Р Е Ш Е Н И Е
№ 161
гр. Хасково, 17.06.2020 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд…………………………………………………………..…….………...… в открито заседание на десети юни
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. АННА ПЕТКОВА
2. ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
при секретаря П.Д...................................……...…и
в присъствието
прокурора………………………………………………………като разгледа докладваното от съдия И В
А Н О В А …….………………в.гр.д.№ 316 по описа за 2020 год., взе предвид
следното:
Производството е
по чл.258 – чл.273 от ГПК.
ВЪЗЗИВНИКЪТ – М.В.Ц. е останал
недоволен от Решение № 680 от 19.12.2019 год., постановено по гр.д. № 888 /
2019 год. по описа на Районен съд - Свиленград, с което е отхвърлен предявеният
от него положителен установителен иск за съществуване на вземане в размер на
1 001 лева, произходящо от неоснователно обогатяване, поради което го обжалва
с молба решението да бъде отменено и вместо него въззивният съд постанови
друго, с което уважи иска.
ВЪЗЗИВАЕМИЯТ
– ОБЩИНА *** – оспорва жалбата.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск, предявен от М.В.Ц. ***, да се признае за установено по
отношение на ответника съществуването на
вземане в размер на 1 001 лева – представляваща сума, платена при начална
липса на основание, включваща размера на наема за периода от 15.02.2016 год. – посочена
като дата на прекратяване на наемния договор в Заповед № 148 от 10.02.2016 год. на Кмета на
Община *** до 31.12.2016 год., възлизащ на 955.17 лева, както и размера на
наема за периода от 01.01.2017 год. до 12.01.2017 год. – влизане в сила на
цитираната заповед, възлизащ на 33.50 лева и 12.33 лева – лихва за забавено
плащане на сумата от 33.50 лева, присъдено със заповед № 182 от 24.06.2019 год. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 619 / 2019 по описа
на Районен съд – Свиленград.
Правният
интерес от предявяване на положителния установителен иск, ищецът е обосновал с
подадено от длъжника – ответник по иска, възражение срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение, установяване съществуването на присъдените с
която вземания се явява предмет на иска,
чиято правна квалификация се съдържа в нормата на чл.422, ал.1, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД.
Безспорно
по делото е установено, че на 22.06.2012 год. е сключен договор за отдаване под
наем на земеделска земя, по силата на който ответникът – Община *** е
предоставил на ищеца – М. В.Ц. за временно и възмездно ползване земеделски земи
от общинския и остатъчния поземлен фонд, представляващи имоти от Картата на
възстановената собственост на землището на село ***, с НТП – пасище, мера, за
срок от пет години и при годишна наемна цена в размер на 391.86 лева, увеличена
на 1 018.84 лева, съгласно допълнително споразумение от 15.07.2014 год.
Безспорно
по делото е още, че със Заповед № 148 от 10.02.2016 год. на Кмета на Община ***,
връчена на ищеца на 18.02.2016 год., наемното правоотношение е прекратено,
считано от 15.02.2016 год., както и това, че с решение № 180 от 15.09.2016
год., постановено по гр.д. № 340 / 2016 год. по описа на Районен съд – Свиленград,
влязло в законна сила на 12.01.2017 год., подадената от ищеца срещу заповедта жалба е
отхвърлена.
Страните по делото не спорят и
относно това, че след връчване на заповедта на Кмета за прекратяване на
наемното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника съответният за периода от 01.01.2016 год. до 31.12.2016
год., договорен наем в размер общо на 1 018.84 лева, за което е издадена
фактура № ********** от 29.03.2016 год., и допълнително - наем в размер на
33.50 лева – за периода от 01.01.2017 год. до 12.01.2017 год., съгласно фактура
№ 1223 от 21.02.2019 год., както и лихва за просрочени суми в размер на 12.60
лева, съгласно фактура № 1222 от 21.02.2019 год., или общо сумата в размер на
1 001 лева, за която ищецът поддържа, че е платена при начална липса на
основание, позовавайки се на прекратяването на наемния договор, считано от 15.02.2016
год.
Спорният по делото въпрос се свежда
до това – в кой момент са настъпили последиците от едностранното прекратяване
на сключения между страните договор за наем – на 15.02.2016 год., посочена като
дата на прекратяване на договора в Заповед № 148 от 10.02.2016 год. на Кмета на
Община *** или на 12.01.2017 год. – на която дата цитираната заповед е влязла в
законна сила и свързаният с него въпрос – съществувало ли е наемно
правоотношение за периода от 15.02.2016 год. до 12.01.2017 год. и съответно –
доколко заплатеният от ищеца на ответника наем за посочения период подлежи на
връщане – като такъв, платен при начална липса на основание.
Съгласно
задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 2 от 03.04.2018
год. на ВКС по т.д. № 2 / 2017 год., ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на
Върховния административен съд, актът за прекратяване на договора за наем на
пасища и мери от общинския поземлен фонд, е индивидуален административен акт по
смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, засягащ правата на собственици и/или ползватели
на животновъдни обекти, придобити в резултат на успешно проведена и завършила
със сключване на договор процедура, уредена в чл.37 и от ЗСПЗЗ. Изхождайки от
вида на акта, обективиращ изявлението на ответника по иска, в качеството му на
наемодател за прекратяване на наемния договор, сключен с ищеца, в качеството му
на наемател, следва безспорния извод, че настъпването на правните последици от
прекратяване на наемното правоотношение следва да бъде преценявано въз основа
на правилата, уредени и в АПК, а не единствено въз основа на нормите,
предвидени в ЗЗД, според които последиците от прекратяването на договора се
свързват с получаване на едностранното изявление на една от страните по
сделката, адресирано до другата. В подкрепа на този извод е и обстоятелството,
че и самото възникване на договорната връзка между страните е в резултат на
сложен фактически състав, включващ както гражданско правни изявления, така и
властнически такива, изхождайки от качеството на една от страните на
облигаторната връзка. Заповедта на Кмета за прекратяване на наемния договор,
съдържаща белезите на индивидуален административен акт, не може да бъде
изпълнена преди да се изтекли сроковете за нейното оспорване, съгласно чл.90 от АПК, поради което същата може да породи своите правни последици едва след
влизането й в сила, което в разглеждания казус е станало на 12.01.2017 год. –
когато с влязло в сила съдебно решение е отхвърлена жалбата на ищеца против
заповедта на Кмета за прекратяване на наемния договор. Съгласно чл.166, ал.1 от АПК, оспорването спира изпълнението на административния акт. Със стабилизиране
на заповедта – влизането й в сила, са настъпили и гражданско правните последици
от прекратяване на наемния договор, от което следва извода, че до тази дата –
12.01.2017 год. между страните по делото е съществувало наемно правоотношение и
ответникът в качеството си на наемател е дължал на ответника – наемодател договорения
наем, поради което не са налице предпоставките за връщането му, като такъв
заплатен при начална липса на основание.
Съдът
не възприема изразеното от пълномощника на ищеца становище за това, че като
дата на прекратяване на договора следва да се приеме посочената в заповедта
дата – 15.02.2016 год., доколкото същата, представляваща част от съдържанието
на заповедта, се подчинява на правилата, уреждащи последиците на волеизявлението,
обективирано в индивидуалния административен акт. От друга страна, посочването на дата на прекратяване на
наемния договор, не обуславя основателност на тезата на ищеца, че съдържанието
на заповедта в тази й част следва да се приеме като разпореждане за
предварителното й изпълнение, съгласно чл.60, ал.1 от АПК, предвид липсата на
предпоставките за това, предвидени в посочената правна норма.
Необосновано
ищецът се позовава на разпоредбата на чл.28, ал.5, изр.2-ро от Наредба за
придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, съгласно която жалбата
против заповедта на Кмета за прекратяване на наемното правоотношение, не спира
нейното изпълнение, освен ако съдът разпореди друго, предвид обстоятелството,
че цитираната норма препраща към предходната ал.4 от същия законов текст, а тя
от своя страна към разпоредбата на чл.14, ал.4, 5 и 6 от ЗОС, уреждащи
хипотези, в които разглеждания казус не попада, предвид вида и характера на
имота, предмет на сключения между страните наемен договор.
Достигайки
до същите фактически и правни изводи за неоснователност на предявения
положителен установителен иск за съществуване на вземане в размер на 1 001
лева, произходящо от неоснователно обогатяване, първоинстанционния съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което по изложените по-горе
съображения следва да бъде потвърдено и към мотивите на което въззивният съд
препраща на основание чл.272 от ГПК.
С
оглед изхода на спора в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски
в размер на 100 лева –възнаграждение за юрисконсулт за осъществено процесуално
представителство пред въззивния съд, определен съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, вр.
чл.37 от ЗПП, вр. чл.25, ал.1 от НЗПП.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 680 от
19.12.2019 год., постановено по гр.д. № 888 / 2019 год. по описа на Районен съд
– Свиленград.
ОСЪЖДА М.В.Ц., ЕГН ********** *** да
заплати на ОБЩИНА ***, БУЛСТАТ:********* Ю, с административен адрес – гр.***,
бул.“България“ № 32 сумата в размер на 100
/сто/ лева – възнаграждение за юрисконсулт за осъществено процесуално
представителство пред въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: