Р E Ш Е Н И Е
град София, 03.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско
отделение, II-ри въззивен брачен състав,
в съдебно
заседание на единадесети октомври
две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА
АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 14292 по описа
за 2015 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно – по реда на чл. 258
и следващите от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № III – 80 - 291 от 29.07.2015 г., постановено по
гр. дело № 33974 по описа за 2014
г. Софийски районен съд, III
Гражданско отделение, 80-ти състав, е отхвърлил предявения от Х.Т.П., ЕГН **********,
против С.В. К., ЕГН **********, иск, с
правно основание чл. 127, ал. 2, вр. с чл. 59, ал. 9 от Семейния кодекс (СК) за промяна на родителските права и
изменение на мерките относно упражняването на родителските права по отношение
на общото дете на страните П.Х.П., ЕГН **********, и неговата
издръжка. Оставил е без уважение искането
на Х.Т.П., ЕГН **********, за присъждане на разноски по делото, като
неоснователно.
Ищецът Х.Т.П. (въззивник в настоящото производство), е останал
недоволен от първоинстанционното Решение и го е обжалвал, с въззивна жалба, вх. № 8002173
от 25.03.2014 г. Изложил е подробни доводи за неправилност, и постановено
съдебно Решение при непълно, всестранно и точно изясняване на фактическата
обстановка по делото. Според въззивника съвкупната преценка на доказателствения
материал по делото мотивирала единственият правилен извод, че от влизане на
Решението в сила относно родителските права досега настъпило съществено
изменение на обстоятелствата, обуславящо необходимостта от промяна в
титулярството на упражняване на родителските права по отношение на малолетния П.и
в негов интерес. Въззивникът поддържа въззивната жалба в хода на въззивното
производство, лично, и чрез пълномощника си. Претендира присъждане на разноски
в настоящото производство. Представи и подробно становище в писмени бележки от 16.10.2018
г.
Ответницата С.В. К. (въззиваема в
настоящото производство), в законовия срок е подала отговор на въззивната жалба,
от 02.11.2018 г. Оспорила е жалбата,
по съображения за нейната неоснователност и немотивираност, като изложените в
нея доводи не кореспондирали с действителното фактическо положение и
доказателствената съвкупност по делото. Моли въззивния съд да потвърди
пъэрвоинстанциноното Решение с оглед на това, че нямало промяна на фактическата
обстановка от постановеното Решение по определяне на първоначалните мерки за
упражняване на родителските права. Въззиваемата поддържа отговора и оспорването
на жалбата в хода на въззивното производство. Представи окончателно становище и
в писмени бележки по делото от 19.10.2018 г. Не претендира разноски по делото.
Въззивната жалба е подадена в
преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от съответната страна в първоинстанционното
производство, имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на
въззивно обжалване, валиден като цяло и допустим съдебен акт.
Софийски градски съд, с оглед обхвата на въззивно обжалване, като обсъди доводите на страните
по реда на въззивното производство и прецени приетите относими доказателства по
делото, включително и становищата на компетентните социални служби, съобразно
приложимия закон, и по свое убеждение, прие следното:
От фактическа страна:
Първоинстанционният Софийски районен съд
е бил сезиран с иск, с правна квалификация, с правна квалификация чл. 127, ал.
2, вр. с чл. 59, ал. 9 СК, предявен от Х.Т.П. срещу С.В. К. за
промяна на родителските права и изменение на мерките относно упражняването на
родителските права по отношение на тяхното дете П.Х.П.
и неговата издръжка. Ищецът е твърдял, че страните
са родители на детето П.Х.П., роден на *** г.,
от съвместното им съжителство, което продължило до м. март
2009 г. С влязло в сила съдебно Решение
родителските права върху детето им били предоставени за упражняване на
ответницата, но от 15.06.2011 г.
(преди влизане в сила на Решението) детето живеело при ищеца, при когото го
оставила самата ответница, заявявайки, че има друг мъж в живота си. Оттогава и
към момента детето живеело при ищеца и единствено той се
грижел за него, като ответницата дори не го била подпомагала финансово. Детето
било обидено от думите на майка си и не желаело да я вижда. Ответницата на
няколко пъти, чрез съдебен изпълнител се опитвала да вземе детето, но при
разговор с психолог било установено, че детето не желаело това и насилственото
му изземване би го травмирало, поради което и принудителното изземване не било
осъществено. Срещите със съдебен изпълнител допълнително отчуждавали детето от
майка му. Опитите на ищеца да възстанови контактите на детето с ответницата не
дали резултат, включително и поради това, че последната под предлог, че е
ангажирана не успявала да се види с детето й, в
случаите, в които ищецът се опитвал да уговори среща с нея. Сочил е, че за последните три
години детето се виждало с майка си веднъж при съдебен изпълнител и три пъти в Отдел
”Закрила на детето” (О”ЗД”).
Ответницата, поради несъгласие да подпише декларация за пътуване
на детето извън пределите на Република България,
осуетила и участието на детето в турнир по футбол, провеждан през м. февруари 2014 г. в
Турция. В последствие детето гледало записи от срещата, плакало и повтаряло ”защо
тя прави така с мен, не я искам вече”. Ищецът е навел, че ответницата
не полагала никакви усилия да разбере детето си и да се съобрази с неговите
желания и потребности. Сочил е също, че при него синът им изграждал себе
си като личност, между бащата и сина имало контакт и разговори, които липсвали
между майката и сина. Отделно от това, ищецът разполагал с добри условия за
отглеждане на детето, като за последното имало обособена собствена стая, с
каквито условия майката не разполагала - при
нея детето живеело с двете си по-големи доведени сестри и техните приятели.
Ответницата също живеела на семейни начала с друг мъж. Навел е,
че срещу него имало образувано изпълнително дело за предаване на детето на
майката, както и полицейска преписка пред 06 РУП - СДВР във връзка с това. Ищецът подробно е пресъздал
емоционалното състояние на детето при срещите със съдебен изпълнител, както и
резултатите от извършваните психиатрични и психологични експертизи на детето. Съобразно
изложеното, моли съдът да постанови Решение,
с което да измени родителските права и мерките при упражняването им, като
предостави родителските права на бащата, а на ответницата да се определи режим
на лични отношения с детето, като го конкретизира по време и продължителност.
Моли ответницата да бъде осъдена да заплаща и издръжка на сина си в размер на
150.00 лева месечно, считано от влизане в сила
на Решението до настъпване на обстоятелства за
изменението или прекратяването на издръжката, ведно със законната лихва за
забава върху всяка просрочена вноска. Претендирал е
разноски.
Ответната
страна, в
срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е
подала становище от 06.08.2014 г., имащо характер на отговор по исковата молба, в
който последната оспорила предявения иск и молела
съдът да го остави без уважение. Оспорила е всички изложени
твърдения в исковата молба, като на свой ред е пресъздала
случилото се между страните и тяхното дете за времето от определяне на
привременни мерки по гр. дело № 837/2010 г.
по описа на Софийски районен съд, 91-ви
състав до момента, респ. как тези отношения и случващото
се, са се отразили върху детето. Ответницата е сочила причините,
които според нея са довели до фактическото местоживеене на детето при бащата,
въпреки постановените съдебни решения. Твърдяла е, че
родителското поведение на бащата е активно насочено в посока отчуждаване на
детето от майката. Ответницата е сочила, че
не била налице промяна на обстоятелствата, при които са били
постановени по - рано
родителските права и мерките относно упражняването на родителските права над
детето П.Х.П.. Изложила е подробни съображения в тази насока,
като подробно е навела твърдения за това, колко институции е
сезирала във връзка с предоставените й родителски права върху детето П., което
обаче не е дало резултат до момента.
Въззивният
съд споделя подробно установената фактическа обстановка от първоинстанционния
съд въз основа на писмената и гласна доказателствена съвкупност в първата
инстанция, както и с оглед на становищата на компетентните социални служби. Страните са родители на детето П.Х.П.,
роден на *** г. от съвместното им
съжителство, което е било прекратено. Детето П.през
учебната 2014/2015г. е било ученик в IV ”а”
клас на **СОУ ”Елин Пелин”, град София,
който е завършил с отличен успех. Детето, за периода от 31.03.2014 г. до 17.06.2014 г.
е посещавало Клуб ”Приказен свят” по
проект ”Да направим училището привлекателно за младите хора:
Училище за себеутвърждаване и подготовка към европейски хоризонти – УСПЕХ”. С
Решение № III-91-
57
от 09.05.2011 г., постановено по гр. дело №
837/2010 г. на Софийски районен съд, 91-ви
състав, влязло в сила на 29.10.2013 г.,
родителските права по отношение на детето П.Х.П. са предоставени за упражняване
на майката С.В. К., като на бащата Х.Т.П. е определен режим за лични контакти с
детето, както следва: да вижда и взема детето всяка нечетна седмица от
годината, за времето от 1930 часа
в петък до 1830 часа в неделя, с
преспиване, както и един месец през лятото по време, което не съвпада с
платения годишен отпуск на майката, както и на нечетна година - за Коледната
ваканция на детето, а на четна година - на личните празници на детето, като
това е съобразено с учебната ангажираност на детето. Със същото Решение
Х.Т.П. е осъден да заплаща на малолетното си дете П.Х.П., чрез неговата майка и
законен представител С.В. К., месечна
издръжка в размер на 150.00 лева, считано от влизане в сила на Решението,
ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена вноска до настъпване
на обстоятелства водещи до изменение или прекратяване на издръжката. Посоченото
Решение на Софийски районен съд е било потвърдено
с Решение, постановено по въззивно гр. дело № 16126/2011 г. на Софийски градски съд. С Определение №
1206 от 29.10.2013 г.,
постановено по гр. дело №
4716/2013 г. на ВКС, IV г.о., не е допуснато до касационно
обжалване на Решение № 2205 от 26.03.2013 г., постановено от Софийски градски
съд.
В първата инстанция са ангажирани многобройни
писмени доказателства, от които се установи безспорно, че въпреки
разрешението дадено с цитираните съдебни решения, в какъвто смисъл са и
определените от първоинстанционния съд привременни мерки по гр. дело № 837/2010 г. на Софийски районен съд, 91-ви
състав, относно родителските права върху детето П.и
неговото местоживеене, това дете фактически живее при баща си още
отпреди приключването на първоначалното производство за родителските
права, където то живее и към настоящото разглеждане на
спора за промяна на родителските права и мерките относно тяхното упражняване.
По делото не са били събрани доказателства установяващи
причината за това фактическо живеене на детето при бащата. В тази
връзка твърденията на страните в първата инстанция се разминават.
От една страна,
бащата е твърдял, че детето е било изгонено от
майка си и именно поради тази причина е заживяло при него, повтаряно и от
самото дете при срещите със специалисти от Отдел ”Закрила
на детето” (О”ЗД”) при извършване на социалното проучване
във връзка с настоящото дело. От друга страна,
твърденията на майката за причината, поради която детето не се отглежда от нея, са съвсем различни. В първата инстанция не са били налични други
обективни данни
които да потвърждават едната или другата версия. Такива
данни не са били установени и от гласните доказателства.
В първата инстанция е установено еднопосочно, че между
родителите не само, че липсва каквато и да е коректност,
диалогичност и разбирателство, но системните им спорове и
неразбирателства са били съпроводени с воденето на различни съдебни спорове,
включително и по ЗЗДН. Между тях имало и
образувано изпълнително производство пред ДСИ за предаване на детето на
майката, по което не са били налице данни за реално изпълнение.
Обратното, от доказателствената съвкупност се установи насрочени
множество срещи от съдебен изпълнител за предаването на детето (на 11.12.2012 г.; на 28.01.2013 г.;
на 26.04.2013 г.; на 31.05.2013 г.;
на 28.06.2013 г.; на 10.10.2013 г.
и на 10.06.2014 г.), но до реално предаване на
детето на майката не се е стигнало, поради
различни причини, между които и категоричното нежелание на детето дори да се вижда
и контактува с майка му; отлагането на тези срещи по молби на
бащата, в които е изразено и желанието му да присъства на всяка среща между
детето и майката, макар и организирана от различни институции. По делото се
установи, че страните са били насочени и от съдебен
изпълнител, през м. 10.2014 г., на срещи между детето и майката и в О”ЗД”,
с цел постепенно възстановяване на контактите между двамата, но бащата
еднократно е осигурил присъствието на детето (от констатациите в изготвения за
нуждите на настоящото производство социален доклад), посочвал е различни
причини за неводенето на детето на тези срещи в О”ЗД”. Майката е сигнализирала
редица държавни институции, включително и органите на Прокуратурата за съдействие за реално
упражняване на родителските й права. От своя страна,
детето също е било обект на редица психологични
експертизи, включително и в съдебни производства.
Въззивният съд констатира, че в първата инстанция не е била допусната
поисканата с исковата молба комплексна съдебно психиатрична - психологична
експертиза, допълнена със задачи и от ответницата в отговора й по исковата
молба, тъй като страните не са поддържали това си искане в
хода на първоинстанционното производство. По делото са били ангажирани
писмени доказателства за констатациите на социалните работници от О”ЗД”
работещи по случая на детето П.и докладите на социалните работници от ЦОП ”Бъдеще” - доставчик
на предоставената от О”ЗД” на страните
социална услуга ”Психологическа
консултация и подкрепа”. От заключителния
доклад за резултата от предоставяне на социалната услуга ”Психологическа
консултация и подкрепа”, социалните
работници са извели следните рискови фактори за детето: при предоставяне на
информация от страна на Х.П. по отношение на грижата за детето е констатирана тенденция към ”очерняне" на другия родител;
констатирана е тенденция бащата към възлагане
на отговорности от страна на бащата на детето само да решава и преценява; майката е възпрепятствана в упражняването
на родителските права, като бащата определя категорични възбрани за контакти майка-син; детето отказва да говори за майка си, дори отказва да спомене думата ”майка”; речта на
детето е изпълнена от парадоксални фрази, сочещи, че чувствата и представите на
детето за значимостта на връзката с майка му са манипулирани; детето се страхува да изрази нуждата и
желанието си от връзка с майката, за да не е в конфликт с бащата. В
заключителния доклад е посочено, че е необходимо родителите на детето да бъдат
насочени към консултиране със задължителен характер. Добавено е, че работата по
случая се прекратява, защото бащата не се е свързал със специалистите работещи
в ЦОП ”Бъдеще”, детето
не контактува с двамата си родители, оценен е риск от отчуждаване на детето от
единия родител. В изготвения за нуждите на настоящото производство социален
доклад на Дирекция ”Социално подпомагане” (Д”СП”) – ”Красно село”
е застъпено становище, че всеки от родителите поотделно има
родителски умения и финансова стабилност да задоволява потребностите на детето
и да го отглежда; комуникацията между родителите била нарушена,
което те демонстрирали пред детето; в момента основните грижи по отглеждането,
възпитанието и обучението на детето се полагали от бащата, който задоволявал
всичките му базови потребности; детето демонстрирало силна емоционална
привързаност към бащата и желание да живее с него; детето се държало студено и агресивно към майката и не я приемало за
значим възрастен; връзката дете - майка
била нарушена и за възстановяването й било необходимо да бъде подкрепена от
специалист и насърчена от бащата.
От гласните
доказателства в първата инстанция, чрез показанията на св. И.Г.също е
установено,
че детето П.живее заедно с баща си в жилище, което се намира в град София,
ул.”Ами Буе”. Св. Г.е заявила, че детето
изпитвало негативизъм към майка му, като
този си извод св. Г.правела въз основа на разговор проведен
с детето, като последното я помолило да не разговарят
за майка му. Св. Г.е споделила при
разпита й, че в началото на м. септември
2011 г., привечер, била в офиса, в който
работели заедно с ищеца П., когато
П.се обадил по телефона на баща си плачейки, че бил изгонен от майка си, след
което е уточнила, че не й станало
известно съдържанието
на проведения между бащата и сина телефонен разговор, като впоследствие разбрала за този разговор от
детето.
Заявила е, че Х.П., заедно с двама свои колеги,
отишли на мястото където детето било съобщило, че се намира и след това го
завели в офиса. При пристигането на
детето в офиса
то споменало, че майка му го била изгонила
и му казала ”ако имаш нужда и когато решиш, обади ми се”.
Св. Г.имала наблюдение от 2010 г., че Х.П. се грижел за сина
си, водел го на работното му
място, водил го на тренировки по футбол в школата на П.М., като св. Г.знаела от ищеца и детето, че майката не пуснала
сина си на футболен лагер в Турция. Пак от тях свидетелката знаела, че майката
не била пуснала сина си и на футболен лагер в Германия. Св. Г.знаела
също, че на скоро майката била завела детето на футболен мач или тренировка в
Сърбия, а след като се завърнала в страната била обявила, че детето й било
отвлечено от баща му. На св. Г.било
известно също, че детето било хоспитализирано в
болница заради главоболие, но преди това имало среща със съдия изпълнител,
както и че от 6 месеца детето ходело
на психолог. Според св. Г.ищецът бил
безупречен баща.
Въззивният съд счита, че първоинстанционният съд правилно не е кредитирал
показанията на св. Г., чиито показания прецизно е
анализирал. Така в частите им, в която св. Г.е
пресъздала факти
и обстоятелства, станали й известни от ищеца или от детето,
показанията й са вторични и не почиват на нейни преки възприятия, което ги
дискредитира изцяло и ги прави негодни като доказателства за установяване на
релевантни за делото факти. Предвид което и от гласните доказателства
не става ясна причината, поради която детето от 2010 г. живее при бащата, но се
установи негативизма, който детето изпитва към майка му.
Въззивният съд намира, че правилно първоинстанционният съд не е обсъждал и
кредитирал, респ. не е изградил изводите си на множеството представени в
първата инстанция
съдебни експертизи и частни ”заключения” на психолози, които не са събрани за целите на настоящото производство и по установения
за това ред в ГПК.
Във
въззивната инстанция са ангажирани актуални социални проучвания от компетентната Д”СП” – ”Красно село”, от 23.03.2016
г., от 07.06.2017 г. и от 11.10.2018 г. В първото
социално проучване е дадено заключение, че всеки от родителите поотделно
има родителски умения и финансова стабилност, за да задоволява потребностите на
детето и да го отглежда, но комуникацията между родителите е трайно нарушена,
което те демонстрират пред детето;
в момента основните грижи по отглеждането, възпитанието и обучението на
малолетния се полагат от бащата; бащата задоволява
базовите потребности на детето;
детето демонстрира силна емоционална привързаност към бащата и желае да живее с
него; детето се държи отхвърлящо и агресивно към майката и не я приема за значим възрастен; връзката
дете – майка е нарушена и за да бъде възстановена е необходимо да бъде
подкрепена от специалист и насърчена от бащата и е необходимо да бъде осъществена социална работа с двамата родители с цел
медииране на отношенията им по отношение родителските им функции. Във второто социално проучване от 07.06.2017
г. отново се съдържат данни за противоречива информация, която родителите са
предоставили относно контактите на детето с майката. С. К. е споделила, че
продължавала да не може да се вижда със сина й, тъй като бащата не й съдействал
за това по различни причини – обикновено, когато му се обаждала, за да се
видят, той казвал, че П.има тренировки;
ако се съгласял, определял късен час, когато детето било уморено и дори не му
се говорело и й предлагал да ходи на футболните мачове на П., но там тя нямала
възможност да общува с детето и само го гледала от разстояние. Освен това
бащата не предупреждавал детето, че тя ще отиде при него, и когато то я видело
реагирало негативно. Х.П. от своя страна е твърдял, че не пречел на майката да
се вижда с детето, но тя не ги търсела за такива срещи. Имало случаи, когато
имали уговорка да се видят и тя не отивала и не ги предупреждавала, че няма да
дойде, при които случаи П.бил разочарован и огорчен. Д”СП” – ”Красно село” е дала същото заключение, както и в първия
социален доклад относно родителския капацитет на всеки от родителите и
полаганите за детето непосредствени грижи от бащата, които са оценени като
много добри. Социалната служба е дала становище обаче, че като дефицит в родителските умения на бащата може да се отчете
задълбочаващото се отчуждение на детето спрямо майката, като П.продължава
да се държи отхвърлящо и агресивно към
майката и да не я приема за значим възрастен и за да бъде възстановена
нарушената връзка майка – дете е необходимо тази връзка да бъде подкрепена и насърчена от бащата. В
приложение към този социален доклад е предоставен Доклад за резултатите от предоставяне на социална услуга от Фондация ”Н.”,
ЦОП ”Бъдеще” – относно родителски капацитет на С. К., предоставена с
Направление от 24.04.2017 г., издадено от Д”СП” – ”Красно село”. В него е
дадено обобщение, че по време на консултативните срещи С. К. се е отнесла
отговорно към социалната услуга и е направила впечатление със силната й загриженост за развитието и
живота на детето й П.. По отношение на уменията за поставяне на адекватни
правила и граници К. е била на мнение, че трябва да бъдат налагани ограничения
на едно дете посредством разговори и обяснения. Според нея децата трябвало да
имат изграден дневен режим от ранна детска възраст, в който режим да бъдат
включени задължения и правила, за да развиват децата своето чувство за
отговорност и самостоятелност. К. е показала разбиране на потребността от
образование и е споделила за закупени на П.играчки и пособия, съобразени с
възрастта му и развиващи уменията и способностите на децата. По отношение на
способността да оказва емоционална топлота и подкрепа заключението е, че майката силно се интересува от
благополучието на детето й. На база на проведените консултации е направен
извод, че по отношение на емоционалната
топлота и подкрепа С. К. има нужния капацитет да бъде грижовна майка.
Следва да се отбележи и факта, че тя е майка на две пълнолетни дъщери и е
наясно с физиологичните, емоционалните и образователните потребности на децата
й. Майката е показала желание да
отглежда П.в семейна среда, като не желае да ограничава контактите на детето с
бащата. Стабилността на детето обаче е нарушена, поради наличието на съдебни
спорове и затруднената комуникация между родителите. В заключение се сочи, че К. разполага с необходимия родителски
капацитет за отглеждане и възпитание на детето, като може да разчита и на
разширения й семеен кръг – две пълнолетни дъщери, майка, брат и сестра, ако
изпита трудност с отглеждането и възпитанието на детето й. В приложение към
този социален доклад е предоставена и Оценка
на родителския капацитет на Х.П.,
изготвена съгласно Направление за предоставяне на социална услуга от 24.04.2017
г. от Институт за социални дейности и практики, ЦОП - София, издадено от
Д”СП” – ”Красно село”. При анализа на информацията е дадено заключение, че П. е
родител, който познавал спецификите както на своето дете, така и на възрастта,
в която то се намира. Упражнявал стил на възпитание и родителстване, съобразен
с тези специфики и основан най – вече на зачитане личността и достойнството на
детето. Бащата предоставял възможности, съобразени с познанията и уменията на
детето да прави избори, като подкрепял и стимулирал развитието на неговата
автономност с внимателни премерени рискове. Бащата показвал съпричастие към
успехите на детето и неговите мечти за реализация в спорта на професионално и
международно ниво. Родителят извеждал
като свой основен приоритет грижата за детето, създаването на сигурност и
усещане за принадлежност, но само и единствено към неговия род. По отношение принадлежността на детето към
другия род се наблюдава отчуждаване. По отношение мястото на майката в
живота на детето разбирането на бащата било свързано с това, че майката по
принцип има много важно място, но в конкретния случай майката на П.не
отговаряла на неговите разбирания за майчина роля и грижи. Бащата притежавал
умения и ресурси, с които да гарантира базисни потребности на детето, но в
същото време се наблюдавала тревожна
тенденция от задълбочаване на отчуждаването на детето спрямо майката.
Според специалистите от ЦОП предвид предстоящото юношество на детето е необходимо да се окаже подкрепа на П., тъй
като до този момент част от неговата идентичност се свързва със знанието, че е
част от един ”лош, кух” родител. Необходима била и работа с отглеждащия родител (в случая това е бащата), по посока на това как да оказва подкрепата
на детето в един процес, който пряко се съотнася към неговата идентичност и
свързаните с това въпроси. В третия
социален доклад се съдържат подробни данни за това, че в разговора детето П.е изразило категорично желание да
живее при баща си, като е бил уверен, че съдът ще се съобрази с неговото
мнение и няма как да не го зачете. Всеки
от родителите искал да участва активно в живота на сина си и да полага грижи за
него. Направило е впечатление при срещите и разговорите с родителите, че те не
могат да постигнат споразумение помежду им относно детето, тъй като не са били склонни
да правят компромиси със себе си. Всеки от родителите е сътрудничил на
О”ЗД”. Детето П.е споделило за сестра си по бащина линия, с която бил много
близък и при необходимост търсел съвет от нея, както и баба му и дядо му по
бащина линия също помагали. Детето не е споделило нищо за роднините му по
майчина линия, като се държало така, все едно нямало други сестри и не ги е
виждало скоро. Детето е споделило, че те не го интересували. Класният
ръководител е определил П.като много умно и дисциплинирано дете, което се
справя отлично с учебния материал и е приет много добре от съучениците си. В
заключение се сочи, че бащата имал
родителски капацитет и полагал много добри грижи за детето. като негов дефицит
в родителските му умения може да се отчете неумението му да подкрепи и насърчи
контакта на детето с майката, което бащата оправдавал с липсата на желание у П..
Детето демонстирало силна емоционална привързаност към бащата и желаело да
живее с него, съобразявало се с мнението на бащата, тъй като го приема за
авторитет и се чувствало щастливо в сегашната си среда. Към момента отношението
на детето към майката е сдържано, готов е да се среща с нея във време, което не
нарушавало дневния му режим. Д”СП” дава препоръка,
че в интерес на детето е родителите да постигнат споразумение относно детето,
тъй като само при съвместно
родителстване детето ще се чувства спокойно и ще може да развие цялостния
си потенциал.
Във
въззивната инстанция е изготвена съдебно
– психологична експертиза (СПЕ), която не е оспорена от страните и е приета от
съда. Заключението е, че детето
заявява радикализирани чувства към двамата му родители – безрезервна
привързаност към баща си и пълно
отхвърляне на майка си. В емоционално отношение детето се намира в постоянно състояние на стрес и изпитва
интензивни негативни емоции в ситуацията на родителския конфликт, в който то е
въвлечено. След разговора с майката, на предложение да я прегърне, детето се
разплаква, безпомощно във вътрешния си конфликт. Детето е непоколебимо и
безрезервно лоялно към своя баща, а към майка си без притеснение проявява
негативизъм, упрекващо и изобличаващо държание спрямо нея. Според вещото лице
детето се чувства спокойно, сигурно и щастливо, живеейки само с единия си
родител, неговия баща, и доволно от факта, че майка му не присъства в живота
му, защото е виновна към него до степен на грях и го мрази. Вещото лице сочи,
че отсъствието на майката от живота на детето и изграждането на крайно
негативен образ в неговото самосъзнание е неминуемо неблагоприятен фактор за
психологичното му благополучие и бъдещото му развитие като личност. Лишаването
от емоционалното присъствие и специалната грижа и подкрепа на майката, за която
знае, че реално съществува, представлява сигурен риск за неговото развитие. Що
се отнася до родителския капацитет на всеки от родителите заключението на СПЕ е, че и двамата родители притежават годност да
отглеждат и задоволяват базисните потребности на детето им – непосредствена
грижа, условия за живот, обучение, спорт. Двамата обаче показват дефицити на
родителския капацитет в разбирането и задоволяването на емоционалните
потребности на детето, лишавайки го от възможността за спокоен и пълноценен за
възрастта му живот, макар и в условията на разделеното семейство. Според вещото
лице бащата съзнателно подхранва
негативното отношение на детето към майката и препятства контактите между
двамата под формата на фалшив позитивизъм. Той смята, че единствено в негово присъствие (под неговия контрол) може да се върви към възстановяване
близостта на майката и детето. Майката показва
дефицит на емоционалния подход към детето си, търси решаване на проблема чрез институциите на всички нива (налагане на власт), а не чрез проява на майчинския инстинкт на
търсене на близост и приласкаване на детето. Заключението на СПЕ също така е,
че при детето е налице синдром на
родителско отчуждение в най – тежката му степен. Изразява се в идеализиране
фигурата и ролята на бащата и очерняне на майката, без естествената вътрешна
амбивалентност на чувствата, изразени категорично от детето. Основен е рефренът
за изгонването му от майката и обвиненията към нея. Според вещото лице
причината за това състояние при детето е в допуснати грешки от страна на
двамата родители, като особено активна и
целенасочена е ролята на бащата в процеса на отчуждаване на детето от майката.
Бащата играе активна роля в грижите за отглеждането и развитието на детето,
като на практика се явява авторитет и значима в емоционално отношение фигура за
детето. Майката е подчинила усилията си на борба за възстановяване на
контактите с детето чрез институциите, вкл. и международен съд. Според
заключението на СПЕ детето П.поради възрастта си е достъпен за моделиране на
съзнанието му (респ.
поведението и желанията) в
тежкия конфликт между неговите родители и вземането на страна представлява
търсене на сигурност за себе си. Той ясно заявява желанието си да живее при
своя баща, а от майка си да получи разрешение да пътува безпрепятствено в
чужбина до навършване на пълнолетие и да бъде оставен да живее на спокойствие с
баща си.
По делото
са събрани и писмени доказателства относно доходите на двете страни, които са
установени на около 3 000.00 лева за всяка страна. И двамата родители са
споделили и е установено по делото, че всеки от тях може да организира
ежедневието и работата си така, че да може да участва активно в ежедневието на
детето при необходимост.
Във
въззивната инстанция е изслушано детето П.П., на основание чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето (ЗЗДт)
в присъствието само на социален работник от компетентната Д”СП” – ”Красно
село”. При изслушването му детето отново за пореден път повтори всичко казано
от него при разговорите в социалните служби и психологични консултации и
изследвания. На съда направи впечатление, че детето заяви знание за
документите, съдържащи се в делото и започна да ги чете от мобилния си телефон.
То започна да задава въпроси на съда, отново за пореден път да обвинява майката
в лъжа и, че го изгонила и не се сетила за него година и половина. Заяви, че
майка му трябвала само за пълномощното и тя не му го давала. Детето заяви, че
майка му водела всички тези дела, за да им пречи, да пречи на него, да му
забавя развитието. Иска да живее при баща си, тъй като при него се чувства най
– спокоен. Не иска да се вижда с майката, не се чувства сигурен и спокоен и
отново повтори за изгонването му от нея. Заяви, че ако се налага да се среща с
нея, но не знае какво би наложило такава среща, желае това да стане с негово
съгласие и в присъствие на баща му.
Социалният работник, присъствал на
изслушването на детето, заяви становище, че детето има силно отхвърлящо
отношение към майката и не я приема по никакъв начин като значим възрастен. Всичко
е въпрос на добро желание от страна на двамата родители, като всеки от тях
поотделно е ценен за детето. Според социалния работник бащата не насърчава
достатъчно детето в общуването с майката. Като пример посочи срещата в дома им,
в момент, в който детето се размислило и мълчало дали иска да отиде и да
отговори на предложението на майката за първи юни, бащата стоял напълно
безучастен. В този момент се правела сделка – майката ще му даде декларация,
поставя му условия и П.да реши, като в този момент детето се разплакало. Социалният
работник заяви също, че бащата имал прекрасни отношения с детето си, бил много
отдаден като родител, изцяло ангажиран детето да се развива и задоволявал
неговите потребности. Същевременно обаче оставял детето да взема решения
относно контактите с майката, които родителят следвало да взема. При контактите
с майката се повтаряло все тази случка с изгонването, детето отказвало
поднесени му от нея подаръци. Социалният
работник изтъкна, че благодарение на майката са се развивали и са продължавали
срещите, защото майката не се фиксирала върху отхвърлящото поведение на детето,
т. е. когато детето й казвало ”не те искам”, тя му отговаряла ”аз те обичам”,
носела му подходящи неща за възрастта.
Във
въззивната инстанция са изслушани родителите, по реда на чл. 59, ал. 6 СК, което е процесуално задължително предвид
предмета на делото. Прави впечатление нарушената им комуникация, взаимни
обвинения в неправилно родителстване и изразените противоположни позиции и
обяснения на случващото се относно детето и неговото непосредствено живеене и
отглеждане при бащата от м. септември 2011 г., въпреки че на майката са били предоставени
родителските права.
От правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 59, ал. 9 СК при изменение на обстоятелствата съдът изменя
постановените по–ранно мерки относно упражняването на родителските права. Тази
разпоредба предвижда компетентност на съда да измени вече постановени от самия
съд мерки на упражняване на родителски права, когато след първоначалното
определяне на същите са настъпили обстоятелства, които, преценени с оглед
интереса на детето, налагат такава промяна. Предвид изложеното в
производството по чл. 59, ал. 9 СК съдът следва да прецени дали са настъпили
нови обстоятелства, поради което промяната на мерките за упражняването на
родителските права по отношение на детето се налага с оглед на по–добрия
интерес на детето или дали първоначално взетите мерки са ефикасни с оглед този
интерес.
Обобщено, предвид твърденията
в исковата молба и във въззивната жалба, въззивникът – ищец основно се позовава
на обстоятелствата, че от м. септември 2011 г. детето П.живеело при него, като
бащата полагал цялостните грижи за отглеждането, възпитанието и развитието на П.. Всички тези
обстоятелства и категоричното желание на детето да живее при бащата представлявали
променени такива, които засягали пряко и непосредствено детето П., и в
най-пълна степен съставлявали изменение в обстоятелствата в законовия смисъл на
това понятие и в интерес на детето.
Въззивният съд
споделя напълно прецизните правни изводи на първоинстанционния съд. За да постанови
Решението си, с което е приел така предявения по реда на чл. 127, ал. 2, вр. с
чл. 59, ал. 9 СК иск за неоснователен и го е отхвърлил, първостепенният
съд е приел, че за успешното провеждане на този иск
в тежест на ищеца е да установи твърденията си, че двамата с ответницата са
родители на детето, че от постановяване на съдебното решение за предоставяне
упражняването на родителските права на майката досега е настъпило съществено
изменение на обстоятелствата, което обуславя нуждата от промяна на този режим,
че самият той разполага с необходимите условия и родителски качества да
отглежда и възпитава детето, както и нуждата на същото от месечна издръжка
именно в търсения размер и материалната възможност на ответницата да заплаща
същия. В разглеждания случай следва да се
приеме за безспорно
по делото, че страните са
родители на малолетния П.Х.П., като упражняването на родителските права по
отношение на детето са предоставени на майката, при която е определено и
местоживеенето му, а на бащата е определен режим на лични контакти с детето и
последният е осъден да му заплаща ежемесечна издръжка.
Съвсем правилно от доказателствената съвкупност не е последвал извод, че от
влизането в сила на Решението за родителските права досега е настъпило
съществено изменение на обстоятелствата, обуславящо необходимостта от промяна в
титулярството на упражняване на родителските права по отношение на детето, както и интерес на детето от това, въпреки формалната промяна на
местоживеенето на детето при бащата. За да достигне до
този извод първоинстанционният съд правилно е преценил фактическата
обстановка. Действително
след раздялата на страните и въпреки обстоятелството, че родителските права по
отношение на общото им дете П.са предоставени на майката, при която е определено
и местоживеенето на детето, детето почти от 4
години (към онзи момент) живеело при
своя баща (ищецът П.), като за този продължителен период от
време е контактувало инцидентно с майка си и то при организирани от различни
институции срещи, само в присъствието на бащата. Безспорно е, а и е установено е от събраните по делото
доказателства, че детето категорично отказвало
всякакъв контакт с майка му и има изключително негативно отношение
към нея. Не е спорно и това, че бащата полага необходимата родителска
грижа за детето, като му осигурявал храна,
подслон, средства за издръжка и между него и детето има изградена връзка на
привързаност и доверие. От друга страна, обаче, е установено
безспорно и, че майката
на детето П.не се е дезинтересирала от детето си. Точно
обратното, последната всячески през това немалко време се е
опитвала, чрез различни институции, да
осъществи правата си по Решението, с което са й
предоставени за упражняване родителските права върху детето. Майката разполага
с необходимия капацитет, добра подкрепяща среда и материални възможности, за да
полага адекватни на нуждите на детето грижи за него, като съдът не е констатирал
наличие на промени, засягащи поведението на майката, нейните условия на
живот, невъзможност да упражнява родителските права и задължения. Съвсем правилно, в духа на закона и трайната съдебна практика (като и ППВС № 1/1974 г. не е
загубило силата си и при действието на новия СК от 2009 г.), и с оглед установените
обстоятелства по делото, първоинстанционният съд е обосновал,
че не е налице новосъздадена обстановка, при която интересът на детето да изисква ревизия на постановените мерки. Това е така, защото загубеният авторитет на майката и
тоталното й отричане от детето (тотално дистанциране,
гняв, отблъскване и омаловажаването й като
родител) не е установено да се
дължи на нейно поведение, а на поведението
на бащата (проявено и при насрочените срещи от съдебен изпълнител
за предаването на детето, и при участието в предоставената на страните и детето
социална услуга,
и при срещите със социалните работници),
насочено към отчуждаването
на детето от майката и препятстване на контактите му с нея. Това поведение на бащата
правилно е прието от първоинстанционния съд като такова в
разрез с висшия
интерес и правата на детето да общува пълноценно и с двамата си родители, респ. – като израз на лошо родителстване и липса на достатъчен
родителски капацитет, поради което и не може да се обоснове
извод, че е налице интерес на детето от допускане
на исканата промяна на постановените мерки относно упражняване на родителските права.
Доказателствената съвкупност и във въззивната инстанция не е достатъчна, за
да промени вътрешното убеждение на настоящия въззивен състав в правилността на
обжалвания съдебен акт. С оглед изложените доводи
във въззивната жалба, въззивният съд приема, че те са изцяло неоснователни. Настоящият
съд не намира за необходимо да преповтаря вече подробно изложеното относно
много добрите родителски грижи на бащата за задоволяване базисните потребности
на детето и осигуряване в пълна степен неговите потребности от храна, подслон,
здравни потребности, насърчаването на детето в образователната сфера и по
отношение на спорта и т. н., откогато детето живее при него (от м. септември 2011 г.). Същият този родителски
капацитет в пълна степен обаче притежава и майката, на която са предоставени
родителските права и която не може да ги упражнява ефективно не поради нейно
бездействие, обективни причини или влошаване на положението при нея като
родител, а единствено поради трайно отчуждаващото поведение на бащата като
родител към майката, доведено до крайности и което поведение следва да се
изведе като основна причина майката да не присъства в живота на П.и не само тя,
но и нейният разширен семеен кръг са изключени за детето. Детето се
идентифицира единствено с бащата и неговия семеен кръг. Въззивният съд
възприема заключението на СПЕ, което е за настъпил
Синдром на родителско отчуждение у детето спрямо майката, развит в най-тежката му
степен – идеализиране фигурата на бащата и очерняне (отричане) на майката. Точно поради това
въззивният съд намира, че в настоящия
случай не следва да зачете желанието на детето да живее при бащата, защото
в този тежък конфликт между родителите му вземането на страна от детето представлява
търсене на сигурност за себе си. Предвид което е и демонстираното ясно желание
да живее при своя баща, а от майка си – само да получи въпросното разрешение да
пътува безпрепятствено в чужбина до навършване на пълнолетие и да бъде оставен
да живее на спокойствие с баща си. Това, доведено до крайност, отчуждаване на
детето от майката пролича и при изслушването на детето във въззивната инстанция,
като детето постави въпроса дали изобщо се налага да се среща с майка си, което
не желае. Детето възприема действията на майката за осъществяване на нейните
контакти с него и възможност поне да го вижда пълноценно като своя пречка и
забава в развитието му. При това положение не могат да бъдат приети за
основателни многобройните доводи в жалбата за неверни изводи на първоинстанционния
съд и, че нямало доказателства по делото за отчуждително поведение на бащата и
възпрепятстване от него на контактите на майката с детето. Обратно, изводите на
първоинстанционния съд са основани на прецизния анализ на цялата
доказателствена съвкупност и се споделят от въззивния съд въз основа и на
изяснените обстоятелства в настоящата инстанция.
Съобразно изложеното въззивният съд обосновава извод, че последователното
поведение на
бащата, въвличащо детето в конфликт на лоялност между родителите му и отчуждаващо детето от майката (с действия или бездействие на бащата),
поставя детето П.“в риск“ по отношение на неговото
психическо
и емоционално развитие, независимо от много доброто непосредствено обгрижване
на детето от въззивника, с помощта и на неговото разширено семейство. В заключение, въззивният съд също счита, че именно това поведение на бащата е
довело на практика до съсредоточаване на правомощията по осъществяване на всички действия,
в обхвата на нормалното съдържание на родителските
функции по отношение личността и имуществото на детето върху неговия баща,
върху който при така създалото се фактическо положение е било и
задължението да упражнява прекия родителски надзор върху детето при съвместното
им живеене. Както се изясни обаче, доколкото това се дължи на
целенасоченото поведение на бащата към пълното отчуждаване на детето от
неговата майка, въззивният съд не
възприема тезата, че следва да постави организацията на родителските функции в
съответствие с тази новосъздадена обстановка от бащата, респ.
съответно на нежеланието на детето да живее при майката и невъзможността същото
да й бъде предадено.
Именно в тази
обстановка майката всячески се е старала да търси решаване на проблема, вкл. и
институционално на всички нива, като е сезирала дори и Съда в Страсбург,
постановил Решение от 06.04.2017 г. в нейна полза – относно невъзможността да й
бъдат осигурени възможности да осъществява контакти с детето (в приложеното по настоящото
дело съдебно решение подробно е отбелязана категоричната липса на съдействие от
страна на другия родител, който системно възпрепятствал усилията на съответните
органи да се осъществят контактите на майката с детето). В този смисъл следва да се подчертае, че дори и
въззиваемата да има някои дефицити в родителския й капацитет (преди всичко на емоционално
ниво при опитите й за контакти с детето), установено е по делото, че майката силно се интересува от благополучието на детето и желае
пълноценни контакти с него, като при настъпилото крайно отчуждение на
детето от майката нейното поведение е в границите на нормалното реагиране като
родител в тази тежка ситуация на отхвърлянето й от детето.
Въззивният съд намира, че с оглед изложените фактически
и правни констатации, първоинстанционното Решение е обосновано и постановено в
съответствие с материалния закон. Правилно първоинстанционният съд е приел, че
в случая
не са налице елементите от фактическия състав на чл. 127,
ал. 2, вр. с чл. 59, ал. 9 СК и с оглед най – добра
защита интересите
на детето е да не бъде променяно упражняването на родителските права и
местоживеенето му, поради което е отхвърлил исковата претенция. Обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.
Въззивният съд намира за необходимо да посочи, че и двамата родители са
отговорни за психическото и емоционално здраве на детето им, което в момента е
накърнено. За преодоляване на създалата се тежка и конфликтна ситуация родителите,
заедно с детето им, отговорно, системно и целенасочено следва да ползват
съответните услуги на социалните служби, педагози и психолози – преди всичко за
постепенното преодоляване на отчуждението на детето към майката, възстановяване
връзката на детето с нея, респ. така за пълноценното упражняване от нея на
родителските права.
По разноските.
Първоинстанционното Решение е правилно и
следва да бъде потвърдено и в частта относно разноските, като е постановено в
съответствие с изхода на спора в първата инстанция, а и с оглед характера на
настоящото производство – спорна съдебна администрация.
Във въззивната инстанция единствено въззивникът
е предявил претенция за присъждане на направените разноски за настоящата
инстанция. Съобразно изхода на делото обаче такива не следва да му бъдат
присъдени и претенцията, като неоснователна, следва да бъде оставена без
уважение.
Така мотивиран, Софийски градски съд, на
основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № III – 80 – 291 от 29.07.2015 г., постановено по гр. дело № 33974
по описа за 2014 г. на Софийски районен съд, III Гражданско
отделение, 80-ти състав.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ претенцията на Х.Т.П. за присъждане на разноски за въззивната
инстанция, като неоснователна.
Да бъде
връчен препис от настоящото Решение на страните (чл. 7, ал. 2 ГПК).
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд на Република България, в едномесечен срок от връчването
му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.