяне на протоколи, но
служителят не е бил там, а освен това не е вдигал и телефона си. В показанията си
свидетелката Ненова също си спомня, че след края на м. август 2024 г. С. е преустановил
всякакъв контакт с работодателя си, поради което не е имала възможност да се консултира с
него по работни въпроси. В случая, анализирайки показанията на свидетелите включително
и с оглед рапоредбата на члк. 172 ГПК, доколкото те са служители на ответника, съдът
приема, че въз основа на тях може да се направи еднопосочен и непротиворечив извод
относно неявяването на ищеца С. на работа след м. август 2023 г., още повече, че в подкрепа
на такъв биха били и данните, които се извличат от представената електронна
кореспонденция, за която не се спори, че се е осъществила между посочените в нея лица.
8
Следва да се отбележи, че независимо от служебната си обвързаност с ответника, двете
свидетелки разказват за свои непосредствени възприятия, доколкото пряко са участвали в
работния процес при работодателя и в това си качество им се е налагало да работят с ищеца
С., като същите с категоричност обобщават, че през м. януари 2024 г. – м. февруари 2024 г.
той не се е явявал на работа и е отказвал контакт с тях, препятствайки по този начин сам
възможността да му се възложи работа, поради което той не може да се възползва от
собственото си недобросъвестно поведение, претендирайки заплащане на трудово
възнаграждение за посочения период от време. В случая, това негово поведение не следва да
бъде оправдано с изложените доводи за възникнал конфликт на работното място с друг
служител на ответника, неосигурявайки по този начин здравословни и безопасни условия на
труд от страна на работодателя. Действително съгласно чл. 127, ал. 1, т. 3 КТ в тежест на
работодателя е да осигури на служителя нормални условия за изпълнение на работата, за
която се е уговорил, в т. ч. и здравословни и безопасни условия за труд. По делото безспорно
се установява въз основа на представената присъда № 177/25.10.2024 г., постановена по
ВНЧХД № 3227/2024 г. по описа на СГС, НО, 16-ти въззивен състав, че между ищеца и друг
служител на ответника е възникнал конфликт, но сам по себе си този факт не освобождава
служителя от задълженията си по трудовия договор, още повече, че той сам твърди, че
характерът на работата му е позволявал той да работи от разстояние по смисъла на чл. 107з
КТ, от която възможност няма данни той да се е възползвал. Точно обратното, въз основа на
обсъдените по-горе свидетелски показания безспорно се установява липсата на оказано от
него съдействие в тази насока. Както вече се посочи по-горе, по делото може да се направи
еднозначен извод, че след м. август 2023 г. служителят е преустановил контакт с
работодателя и неговите служители, които са му възлагали задачи и които са искали правни
консултации от него, а характерът на правоотношението изисква и двете страни да
упражняват насрещните си права и задължения добросъвестно. Следователно, дори да се
приеме, че с осъществяване на конфликта от 07.04.2023 г., ответният работодателят е
допуснал нарушение на чл. 127, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като не е осигурил неконфликтна среда, то
не би могло да се приеме, че сам по себе си този факт освобождава служителя от
задължението за явяване на работа, още повече, че става въпрос за събитие, което се е
осъществило значителен период от време преди исковия период. В допълнение следва да се
отбележи, че не това е редът за санкциониране на неизпълнението на задължението на
работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд, в случай, че такова е
било налице, тъй като в правомощията на контролните органи на „Инспекцията по труда“ е
да следят за това, а не на отделните служители.
Изложеното обосновава извод, че ответникът ЕТ „Й. В. – В.“ е оборил успешно
установената в чл. 8, ал. 2 КТ презумция относно добросъвестността при изпълнение на
трудовите права и задължения на ищеца З. С., което от своя страна обуславя извод, че при
липсата на една от предпоставките за основателност на иска с правно основнаие чл. 128, т. 2
КТ, свързана с реално полагане на труд през периода, за който се претендира заплащане на
трудово възнаграждение, той се явява неоснователен и следва да се отхвърли само на това
основание.
По иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на иска за обезщетение за забава предполага установяване от ищеца
наличието на главен дълг; изпадане на ответника в забава и размера на обезщетението за
забава.
В случая, с оглед неоснователността на главния иск, неоснователна се явява и
акцесорната претенция за обезщетение за забава в размер на 64,10 лв., представляваща лихва
за забава върху всяко от отделните вземания за главница, а именно: 35,30 лв. – върху
вземането за неплатено трудово възнаграждение за м. януари 2024 г., начислена за периода
9
от 31.01.2024 г. до 11.03.2024 г. и 28,80 лв. – върху вземането за неплатено трудово
възнаграждение за м. февруари 2024 г., начислена за периода от 29.02.2024 г. до 11.03.2024 г.
По отговорността за разноските.
Предвид изхода на спора – цялостна неоснователност на предявените искове, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определи в размер на 200 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК
(изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), вр. чл. 37 от Закон за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, като съобрази вида и обема на извършената дейност от
процесуалния му представител, последващото процесуално усложнение на делото, свързано
с приемането за разглеждане на инцидентен установителен иск, срещу който той също се е
защитавал, както и реалното участие във всяко едно от откритите съдебни заседания. На
основание чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК дължимата държавна такса и депозит за
СГрЕ следва да остане за сметка на бюджета на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от З. В. С., ЕГН **********, с адрес: **** срещу ЕТ „Й. В. –
В.“, БУЛСТАТ ****, с адрес: **** инцидентен установителен иск за прогласяване
нищожността на трудов договор № 00000712/10.06.2013 г. в частта относно клаузата за
едностранно предприетото от работодателя през 2024 г. на основание чл. 118, ал. 3 КТ
определяне на размера на основното му месечно трудово възнаграждение в противоречие с
чл. 244, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като същият не съответства на МРЗ от 933 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от З. В. С., ЕГН **********, с адрес: **** срещу ЕТ „Й. В. –
В.“, БУЛСТАТ ****, с адрес: **** осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумите, както следва: 1 818,90 лв., представляващи
неплатени трудови възнаграждения за м. януари 2024 г. – м. февруари 2024 г., а именно:
909,45 лв. – за м. януари 2024 г. и 909,45 лв. – за м. февруари 2024 г., ведно със законната
лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на исковата молба – 12.03.2024 г. до
окончателното им заплащане, както и 64,10 лв., представляваща лихва за забава върху всяко
от отделните вземания за главница, а именно: 35,30 лв. – върху вземането за неплатено
трудово възнаграждение за м. януари 2024 г., начислена за периода от 31.01.2024 г. до
11.03.2024 г. и 28,80 лв. – върху вземането за неплатено трудово възнаграждение за м.
февруари 2024 г., начислена за периода от 29.02.2024 г. до 11.03.2024 г.
ОСЪЖДА З. В. С., ЕГН **********, с адрес: ****, да заплати на ЕТ „Й. В. – В.“,
БУЛСТАТ ****, с адрес: **** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 200 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10