Решение по дело №352/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 260010
Дата: 3 юли 2020 г.
Съдия: Марин Георгиев Маринов
Дело: 20203101000352
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 4 март 2020 г.

Съдържание на акта

 

 

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

№………….../  03 .07.2020 г.

гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на трeти юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :  МАРИН МАРИНОВ

         ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА

мл.с. ФИЛИП РАДИНОВ                                                             

 

при секретар Румяна Дучева,

като разгледа докладваното от съдия Маринов

т.д.№ 352 по описа на ВОС за 2020 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

          Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

          Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул."Д-р Петър Дертлиев" № 25, ет. 2, оф. 4, , чрез юрисконсулт Б.Р., срещу Решение № 4854/12.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 18705/2018 г. по описа на ВРС, 49 състав, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя за приемане на установено по отношение на Р.Б.Г./М./, ЕГН **********,*****, че ответникът му дължи присъденото с издадена по ч.гр.д. № 8477/2018г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от: 1126.27 лева /хиляда сто двадесет и шест лева и двадесет и седем стотинки/ - главница, дължима по Договор за кредит „Бяла карта“ № 415710 от 22.08.2014 г., сключен между Р.Б.Г. и „Аксес Файнанс“ ООД и Приложение № 01/11.12.2015 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) сключен на 01.07.2014 г. между „Аксес Файнанс“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД /правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания“ АД, понастоящем „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД; сумата 225.83 лева обезщетение за забава от 01.06.2016 г. до 31.05.2018 г. и законната лихва върху главницата от 31.05.2018 г. до изплащане на задължението.

          Въззивникът излага становище, че решението е незаконосъобразно, тъй като решаващият извод на съда на предсрочната изискуемост не е обявена на длъжника е неправилен. Твърди, че съгласно чл. 21, ал. 2 страните са договорили, че последната настъпва автоматично в случай, че кредитополучателят не е заплатил 15 % от одобрения си кредитен лимит в рамките на два последователни месеца, като поне в един месец да бъдат внесени 15 % от сумата по одобрения кредитен лимит, то цялото му задължение автоматично става предсрочно изискуемо.. Поради това, че ответникът не е заплатил дължимите суми в срок, кредиторът е обявил цялото му задължение за предсрочно изискуемо на 07.05.2015 г. На следващо място сочи, че вземанията, предмет на съдебното производство не произтичат от банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а кредитодателят не е банкова институция и попада в обхвата на чл. 3 от ЗКИ, поради което сключеният между страните договор има характеристика на такъв за заем по чл. 240 от ЗЗД. Поради изложеното обосновава становище, че задължителното тълкуване, дадено с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал първоинстанционният съд е неприложимо в процесните отношения, а изискването за обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника се отнася единствено до банковите кредити, предоставяни от банкови институции. Позовавайки се на съдебна практика на ВКС сочи, че когато заемът е предоставен от небанкова финансова институция, клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост, при настъпването на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл.9 от ЗЗД, като с настъпване на предвидените в договора предпоставки длъжникът изгубва преимуществото на срока, без да е необходимо нарочно обявяване на предсрочната изискуемост на задължението. По гореизложените съображения и с оглед твърдения за осъществено доказване на валидна облигационна връзка между страните и наличието на изискуеми задължения на ответника, въззивникът отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове с присъждане на съдебно-деловодните разноски в заповедното и двете искови производства. Идентично становище се поддържа с писмена молба в открито съдебно заседание.

          В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна. В съдебно заседание се представлява от особен представител, който изразява становище за отхвърляне на жалбата.

          След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема следното от фактическа  и правна страна :

Производството пред ВРС е образувано по предявен от„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, иск против Р.Б.Г./М. с правно основание чл. 422 ГПК, за постановяване на решение, с което бъде признато за установено по отношение на същата, че дължи на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД сума в общ размер на 1126,27 лв. /хиляда и сто двадесет и шест лева и 27 стотинки/, представляващи главница към Договор за кредит „Бяла карта"; 225,83 лв. /двеста двадесет и пет лева и 83 стотинки/, представляващи обезщетение за забава: считано от 1.06.2016 г. до датата на подаване на заявлението в районен съд, както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението

От приложеното към първоинстанционното дело ч.гр.д. № 18477/2018 г. на ВРС се установява, че в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжника Р.Б.Г. за същите суми.

От писмените доказателства  -  договор за кредит „Бяла карта“ от 22.08.2014 г. с Приложение № 1 към договора; рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 07.11.2014 г. с допълнително споразумение № 1/11.12.2015г. към договора, уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания /цесия/ с известие за доставяне,   се установява, че: на 22.08.2014г. между  „Аксес файнанс“ ООД, като заемодател, и Р.Б.Г., като заемател бил сключен договор за заем, чрез издаване на кредитна карта с максимален размер на 1200 лв.  Съобразно чл. 15 ал. 1 от договора при неплащане на дължима вноска на падежа й, заемателят следвало в тридневен срок да осигури поръчителство. С чл. 21 т.1 било уговорено право на кредитодателя да обяви предсрочна изискуемост на целия кредит при забава в падежирало плащане повече от 10 дни или при невнасяне на минимум 15 % от кредитния лимит в два последователни месеца. В чл. 21 т. 5 било уговорено, че при забава в плащането на текущо задължение кредитополучателят дължи разходи за събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. на ден. Съобразно чл. 21 т. 6 от договора при обявяване на предсрочна изискуменост на вземането, кредитополучателят дължи и еднократна такса в размер на 120 лв. С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.07.2014г. и приложение №1/11.12.2015г към него „Аксес Файнанс” ООД прехвърлил на „Агенция за събиране на вземания” ООД, ЕИК ********* /прамоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********/ цялото непогасено вземане по договора за заем в размер на 1442,97лв. За извършеното прехвърляне на вземането, длъжника бил уведомен по пощата с обратна разписка, която била върната с отбелязване, че не е потърсена.от получателя.

От заключението на приетата по делото ССчЕ се установява, че предоставения кредитен лимит от 1200 лева е усвоен и от страна на ответника са извършени погашения на главница, лихнви, неустойки и разходи за събиране, като към датата на подаване на заявлението в съда усвоения и непогасен лимит е в размер на 1126.27 лева, а непогасените лихви са в общ размер от 225.83 лева.

Особеният представител на ответника оспорва надлежното уведомяване за придобиване на вземането от ищеца. Доколкото в приетия по делото договор за цесия, прехвърленото вземане, което преминава към новия кредитор е конкретно определено, съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на ответника съобразно изискванията на чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Съобразно тази норма, както и задължителните указания, дадени в ТР № 142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК съобщаването следва да бъде извършено от цедента.

С оглед предмета си процесният договор за заем попада в хипотезата на чл. 9 ал. 1 от ЗПК, тъй като не е сред изключенията посочени в чл. 4, поради което основният спорен въпрос е свързан настъпването на предсрочната изискуемост.

По отношение на предпоставките, при които настъпва предсрочната изискуемост на задължението по договор за кредит са дадени задължителни за съдилищата указания с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 год. по т.д. № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Твърдения, че заемодателят е уведомил длъжника за упражненото право не са наведени и не са доказани от въззиваемия-ищец, като изложените подробни съображения от първостепенния съд в тази насока се споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което съдът препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

          Предвид съвпадението в решаващите изводи на двете съдебни инстанции, постановеното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба – оставена без уважение.

          С оглед резултата от спора на въззивника не се дължат разноски.

          Воден от горното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

          ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 4854/12.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 18705/2018 г. по описа на ВРС, 49 състав.

          Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, по арг. на чл. 280, ал. 3, т. от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.