Решение по дело №412/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл.118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба вх. № 2767/26.02.2024г. на В. М. Н., **********, с адрес: гр. Варна [улица], срещу Решение № 2153-03-14/07.02.2024 г. на Директора на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена депозираната от жалбоподателя жалба срещу Разпореждане № 031-00-4500-5/05.12.2023 на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл.54ж, ал.1, във вр. с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004г., му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл. 54а от КСО. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради издаването им в противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и нарушение на целта на закона. Жалбоподателят сочи, че е гражданин на Република България и е лице със срочна трудова заетост в Италия – държава членка на ЕС. По аргумент от чл. 1, б. р, т. ii и чл. 65, § 5а, във връзка с §2, изречение първо от Регламент /ЕО/ № 883/2004 има право на парично обезщетение за безработица, Счита, че административния орган не е направил разграничение между понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“, за да установи правилно коя държава-членка на ЕС е компетентна за предоставяне на обезщетението за безработица. Твърди, че е трайно установен в Република България, т.е. мястото му на обичайно пребиваване е България по смисъла на чл. 1, § 3, буква „й“ от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. поради обстоятелството че е български гражданин, с адресна регистрация на територията на страната, заплаща всички дължими данъци и такси в Република България, има едно дете, което живее и работи в страната. Направено е искане съдът да отмени изцяло оспореното решение, с което е потвърдено разпореждане № 031-00-4500-5/05.12.2023г. на Ръководителя на осигуряване на безработица. В съдебно заседание жалбоподателя се явява лично и поддържа жалбата на основанията посочени в нея.

Ответникът по жалбата – Директорът на ТП – Варна на НОИ, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Е. Л., оспорва жалбата, изразява становище за законосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Със Заявление peг. № 031-00-4500/25.09.2023г. В. М. Н. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, като е посочил, че последното му трудово правоотношение, с работодател „Costa Crociere” - Италия, е прекратено, считано от 23.09.2023г. Декларира, че през периода от 24 месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, за времето от 10.04.2023г. до 23.09.2023г. е работил в Италия. Към заявлението прилага Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 - Италия от 16.11.2022г. до 15.03.2023г. и от 20.04.2023г. до 23.09.2023г. с работодател „Costa Crociere” - Италия. Посочената причина за прекратяване на последната си заетост „изтичане срока на договора“. Към заявлението са представени документи на английски език, доказващи трудовата му заетост в Италия - сертификат за работа от 23.09.2023г., издаден от работодателя „Costa Crociere” - Италия удостоверяващ, че през периода от 13.09.2011г. до 23.09.2023г. (с кратки прекъсвания) е работил в дружеството на длъжност „работник поддръжка“; уведомление за прекратяване от 23.09.2023г. от работодателя „Costa Crociere” – Италия, удостоверяващо и обстоятелството, че е работил на посочената длъжност от 20.04.2023г. до 23.09.2023г. на борда на кораб „Costa Serena”, под италиански флаг.

От дадената от жалбоподателят Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност се установява, че няма съпруга и дете/деца под 18 години през периода на последната му заетост в чужбина, детето/децата и преобладаващата част от роднините му са живели в България, притежава собствено жилище в България и няма намерение да остане в Италия. През периода на последваната му заетост е плащал данъци върху доходите в Италия, живял е на кораб и се е завръщал в България няколко пъти в годината или по-рядко.

С Разпореждане № 031-00-4500-1/27.09.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, с мотиви, че по заявление на лицето се изисква по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 и СЕД U004 от компетентната институция на Италия, необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО. Чрез Системата за електронен обмен на социално-осигурителна информация между Република България и Европейския съюз до компетентната институция на Италия е изпратен структуриран електронен документ СЕД U001CB с искане за удостоверяване на осигурителния стаж на жалбоподателя при посочения по-горе работодател от 16.11.2022г. до 15.03.2023г. и от 20.04.2023г. до 23.09.2023г., с посочване причината за прекратяване на последната му заетост, и структуриран електронен документ СЕД U003 с искане за удостоверяване на осигурителния му доход за периода от 20.04.2023г. до 23.09.2023г.

От представеният от жалбоподателя преносим документ U1 от компетентната институция на Италия на 12.10.2023г. са удостоверени периоди на осигурена заетост от 13.09.2011г. до 07.02.2012г.; от 30.04.2012г. до 21.09.2012г.; от 13.12.2012г. до 18.04.2013г.; от 18.08.2013г. до 10.01.2014г.; от 07.04.2014г. до 29.09.2014г.; от 16.01.2016г. до 13.07.2016г.; от 16.10.2016г. до 05.04.2017г.: от 09.06.2017г. до 25.11.2017г.; от 25.02.2018г. до 23.08.2018г.; от 30.11.2018г. до 11.04.2019г.; от 04.07.2019г. до 03.12.2019г.; от 09.02.2020г. до 04.06.2020г.; от 13.08.2020г. до 04.03.2021г.; удостоверени доходи за периода от 01.06.2022г. до 02.08.2022г. - 10 874.00 Евро бруто; от 16.11.2022г. до 15.03.2023г. - 18 050.00 Евро бруто и от 20.04.2023 г. до 23.09.2023 г. - 22 321.00 Евро бруто и причина за прекратяване на заетостта „изтичане срока на договора“. С Разпореждане № 031 -00-4500-2/08.11.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от В. М. Н. заявление е възобновено, с мотиви, че е получен преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Италия. С Разпореждане № 031-00-4500-3/20.11.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ на В. М. Н., на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 54а, ал, 1, чл. 54б, ал. 1 и чл. 54в, ал. 1 от КСО, и във връзка с чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. му е отпуснато парично обезщетение за безработица (ПОБ), за периода от 24.09.2023г. до 23.07.2024г. в размер на 85,71 лева дневно.

С оспореното Разпореждане № 031-00-4500-4/05.12.2023 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО и установени нови доказателства, съгласно чл. 11, ал. 3, буква „а“, във връзка с чл. 65, ал. 2 и ал. 5 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. е отменено Разпореждане № 031-00-4500-3/20.11.2023 г., с което е отпуснато парично обезщетение за безработица (ПОБ), за периода от 24.09.2023г. до 23.07.2024г. и му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

С жалба вх. № 1012-03-9/09.01.2024г. В. Н. е оспорил разпореждане № 031-00-4500-5/05.12.2023г. пред Директора на ТП-Варна на НОИ, който с Решение № 2153-03-14 от 07.02.2024г. е отхвърлил жалбата и потвърдил оспореното разпореждане, излагайки установените в хода на административното производство обстоятелства и анализ на приложимите правни норми.

При така установените факти, от правна страна съдът съобрази следното:

Предмет на оспорване по делото е Решение № 2153-03-14 от 07.02.2024г. на Директора на ТП-Варна на НОИ, за което изрично е предвидена възможност за съдебен контрол, а адресатът на акта е надлежна страна с право и интерес от обжалване.

Жалбата е подадена в срока по чл.118, ал.1 от КСО и е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспореният индивидуален административен акт е постановен в съответствие с изискуемата по чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО, писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването му в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на ефективен съдебен контрол за материална законосъобразност.

При служебната проверка не се установяват допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание.

Неоснователно е възражението за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съгласно чл. 54ж, ал. 1 от КСО паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. Разпоредбата на ал. 2 предвижда, че влязлото в сила разпореждане по ал. 1 може да се измени или отмени от органа, който го е издал, когато: 1. са представени нови документи или доказателства, които имат значение за определяне правото, размера и периода на паричното обезщетение за безработица; 2. паричното обезщетение за безработица е неправилно отпуснато или неправилно е отказано отпускането му. В настоящата хипотеза органът се е позовал на разпоредбата на чл. 54ж, ал. 2, т. 1 от КСО, която урежда особен случай на възобновяване на административното производство – служебно, без уведомяване на заинтересованото лице, като в тези случаи длъжностното лице, осъществяващо ръководството по осигуряването на безработица, действа при условията на обвързана компетентност и е длъжно да се съобрази с новонастъпилите обстоятелства и да приложи чл. 54ж, ал. 2 КСО. Целта на разпоредбата е да създаде възможност за въвеждане на съответствие между правата, произтичащи от реалното фактическо положение, и последиците, разпоредени с акта за отпускане, изменение, отказване, спиране, възобновяване на обезщетението за безработица.

Спазен е и регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне, като с решението си директорът на ТП на НОИ – Варна е решил по същество отнесения до него въпрос съобразно изискването на чл. 117, ал. 3, изречение второ, предложение първо от КСО. Обжалваното решение е постановено след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая и след служебно събиране, проверка и преценка на допустими, относими и необходими доказателства.

Анализирайки материална законосъобразност на решението, съдът не констатира допуснато нарушение на материалния закон. Между жалбоподателят и ответникът няма спор по фактите, а по правото. Доколкото в случая В. М. Н. – гражданин на Република България, е с последна трудова заетост в друга държава-членка на Европейския съюз /ЕС/ – Италия, а претендира изплащане на обезщетение за безработица от Националния осигурителен институт на Република България, приложение намират нормите на европейското законодателство, определящи общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Същите се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 883/2004), както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) № 987/2009).

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е. съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Регламент (ЕО) № 883/2004 се прилага към всички законодателства /по смисъла на чл. 1, т. л)/ относно посочените клонове на социална сигурност /обезщетения и помощи/, в т.ч. и относно обезщетенията за безработица – аргумент от чл. 3, § 1, буква з) от Регламента .

Посоченият акт на общностното право въвежда материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето (вж. чл. 11, § 3, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004), като чл. 6 от този акт въвежда и принципа на сумиране на периоди т.е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения, зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

В Дял II от Регламент № 883/2004 са въведени императивни разпоредби, предвиждащи запазване на приложимото законодателство на изпращащата държава - членка спрямо заетите и самостоятелно заетите лица, които временно извършват работа на територията на друга държава - членка. Основната цел на правилата, въведени с тези разпоредби, е да се улесни свободното движение на трудовоактивните лица и свободното предоставяне на услуги в рамките на ЕС чрез избягване на допълнителните административни затруднения, които биха възникнали за осигуреното лице, работодателя и компетентните институции, ако за периода на временната работа се приложи законодателството на държавата по трудова заетост. Утвърденият от регламентите принцип е да се прилага законодателството само на една единствена държава - чл. 11, § 1 от Регламент № 883/2004, като основното правило е да се определя за приложимо законодателството на държавата - членка, в която лицето осъществява дейност като заето или самостоятелно заето лице. В специфични ситуации, които представляват изключения от това общо правило, са предвидени други критерии за приложимост. В чл. 11, § 4 от Регламента е въведена императивната правна норма, като за целите на настоящия дял, обичайно осъществяваната дейност като наето или самостоятелно заето лице на борда на морски плавателен съд под флага на държава-членка се счита за дейност, упражнявана в посочената държава-членка.

От събраните по делото доказателства се установява, че В. Н. е гражданин на Република България, работил на борда на различни плавателни съдове под италиански флаг на дружеството „Costa Crociere“ – Италия през периода 29.09.2011 до 23.09.2023г. /с кратки прекъсвания/ на длъжност „работник поддръжка“. В случая е приложимо императивното изключението на чл. 11, § 4 от Регламента, като обичайно осъществяваната дейност като наето лице на борда на морски плавателен съд под флага на държава-членка се счита за дейност, упражнявана в посочената държава-членка.

Държавата по пребиваване е тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето, мястото, където лицето обичайно пребивава (чл. 1, § "й" от Дял първи на Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност). Основен критерий при определяне държавата по пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът и нейната продължителност. Последната трудова заетост на В. Н. е в Италия, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Италия и Република България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по см. на чл. 1, § "л") и относно обезщетение за безработица. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Съгласно чл. 61 от Регламент /Е0/ № 883/2004 г., компетентната институция на държавата членка, чието законодателство поставя правото на обезщетения за безработица в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето, т. е. приложимо е правото на Италия при определяне на правото на обезщетение за безработица, освен ако не са налице специалните хипотези, представляващи изключения от общия принцип. Те са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка (т. е. положеният труд и направеното осигуряването не са в държавата по пребиваване), и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Това е хипотеза, при която лицето запазва обичайното си пребиваване, но полага труд и е осигурявано в друга държава членка. В случая оспорващият е подал декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 г. и следва да се определи, дали Република България е държава по пребиваване, за да се извърши преценка на правото на лицето на обезщетение.

Съгласно член 11, § 3, буква в) от Регламент № 883/2004 спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка, а чл. 1, § "й" от Регламент № 883/2004 дефинира понятието "пребиваване" - мястото, където лицето обичайно пребивава.

С определение по дело С-30/22, СЕС е дал заключение, според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 /Е0 на ЕП и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава – членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия осигурителен период.

С оглед горепосоченото съдът намира, че правилно е приложен законът и не може да се приеме, че Република България е компетентна държава по пребиваване. Полагайки труд на борда на плавателен съд плаващ под флага на Италия, на основание законовата фикция на чл. 11, § 4 от Регламента следва да се приеме, че е работил в Италия, и независимо, че вероятно се е връщал в държавата по произход, то центърът на интересите за този значителен период безспорно е бил в Италия. По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 жалбоподателят е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство. Право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65 § 5, б. „а“ от този регламент във връзка с чл, 65, § 2 от него - дело С - 30/22. Разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламента е неприложима (в този смисъл определение по дело С-30/22, СЕС), защото по време на последната заетост В. Н. е пребивавал в Италия, и няма никакви периоди на заетост в Република България. Поради това жалбоподателят не може да претендира на основание на чл. 54а, ал. 1 от КСО за отпускане на обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като България не се явява компетентна държава нито по последна заетост.

В случая лицето не е лишено от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост – Италия, която е и държава по пребиваване за целия период, каквато е и целта на КСО – предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и съблюдаване на европейските регламенти.

Предвид изложеното съдът счита, че оспореното решение на директора на ТП на НОИ Варна е законосъобразен административен акт, съответства и на материалния закон, поради което следва да бъде отхвърлена предявената жалба.

При този изход на спора основателно и своевременно направено се явява искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на направените по делото разноски. Съобразявайки фактическата и правна сложност на спора, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт разноски в размер на 100.00 /сто/ лева, съставляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.27е от Наредбата за заплащането на правната помощ.

По тези съображения и на основание чл. 172, ал.2 от АПК, Административен съд-Варна, пети състав

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. М. Н., **********, с адрес: гр. Варна [улица], срещу Решение № 2153-03-14/07.02.2024 г. на Директора на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт, с което е отхвърлена депозираната от жалбоподателя жалба срещу Разпореждане № 031-00-4500-5/05.12.2023 на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на основание чл.54ж, ал.1, във вр. с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, §2 от Регламент /ЕО/ І 883/2004г., му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ОСЪЖДА В. М. Н., **********, с адрес: гр. Варна [улица]да заплати на Териториално поделение – Варна на Националния осигурителен институт сумата от 100.00 /сто/ лева, юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл.119 от КСО, във вр. с чл.117, ал.1, т.2, б. “б“ от КСО.