РЕШЕНИЕ
№ 2859
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Наталия П. Лаловска
Георги Стоев
при участието на секретаря Екатерина К. Т.
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20231100505321 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника В. Е. П., чрез адв. Т., срещу
решение № 20220308/08.12.2021г., постановено по гр.д. № 8606/2021г. по описа на
СРС, 46-и състав, с което са уважени предявените от ищеца „ЕОС М.“ ЕООД
осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата 2 500 лева, главница по договор за банков
потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна
сметка № *******, сключен на 16.04.2015г. с „УниКредит Булбанк“ АД, вземанията по
който са прехвърлени на „ЕОС М.“ ЕООД с договор за цесия, ведно със законната
лихва от 12.02.2021г. до окончателното изплащане, и 745 лева – лихва за забава върху
претендираната главница за периода от 12.02.2018г. до 09.02.2021г.
Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния
закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. Сключения между
ответника и „УниКредит Булбанк“ АД договор и ОУ към него съдържали множество
неравноправни клаузи, които поставяли кредитополучателя в затруднено положение
спрямо кредитора за възстановяване на средствата по получения кредит. Такива били
чл. 26.1, чл. 27.1 от раздел VIII ОУ на търговеца. Исковата молба била подадена от
1
ненадлежна страна – не били спазени изискванията за уведомяването на длъжника, чл.
27.4 ОУ противоречал на разпоредбите на българското законодателство, конкретно на
чл. 26 ЗПК. СРС не приложил правилно института на погасителната давност, която по
договорите за банков кредит била тригодишна по чл. 111, б „в“ ЗЗД. Позовава се на ТР
№ 3/18.05.2012г. ОСГТК на ВКС. Моли решението да бъде отменено, а вместо това -
постановено друго, с което предявените от ищеца искове бъдат изцяло отхвърлени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна-ищецът „ЕОС М.“ ЕООД,
чрез адв. П., депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Излага подробни съображения за правилност на първоинстанционното
съдебно решение и моли то да бъде потвърдено.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение
настоящият съдебен състав намира следното:
Със сезиралата съда искова молба ищецът „ЕОС М.” ЕООД излага, че на
21.11.2016г., като цесионер, сключил с „УниКредит Булбанк“ АД, като цедент,
договор за цесия. Със сделката придобил вземането на цедента срещу ответника В. Е.
П. по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез
овърдрафт по разплащателна сметка № ******* от 16.04.2015г. Твърди, че на
16.04.2016г. настъпил крайният срок съгласно договорения погасителен план по
договора за кредит. Ищецът бил упълномощен от цедента да уведоми длъжника за
цесията, което сторил с писмо, но пратката се върнала непотърсена, предвид на което
уведомява ответника за цесията с исковата молба. Моли съдът да осъди ответника да
му заплати сумата 2 500 лева, представляваща главница по същия договор, ведно със
законната лихва от 12.02.2021г. до окончателното погасяване и 745 лева – лихва за
забава върху дължимата главница, начислена за периода от 12.02.2018г. до 09.02.2021г.
Претендира разноски.
Ответникът В. Е. П., в срока по чл. 131 ГПК, депозира писмен отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете. Признава сключването на договора с
„УниКредит Булбанк“ АД, но твърди, че същият съдържал множество неравноправни
клаузи, които поставяли кредитополучателя в затруднено положение спрямо кредитора
за възстановяване на средствата по получения кредит. Такива били чл. 26.1, чл. 27.1 от
раздел VIII ОУ на търговеца. Исковата молба била подадена от ненадлежна страна – не
били спазени изискванията за уведомяването на длъжника, чл. 27.4 ОУ противоречал
2
на разпоредбите на българското законодателство, конкретно на чл. 26 ЗПК. СРС не
приложил правилно института на погасителната давност, която по договорите за
банков кредит била тригодишна по чл. 111, б „в“ ЗЗД. Позовава се на ТР №
3/18.05.2012г. ОСГТК на ВКС. Моли предявените от ищеца искове бъдат изцяло
отхвърлени.
Съдът е сезиран с искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл.
9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Страните не спорят и от представения по делото договор за банков
потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна
сметка № ******* от 16.04.2015г. се установява, че „УниКредит Булбанк“ АД и
ответникът В. Е. П. сключили договор за банков кредит, по силата на който банката се
задължила да предостави на кредитополучателя П. потребителски кредит за текущи
разходи в размер на сумата 2 500 лева, усвояван по текуща сметка, под формата на
овърдрафт. С нормата на чл. 1 от договора за потребителски кредит страните се
съгласили, че кредитът ще бъде преведен по сметка с IBAN *************, разкрита в
банката. За усвоения кредит ответникът-кредитополучател поел задължение да заплаща
на банката възнаграждение – годишна лихва, равна на сбора от едномесечния пазарен
лихвен индекс SOFIBOR, който към сключването на договора бил 0.276% и фиксирана
надбавка от 14.774%. Постигнато било съгласие за срок за погасяване на кредита
16.04.2016г., който се продължавал за още една година, при условие, че
кредитополучателят спазва условията на договора, в т.ч. т. 10.9, т. 17, и не е в
просрочие на нито едно от своите задължения към кредитора в уговорените в договора
срокове, вкл. и по т. 7 – чл. 12.1.
Страните по делото не спорят, а и от неоспореното по делото заключение на
ССчЕ се установява, че отпуснатият от кредитора „УниКредит Булбанк“ АД кредитен
лимит бил достигнат в пълен размер на 16.07.2015г., след което на 20.07.2015г.
ответникът извършил погасителна вноска в размер на 1 000 лева, като на 21.10.2015г.
отново достигнал разрешения размер на кредитния лимит – 2 500 лева. За периода до
15.01.2016г. били заплащани само лихви в общ размер 224.14 лева, след което
плащанията по кредита били преустановени. Задължението на ответника за главница
по договора за кредит, съобразно неоспореното заключение на изслушаната по делото
ССчЕ, възлизало в размер на сумата 2 500 лева.
Дължимата престация от ответника е една – за връщане на получената в заем
сума, като уговореното разсрочване на престацията на заемополучателя на вноски,
всяка от които включва съответна част от главницата на отпуснатия заем,
възнаграждение на кредитора върху нея към момента на предоставянето на кредита и
съответните такси (ако такива се дължат) не превръща тези вноски в периодични
плащания. Така формирани отделните вноски нямат характер на периодични платежи
3
по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Поради това приложимият към правоотношението
давностен срок е общият петгодишен срок, предвиден в чл. 110 ЗЗД. В този смисъл е
налице последователна практика на ВКС, застъпена в Решение № 103/16.09.2013г. по
гр.д. №1200/2011г., ІІ т.о. на ВКС, Решение № 28/05.04.2012г. по гр.д. № 523/2011г., ІІІ
г.о. на ВКС, Решение № 261/12.07.2011г. по гр.д. № 795/2010г., ІV г.о. на ВКС,
Решение № 65/06.07.2018г. по т.д. № 1556/2017г., Решение № 38/26.03.2019г. по т.д. №
1157/2018г. II т.о. на ВКС, Решение № 50173/13.10.2022г. по гр.д. № 4674/2021г. III г.о.
на ВКС, както и в мотивите на ТР № 5/21.01.2022г. по тълк.д. № 5/2019г. ОСГТК на
ВКС.
Началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков
кредит, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита – в случая
16.04.2016г. В този смисъл - Решение № 38/26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. II т.о. на
ВКС, Решение № 50173/13.10.2022г. по гр.д. № 4674/2021г. III г.о. на ВКС.
Теченето на давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД с
предявяването на иска пред съда на 12.02.2021г. Следователно, вземането на ищеца за
главницата по този договор с краен срок на погасяване – 16.04.2016г. не е погасено по
давност.
От представения по делото договор за прехвърляне на парични вземания от
21.11.2016г. и списък към същия се установява, че ищецът „ЕОС М.” ЕООД придобил
вземанията на „УниКредит Булбанк“ АД от ответника В. Е. П. по договор за банков
потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна
сметка № ******* от 16.04.2015г. В хипотезата на чл. 99 ЗЗД вземането преминава
върху цесионера със самото сключване на договора за цесия и той става от същия
момент негов носител, тъй като съобразно предмета на консенсуалния договор с
постигането на съгласието по същия цесионерът придобива вземането в състоянието, в
което се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права-аргумент от чл.
99, ал. 2 ЗЗД. Уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД има значение
единствено за действието на договора спрямо него в смисъл, че преди нотификацията
/уведомяването/ същият може да изпълни и към цедента и да се освободи от
задължението си, докато след надлежното му уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД
валидното изпълнение ще бъде само това към цесионера. Уведомяването няма никакво
отношение към действието на договора за цесия между страните по него и
прехвърлянето на вземането към новия кредитор. В този смисъл е и задължителната
практика на ВКС по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение 40/13.05.2010г. по
т.д. 566/2009г., Т.К. I ТО на ВКС, решение 1279 от 12.11.1996г. по гр.д. 29/1996г. на V
ГО.
Доколкото по делото (на лист 43 от преписката на СРС) е представено
4
пълномощно, с което изрично ищецът е оправомощен от цедента (стария кредитор на
вземането) да уведоми длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, и законът не поставя
специални изисквания за начина на уведомяване, то съобщаването на цесията,
извършено в рамките на съдебното производство по предявения иск следва да бъде
зачетено от съда. С уведомяването е завършен фактическият състав по чл. 99 ЗЗД и
доколкото не са въведени твърдения, а и не се установява ответникът да е изпълнил на
цедента, то ищецът-цесионер се явява носител на същото.
Неоснователно е позоваването на ответника на нарушение на нормата на чл. 26
ЗПК, предвид съдържанието на нормата на 27.4 ОУ на търговеца, обективираща
съгласието на приелия ОУ кредитополучател, кредиторът да прехвърля/предоставя
вземанията си за събиране на избрани от него трети лица.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че СРС не съобразил наличието
на неравноправни клаузи в потребителския договор. Първоинстанционният съд
изрично изложил мотиви, че извършил служебна проверка на наличието на
обстоятелства по чл. 22 ЗПК и не констатирал такива, като правилно посочил, че дори
и такива да били налице, приложение намира нормата на чл. 23 ЗПК, съобразно която
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Ето защо чистата стойност на кредита ще е винаги дължима, предвид на което
предявеният иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.
99 ЗЗД за главница по договора за кредит в размер на сумата 2 500 лева е основателен
и правилно е уважен от СРС.
За основателността на акцесорното вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за законна лихва
върху главницата следва да се установи наличието на главен дълг и изпадането на
ответника в забава. По горните мотиви по делото е установено задължение на
ответника в размер на сумата 2 500 лева с падеж – 16.04.2016г., предвид на което по
делото се установяват елементите от фактическия състав на акцесорното вземане.
Искът за мораторна лихва се явява основателен, като размерът на задължението за
процесния период от 12.02.2018г. до 09.02.2021г., който не е обхванат от погасителна
давност, съобразно заключението на ССчЕ възлиза на 759.53 лева, като правилно с
оглед на диспозитивното начало искът е уважен до претендирания от ищеца по делото
размер от 745 лева.
По горните мотиви обжалваното решение е правилно и законосъобразно и на
основание чл. 272 ГПК следва да бъде потвърдено от въззивния съд.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има
въззиваемата страна-ищец . Същият не е заявил претенция за разноски, предвид на
което с решението си въззивният съд не присъжда такива.
5
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20220308/08.12.2021г., постановено по гр.д. №
8606/2021г. по описа на СРС, 46-и състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6