Решение по дело №11860/2020 на Софийски градски съд

 Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София, 12.07.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Димитров

мл. съдия Ивелина Симеонова

      

 

при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 11860 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение 14.07.2020 г., постановено по гр. дело № 655/2020 г. по описа на СРС, 126 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по предявени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите, вр. чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребители за ползване на водоснабдителни и канализационни системи и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че А.- К.М.Й. дължи на „С.в.” АД следните суми: 1408,13 лв., представляваща цена на В и К услуги, доставени в апартамент № 8, находящ се в гр. София, ул. *****в периода 04.08.2017 г. - 05.09.2019 г., заедно със законната лихва от 25.09.2019 г. до погасяване на задължението и 130,48 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 04.09.2017 г. - 05.09.2019 г., като искът за установяване на вземане за цена на В и К услуги е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1509,64 лв., както и е отхвърлен искът за установяване на вземане за мораторна лихва за разликата до пълния предявен размер от 144,78 лв.. Съобразно изхода на спора А.- К.М.Й. е осъден да заплати на „С.в.” АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 534,75 лв. - разноски в исковото и заповедното производство.

Първоинстанционното решение е обжалвано в установителната му част за дължимост на сумата от 1408,13 лв. от ответника А.- К.М.Й. с доводи за неговата неправилност. Поддържа, че в процесния период 04.08.2017 г. - 05.09.2019 г. задължението е формирано от начисляването на количеството потребена вода на база, а не по реално потребление. Твърди, че от м. юли  2018 г. живее със семейството си под наем в друго жилище в гр. София и от този момент никой не е обитавал апартамент № 8, находящ се в гр. София, ул. „*****. Към момента бил подал заявление за отчитане на реално потребеното количество вода за процесния период и очаквал отговор от ищцовото дружество. Предвид това иска съдът да отмени първоинстанционното решение, тъй като в този период никой не е живеел в имота, като ответникът бъде осъден да заплати само сумата, дължима за реално потребената вода.

Въззиваемата страна „С.в.” АД не е изразила становище по въззивната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания.

Решението е валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Софийски градски съд, като съобрази доводите на въззивника и събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, а по конкретно изложените във въззивната жалба оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:

Посочените по-горе ограничения по чл. 269 ГПК в обсега на въззивната дейност, касаещи проверката относно правилността на първоинстанционното решение, се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, и не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма (така и мотивите на т. 1 от ТР №1 от 09.12.2013 г., по тълк. дело № 1/2013 г., на ОСГТК на ВКС).

Въззивникът е признал в производството пред СРС, че е собственик на процесния имот, който е водоснабден в периода 04.08.2017 г. - 05.09.2019 г. Въззивната жалба не съдържа оплаквания срещу фактическите констатации на районния съд, че на ответника е начислявана цена за потребено количество вода на база двама живущи в имота, че водомерът е подменян за последен път през 2003 г., както и че в процесния период имотът е обитаван от три лица, а и тези факти са признати от самия ответник в проведеното пред първата инстанция открито съдебно заседание. При така възприетата от СРС фактическа обстановка, съответстващи на материалния закон - чл. 34а, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи са правните му изводи за дължимост от въззивника на суми за потребено количество вода на базата, посочена в чл. 39, ал. 1 от Наредбата, а не на реален отчет. Съгласно законовата дефиниция в § 1, ал. 1, т. 2, буква „а“ от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, аналогична с тази на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., потребител на водоснабдителни и канализационни услуги, респ. задължено лице за заплащане цената на доставени такива във връзка с чл. 203 от ЗВ, е всяко физическо или юридическо лице, собственик или ползвател на имоти, за които се предоставят В и К услуги. Получаването на услугата се извършва при публично известни Общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика на водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощено от него лице и от съответния регулаторен орган. В и К операторите задължително публикуват одобрените от комисията Общи условия на електронната си страница и най-малко в един централен и един местен ежедневник и осигуряват достъп до тях, като последните влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник - арг. чл. 8, ал. 1 - ал. 3 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г.

Според чл. 34а от Наредбата периодичните проверки на индивидуалните водомери като средства за измерване и разпределение на изразходваното количество вода в сгради - етажна собственост, се извършват през 10 години, а операторите са длъжни да осигуряват комплексна услуга за сметка на потребителите, която включва демонтаж на индивидуалните водомери, периодична проверка от лицата по ал. 2, монтаж и пломбиране - чл. 34а, ал. 4 от Наредбата. В чл. 34а, ал. 5 от Наредбата е предвидено, че когато длъжностно лице на оператора установи потребители с непроверени индивидуални водомери съгласно ал. 1, срокът за извършване на проверка на водомерите е три месеца, а в случай че след изтичането на този срок не е извършена периодична проверка на водомерите, количеството изразходвана вода се начислява по реда на чл. 39, ал. 6 от същата Наредба.

В случая не се спори по делото, че от последната периодична проверка на водомерите на ответника са изминали повече от 10 г., без да е поискал такава проверка да бъде осъществена, каквото задължение има съобразно чл. 34а, ал. 2 от Наредбата и сам признава, че е отказал предложението на ищцовото дружество за демонтаж и проверка от негови служители, въпреки че последните осигуряват такава комплексна услуга съобразно предвиденото в чл. 34а, ал. 4 от Наредбата. Предвид тези обстоятелства, наличието на монтирани в жилището на ответника, непреминали периодична проверка водомери, е основание дължимото месечно количество вода да бъде изчислено на база, а оплакванията на въззивника, че дължи потребено количество въз основа на реален отчет, са неоснователни. Освен че твърденията във въззивната жалба, че след м. юли 2018 г. никой не е живеел процесния имот, противоречат на направеното пред СРС признание, че за процесния период апартаментът е обитаван от двама възрастни и едно дете, тези негови възражения са преклудирани, доколкото са въведени едва пред въззивната инстанция. Според приетата пред първата инстанция ССчЕ, изчисленото на база задължение за вода е 1408,13 лв., до който размер правилно СРС е уважил ищцовата претенция.

Доколкото правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                       

                                  Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение 14.07.2020 г., постановено по гр. дело № 655/2020 г. по описа на СРС, 126 състав, в обжалваната част.

Решението не подлежи на обжалване. 

 

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.