СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и девети март през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 15272 по описа на съда за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 150654 от 20.06.2017
г.,
постановено по гр.д. № 3281/2017 г. по описа на СРС, ГО, 156 състав, е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М.Д.Б. искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М.Д.Б. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 2536.68лв., от
която 2485.56лв. стойност на топлинна енергия и 51.12лв. услуга за дялово
разпределение за периода 01.05.2014г.-30.04.2016г. и сумата 191.56лв.
обезщетение за забава, от която 182.24лв. върху стойност на топлинна енергия и
9.32лв. върху услуга за дялово разпределение за периода
15.09.2015г.-01.11.2016г., ведно със законната лихва върху главниците от
16.11.2016г. до изплащането, предмет на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
гр.д.№ 65306/2016г. по описа на СРС, 156 състав.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.” ЕООД.
Срещу решението е подадена въззивна жалба в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответницата М.Д.Б.. Във
въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното
решение. Твърди се, че същото се основава само на приетите по делото
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи. Сочи се, че с отговора на
исковата молба ответницата е посикала представяне на документи от ищцовото
дружество, което искане не е било уважено от СРС. Релевират се доводи, че
експертизите са изготвени единствено по предоставени от ищеца документи и вещите
лица не са взели предвид отговора на исковата молба.
В законоустановения срок ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е
депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Т.с.” ЕООД не изразява
становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за
разглеждане
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ, и чл. 422, ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответницата дължи на ищцовото дружество посочените в издадената заповед за
изпълнение суми за доставена и незаплатена топлинна енергия през посочения
период, като вещен ползвател на топлоснабден имот. Твърди се, че ответницата е
изпаднала в забава и дължи на ищцовото дружество и законна лихва за забава.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК писмен
отговор ответницата оспорват предявените искове по основание и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно
право на ползване. По делото не се спори видно от твърденията в отговора на
исковата молба и въззивната жалба, че ответницата е вещен ползвател на
процесния имот, както и че същият е топлоснабден.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
В посоченото
Тълкувателно решение е отразена и принципната възможност клиенти на топлинна
енергия за битови нужди да бъдат правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В случая не е установено по
делото, партидата да е открита на трето лице със съгласието на вещния ползвател
на имота.
По изложените съображения въззивният съд счита, че за
исковия период между главните страни въс въззивното производсвто е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за
битови нужди относно процесния имот.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
По делото не са релевирани твърдения, нито има данни ответницата да е упражнила
правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
"Т.с.” ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е
поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза и
седебно-счетоводна експертиза, които са изготвени въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещите лица са
дали заключения относно реално потребената топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ и нейният
размер. Съдът кредитира изслушаните заключения като компетентни и обективно
дадени, поради което намира за неоснователно възражението във въззивната жалба
относно същите. Претендираните
вземания не се установяват единствено на база воденото от ищеца счетоводство и
представените от него частни документи, а въз основа на изводите, направени в
заключението по СТЕ. Отделно от това, по делото не се доказа ответниците да са
заявили рекламации срещу качеството на топлоснабдяване до продавача или
извършеното дялово разпределение в установените срокове /към ФДР/. Съдът не
споделя доводите на въззивницата, че вещото лице е следвало да изготви
заключението въз основа на твърденията в отговора на исковата молба. С отговора
на исковата молба се правят възражения и оспорвания, които подлежат на
доказване. Същата не представлява материал, въз основа на който да бъде
изготвено заключението. От приетото
по делото заключението на съдебно-техническата експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно дадено по изложените по-горе съображения,
се установява, че че в процесния период в жилището е имало 5бр. отоплителни
тела с монтирани 4бр. топлинни разпределители и 4бр. термостатни вентили, както
и 2бр. водомер за отчитане на топла вода /БГВ/. За исковия период е извършвано
дялово разпределение от 4бр.ИРРО, тъй като единият от радиаторите е демонтиран
и затапен. Отчитането на доставената топлинна енергия е осъществено на база
реален отчет от показанията на ИРРО и монтирани, съответно сертифицирани
водомери за топла вода. Вещото лице сочи, че начислението на сумите обхваща
отопление на имот и топла вода /БГВ/ въз основа пълен отопляем обем, като
дяловото разпределение и начислението на сумите са осъществени в съответствие с
действащата нормативна уредба и след приспадане технологични разходи за сметка
на ищеца. Посочено е също, че общият топломер, монтиран в абонатната станция,
редовно на всеки 2 календарни години преминавал метрологични проверки и бил
технически изправен, съответно годен експлоатационно. Дава заключение, че
стойността на потребената за периода 01.05.2014г.-30.04.2016г. възлиза на
сумата 2485.57лв.
По отношение на акцесорното претенция за установяване
дължимостта на лихва върху претендираната главница, представляваща стойността
на потребената от ответницата топлинна енергия, настоящият състав намира, че
доколкото липсват изложени аргументи във връзка с правилността на обжалваното
решение, то същото с оглед пределите на въззивния контрол, очертани в чл. 269
от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата
"Т.С." ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се приеме, че
същият не е защитаван във въззивното производство от юрисконсулт, поради което
не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. Ето защо не
следва да му се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 150654 от
20.06.2017 г., постановено
по гр.д. № 3281/2017 г. по описа на СРС, ГО, 156 състав.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: