№ 1072
гр. Бургас , 10.09.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на десети септември, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
ДИМИТЪР П. СТОЯНОВ
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР П. СТОЯНОВ Въззивно частно
гражданско дело № 20212100501496 по описа за 2021 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, чрез пълномощника юрисконсулт Томас Димчов
Кехайов, с която се обжалва Разпореждане, с което е отхвърлено заявление за издаване на
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, за част от вземанията,
постановено по ч. гр. д. № 5436/2021 г. по описа на Районен съд Бургас.
С обжалваното разпореждане е отхвърлено заявлението на “ПРОФИ КРЕДИТ
България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.
„България” № 49, бл.53Е, вх.В, в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК против длъжника СТ. Н. М., ЕГН: **********, за следните суми: 47, 91
лв. – договорна лихва, дължима за периода 01.02.2020 г. – 01.09.2020 г., 76, 36 лв. –
възнаграждение по споразумение за закупен пакет от допълнителни услуги пакет Фаст, 220,
69 лв., възнаграждение по споразумение за закупен пакет от допълнителни услуги пакет
Флекси, както и в частта за присъждане на съдебно-деловодни разноски за размера над 36,
50 лв. до претендирания размер от 175, 00 лв.
Частният жалбоподател твърди, че разпореждането е незаконосъобразно и
постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон. Навежда
доводи, че заповедният съд на този етап от производството не разполага с правомощия да се
произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Цитира практика.
Твърди, че заповедният съд има правомощие да преценява дали искането се основава
на неравноправни клаузи в потребителски договор или има обоснована вероятност от това.
Заповедният съд не е подвел под нормата на чл.143 от ЗЗП представените доказателства.
Заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП, а именно че
преценяването на неравноправна клауза в договора не включва определянето на основния
му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при
условие че тези клаузи от договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил
именно такава преценка.
Посочва, че дружеството кредиторе е предоставило преддоговорна информация във
форма и срокове съобразно ЗПК, като са посочени ясно параметрите на договора. Изготвен е
бил и погасителен план, който се съдържа информация за размера, броя, периодичността и
1
датите на плащане на погасителни вноски, който е връчен на кредитополучателя, заедно с
договора за потребителски кредит. Длъжникът не е обективирал желание да се откаже от
така сключения договор, каквато възможност била предвидена в ОУ към договора и в
закона.
Счита, че уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите ограничения
и не противоречи на добрите нрави. С оглед принципа на свобода на договаряне, уреден в
чл.9 от ЗЗД, и по своя собствена воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит
с посочените ГПР и годишен лихвен процент. Навежда доводи, че в нормите на ЗПК е
въведено ограничение на максималния размер на годишния лихвен процент. Въведен е
максимален процент на годишния процент на разходите, който изразява общите разходи по
кредита, включително лихви. Съдът няма правомощие да тълкува разширително
императивни правни норми. Твърди, че при условие че са спазени императивните законови
изисквания досежно ГПР, то няма как да се приеме, че поведението на кредитора е
недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна
клауза. Това е била така и по аргумент от чл145, ал.2 от ЗЗП. Не може да е налице
недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона
с императивна правна норма.
Иска се от съда да отмени обжалваното разпореждане и вместо него да постанови
издаване на заповед за изпълнение за всички вземания на "Профи кредит" ЕООД,
претендирани със заявлението по чл. 410 от ГПК. Претендират се направените съдебно-
деловодни разноски.
Частната жалба е с правно основание чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в
законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо
съдът намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе предвид становищата на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Частно гражданско дело № 5436 по описа за 2021г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, подадено
от "Профи кредит" ЕООД, чрез чрез пълномощника юрисконсулт Томас Димчов Кехайов.
На 27.07.2020 г., "Профи кредит България" ЕООД е подало заявление за издаване на заповед
по чл. 410 ГПК против длъжника СТ. Н. М. за следните суми: 300, 72 лв., неплатено
договорно възнаграждение в размер на 47, 91 лв. за периода 01.02.2020 г. – 01.09.2020 г., 76,
36 лв. – възнаграждение по споразумение за закупен пакет от допълнителни услуги пакет
Фаст, 220, 69 лв., възнаграждение по споразумение за закупен пакет от допълнителни услуги
пакет Флекси, законна лихва в размер 26,37 лв., дължима от 01.09.2020 г. до 27.07.2021 г.,
ведно със законната лихва върху цялата сума, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда до изплащане на вземането, както и разноски по делото, възлизащи на
175 лв., от които: 25 лв. –държавна такса и 150 лв. - адвокатско възнаграждение, като е
посочено, че вземането произтича от договор за потребителски кредит №
30039909487/10.10.2019 г..
На 04.02.2020 г. е издадена Заповед № 1968 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 5436/2021 г. на БРС за неплатена главница от 300, 72 лв., лихва
за забава от 26, 37 лева за периода от 01.09.2020 г. до 27.07.2021 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението пред съда до окончателното й
плащане, както и сумата от 36, 50, представляваща разноски, направени в заповедното
производство.
С обжалваното разпореждане, заповедният съд е отхвърлил заявлението в частта,
относно претендираното вземане за договорно възнаграждение в размер на 47, 91 лв. за
периода 01.02.2020 г. – 01.09.2020 г.; сумата от 76, 36 лв. – възнаграждение по споразумение
за закупен пакет от допълнителни услуги пакет Фаст; сумата от 220, 69 лв., представляваща
2
възнаграждение по споразумение за закупен пакет от допълнителни услуги пакет Флекси,
както и в частта за разноските, за сумата над 36, 50 лв. до претендирания размер от 175 лв.
В мотивите си заповедният съд е приел, че клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, предвид
прекомерния размер на това вземане, а присъждането й би довело до неоснователно
обогатяване. По отношение на възнаграждението по закупените пакети от допълнителни
услуги Фаст и Флекси, съдът е намерил, че в тези си части искането противоречи на закона,
а именно на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.
Настоящата инстанция счита, че районният съд правилно е приел, че спрямо
договорът за паричен заем, във връзка с който са възникнали процесните вземания, обект на
заповедта за изпълнение, е приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. Също така
следва да бъде посочено, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, съдът е задължен служебно
да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави. В този
смисъл доводите на частния жалбоподател, че заповедният съд не е следвало да следи за
тези пороци и да се произнася по тези въпроси, не е споделян от настоящата инстанция.
Цитираната от жалбоподателя практика не е релевантна за казуса. Действително преценката
за противоречие със закона и добрите нрави, би могла да се направи от описанието на
твърдяното вземане в заявлението по чл.410 от ГПК, като това е така, защото преценката за
други пороци, може да се направи само след пълното разгръщане на исковия процес в
случай на подаване на възражение. Всичко това не означава, че вземането, така както е
описано в заявлението по чл.410 от ГПК, не може да противоречи на закона и добрите
нрави. Напротив ако заповедният съд констатира такова противоречие, последният следва да
отхвърли заявлението. Именно в това е смисълът на разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 от
ГПК. В случая съдът счита, че частната жалба е неоснователна относно претенцията за
възнаграждение за закупени допълнителни пакети за услуги Фаст и Флекси в размер на 76,
36 лв. и съответно 220, 69 лв. Видно от заявлението по чл.410 ГПК услугата Фаст е
свързана с получаване на приоритетно становище на искането за потребителски кредит и
изплащане на потребителския кредит преди клиентите, без закупена допълнителна услуга
Фаст. Другата закупена услуга пък е свързана с възможността за едностранна промяна на
погасителния план от страна на клиента. Следователно, в случая се касае за уговорки по
сключения договор за потребителски кредит, още повече, че същите са инкорпорирани в
самия договор и месечната погасителната вноска включва освен главница и възнаградителна
лихва, но и възнаграждение по този допълнителен пакет услуги, което по тази причина
следва да се включи в годишния процент на разходите, тъй като това са разходи за
потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следва да
се отбележи, че нормата на чл.10а, ал.2 от Закона за потребителски кредит не позволява на
кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. По същността си така описаните в заявлението услуги
представляват именно такива, поради което настоящият състав се присъединява към извода
на заповедния съд, че посочените споразумения за допълнителни услуги са нищожни на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Ето защо, процесната сума, начислена от заявителя в тежест на длъжника и
претендирана на основание споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги е недължима.
Не така стои въпросът по отношение на уговорената възнаградителна лихва.
В конкретния случай е сложена за разглеждане договорна клауза на договор за
кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на поведение на субектите на
конкретното правоотношението се уреждат от специален закон, а именно – Законът за
потребителския кредит. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от него е предвидено, че:
"Годишният процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на
3
законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България".
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни
тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на
търговеца, който има възможност да се възползва от понеблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на
разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо
на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредитите. Законната лихва по реда на чл.
86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния начин: към основния лихвен процент на БНБ, плюс
10 пункта надбавка. Основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е -0, 00%. При разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на
ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният
ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова твърдението
за нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява неоснователно. Поради
гореизложеното, следва да бъде издадена заповед за изпълнение и за сумата от 47, 91 лв. за
договорно възнаграждение.
С оглед изхода на делото, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят
направените по делото разноски за държавна такса и пред двете инстанции, изчислени
съразмерно с уважената част на заявлението, респ. частната жалба. Тъй като районният съд
е присъдил разноски за държавна такса в размер на 36,50 лв., за разликата над тази сума до
дължимия размер от 41,84 лв. следва също да се издаде заповед по чл. 410 от ГПК. Пред
въззивната инстанция в полза на жалбодателя следва да се присъдят претендираните
разноски за въззивно обжалване в размер на 10, 48 лв., изчислена съразмерно в уважената
част от жалбата.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 4284/30.07.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 5436/2021
г. по описа на Районен съд Бургас, в частта, с която е отхвърлено заявлението с правно
основание чл. 410 от ГПК, на "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, за
издаване на заповед за изпълнение против длъжника СТ. Н. М., ЕГН: **********, за
заплащане на сумата от 47, 91 лв. – договорна лихва по Договор за потребителски кредит №
30039909487/10.10.2019 г., дължима за периода 01.02.2020 – 01.09.2020 г., като ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в
полза на “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „България” № 49, бл.53Е, вх.В, срещу длъжника СТ. Н. М., ЕГН:
**********, за заплащане на сумата от 47, 91 лв. – договорна лихва по Договор за
потребителски кредит № 30039909487/10.10.2019 г., дължима за периода 01.02.2020 –
01.09.2020 г. както и за разноски в размер на разликата между присъдената сума за
направените разноски пред БРС за държавна такса от 36, 50 лв. до дължимия размер от 41,
84 лв., изчислен съразмерно с уважената част от заявлението и за направените във
въззивното производство разноски за въззивно обжалване в размер на 10,48 лв., изчислена
съразмерно с уважената част от жалбата.
4
ПОТВЪРЖДАВА разпореждането в останалата му обжалвана част.
ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК съобразно настоящото определение. Определението не подлежи на обжалване.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5