№ 2520
гр. София, 21.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Нели Й. Първанова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100506524 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 28.01.2021г., постановено по гр. д. № 7203/2019г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 87 състав, са уважени предявените от
“М. 06“ АД срещу “ЧЕЗ Р.Б.“ АД обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 236, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 18 000 лева, неплатена наемна цена за
периода от м.02.2016г. до м.02.2019г. по договор за наем от 25.05.2000г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 05.02.2019г. до окончателното изплащане и сумата от 2 700
лева – лихва за забава върху главницата за периода от датата на падежа на
всяка месечна вноска – 10-то число на месеца до датата на подаване на
исковата молба.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ЧЕЗ Р.Б.“
АД с оплакване, че е неправилно поради съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на постановения
съдебен акт и нарушения на материалния закон. Конкретно се твърди, че
процесният трафопост е изграден през 70-те години на миналия век при
1
действието на Закона за електростопанството от 1948г. и този енергиен обект
от момента на въвеждане в експлоатация е захранвал единствено обектите на
ищеца. Освен това поддържа твърдението си, че ответникът не ползва
помещението по силата на наемно правоотношение. Поддържа, че правото на
енергийните предприятия да ползват съществуващите и новоизградените
енергийни обекти е уредено в ЗЕ под формата на сервитут, което означава, че
ответното дружество има право да ползва безвъзмездно недвижимия имот, в
който е разположена електрическата уредба. По тези съображения счита, че
ищецът не би могъл да отдаде под наем помещение, предвидено за трафопост,
което служи за електрозахранване на собствената му сграда. Аргументира
становище, че поради наличието на ограничение на собствеността ищецът не
би могъл да ползва по друг начин самостоятелния обект, не би могъл да го
отдава под наем и не би могъл да получава от него граждански плодове,
защото същият е предвиден само и единствено за захранването на
собствената му сграда. Позовава се на разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от ЗЕЕЕ
/отм./, съгласно която сервитутното право за съществуващи към момента на
влизането в сила на закона енергийни обекти възниква автоматично по силата
на закона. Счита, че с оглед възникналото в негова полза сервитутно право на
безвъзмездно ползване върху обекта, същото е несъвместимо с възмездното
облигационно наемоподобно отношение относно имота за същата цел. В
жалбата са изложени и съображения, че с чл. 2, ал. 1 от Закона за
електростопанството от 1948г. изрично е установен монопол на държавата
върху подобни обекти по отношение на собствеността, която е уредена като
изключително нейно право. Оспорено е титулярството на правото на
собственост върху процесния имот по възражения, че праводателят на ищеца
не е придобил собствеността върху него поради наличието на законово
ограничение, включително и според изискванията на Закона за
електростопанството от 1975г. Наведени са и доводи, че в процесния случай е
предявена претенция за ползването на друг трафопост, а не на този, предмет
на предходно развилите се между страните искови производства. В
обобщение е направен извод, че процесният трафопост е изграден в периода
от 1968г. до 1970г. и с оглед годината на изграждане на енергийното
съоръжение се касае за енергиен обект, изграден и въведен в експлоатация
преди 1999г., т.е. преди приемането на Закона за енергетиката и енергийната
ефективност. Жалбоподателят сочи, че съгласно чл. 2 от Закона за
2
електростопанството от 1975г. електрическите уредби и мрежи за пренос и
разпределение на ел. енергия са държавна собственост. Предвидено е и
безвъзмездното ползване на терени, сгради, мостове за нуждите на
електрификацията /чл. 10, ал. 1 от Закона за електростопанството/. Отделно, с
влизане в сила на ЗЕЕЕ /ДВ, чр. 64 от 1999г. – понастоящем отменен/ по
силата на закона за енергийното дружество е възникнало сервитутно право да
държи „съществуващите“ енергийни обекти дори и в чужди имоти /чл. 60, ал.
2, т. 1 от ЗЕЕЕ/ и за възникналите по силата на закона сервитутни права не се
дължи обезщетение. Аналогична била и уредбата в т. 26 от ПЗР на
действащия ЗЕ, по силата на който възникналите по силата на ЗЕЕЕ
сервитутни права в полза на енергийните предприятия за съществуващи към
влизане в сила на закона енергийни обекти запазват действието си. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
Въззиваемата страна “М. - 06” АД оспорва въззивната жалба по
подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за
правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по
делото доказателства и при правилно приложение на относимите материално-
правни норми. Излага, че в случая под “трафопост” не следва да се разбира
енергийният обект, а помещението, сградата, в което са монтирани
електрически съоръжения ниско напрежение. Когато трафопостът се намира в
сграда или поземлен имот, собственост на трето лице, различно от
енергопреносното или енергоразпределителното дружество, то той е
собственост на това трето лице. Аргументира становище, че когато едно лице
предостави собственото си помещение или сграда на енергийно предприятие
за монтиране в него на съоръжения за пренос или разпределение на
електрическа енергия, помещението има характер на материален ресурс по
смисъла на § 1, т. 32 от ДР на ЗЕ. Оспорва се основателността на
релевираните от насрещната страна доводи относно титулярството в правото
на собственост върху процесния имот, както и относно твърдяното
сервитутно право върху него. С оглед изложеното е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
3
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за наем за собствения на РПК „****“ /праводател
на ищеца/ трафопост, намиращ се до Супермаркет до Окръжна болница в гр.
София, жк “****”, за срок от 4 месеца, считано от 01.06.2000г., срещу месечна
наемна цена в размер на 500 лв., платима до десето число на текущия
календарен месец. Посочено е, че срокът на договора е изтекъл, но въпреки
това ответник е продължил ползването на имота със знанието и без
противопоставянето на собственика /първоначално РПК „****“, а след това
“М. - 06” АД - обстоятелство, безспорно установено от силата на пресъдено
нещо на решение № 302 от 31.05.2006г. по гр. д. № 606/2005г. на I ТО на ВКС
и решение № 203871/30.08.2017 г. на СРС, 79 състав, постановено по гр.д. №
61619/2015г. по описа на СРС, 79 състав, потвърдено с неподлежащо на
обжалване Решение № 7118/15.11.2018г. на СГС, II-в въззивен състав,
постановено по в.гр.д. № 177/2018г. С оглед изложеното е направен извод, че
след изтичане на срока на договора, ползването на имота е продължило със
знанието и без противопоставянето на наемодателя, поради което договорът
се е трансформирал в такъв за неопределен срок по аргумент от чл. 236, ал. 1
от ЗЗД. Продължилото ползване на имота за процесния период е било
установено въз основа на показанията на разпитания по делото свидетел.
Релевираните възражения, че съгласно чл. 60, ал. 2, т. 1 ЗЕЕЕ /отм./ в полза на
енергийните предприятия по силата на закона възникват сервитутни права, а
сервитутът бил несъвместим с възмездното облигационно наемно
правоотношение, е прието за неоснователно при съобразяване на
формираната сила на пресъдено нещо по посочените по-горе две съдебни
производства. Исковата претенция за главница е уважена в пълния предявен
размер при съобразяване на уговорената в договора наемна цена.
Акцесорното вземане за обезщетение за забава е приета за основателна за
исковия период с оглед установената забава в изпълнение на задължението,
обосновано с установения в договора срок за плащане на наемната цена.
4
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.
269, предл. 2-ро от ГПК.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства и като
съобрази становищата на страните, установи следното от фактическа страна:
В случая по делото се установи, че на 25.05.2000г. е сключен договор за
наем, по силата на който РПК “****”, в качеството на наемодател, е
предоставил на “Е.С.” ЕАД, в качеството на наемател, за възмездно ползване
собствените си недвижими имоти, находящи се в жк “****”, Суперкооп до
бл. 47 и Супермакет до окръжна болница, срещу задължение за заплащане на
месечна наемна цена в размер на по 500 лева за всеки обект, платима в срок
до 10-то число на текущия календарен месец. Договорът е сключен за срок от
4 месеца.
Не се спори между страните, че ищцовото дружество е правоприемник
на РПК “****” въз основа на договор за прехвърляне на търговско
предприятие от 17.07.2006г., в предмета на който се включва и правото на
собственост върху предоставените по силата на процесния договор за наем
имоти. “Е.С.” ЕАД е било регистрирано с решение от 27.04.2000г. по ф.д. №
6356/2000г. по описа на СГС, ФО, като с решение № 11 от 20.06.2005г. по
партидата на дружество е вписана промяна в правноорганизационната форма
на дружеството и е постановено същото да продължили дейността си като
АД. С решение № 21 от 29.01.2008г. по ф.д. № 6358/2000г. е вписана промяна
във фирменото наименование на дружеството – от “Е.С.” ЕАД на “ЧЕЗ Р.Б.”
АД. При извършена служебна проверка по партидата на дружеството в
Търговския регистър и регистър на юридическите лица с нестопанска цел
съдът установи, че на 28.04.2022г. е вписана промяна в наименованието на
ответното дружество – от “ЧЕЗ Р.Б.” АД на „Е.М.З.“ АД.
От представения по делото нотариален акт за собственост върху сграда,
построена върху държавна земя от 30.12.1998г. с № 37, том I, рег. № 703, дело
№ 115 от 1998г., РПК “****” е призната за собственик на основание
отстъпено право на строеж върху държавна земя на следния недвижим имот:
супермаркет, състоящ се от входно предверие, две търговски зали, шест
5
складови помещения, две приемни помещения, четири хладилни камери,
транжорна, санитарен възел, помещение за персонала, канцелария,
помещение за вентилация, смет и продажба на открито, трафопост и рампа,
със застроена площ от 631 кв.м., находящ се в гр. София, жк “****”, изграден
в парцел 5, при съседи на парцела: север – бл. 27, юг – улица, изток – лица и
запад – бл. 28.
По делото е представено влязло в законна сила на 31.05.2006г. решение,
постановено по гр.д. № 606/2006г. по описа на ВКС, с което след частична
отмяна на въззивно решение по в.гр.д. № 1809/2003г. по описа на СГС,
касационната инстанция е уважила предявения от РПК “****” срещу “Е.С.”
ЕАД иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД. С решението
ответникът “Е.С.” ЕАД е осъден да заплати на РПК “****” сумата от 5 000
лева, представляваща неплатена наемна цена по договор за наем от
25.05.2000г. за времето от 01.02.2000г. до 30.06.2002г., както и сумата от 157
лева – обезщетение за забава върху главницата. Съдебният акт на ВКС е
постановен по предявен иск за заплащане на наемна цена за ползването на
трафопост, предоставен по силата на договор за наем от 25.05.2000г.,
находящ се в гр. София, жк “****” до бл. 47 и в супермаркет до Окръжна
болница.
С решение по гр.д. № 61619/2015г. по описа на СРС, ГО, 79 състав,
влязло в законна сила на 15.11.2018г., е уважен предявеният “М. - 06” АД
срещу “ЧЕЗ Р.Б.” АД иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от
ЗЗД, вр. чл. 236, ал. 1 от ЗЗД и ответникът е осъден да заплати сумата от 18
000 лева, представляваща незаплатена наемна цена по договор за наем от
25.05.2000г. за периода от 13.10.2012г. до 13.10.2015г., който договор за наем
е продължен за неопределен срок, поради използването на вещта след
изтичането на срока му от наемателя със знанието и без противопоставянето
на наемодателя. Решението е постановено по отношение на предоставения с
договора за наем от 25.05.2000г. за временно и възмездно ползване имот,
представляващ трафопост до бл. 28 в жк “****”.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на
свидетеля Л.К., чиито показания следва да се кредитират като логични,
непротиворечиви с останалите доказателства по делото и отразяващи
непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства.
6
Свидетелят е бил служител от 2002г. в РПК “****”, а след това при ищцовото
дружество, и в това си качество е участвал в приемателна комисия за
приемане на процесните помещения. Към момента на провеждане на разпита
свидетелят не се намира в трудови правоотношения с “М. - 06” АД. От
неговите показания се установява, че процесният трафопост /находящ се до
бл. 27 в жк “****”/ е построен през 1968г. Дружеството е притежавало още
един трафопост – в жк “****”, в супермаркет в бл. 47. Свидетелят сочи, че
през 2002г. “Е.С.” е освободило единия супермакет, заедно с трафопоста, но
останал да ползва трафопостът до бл. 27. Ответното дружество продължавало
да ползва този трафопост до бл. 27 и до настоящия момент.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
Един от белезите, определящи договори за наем, е временният характер
на предоставеното ползване на вещта - чл. 228 ЗЗД. Продължителността на
това ползване може да бъде изрично уговорено от страните, при което с
изтичането на срока договорът се прекратява. Поради това и се налага
изводът, че предвиденото в чл. 236, ал. 1 ЗЗД продължаване за неопределен
срок на договора за наем, ако след изтичането на уговорения срок ползването
на вещта продължи със знанието и притовопоставянето на наемодателя, не е
приложимо единствено в случаите, в които страните изрично в рамките на
договорната свобода са изключили приложението на посочената разпоредба
/която е диспозитивна/ за мълчаливо трансформиране на срочния договор в
безсрочен, и не засяга възможността същото да бъде трансформирано в
безсрочно.
Доколкото ищецът се позовава на неизпълнение на задължението на
ответника да заплаща наемни вноски с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 от
ГПК, в негова тежест е да установи съществуването на твърдяното
облигационно правоотношение по безсрочен договор за наем през процесния
период в хипотезата на продължило от наемателя след изтичане на срока на
действие на договора ползване на вещта със знанието и без
противопоставянето на наемодателя, включително размерът на уговорената
наемна цена, както и че е изпълнил основното си задължение по договора да
предостави ползването на наетия имот на ответника.
При сключване на договор за наем основното задължение на
7
наемодателя е да предаде наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния
период и да обезпечи спокойно ползване на наемателя. Той от своя страна има
задължение да плаща наемната цена и разходите свързани с ползването на
вещта /чл. 232, ал. 2 от ЗЗД/, да пази наетата вещ и да я върне след
прекратяване на наемния договор. При прекратяване на наемното
правоотношение доказателствената тежест за изпълнение на задължението по
чл. 233 ЗЗД е на наемателя и ако същият продължи ползването на имота, то
той дължи обезщетение и следва да изпълнява задълженията си, произтичащи
от наемния договор - чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Съответно, при съществуваща
облигационна връзка между страните, наемателят дължи заплащането на
уговорената наемна цена на основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во, вр. чл. 236,
ал. 1 от ЗЗД.
В конкретния случай ищецът обосновава качеството си на кредитор по
спорното вземане с твърдения за съществуването на валидно облигационно
правоотношение по договор за наем от 25.05.2000г., чийто срок на действие е
изтекъл, но наемателят е продължил да ползва вещта със знанието и без
противопоставянето на наемодателя, поради което договорът се е превърнал в
такъв за неопределен срок /чл. 236, ал. 1 от ЗЗД/. Предмет на процесния
договор за наем са два имота – трафопост в суперкооп до бл. 47 в жк “****”
и трафопост, находящ се в супермаркет до Окръжна болница. С исковата
молба се претендира вземане за наемна цена само по отношение на
трафопостът в супермакета до Окръжна болница, който е индивидуализиран
като трафопост до бл. 28. Противно на възраженията на жалбоподателя, от
представените по делото преписи от съдебни решения се установява, че с
влезлите в сила решения по гр.д. № 606/2006г. по описа на ВКС и по гр.д. №
гр.д. № 61619/2015г. по описа на СРС, ГО, 79 състав, са уважени предявените
от праводателя на ищеца и от ищцовото дружество искове за заплащане на
наемни вноски /за периоди преди процесния по настоящия спор/, дължими по
същия договор за наем и за същото помещение, които са предмет и на спора
по настоящото производство.
Влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните
правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и
учреждения в Републиката – чл. 297 ГПК, като обективните предели на
силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното
8
право – чл. 298, ал.1 ГПК. Със сила на пресъдено нещо се установява
съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет
на делото и на съдебното решение, с белезите, които го индивидуализират –
юридически факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно
естество. Във времево отношение спорното право е установено за
съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното
дирене, след което решението е влязло в сила – станало е необжалваемо и е
възникнала силата на пресъдено нещо. От нормите на чл. 235, ал. 3 от ГПК се
извежда т.нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо
фактите, които са настъпили до този момент. Преклудиращото действие на
силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за
съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно
признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза
на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да
се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на съдебното
дирене, съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му
съгласно съдебното решение, се преклудира. Преклудирани са фактите,
представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване
на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на
сделки, на които се основава съдебно признатото право. След влязло в сила
решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане с договорно
основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и
кредитора твърдения за нищожност на договора, съответно да предяви иск за
обявяване на тази нищожност. В последващ процес по предявен иск на
различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално
право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от
съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото
действие на силата на пресъдено нещо. Последователно в правната доктрина
и съдебната практика е провеждано разбирането, че незаявените от ответника
възражения като способ за защита срещу иска по спор, приключил с влязло в
сила съдебно решение, са преклудирани от силата на пресъдено нещо на това
решение и не могат да бъдат пререшавани в повторно исково производство
било като възражения, било като самостоятелни искове /чл. 299, ал. 1 ГПК/. В
този смисъл е трайната практика на ВКС, намерила израз в решение № 115 от
10.01.2012г. по т.д. № 883/2010г., Първо ТО, решение № 335 от 13.11.2018г.
9
по т.д. № 2477/2017г., Второ ТО, решение № 60081 от 26.07.2021г. по т.д. №
95/2020г. на Първо ТО и др.
В аспекта на изложеното се налага извод, че с влязло в законна сила
съдебно решение е установен правнорелевантен факт, включен в основанието
на предявения в настоящото производство иск по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от
ЗЗД – че процесният договор за наем от 25.05.2000г. се е трансформирал в
такъв за неопределен срок след изтичане на уговорения в него четиримесечен
срок, предвид продължилото от наемателя ползване на вещта със знанието и
без противопоставянето на наемодателя. Ответникът нито твърди, нито
установява, че правоотношението между страните е било
прекратено/развалено към исковия период. Със сила на пресъдено нещо е
установено между страните и обстоятелството, че праводателят на ищцовото
дружество е изпълнило задължението си да предостави ползването на наетата
вещ, както и че ищцовото дружество е встъпило в правата и задълженията на
наемодател с оглед настъпилото правоприемство по отношение на правото на
собственост върху процесния имот по силата на договор за прехвърляне на
търговското предприятие, сключен между РПК “****” и “М. - 06” АД.
Релевираните от ответника правоизключващи възражения /твърдят се
факти, осуетяващи възникването на правото/ свързани с правото на
собственост, съществуването на сервитутно право върху имота и статута на
имота като енергиен обект, са преклудирани от силата на пресъдено нещо по
предходните искови производства, поради което не следва да се разглеждат в
настоящото производство. По същество тези доводи представляват твърдения
за липса на основание за сключване на договор за наем за процесния обект.
Липсата на съгласие или основание при каузалните договори са основания за
нищожност а договорите, предвидени в чл. 26, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро и
4-то от ЗЗД. Както бе посочено, съдебните решения, с които исковете за
притезанието са уважени, установяват съществуването на вземането при
всеки негов индивидуализиращ белег: източник, страни и съдържание.
Договорът като правопораждащ факт е сред тези белези. Незаявените от
ответника възражения като способ за защита срещу иска по спор, приключил
с влязло в сила съдебно решение, са преклудирани от силата на пресъдено
нещо на това решение и не могат да бъдат пререшавани в повторно исково
производство било като възражения, било като самостоятелни искове /чл. 299,
10
ал. 1 ГПК/.
С оглед изложеното се налага извод, че предявеният иск е установен по
основание. Размерът на вземането за наемна цена е установен в договора –
500 лева месечно. За наемателя е възникнало задължение за заплащане на
уговорената месечна наемна цена в размер на общо 18 000 лева за исковия
период. Правилно с обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,
че от ответника, в съответствие с носената от него доказателствена тежест
/чл. 154, ал. 1 от ГПК/, не са ангажирани доказателства за плащане на
дължимата наемна цена за исковия период, поради което исковата претенция
с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД се явява основателна и
като такава – законосъобразно и обосновано е уважена в пълния претендиран
размер.
Претенцията за акцесорното вземане за обезщетение за забава е
основателна, предвид обстоятелството, че задължението за заплащане на
наемната цена е възникнало като срочно – до 10-то число на текущия месец и
за изпадане в забава на длъжника не е необходимо отправянето на покана. С
оглед изложеното и предвид заключението на съдебно-счетоводната
експертиза се налага извод, че иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателен за
пълния предявен размер и за исковия период – от 10.02.2016г. до 05.02.2019г.
Като е стигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора и с оглед изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 1 100 лева.
Търговският характер на спора произтича от правоотношение, което е
възникнало в резултат на търговска сделка, сключена между две търговски
дружества, поради което следва да се приложи прагът за касационно
обжалване от 20 000 лева, регламентиран в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, и да се
приеме, че атакуваното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20026072 от 28.01.2021г., постановено
по гр.д. № 7203/2019г., по описа на СРС, ГО, 87 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.З.“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление
гр. София, бул. “****, БенчМарк Бизнес център да заплати на “М. – 06” АД, с
ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, жк “**** ****, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 100 /хиляда и сто/ лева
– съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12