МОТИВИ към ПРИСЪДА № 31 от 05.12.2017г. по НОХД №
428/2017г. по описа на Районен съд Н., VI състав,
председател Валери Събев.
Съдебното
производство по делото е образувано по повод внесен в съда от Районна
прокуратура – Н. обвинителен акт срещу подсъдимия И.Н.В. за това, че на
12.11.2005г., около 03:15 часа, в гр. Н., пред дискотека „А.П.”, по хулигански
причини, причинил на Н.Д. *** средна телесна повреда, изразяваща се в прободно-прорезни наранявани в лявото бедро, вследствие на
удар с нож, като увреждането е причинило прерязване на голяма бедрена артерия,
което е довело до разстройство на здравето временно опасно за живота –
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, предл. първо вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал.
1 НК.
В
съдебно заседание представителят на Районна прокуратура гр. Н. поддържа
повдигнатото обвинение. Счита, че същото е доказано по безспорен начин. Намира,
че авторството на подсъдимия относно извършване на деянието е безспорно
установено по време на досъдебното производство и на съдебното следствие.
Излага, че свидетелят Н.Д. ***, вследствие на действията на подсъдимия на
12.11.2005г., е претърпял увреждане, имащо характер на средна телесна повреда
по смисъла на чл. 129, ал.1 от НК, което се изразява в порезни наранявания на
лявото бедро. Навежда, че раните са получени от удар с нож, като увреждането е
причинило прерязване на лявата бедрена артерия, което е довело до разстройство
на здравето, временно опасно за живота. Счита, че извършеното деяние е доказано
по категоричен начин от показанията на св. В., който разпознал извършителя и в
съдебно заседание. Намира, че деянието е извършено при пряк умисъл, за който може
да се съди по фактическите действия – нанасянето на удар с нож. Развива
съображения в насока, че деянието е извършено по мотиви, изразяващи явно
неуважение към обществото и към човешката личност. Намира, че такива мотиви са
налице, тъй като подсъдимият съвсем безпричинно и сред множество хора, на
обществено място, намушкал пострадалия. Излага, че това сочи на явно неуважение
както към В., така и към общоприетия и законоустановен обществен ред. Излага,
че подсъдимият е съзнавал явното си пренебрежително отношение към обществото и
към правилата на установения правов ред и морала. Счита за безспорно установено,
че подсъдимият и пострадалият не са имали лични отношения – вражда, неприязън.
Сочи, че поради тази причина се изключва личният мотив за причиняването на
телесна повреда. Навежда, че показанията на свидетелите от приятелския кръг на
подсъдимия не следва да бъдат кредитирани от съда, тъй като при разпита им има
доста разминавания и противоречия. Намира за последователни дадените показания от
останалите свидетели и от пострадалия. Предлага на съда да определи наказание
при превес на отегчаващите вината обстоятелства. Счита, че следва да се признае
подсъдимият за виновен за извършеното престъпление и да му се определи
наказание „Лишаване от свобода” за срок от две години, което на основание чл. 66,
ал. 1 НК да бъде отложено за изпитателен срок от пет години. Акцентира върху
обстоятелството, че по време на извършване на деянието подсъдимият е с чисто
съдебно минало, като по-късно е осъден за престъпление по чл. 325, ал. 2 от НК
- т.нар „едро хулиганство”. Моли за присъда в горния смисъл.
Защитникът
на подсъдимия счита, че в хода на производството не е доказано извършването на
процесното деяние именно от подсъдимия И.В.. Намира за абсурдно воденето на
това производство в продължение на дванадесет години. Сочи, че в случаи на
сбивания се оформят групи свидетели - група на обвинението и група на защитата.
Твърди, че в настоящия случай в подкрепа на обвинителната теза свидетелства
едно единствено лице - пострадалият Н.В.. Излага, че в кориците на делото не
съществува нито едно друго, нито пряко, нито косвено доказателство, което по
какъвто и да е начин да сочи подсъдимия като евентуален извършител на
престъплението. Счита за установено от фактическа страна, че на 12.11.2005г.
подзащитният му отишъл в дискотека „А.П.” в Н. с приятели, сред които К., Н. и
покойния Димчо Т., около 3.00 часа подсъдимият и част от компанията излезли да
поемат въздух пред дискотеката, където вече имало стълпновение
от хора, в този момент възникнали пререкания между пострадалия и покойния Т., пострадалият
решил да се подготви за физически сблъсък с Димчо Т., настанала суматоха, приятелите
на Димчо Т. се опитали да предотвратят конфликта, като го изкарвали от
стълпотворението и се качили в колата, за да напуснат мястото. Сочи, че преди да
тръгнат, неустановено момче с описание, което дават всички свидетели,
включително и свидетели на пострадалия - около 180 см, здраво физически, с гола
глава или много къса коса, облечено с червено горнище, хванало пострадалия отзад
и го съборило на земята, В. започнал да вика за помощ, а голяма част от
присъстващите се разбягали в различни посоки. Твърди, че уплашени от виковете и
от суматоха, притеснени за емоционалното състояние на Димчо, предвид психическите
му проблеми, подсъдимият и свидетелите К., Н. и Т. се качили в лек автомобил
„Пежо”, модел „405”, с рег. № А2542, собственост на подсъдимия. Намира, че това
са рамките на фактическата обстановка, очертани с всички доказателства по
делото. Излага, че тази фактическа обстановка се подкрепя от значителен брой
доказателства, вкл. показанията на св. Р.Ш., обясненията на подсъдимия, показанията
на св. Н.В., св. С. Бозовоайки, свидетелите К. и Н.. Сочи,
че е налице една група от „всички свидетели, с изключение на пострадалия”. Акцентира
върху обстоятелството, че от самото начало, в докладните на полицаите,
присъстват имената на П.Н. и Д.К., но не и на подсъдимия. Твърди, че нито един
от разпитаните не е видял подсъдимия да пробожда В.. Счита, че показанията на
пострадалия не следва да бъдат кредитирани, тъй като не се подкрепят от нито
едно друго доказателство. Акцентира върху наличието на противоречия в самите
показания. По отношение на разпознаването счита, че същото е извършено
абсолютно несериозно, в разрез с правилата на НПК. Намира същото за пълно с
процесуални нарушения и изградено в нарушение на процесуалните правила. Счита,
че са налице разминавания между разпита на пострадалия и съдебномедицинската
експертиза. Твърди, че според едните данни имало на дясно седалище две рани, според
другите данни - по една рана на всяко седалище. Сочи, че показанията на
свидетеля Н.В. - Регала са коренно противоположни на
показанията на пострадалия. Относно хулиганските подбуди счита, че трябва да
бъдат съпътствани с нещо друго, което не е установено по делото. Излага, че
обясненията на подсъдимия следва да се кредитират, тъй като се припокриват с
показанията на всички останали свидетели, с изключение на пострадалия. Сочи, че
при едно такова нараняване, свързано с травма, и при критичното състояние на
пострадалия, е било напълно нормално да възприеме една физиономия и да я
запомни във времето напред. Навежда, че според обичайната криминалистична
практиката в такива моменти съзнанието изобилства от бели петна относно
определени моменти, които в последствие се запълват в разговори с приятели или
полицаи. Намира, че вероятно поради тази причини пострадалият предлага на съда
обстановка, която се разминава с останалите доказателства. С оглед изложеното
счита, че не е доказано авторството на деянието и моля подсъдимият да бъде
оправдан по повдигнатото обвинение.
Подсъдимият
поддържа казаното от защитника си. В последната си дума твърди, че е невинен и
моли да бъде оправдан.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид становищата и възраженията на страните, намира за установено следното:
По делото се установя следното от
фактическа страна:
Подсъдимият И.Н.В. е роден на ***г***, българин, български гражданин, с постоянен и настоящ адрес ***, средно,
неженен, служител в „Диш
11”, ЕГН **********. Същият е осъждан с одобрено споразумение по НОХД №
181/2010г. по описа на Районен съд Бургас за престъпление по чл. 325, ал. 2,
пр. 3-то вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, извършено на 31.07.2009г. Наложено му
е наказание „пробация”, изтърпяно на 04.08.2011г. За осъждането В. е
реабилитиран по право на основание чл. 86, ал. 1, т. 2 НК.
На 12.11.2005г., след полунощ, подсъдимият В. се
намирал в дискотека „А.П.” гр. Н., заедно със свидетелите Д.К., П.Н. и лицето
Димчо Т. (към момента починал). Лицата от тази компания били от гр. Бургас. По
същото време в дискотеката се намирал и свидетелят Н.В., заедно със свидетеля
Димитър Б.. В дискотеката били още свидетелите Р.Ш., Е.С., С.Б., З.В., П.П. и Н.В..
Около 02:30 – 03:00 часа св. Н.В. влязъл в конфликт с непознато за него лице,
поради което отишъл при свидетеля В., който бил негов приятел, и му казал, че
има проблеми и искали да го бият. Св. Б. останал в дискотеката, а свидетелите В.
и В. около 03:15 часа излезли заедно отвън. Там били свидетелите К. и Н.,
заедно с подсъдимия. Между тях (от една страна) и свидетелите Н.В. и Н.В. (от
друга) възникнал конфликт. Намиращите се отвън започнали да обиждат Н.В., а
след като св. В. ги попитал какво делят с това момче, започнали да се заяждат и
с него. В това време свидетелят З.В. и лицето Димчо Т., които си говорели вътре
в дискотеката, също излезли навън. Димчо Т., който бил от компанията на И.В., К.
и Н., се обърнал към св. В. с думите „Ти какъв си бе, с тоя синджир на какъв ми
се правиш, мухльо, мишка”. Св. В. подал синджира си на свидетеля З.В. и след
това между него и св. К. започнал ръкопашен бой. Двамата паднали на земята.
Непосредствено след това св. В. почувствал силна болка в десния крак, като
първоначално помислил, че това са ритници. Обърнал се и видял подсъдимия И.В.
да го ръга с нож, като му нанесъл и два удара с нож в областта на лявото бедро.
Едно от пробожданията в лявото бедро на В. причинило прерязване на голяма
бедрена артерия. Св. В. почувствал силна болка и паднал на земята,
като в този момент някой казал „Дай да изчезваме” и К., Н., Т., заедно с
подсъдимия И.В. избягали от мястото на инцидента, като се насочили към лек
автомобил „Пежо 405” с рег. № А 2542 АТ, с който се отпътували към гр. Бургас.
В гр. Н. автомобилът бил спрян за рутинна проверка от полицейски служители,
сред които св. Н., които по-късно получили информация, че лицата са заподозрени
в извършването на престъпление. Свидетелите С., Н.В. и Ш. транспортирали
пострадалия до спешния медицински център в гр. Н., като там впоследствие отишли
и свидетелите Б. и В.. По-късно В. бил транспортиран до болница в гр. Бургас,
където получил оперативно лечение на прерязаната бедрена артерия. След
инцидента местопроизшествието било посетено от полицейски служител, сред които
свидетеля С., който изготвил и докладна записка за това. Той установил петна от
кръв на входа на дискотеката. Петната от кръв били установени и при извършения
оглед на местопроизшествието, документиран с протокол (на л. 28 – л. 31 от ДП).
От събраните данни св. С. разбрал, че е възникнал конфликт между лица от гр. Н.
и лица от гр. Бургас.
От изготвената по делото съдебномедицинска
експертиза се установява, че раната на бедрото е довела до нараняване, временно
опасно за живота с оглед обстоятелството, че е прерязан голям артериален съд.
Другите рани, които вещото лице е установило при преглед на медицинската
документация, били такива на дясното и лявото седалище.
На 17.03.2010г. били извършени разпознавания на
лица и предмети по реда на чл. 171, ал. 4 НПК по предоставени на св. В. снимки,
обективирани в протоколи и албум на л. 74 – л. 79 от ДП. Св. В. разпознал по
снимка И.В. като лицето, което го наръгало, а също така и Д.К. и Димчо Т., като
лица, участвали в конфликта.
За установяване на фактическата
обстановка по делото, съдът кредитира в пълнота показанията на св. В., вкл. и
тези дадени на досъдебното производство, приобщени чрез прочитането им по реда
на чл. 281, ал. 5 НПК вр. чл. 281, ал. 1, т. 2 НПК по инициатива на защитника
на подсъдимия. В тази връзка основното възражение на защитата е, че тези
показания не могат да се кредитират, тъй като не кореспондират с нито едно
друго доказателство по делото. Следва да се има предвид обаче, че показанията
на св. В. са логични и последователни и според съда се допълват от останалите
събрани доказателства по делото. Съдът намира за необходимо да отбележи, че нито
един от другите свидетели не твърди да е видял нанесения удар с нож. Очевидно
обаче намушкване с нож е имало, което пък се установява също от показанията на
почти всички свидетели очевидци, които са възприели, че В. непосредствено след
инцидента лежи на земята с прободни рани. Поради тази
причина няма как да е налице твърдяното противоречие между показанията на В. и
показанията на останалите свидетели. Налице е удар с нож в крака на пострадалия
и св. В. е посочил лицето, което е възприел да му нанася този удар. Всички
други очевидци на деянието твърдят, че не са възприели въпросното намушкване. Освен
това показанията на св. В. се допълват от приобщените по делото свидетелски
показания на свидетелите Димитър Б., Р.Ш., Е.С., С.Б., З.В., П.П. и Н.В.. Както
се посочи всички тези свидетели твърдят, че не са видели ударите с нож. Същите
обаче са възприели различни етапи от фактическата обстановка, които
съответстват на възприетото от пострадалия В.. Така например от показанията на
свидетеля Ш. (вкл. и тези от ДП, приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 НПК) се
установява, че между В. и лице с име Димчо възникнал словесен конфликт, а
впоследствие В. бил свален на земята от мъж с червен анцуг, висок около 185
см., едър, късо подстриган. С тези показания на св. Ш. се потвърждават
показанията на св. В. (на л. 18 от ДП), че св. Д.К. скочил върху него и двамата
паднали на земята. Впрочем и при разпита си в съдебно заседание от 22.05.2017г.
(на л. 17 от делото) св. В. твърди, че по-скоро сдърпването е било със св. Д.К..
Налага се извод, че показанията на св. Ш. и св. В. относно първите действия при
възникване на конфликта напълно съвпадат помежду си. Вярно е, че в показанията
си от 17.09.2008г. (на л. 71 – л. 72 от ДП) В. твърди, че сдърпването е
започнало с Димчо. Това размиване между различните му показания, дадени на
различни етапи от досъдебното производство, не може да ги разколебае. Още
повече, че след прочитането на показанията от досъдебното производство, в
съдебната фаза на процеса св. В. поддържа по-скоро тезата, че сдърпването е
започнало с К.. Както се посочи в тази част неговите показания съответстват на
изнесеното от Ш., че не Димчо, а друг, едър човек с червен анцуг, е свалил В.
на земята. Не може да се приеме тезата на защитата, че твърденията на св. Ш. са,
че именно този човек с червен анцуг е намушкал В.. В показанията си Ш. твърди
единствено, че това лице е съборило В. на земята и в тази част показанията му
съответстват на описания от В. механизъм относно първите физически действия по
време на възникналия конфликт. От показанията на св. В. се установява, че св. В.
се разправял пред дискотеката с момчета, които не са от гр. Н.. Това
обстоятелство се потвърждава и от показанията на св. С., който събрал
първоначални данни, че е станало спречкване между лица от гр. Н. и лица от гр.
Бургас. Показанията на тези свидетели също напълно съответстват на показанията
на св. В., който твърди, че конфликтът е възникнал с лица от гр. Бургас.
Показанията на св. В. напълно кореспондират с посоченото от св. В. (на гърба на
л. 71 от ДП), че непосредствено преди сблъсъка е дал ланеца си именно на В.. В
останалата част от показанията на св. В. не могат да се изведат относими към
инцидента факти и обстоятелства, тъй като той твърди, че не е видял нищо, бил е
с гръб, а като се е обърнал В. вече лежал на земята намушкан. Същото важи и за
показанията на св. П., който твърди, че е видял В. едва когато бил паднал на
земята. Съдът не приема и защитната теза, че св. Б. също е посочил друго лице,
различно от подсъдимия, което е намушкало В. с нож. От показанията на св. Б.
(вкл. и тези от ДП, приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 НПК) се установява
единствено, че В. тръгнал към момче – приятел на охраната в дискотеката, като
после паднал на земята. Този свидетел не твърди В. да е намушкан от описаното
от него високо момче, с гола глава, здраво, облечено с червено горнище. Впрочем
изнесеното по този начин от св. Б. напълно съответства на показанията на св. Ш..
Както се посочи от показанията на тези лица става ясно, че при възникналия
конфликт определено лице, разпознато от пострадалия като св. К., го свалило на
земята. Не се установява, че това лице го е намушкало, поради което липсват
посочените от защитника на подсъдимия противоречия. От показанията на св. Н.В.
(приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 НПК) се установява единствено, че той се
сблъскал с човек от охраната, висок около 1,80 см., с къса черна коса, с „червена
фанела”. В. не твърди, че този човек е намушкал В.. Нещо повече св. В. посочва,
че в инцидента е участвало и друго лице – високо около 1,70 см., с къса коса
или гола глава, облечено с черен анцуг. Именно в тази част показанията му
съответстват на показанията на св. В., който сочи, че първоначално е повален на
земята от св. К., но впоследствие е бил намушкан от друго лице – подсъдимия И.В..
Показанията на св. Н.В. съответстват на показанията на св. В. и в частта им, в
която сочи, че във връзка с възникналия конфликт в дискотеката, се обърнал към В.
за помощ, вследствие на което двамата излезли пред дискотеката. Показанията на
свидетелите Б. и С. не могат да допринесат за установяването на конкретни
факти, свързани със самия инцидент, тъй като и двамата твърдят, че не са видели
кой е намушкал В.. В показанията си св. Б. потвърждава версията на св. В., че
двамата са били заедно в дискотеката в деня на инцидента. Свидетелят С.
потвърждава изложеното от В., че след намушкването лицата от групата на
подсъдимия веднага избягали от мястото на инцидента. От изложеното може да се
направи извод, че в показанията си свидетелите Димитър Б., Р.Ш., Е.С., С.Б., З.В.,
П.П. и Н.В., не изнасят конкретни факти и обстоятелства, свързани със самите
удари с нож. В различни части обаче показанията на тези свидетели съответстват
на показанията на св. В. относно отделни етапи от развилата се фактическа
обстановка. Поради тази причина показанията на всички тези свидетели подкрепят
показанията на св. В. и водят до извод, че описаната от него фактическа
обстановка е възприета по същия начин и от други лица. Вярно е, че всички тези
свидетели твърдят, че не са видели самото намушкване, но чрез показанията им се
установява верността на останалата част от показанията на св. В.. След като
очевидно никой не е видял намушкване, но след като впоследствие всички са
видели, че В. е намушкан и като се вземат предвид достоверните му показания в
останалата им част, то съдът достигна до извод, че показанията му следва да се
кредитират и в частта им, в която сочи, че е намушкан от подсъдимия В.. След
като по-голямата част от изнесените от В. факти се потвърждават от разпита на
останалите по делото свидетели, то се налага извод, че описаните от него факти
и обстоятелства отговарят на реалната действителност. В тази връзка няма логика
той да не изложи достоверни факти единствено относно нанесените му удари с нож.
Още повече, че в тази част показанията му и не противоречат на останалите
събрани по делото доказателства, тъй като очевидно самото намушкване не е
възприето от нито един свидетел.
Съдът
не споделя и останалите доводи на защитата, насочени срещу показанията на св. В..
На първо място не са налице описаните в хода на съдебните прения противоречия.
Изнасянето на допълнителни обстоятелства в допълнителните разпити на лицето
(като напр., че си е разменял удари с останалите участници в конфликта, че е
бил ритан) не разколебават достоверността на показанията. Посочването на
допълнителни факти може да се дължи на различните въпроси, които са му задавани
при различните разпити и на наличието на допълнителни обстоятелства, които той
е сметнал за необходимо да изложи в показанията си. Не може да се приеме тезата
на защитата, че всеки свидетел е длъжен да поддържа дословно единствено първите
показания, които е дал, без да има възможност да ги допълва. Извършването
допълване на показанията на свидетеля в последващите му разпити не води до
противоречия в тях. Наред с това съдът намира показанията на В. за логични, тъй
като той твърди, че е усетил силна болка, която го е накарала да се обърне и
точно в този момент е възприел, че именно И.В. го ръга с нож в областта на
лявото бедро. Този механизъм на намушкването е позволил на В. да се обърне и да
възприеме нападателя си, поради което не се споделят доводите, че В. просто е
възприел една физиономия (от намиращите се наблизо) и е приел, че това е
неговият нападател. Няма как да се сподели и тезата, че В. не е бил в
състояние, което да му позволи да запомни нападателя си. Очевидно състоянието
на В. се е влошило рязко след като е бил намушкан в левия крак – с прерязване
на кръвоносния му съд. До този момент (при ударите с нож в десния крак) В. е
бил напълно адекватен и е могъл да се обърне и да възприеме нападателя си,
който продължил да му нанася удари с нож. Не може да се приеме и тезата, че В.
в показанията си първо е говорел за нож, а после ножът станал „Лъсна ми нещо”.
Показанията на пострадалия са категорични и са в насока, че е възприел
намушкването в левия му крак. Това, че нещо му „лъснало” се твърди от В. във
връзка с въпрос за описанието на ножа. Съдът не счита, че са налице
противоречия между показанията на св. В. и приетата по делото експертиза. Още
от първия си разпит на 23.12.2005г. (на л. 18 от ДП) В. твърди, че е бил
намушкан два пъти в десния и два пъти в левия крак. Тези показания той
потвърждава и при разпита си на 17.09.2008г. (на л. 71 – л. 72 от ДП), както и
при разпита си в съдебно заседание от 22.05.2017г. (на гърба л. 16 от ДП). В
съдебномедицинската експертиза са цитирани данни, според които са установени
две рани в дясното седалище и други данни, според които има по една рана във
всяко седалище. Следва да се има предвид, че основната диагноза е била „Прорезна рана на ляво бедро и прорезни рани на двете
седалища”. Тази диагноза съответства на твърденията на В., че е бил намушкан и
в двата крака. Освен това следва да се обърне внимание на факта, че предмет на
обвинението е единствено прободно-прорезното
нараняване в лявото бедро, причинило прерязване на голяма бедрена артерия.
Поради тази причина останалите наранявания, получени от В., са извън предмета
на доказване по настоящото производство.
Показанията
на св. В. се подкрепят и от извършеното от него разпознаване на лице и предмети
по снимки – на основание чл. 171, ал. 4 НПК (на л. 74 – л. 78 от ДП). Разпознаването
е извършено при спазване на чл. 171, ал. 1 НПК, в присъствието на поемни лица,
като на В. са показани снимки на К., Димчо Т. и подсъдимия В.. Разпознаването е
извършено в кабинет на РУ на МВР Н. при отлична видимост, което е удостоверено
в изготвените протоколи. От приложените към изготвения албум снимки се
установява, че на В. се представени снимки на разпознатите от него лица и на
още три други лица, сходни с тях по външност. В. категорично е посочил снимката
на подсъдимия В. като лицето, което го намушкало. Описал е и признаците, по
които го е познал – острият нос, плоското лице и голямата уста. Разпознал и св.
К. и Димчо Т. като участници в инцидента. На 17.03.2010г. е извършен и разпит
на свидетеля (на л. 73 от ДП), в който той е описал подробно по какви признаци
може да разпознае лицата. Ето защо липсват процесуални нарушения при
извършеното от него разпознаване по реда на чл. 171, ал. 4 НПК. Наред с това
чрез осъществяването на този способ на доказване напълно се потвърждават
показанията на свидетеля В.. При разпита му пред съда, той отново посочи
намиращия се в залата подсъдим В. като лицето, което му е нанесло ударите с
нож.
Съдът
намира, че не може да бъде възприета тезата, лансирана в обясненията на
подсъдимия и на свидетелите К. и Н.. В тази връзка следва да се обърне внимание
на наложилото се в правната теория и съдебна практика разбиране, че обясненията
на подсъдимото лице имат двояк характер. От една страна те са гласно
доказателствено средство по смисъла на НПК, но от друга страна представляват
средство за обосноваване на следваната от подсъдимия линия на защита. При
всички случаи е необходимо да се извърши внимателен анализ на обясненията и
същите да не се кредитират безрезервно, а само във връзка с останалите
доказателства по делото. Безспорно се установява от доказателствата по делото,
че подсъдимият е бил на процесната дата в процесната дискотека, заедно със
свидетелите Н. и К.. Същите са били засечени да си тръгват заедно от Н. при
полицейска проверка от св. Н., за което от него била изготвена и докладна
записка. Очевидно показанията на свидетелите Н. и К. също следва да се
преценяват внимателно с оглед приятелските им отношения с подсъдимия. Наред с
това следва да се обърне внимание и на изявеното лично отношение на свидетеля К.
***, с които е възникнал инцидентът. Видно от показанията му (на л. 42 от
делото) св. К. нарича лицата от гр. Н. (в това число и намушкания) „полуръстови Н.ски хобити”.
Очевидно е неговото отрицателно отношение към пострадалия и останалите лица от
неговата компания. Това негативно отношение на свидетеля също следва да бъде
взето предвид – арг. от чл. 107, ал. 5 НПК. Освен сочената възможна
заинтересованост на свидетелите К. и Н., съдът намира, че изнесената от тях
версия, както и версията от обясненията на подсъдимия, не съответства на
останалите доказателства по делото. Двамата свидетели и обвиняемият твърдят, че
станало пререкание между Димчо и непознато за тях лице (очевидно пострадалия В.),
като в хода на това пререкание се появило друго непознато момче, което
сграбчило В. и той тръгнал да пада. След това се чули викове за помощ. На първо
място тази версия противоречи на показанията на свидетелите В., Ш., С., Б. и Н.В.,
които са категорични, че в конфликта са участвали единствено В. (от едната
страна) и друга група лица, които са били заедно и са побягнали заедно след
инцидента (в такава насока са показанията на св. Ш., св. В., св. С.). Нито един
от свидетелите не е възприел в конфликта да се включва непознато лице. При
събирането на данни св. С. също е установил, че става въпрос за конфликт между
лица от гр. Н. и лица от гр. Бургас. Най-стене показанията на св. Н. и К. и
обясненията на подсъдимия противоречат и на показанията на св. В., които съдът
вече посочи, че кредитира изцяло.
Извън
изложеното следва да се обърне внимание и на обстоятелството, че лансираната от
подсъдимия и свидетелите Н. и К. версия съдържа в себе си определени логическо
несъответствия. Версиите и на тримата се свеждат до твърдения, че първоначално
между пострадалото лице и Димчо Т. възникнал конфликт. Според обвиняемия и
сочените свидетели след възникването на конфликта се появил някакъв непознат с
червен анцуг, сграбчил пострадалия и след това пострадалият започнал да вика за
помощ. Т.е. според лансираната от посочените три лица версия конфликтът
възникнал между лице от тяхната компания (Димчо Т.) и пострадалото лице от гр. Н..
Няма никаква логика обаче в по-нататъшните им твърдения, че в разгара на този
конфликт (очевидно между компании от Бургас и Н.) се появило непознато за никого
лице, което не се вписвало в картинката (според показанията на св. К.) и
намушкало пострадалия. Такива твърдения са лишени от всякаква логика, тъй като
при очевиден спор между две групи, не става ясно какво е накарало непознато
лице да се включи в спора и дори да нанесе удар с нож на единия от участниците
в конфликта. След като пострадалият е влязъл в конфликт с Димчо Т., логично е
този конфликт да ескалира между него, Т. и лицата от групата на Т..
Твърдението, че лице, което няма отношение към този конфликт, безпричинно се
намесва и намушква един от участници в него, е напълно неприемливо. Далеч по
логична е изнесената от пострадалия В. версия, че е намушкан от подсъдимия,
който е бил именно от компанията на Димчо Т.. По нататък обвиняемият и двамата
свидетели не могат да дадат смислено обяснение на обстоятелството, че след
намушкването на В., те тримата, заедно с Димчо Т., избягали веднага от мястото
на произшествието, качили се в лек автомобил и се насочили към град Бургас. Ако
изложената от тях версия, че намушкването е станало от напълно непознато лице,
беше вярна, то не би имало причина да бягат от мястото на произшествието. Не
може да се приеме за убедително обяснението, дадено от св. Н. и от подсъдимия,
че компанията им веднага напуснала мястото на произшествието, тъй като се
притеснявали за реакцията на Димчо Т.. Според изнесеното от тях Димчо Т. единствено
влязъл в пререкания с пострадалото лице, а същото е намушкано от съвсем
непознато лице, поради което не е имало причина Т. да бъде отвеждан от мястото
на инцидента. Още по-неубедително е обяснението на св. К., че „краката ни сами
хукнаха към Пежото 405, вишнево на цвят, старо, което
беше на Ванката”. Самото поведение на членовете на
компанията около подсъдимия В. потвърждава извода на съда, че пострадалият е
бил намушкан именно от лице от тази компания. Бързото напускане на мястото на
произшествието е индиция, че лицата от тази компания са осъзнали вината на едно
от тях за извършеното престъпление, поради което са побързали да избягат с цел
да избегнат последващата наказателна отговорност.
От
съществено значение е и обстоятелството, че версиите на обвиняемия и свидетелите
К. и Н. се разминават помежду си в съществени свои части. Според св. Н.
конфликтът е станал вътре в дискотеката и там пострадалият е бил намушкан. От
своя страна св. К. и подсъдимият твърдят, че инцидентът е станал отвън, пред
самата дискотека. Впрочем показанията на св. Н. противоречат и на съставения
протокол за оглед на местопроизшествие, според който следи от кръв са
установени пред самата дискотека. Освен това според показанията на св. К. (и
според обясненията на подсъдимия) Димчо Т. и пострадалият единствено си
разменили по-остри думи, без да влизат във физически сблъсък. Свидетелят Н. пък
твърди, че те са си разменили удари. Тези противоречия във версиите на Н. от
една страна и на И.В. и К. от друга страна са съществени и са в подкрепа на
извода, че показанията на тези три лица не могат да бъдат кредитирани. Относно
така установените противоречиви факти и трите лица излагат категорични
показания и не твърдят да не си спомнят в пълнота нещо от тях. Ето защо
разминаванията не могат да се отдадат на изминалия период от време, а по-скоро
на обстоятелството, че е изградена една защитна версия, която очевидно не е
съгласувана в пълнота между отделните свидетели от така наречената група на
защитата.
Не се
споделят и възраженията за недоказаност на обвинението, тъй като първоначалните
докладни записки на полицейските служители не съдържат името на подсъдимия В..
Видно от самите записки и от показанията на разпитаните по делото свидетели (Б.,
Н., С.) става въпрос за първоначални данни, събрани преди първия разпит на
свидетеля В.. Наред с това част от събраните данни са за съпричастност и на
подсъдимия към извършеното престъпление (напр. докладната записка, изготвена от
св. Н.). Ето защо тези първоначални записки не могат да разколебаят направения
по-горе извод относно авторството на деянието.
Установената
по делото фактическа обстановка се потвърждава и от изготвените писмени
доказателства по делото – в това число докладни записки и протокол за оглед на
местопроизшествие. Тези доказателства допълват установените факти. От
свидетелството за съдимост на подсъдимия се установяват релевантни факти и
обстоятелства, свързани с неговата съдимост, имащи значение за произнасянето на
съда по реда на чл. 25 НК.
Съдът
в пълнота кредитира и приетата
по делото съдебномедицинска експертиза. От заключението на вещото лице се
установява, че пострадалият В. получил прерязване на голям артериален съд в
лявото бедро, за което претърпял оперативно лечение, с превързване на голяма
бедрена. Тази рана е приета като водеща и според вещото лице е довела до
временно опасно за живота разстройство на здравето. Основание за тази
квалификация е дал видът на прерязания кръвоносен съд. Съдът в пълнота
кредитира експертизата като обективна, компетентна и безпристрастна. Същата не
е оспорена от подсъдимия и защитника му.
Всичко
изложено до тук мотивира съдът при формиране на фактическата обстановка да даде
вяра в пълнота на показанията на св. В.. Както вече се посочи очевидно нито
едно от другите лица, намиращи се на мястото на инцидента, не е възприело конкретните
удари нож. От друга страна намушкване безспорно е налице и св. В. е
единственият свидетел, който го е възприел. Поради тази причина показанията му
са съществени за установяване на фактическата обстановка по делото и се
кредитират изцяло от съда, за което бяха изложени и съответните съображения.
На
базата на установените горепосочени фактически положения съдът от правна страна
достигна до извод, че подсъдимият е извършил престъплението по чл. 129, ал. 2
вр. ал. 1 НК.
Според
чл. 129, ал. 1 НК на наказание подлежи лице, което причини другиму средна
телесна повреда. В чл. 129, ал. 2 НК са изброени уврежданията на здравословното
състояние, които представляват „средна телесна повреда” по смисъла на
наказателния закон. Сред тези увреждания е временно опасното за живота
разстройство на здравето. От фактическа страна по делото безспорно се установи,
че на 12.11.2005г., около 03:15 часа, в гр. Н., пред дискотека „А.П.”, подсъдимият
И.В. нанесъл с удар с нож в лятото бедро на Н.Д.В., с който му причинил прободно-прорезни наранявания. Наред с това се установи, че
в резултат на нанесения удар с нож в областта на лявото бедро била прерязана
голямата бедрена артерия на В.. От своя страна заключението на
съдебномедицинската експертиза е в насока, че посочената рана на бедрото е
причинила на пострадалия временно опасно за живота разстройство на здравето.
По
своята същност телесната повреда представлява противоправно и виновно увреждане
на здравето на друг човек чрез нарушаване анатомичната цялост или
физиологичните функции на тъканите, органите или системите на човешкия
организъм или причиняване на болка или страдание. Следва да се има предвид, че
засягането на здравето се преценява към момента, в който е настъпило
увреждането. При наличието на различни по вид телесни повреди престъплението е
едно и се квалифицира с оглед най-тежкия резултат. Ето защо от значение за
обективната страна на настоящото деяние е нанесеното увреждане в областта на
бедрото на В., довело до временно опасно за живота разстройство на здравето му.
По делото се установява, че с поведението си подсъдимият е увредил здравето на
пострадалия В., чрез нанасянето на удар с нож в областта на лявото му бедро. По
този начин В. е причинил на пострадалия разстройство на здравето, което попада
в обхвата на чл. 129, ал. 2 НК. Следователно всички обективни елементи на
престъплението по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 НК са налице.
Съдът
намира, че деянието е извършено умишлено при форма на вината – евентуален
умисъл. Самото въздействие на подсъдимия върху пострадалия е от такова
естество, че може да причини различни степени на увреждане. След като е насочил
удара си с нож към крака на пострадалия, то подсъдимият В. безспорно е целял да
му причини телесна повреда. Подсъдимият със сигурност е целял настъпването поне
на лека телесна повреда, тъй като ударът с нож може да причини както болка,
така и други по вид наранявания. След като е насочил удара си с нож в тази
област обаче подсъдимият е допускал, че освен болка може да причини и по тежко
увреждане на пострадалия. Това е така тъй като ударът с нож нарушава целостта на
тъканите и би могъл да доведе до прерязване на важни кръвоносни съдове (както е
станало и в процесния случай). Очевидно подсъдимият е бил безразличен към този
резултат и макар да няма данни да е целял да пререже точно голямата бедрена
артерия, той е допускал (с оглед средството, с което е нанесъл ударите в
областта на краката на В.), че това може
да се случи и се е отнасял безразлично към настъпването на този резултат, като
е продължил да нанася удари. Ето защо той е причинил на пострадалия средна телесна
повреда при форма на вината „евентуален умисъл”. В подобна насока е и съдебната
практика на върховната инстанция – напр. Решение № 61 от 10.II.1975 г. по н. д. №
800/74 г., II н. о., Решение № 30 от
29.I.1987 г. по н. д. № 735/86 г., I н. о.
При
посочените данни съдебният състав счете, че подсъдимият е осъществил от
обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 129, ал. 2 вр.
ал. 1 НК. В тази връзка съдебният състав достигна до извод, че не е налице
квалифициращия признак на чл. 131, ал. 1, т. 12 НК, за който по отношение на
подсъдимия е повдигнато обвинение с внесения в съда обвинителен акт, а именно
да е извършил телесната повреда по хулигански подбуди. Във връзка с
хулиганските подбуди на първо място следва да се има предвид, че е възможно в
резултат на хулигански действия да бъде нанесена телесна повреда на друго лице
(арг. от т. 4 Постановление № 2 от 29.VI.1974 г. по н. д. № 4/74 г., Пленум на
ВС). Хулиганските действия се характеризират като неприлични, безсрамни, които
се изразяват в ругатни, буйство, невъзпитаност и други прояви, скандализиращи
обществото. Грубо нарушение на обществения ред има, когато деецът чрез
действията си изразява брутална демонстрация против установения ред. Чрез тях
нарушава важни държавни, обществени или лични интереси или съществено засяга
нормите на нравствеността. Явно неуважение към обществото има, когато деецът
чрез действията си изразява открито висока степен на неуважение към личността.
При това антиобщественият характер на тези действия се съзнава както от дееца,
така и от други лица, на които са станали достояние (арг. от т. 2 Постановление
№ 2 от 29.VI.1974 г. по н. д. № 4/74 г., Пленум на ВС). За съставомерността на
престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12 НК е необходимо средната телесна повреда
да е причинена именно въз основа на действия, като описаните по-горе. В
съдебната си практика върховната инстанция е приела, че дори и при наличието на
така наречения „личен мотив” е възможно телесната повреда да бъде причинена по
хулигански подбуди по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 12 НК. В такава насока са
напр. Решение № 575 от 04.01.2011г. по н.д. № 2428/2011г. на II н. о. на ВКС, Решение № 51 от 07.07.2014г. по КНОХД №
1848/2013г. по описа на III н. о. на ВКС, Решение
№ 255 от 03.07.2015г. по к.н.д № 544/2015г. по описа на I н. о. на ВКС. В тази съдебна практика от върховната
инстанция е прието, че хулигански подбуди са налице дори и при личен конфликт,
но само когато умисълът на подсъдимия значително надхвърля представата за личен
конфликт и съдържа желание за демонстрация на явно неуважение към обществото. В
тази връзка е необходимо телесната повреда да е съпроводена с други действия,
като например обиди, крясъци, заплахи и др., които грубо нарушават обществения
ред.
С
оглед изложеното съдът на първо място намира, че между пострадалия и подсъдимия
е бил налице личен конфликт. От фактическа страна по делото се установява, че
между лица от групата от гр. Н. и лица от групата от гр. Бургас възникнали
пререкания. Именно във връзка с тези пререкания пред дискотеката започнал
конфликт от Н.В. от една страна и св. К., Димчо Т. и подсъдимия В. – от друга
страна. Следователно безспорно причината за настъпилото сбиване, вследствие на
което на В. бил нанесен удар с нож, е лична. Налице е конфликт, възникнал между
две групи лица, намиращи се във въпросната дискотека. Както се посочи няма
пречка и при личен конфликт деянието да бъде осъществено по хулигански подбуди,
но същото следва да е съпроводено с допълнителни действия от подсъдимия,
описани по-горе. От доказателствата по делото не се установява нанесеният от
подсъдимия В. удар с нож да е бил съпроводен с други действия от негова страна.
От показанията на св. В. се установява, че е имало ругатни и псувни, но от
страна на св. К.. Този свидетел не твърди подсъдимият В. да е псувал. Нито един
от останалите свидетели не е възприел извършването на хулигански действия от
страна В., които да съпътстват конфликта. Впрочем, както вече беше посочено, единствено
пострадалият В. е възприел насочените срещу него удари с нож от страна на
подсъдимия. Пострадалият обаче не твърди В. да е осъществявал други действия в
рамките на разразилия се конфликт. Следователно липсват доказателства по
делото, че телесната повреда е осъществена от подсъдимия по хулигански подбуди.
Поради
всичко изложено до тук съдебният състав призна подсъдимия за виновен за
извършването на престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, а на основание чл.
304 НПК подсъдимият беше оправдан за това да е причинил средната телесна
повреда по хулигански подбуди. В тази връзка следва да се акцентира и на
практиката на върховната инстанция – напр. Решение № 253 от 21.12.2016г. по
н.д. № 927/2016г. по описа на III н.о. на ВКС, според
което ако съдът установи, че телесната повреда не е извършена по хулигански
подбуди, той следва да признае подсъдимия за виновен и да го осъди за
извършването на съответната телесна повреда.
При
индивидуализация на наказанието съдебният съставът прие, че приложение следва
да намери чл. 55 НК. Това е така, тъй като е налице изключително смекчаващо
вината обстоятелство по отношение на подсъдимия. С постановената по делото
присъда от 05.12.2017г. подсъдимият е признат за виновен за извършено деяние на
12.11.2005г. Т.е. подсъдимият е наказан над дванадесет години след като е
извършил престъплението. Налице е голяма отдалеченост на извършеното
престъпление от настоящия момент, като наказателното производство е продължило толкова
дълго не по вина на подсъдимия. Следва да се има предвид, че голяма част от
действията по разследването (разпит на свидетели, оглед на местопроизшествие,
повдигане на обвинения, изготвяне на експертиза) са извършени в периода
12.11.2005г. – 09.03.2006г. Изготвено е и заключително постановление от
18.04.2006г. (на л. 46 – л. 48 от ДП). Впоследствие делото е върнато за
допълнително разследване с постановление на прокурор от 26.04.2006г., като за
периода от 05.06.2006г. до 17.03.2010г. са извършени разпити на пет лица (като
свидетели) и е осъществено разпознаване. По ДП е изготвена докладна записка от
04.05.2010г., от която става ясно, че подсъдимият В. ***, но дядо му Желю К.
заявил, че В. живее на друг неизвестен адрес. В тази връзка с прокурорско постановление
от 17.05.2010г. (на л. 119 от ДП) е възложено на РУМВР Н. подсъдимият да се
обяви за ОДИ за връчване на призовка. Впоследствие е изготвено и второ
постановление в същата насока – на 12.02.2013г. (на л. 128 от ДП). От докладна
записка (на л. 127 от ДП) се установява, че В. е бил обявен за местно издирване
с телеграма № 67/13.02.2013г. на РУП Н. и за ОДИ с телеграма №
6140/15.02.2013г. на ГДНСП. На 02.04.2013г. В. бил намерен на адреса си, на който
му била връчена призовка, поради което с постановление на прокурора (на л. 129
от ДП) било разпоредено да бъде свален от издирване. На 03.04.2013г. му било
връчено и постановление за привличане на обвиняем (на л. 125 от ДП). След
привличането на обвиняем било изготвено единствено предявяване на разследването
(в периода 10.04. – 24.04.2013г.) и било издадено Постановление за частично
прекратяване на ДП от 05.06.2013г. (на л. 143 – л. 144 от ДП). От анализа на
всички тези действия по разследването може да се направи извод, че не по вина
на подсъдимия са събирани доказателства в периода от 12.11.2005г. до
17.03.2010г. (период около четири години и половина). В същото време обемът на
събраните през този период доказателства не е толкова голям, че да оправдава
такова забавяне на делото. Впоследствие от месеца май 2010г. до месец февруари
2013г. не са извършвани никакви действия по разследването, като въпреки
разпореждането на прокурора от 2010г. И.В. е обявен за общодържавно издирване
едва през 2013г. Нещо повече – непосредствено след обявяването му за издирване
той е намерен на известния му адрес. Следователно няма никакви обективни данни В.
да се е укривал, като същият не е открит на адреса си при едно единствено
посещение от 04.05.2010г. и в период от около 3 години изобщо не е търсен за
връчване на призовка. При следващия опит да бъде намерен това се е случило
почти незабавно. Наред с това от предявяване на разследването до внасянето на
делото с обвинителен акт в съда също е минал значителен период от време – около
4 години. Налага се извод, че забавянето на производството от над 12 години се
дължи изключително на държавните органи и подсъдимия В. няма никаква вина, че
производството е продължило толкова дълго време. Както е прието и в практиката
на върховната инстанция (напр. Решение № 10 от 05.11.2011г. по КНОХД №
788/2010г. по описа на III н.о.) при наличието
на голяма отдалеченост между извършеното деяние и наказването на подсъдимия,
която не се дължи на поведението на последния, наказаното лице следва да бъде „премирано”
с определяне на по-леко наказание, което да компенсира продължителността на
наказателното производство и произтичащите от това негативи по отношение на
гарантираното му от чл. 6, т. 1 ЕКПЧ право на разглеждане на обвинението в
„разумен срок”. Както се посочи настоящият случай е точно такъв, тъй като
разглеждането на делото в „неразумен срок” се дължи на действията на
разследващите органи. Това обстоятелство следва да се определи като
изключително смекчаващо вината, тъй като става въпрос за огромен период от
време. Впрочем в практиката си и върховната инстанция е приела, че голямата
отдалеченост от време между деянието и осъждането на лицето представлява
изключително смекчаващо вината обстоятелство по смисъла на чл. 55 НК – в такава
насока е например Решение № 59 от 29.03.2017г. по к.н.д. № 131/2017г. по описа
на I н. о. на ВКС. Ето защо соченото обстоятелство е
достатъчно за приложението на чл. 55 НК по отношение на подсъдимия.
При
определяне на наказанието по реда на чл. 55, ал. 1 от НК съставът на първо
място отчете, че степента на обществена опасност на извършеното деяние може да
се определи като сравнително висока. Същевременно обществената опасност на
дееца следва да се отчете като ниска с оглед чистото му съдебно минало към
момента на извършване на деянието.
Впоследствие той е осъждан за деяние, извършено при условията на чл. 25 НК с
настоящото, но към момента е реабилитиран за това свое осъждане. Ето защо няма
основание осъждането му да се отрази на извода, че е лице с ниска степен на
обществена опасност. Посоченото по-горе изключително смекчаващо вината
обстоятелство, съпоставено с обществената опасност на деянието и дееца, водят
до краен извод, че наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и
което е адекватно и на целите по чл. 36 от НК е „пробация”, със следните
пробационни мерки: Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от ШЕСТ
МЕСЕЦА с явяване и подписване пред пробационен служител или определено от него
длъжностно лице два пъти седмично; Задължителни периодични срещи с пробационен
служител за срок от ШЕСТ МЕСЕЦА. В тази връзка съдебният състав прецени, че с
оглед неразумния срок на продължилото разследване и най-ниското предвидено в
чл. 129, ал. 1 НК наказание се явява несъразмерно тежко на извършеното. Ето
защо наказанието „Лишаване от свобода” беше заменено по реда на чл. 55, ал. 1,
т. 2, б. „б” НК с наказанието „пробация”. При определяне на конкретния размер
на пробационните мерки, съставът достигна до извод, че същите следва да са към
възможния минимум с оглед чистото съдебно минало на подсъдимия и наличието
единствено на изключителни смекчаващи вината обстоятелства. В тази връзка
съдебният състав отчете, че по арг. от чл. 42а, ал. 4 НК мерките по ал. 2, т. 1
и 2 (задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи
с пробационен служител) се налагат задължително. Поради тази причина на
подсъдимия бяха наложени само тези две мерки и то за минималните срокове от 6
месеца – предвидени в чл. 42а, ал. 3, т. 1 НК. Както вече се посочи самата
изключителна продължителност на наказателното производство, без наличието на
никаква вина у подсъдимия за това, предполага налагане на наказание във
най-ниския възможен размер, предвиден в НК.
С
оглед признаването на подсъдимия за виновен за деяние, извършено на 12.11.2005г.
и като взе предвид данните за съдимостта на И.В., съдебният състав в рамките на
правомощията си по чл. 301, ал. 1, т. 3 НПК се произнесе и по приложението на
чл. 25 НК. В тази връзка съдебният състав прецени, че необходимо да се извърши
групиране на двете му различни осъждания по начин, който да отговаря, както на
изискванията на чл. 23 и чл. 25 НК, така и на принципа за най-благоприятно
третиране на осъдения. Съдебният състав прецени, че подсъдимият е осъждан с одобрено споразумение по НОХД №
181/2010г. по описа на Районен съд Бургас за престъпление по чл. 325, ал. 2,
пр. 3-то вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, извършено на 31.07.2009г. Наложено му
е наказание „пробация” със следните пробационни мерки: Задължителна регистрация
по настоящ адрес за срок от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА с явяване и подписване
пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице два пъти
седмично; Задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от ЕДНА
ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА; Безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 150
часа годишно, в рамките на една календарна година. Наказанието е изтърпяно на
04.08.2011г. и за осъждането В. е реабилитиран по право на основание чл. 86,
ал. 1, т. 2 НК. Както се посочи това осъждане е за деяние, извършено
31.07.2009г. Деянието по настоящото дело е извършено 12.11.2005г., а първата от
присъдите е влязла в сила на 22.01.2010г. (датата, на която е одобрено
споразумението по НОХД № 181/2010г. по описа на Районен съд Бургас).
Следователно двете деяния са в режим на съвкупност помежду си и настоящият
съдебен състав счете, че са налице предпоставките на чл. 25, ал. 1 НК вр. чл.
23, ал. 1 НК за определяне на едно общо наказание по двете осъждания на В..
Този извод не се разколебава и от обстоятелството, че за наказанието по НОХД №
181/2010г. по описа на Районен съд Бургас подсъдимият е реабилитиран по право
на основание чл. 86, ал. 1, т. 2 НК. Както е прието и в съдебната практика на
върховната инстанция - Решение № 151 от 15.04.2008г. по к. д. № 62/2008г., І н.
о. на ВКС, настъпилата реабилитация не касае правилата за съвкупността и
определяне на общо наказание за престъпленията, включени в нея, защото тя
възниква към момента на извършване на престъпленията, които я формират и към
този момент се извършва преценката за наличие на условията на чл. 23, ал. 1 НК,
респ. на чл. 25, ал. 1 НК. Поради тази причина съдебният състав прие, че са
налице всички предпоставки на чл. 25, ал. 1 НК и определи на подсъдимия едно
общо наказание по осъжданията му по настоящото дело и по НОХД № 181/2010г. по
описа на Районен съд Бургас, а именно: „пробация” със
следните пробационни мерки: Задължителна регистрация по настоящ адрес за срок
от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА с явяване и подписване пред пробационен служител
или определено от него длъжностно лице два пъти седмично; Задължителни
периодични срещи с пробационен служител за срок от ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА;
Безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 150 часа годишно, в рамките
на една календарна година. С оглед данните от справката за съдимост на
подсъдимия, че е изтърпял изцяло наказанието „пробация” по НОХД № 181/2010г. по
описа на Районен съд Бургас и на основание чл. 25, ал. 2 НК изтърпяното
наказание беше приспаднато от определеното общо наказание изцяло. При тези
данни съдебният състав постанови определеното общо наказание да се счита за
изтърпяно изцяло.
С
оглед признаването на подсъдимия за виновен и на основание чл. 189, ал. 3 НПК, съдебният
състав го осъди да заплати по сметка на ОД на МВР Бургас сумата от 37,60 лв.,
представляващи направените разноски в хода на досъдебното производство, а по
сметка на Районен съд Н. - сумата от 7,94 лв., представляваща разноски
направени в хода на съдебното производство.
Така
мотивиран съдът произнесе присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: