Р Е
Ш Е Н
И Е
***, 06. 01. 2017 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
***ският
районен съд, І граждански състав, в публичното заседание на четиринадесети декември
през двехиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО ТОМОВ
при
секретаря Р.К. като разгледа докладваното от съдията ТОМОВ гр. д. № 6705 по
описа за 2016 година, и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание
чл. 45 във вр. с чл. 52 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от *** А.П. *** против Ц.Г.У. от
с. гр. В молбата се твърди, че ищцата работи като социален работник в Дирекция „Социално подпомагане", отдел
„Закрила на детето” *** от 2002 год. като през тези близо 15 години същата е работила по
стотици дела. Твърди се, че през 2013 год. на ищцата е била разпределена за работа призовка по гр. дело № 3485/ 2013 год. по описа на ***ския районен съд. Твърди се, че
делото е касаело привременни мерки по отношение на малолетните деца *** и *** с
ищец майката Ц.Г.У. и ответник бащата В.А.Д.. Твърди се, че малко след
ангажиране дейността на ищцата по делото срещу същата са започнали да се
подават множество жалби от страна на ответницата У., във връзка с които ищцата
е давала подробна информация за работата й по случая. Твърди се, че две от
жалбите са с вх. № ЗД- 94ЦЦ/ 0004/ 29. 01. 2014 год. и вх. № ЗД- 94ЦЦ/ 0006/ 31. 01. 2014 год. Навеждат се доводи, че в първата жалба се съдържат
твърдения относно обстоятелството, че ищцата превишава правата си и
задълженията си и е влизала в нерегламентиран контакт с бащата В.Д., както и че поведението на
ищцата е било повод за влошаване на отношенията между страните и че ищцата не е
съдействала за разрешаването на проблема. Твърди се, че в жалбата са изложени
съображения, че ищцата е допринасяла за създаване на напрежение, че през цялото
време по делото пред ***ския районен съд същата е говорила против ответницата Ц.У., че бащата В.Д.
е звънял на личния телефон на ищцата по време на делото. Навеждат се доводи, че
в жалбата се е твърдяло, че ищцата е звъняла на ответницата У. по телефона с
думите: „Момичее, успокой си детето, ма!”, че й е казвала: „Ти си некадърна
майка и не знаеш как да си гледаш децата”. Твърди се че в жалбата е посочено, че на 28. 01. 2014 год. ищцата се е обадила на ответницата У. по повод
осъществяване на среща и тъй като тя отказала, ищцата е започнала да й крещи,
че не й е съдействала, че ще изгуби детето и че бащата е по- добър от нея, което е навело ответницата на мисълта, че ищцата прави
уговорки с В.Д.. Твърди се, че в жалбата е
отразено, че ищцата е казала на майката на ответницата по телефона:
„Госпожо, Вие не сте добре прегледайте се на психиатър!”, както и че във
втората жалба се съдържат твърдения, че ищцата е манипулирала едно от децата- ***,
че е убеждавала съда колко бащата е грижовен, а суперлативите по отношение на
майката са пестеливи, както и че ищцата е казвала на детето да се махне от
майката. Твърди се, че през месец май 2014 год. е постъпила жалба в Агенцията за социално
подпомагане, която с писмо с изх. № 241- 1029/ 07. 05. 2014 год. е уведомила РДСП- *** като с това писмо агенцията е уведомила РДСП- *** за постъпила поредна
жалба от ответницата Ц.У., като в жалбата си същата е отправяла обвинения, че
ищцата и началник отдел „Закрила на детето“ *** са били в близки отношения с бащата В.Д. и че
са обслужвали неговите интереси. Твърди се, че на 19. 08. 2014 год. в РДСП е постъпило писмо с изх. № 241- 2077/ 19. 08. 2014 год. на Агенция за социално подпомагане, с което отново са уведомили за
постъпила жалба от ответницата У., като в жалбата са били изложени
обстоятелства за некоректно и непрофесионално отношение на служители от отдел „Закрила на
детето“ към ДСП- ***, които имат отношение към работата по случая на децата ***
Д. и *** Д.. Твърди се, че изложеното в жалбите не отговаря на
действителността. Твърди се, че по време на работата по случая ищцата се е
стремяла да се овладеят емоциите между страните и да се запазят интересите на
децата. Твърди се, че по време на производството пред първа инстанция ищцата се
е сблъскала с негативно отношение от страна на ответницата У. спрямо нея, с
агресия и липса на каквото и да било уважение и разбиране. Твърди се, че
агресията й не е преставала дори и в съдебната зала и е била отправена не само
към ищцата, а и към процесуалния представител на ответника и психолога, който е
работел по същия случай. Твърди се, че възмутителното поведение на ответницата
е продължило дори когато ищцата вече не е работела по този случай. Твърди се,
че през лятото на 2015 год. ищцата прибирайки се след работа пеша към дома си е
минавала край сградата на ОАПС- *** и е чула зад гърба си гласа на ответницата У.,
която й е викала да се обърне. Твърди се, че след като ищцата е спряла,
ответницата е продължавала да вика, да заплашва ищцата и да я кълне. Твърди се,
че ответницата е отправила следните думи към ищцата: „Внимавай, защото и ти
имаш деца”, което е провокирало уплаха у ищцата. Твърди се, че независимо от
факта, че случая на ответницата У. е бил поет в един момент от друг колега на
ищцата, нападките спрямо последната не са спрели. Твърди се, че на проведено на
14. 01. 2016 год. съдебно заседание пред ***ския
окръжен съд по в. гр. д. № 983/ 2015 год. ответницата У. е
заявила, че ищцата е казвала на детето, че не му трябва майка, заявила е, че
ищцата е искала да я предизвика да изпадне в безизходно състояние, като я
срещала по улиците. Ищцата заявява, че тези твърдения не отговарят на истината.
Твърди се, че по повод така депозираните жалби от страна на ответницата У. са
били извършвани многократни проверки и всичките са завършвали със становище, че
не са налице данни за некоректно и непрофесионално отношение към ответницата У.,
както и че жалбите на същата са неоснователни. Твърди се, че социалният доклад, изготвен от
ищцата по повод привременните мерки пред ***ския районен съд е бил в полза и на
двамата родители и въз основа на доклада и останалия доказателствен материал е
постановено решението на съда, което е било отсъдено в полза на ответницата У.. Твърди се, че във връзка
с действията на ответницата У. ищцата многократно е обмисляла възможността да
потърси правата си по съдебен ред и да защити името и престижа си като е
провела консултации с адвокати. Твърди се, че ищцата се е опитала да разбере
какво всъщност е провокирало ответницата У. да пише редица жалби както против
ищцата, така и против колеги на ищцата, разследващи, прокурори и т. н. Твърди се, че
изхождайки от позицията на майка ищцата е разбирала, че ответницата обвинява
всички и всичко за това, че детето й не живее при нея. Твърди се, че като майка, загубила дете, ищцата е разбирала терзанията на ответницата и в
крайна сметка е взела решение да не депозира искови молби против ответницата У..
Твърди се, че в периода от 12. 08. 2016 год. до 22. 08. 2016 год. ищцата е била в отпуск като в първия работен ден за
ищцата- 22. 08. 2016 год.- същата е била информирана, че против нея отново има депозирана жалба от
ответницата У.,***16 год. Навеждат се доводи, че ищцата е била шокирана поради факта, че същата от
около две години не е работела по случая на ответницата У.. Твърди се, че в
така депозираната от ответницата жалба отново са били отправени нападки към
ищцата, че същата саботира отношенията на ответницата с
детето й, че ищцата подпомага бащата и че има контакти с детето и бащата. Твърди се, че
ищцата е била смазана от написаното в жалбата. Твърди, че поредните безпочвени
обвинения са били повод за проверки и изискване на обяснения от ищцата. Твърди
се, че за пореден път доброто име, с което се ползва ищцата като професионалист
е било опетнено, което е провокирало ищцата да защити правата си по съответния
законоустановен ред пред съда. Твърди се, че всеки човек следва да носи
отговорност за думите и действията си, и че свободата на словото не е безпринципно
и безотговорно право. Твърди се, че думите
и изразите, които са били отправени към ищцата и работата й в съдебно заседание, в жалби и лично към нея са
несъвместими с понятието “морал”, като
представляват една чисто персонална и безпочвена атака, насочена срещу репутацията на ищцата и съответно
противоречат на чл. 10 от Европейската конвенция
за правата на човека и на чл. 39 ал. 2 от Конституцията на Република България, а
именно, че всеки, който упражнява правото си да изразява мнение и да
го разпространява чрез слово, не
може да го използва за накърняване на правата на доброто име на другиго. Твърди се, че така
депозираните жалби и наведените в тях твърдения, както и твърденията на
ответницата У. заявени в съдебно заседание уронват доброто име на ищцата пред
колектива и пред обществото и пряко вредят на емоционалното й състояние. Твърди
се, че ищцата работи като социален работник в отдел „Закрила на детето” от 15 години и същата има
изграден авторитет като професионалист сред колегите си. Твърди се, че през
този период от време е имало не едно и две дела, по които родители са спорили
за това, кой притежава по- добри качества и капацитет. Твърди се, че за ищцата
като социален работник и майка на първо място винаги са стояли интересите на
децата. Твърди се, че ищцата е била свидетел на какви ли не неприятни „сцени”,
на личностни нападки между родители и винаги се е стремяла децата да бъдат
запазени. Твърди се, че ищцата не е приемала, че „съдебната победа на всяка
цена и с цената на всичко” е правилен подход, но е наясно, че често именно
социалните работници са тези, които трябва да посредничат за решаване на
проблемите и стават жертва на конфликтите. Твърди се, че неимуществените вреди
са виновно причинени от ответницата, като това се установява от факта, че по
нито една от тези така наречени „жалби” и „сигнали” не са потвърдени
обстоятелствата в тях. Твърди се, че от м. януари 2014 год. до настоящия
момент ищцата преживява стрес и емоционално безпокойство, а освен това
наведените твърдения, че ищцата е имала и има нерегламентирани контакти с
бащата и детето по време на дейността й по делата, че е настройвала детето ***
срещу майката, че е влияела на детето в насока да няма контакти със своята
майка, че е превишавала правата си, че се е държала непристойно с ответницата и
нейни близки и останалите твърдения в подадените жалби, уронват доброто име на
ищцата, както пред колегите и ръководните й органи, така и пред обществото.
Твърди се, че
ищцата е започнала да вдига кръвно, че е започнала да страда от безсъние, както
и че ищцата се е чувствала подтисната и притеснена както на работа, така и
вкъщи. Твърди се, че това състояние на ищцата е било причина за възникване на
множество конфликти в нейното семейство. Твърди се, че от този момент здравето
и емоционалното състояние на ищцата са значително разклатени. В заключение ищцата моли съда да осъди ответницата да й заплати сумата от 3 000
лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата. Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.
Ответницата
ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
За да се реализира
деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от ЗЗД следва да са налице няколко
кумулативно предвидени предпоставки. На първо място трябва да е извършено
определено деяние /действие или бездействие/, което да е противоправно и
виновно. Противоправността
винаги и безусловно е свързана с нарушаването на определени правни норми.
Вината се предполага до доказване на противното, т. е. причинителят на
увреждането може да доказва, че не е действувал виновно и да се освободи от
отговорност. Формите на вината /умисъл и непредпазливост/ са визирани в
разпоредбата на чл. 11 от НК, но се използуват и от гражданското право. Следващ
съществен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Тя може да бъде
имуществена и неимуществена /морална/, но във всички случаи подлежи на
възстановяване само, ако е в причинна връзка с противоправното и виновно деяние
на дееца. В конкретния случай изложените по- горе необходими елементи на
непозволеното увреждане не са налице. Безспорно по делото е, че ищцата *** А.П. работи
като социален работник в Дирекция „Социално подпомагане" ***, отдел
„Закрила на детето”. Безспорно по делото е, че по повод на работата на ищцата
по образуваното гр. дело № 3485/ 2013 год. по описа на ***ския районен съд,
касаещо спор за родителски права върху малолетните деца *** *** Д. и *** *** Д.,
ответницата Ц.Г.У. е подала няколко жалби и сигнали до Дирекция „Социално
подпомагане" ***, Регионална дирекция за социално подпомагане *** и
Агенция за социално подпомагане гр. София за извършени от страна на ищцата в
качеството й на социален работник нарушения. В исковата молба е наблегнато
основно на две жалби- тези с вх. № ЗД- 94ЦЦ/ 0004/ 29. 01. 2014 год. и вх. №
ЗД- 94ЦЦ/0006/ 31. 01. 2014 год., адресирани до директора на Дирекция „Социално
подпомагане“ ***. Безспорно по делото е, а това се потвърждава и от показанията
на разпитаните свидетели ***, ***, *** и Р.В., както и от заключението на
назначената комплексна съдебно- психиатрична и психологична експертиза, че вследствие
на депозираните от ответницата жалби и сигнали ищцата е претърпяла определени
негативни психични преживявания и емоции, които са оказали влияние и в
отношенията й в семейството и в работата. Основният спорен въпрос по делото е
следва ли действията на ответницата, изразяващи се в подаването на жалби и
сигнали, да се квалифицират като противоправни и оттам като основание за
ангажиране на отговорност за непозволено увреждане. Според съда отговорът на
този въпрос е отрицателен. Отправна точка при разрешаването на настоящия спор
следва да бъдат нормите на националното законодателство, както и съдебната
практика. Разпоредбата на чл. 39 от Конституцията на Република България
предвижда, че всеки има право да изразява мнение и да го
разпространява чрез слово- писмено или устно, чрез звук, изображение или по
друг начин, а съгласно чл. 45 от Конституцията на Република България гражданите
имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. На базата на
горните конституционни разпоредби е създадена константна съдебна практика /срв.
решение № 1347- 2008- II г. о., решение № 242- 2009- III г. о., решение №
758- 2011- IV
г. о., определение № 957- 2011- IV г. о., решение №
245- 2014- III г. о. и много други/, чиито правни положения
се свеждат до следното: сезирането на надлежните органи на властта със сигнал
или жалба от гражданите е конституционно гарантирано право и упражняването му
зависи изцяло от тяхната преценка и воля. Това действие би могло да е деликтно,
ако се установи състав на набедяване или злоупотреба с право, т. е. следва да
се докаже от субективна страна умисъл и вина. Същевременно, жалбоподателят е
добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени.
Злоупотреба с право, т. е. противоправно поведение, е налице,
когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се
вземат необходимите мерки, а когато гражданинът знае, че обстоятелствата са
неверни, но въпреки това подава жалбата, за да навреди другиму или да накърни
друг обществен интерес. Отговорността за вреди от злоупотреба с право е
деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на
законно признато право, като доказателствената тежест е за пострадалия. В
конкретния случай доказателства за злоупотреба с право по смисъла на чл. 57 ал.
2 от Конституцията на Република България от страна на ответницата Ц.Г.У. не се събраха. Видно от съдържанието на депозираните от същата жалби
и сигнали е, че ответницата е изложила своите лични възприятия и съждения,
изразяващи собствената й /обективна от нейна гледна точка/ оценка за ищцата
като социален работник. Отразените в тези жалби и сигнали обстоятелства- за
проявена пристрастност от ищцата, за намеса на последната в отношенията между
ответницата и нейния бивш съжител В.Д., за манипулиране на малолетния *** Д. и
т. н.- обективират една убедителна последователност в поведението на
ответницата, насочена към защита на нейните законни интереси, които е считала
за застрашени, и са напълно обясними предвид тежките дългогодишни съдебни
спорове относно упражняването на родителските права върху родените от
съвместното съжителство деца. По делото не
се установи, че ответницата предварително е знаела неистинността на
твърдените от нея обстоятелства, но ги е заявявала многократно с единствената
цел да навреди на ищцата. Тук е мястото да се отбележат принципните постановки,
които са дадени в решението на Европейския съд по правата на човека по делото Marinova and others v. Bulgaria (nos. 33502/07, 30599/10, 8241/11 and 61863/11, 12 July 2016), което разглежда хипотеза, почти аналогична на настоящия случай: няколко
български граждани са били осъдени за клевета поради направени от тях
оплаквания от различни държавни служители. В т. 89 от решението съдът е
посочил, че твърденията за неправомерно поведение от
страна на служители при изпълнение на служебните им задължения могат да окажат
„влияние върху професионалното положение на съответните длъжностни лица, да
подкопаят авторитета им, да отнемат време и ресурси и да доведат до
дисциплинарни или може би дори наказателни санкции срещу тях. Но те са
направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно
демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частно лице да
докладва твърд*** нередност в поведението на длъжностно лице на орган,
компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е едно от
предписанията на върховенството на закона и служи за поддържане на доверието в
публичната администрация…...самият факт, че жалбите на жалбоподателите са
довели до проверки, не може да се разглежда като неправомерно засягане на
репутацията на длъжностните лица. Целта на тези проверки е именно да се
потвърдят или се отхвърлят твърденията на жалбоподателите“. На тази база съдът
е заключил, че „гражданите трябва по принцип да са в състояние да подават жалби
срещу длъжностни лица до техните йерархични началници без риск от наказателни
санкции, дори когато такива жалби представляват твърдения за престъпление и
дори ако техните твърдения при разглеждане се окажат неоснователни“ /т. 90 от
решението/.
При
съобразяване на гореизложеното и предвид липсата на доказателства, установяващи
недобросъвестно упражняване на законно признати права от страна на ответницата Ц.Г.У., съдът приема, че в случая не е налице един от основните елементи на
фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно противоправността.
Оттук следва изводът, че поведението на ответницата не е неправомерно, поради
което няма основание да се ангагжира отговорността й за причинени на ищцата неимуществени
вреди и предявеният осъдителен иск по чл. 45 във вр. с чл. 52 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение в размер на сумата от 3 000 лв. следва да се
отхвърли изцяло.
Ответницата не е представила по делото надлежни писмени доказателства,
установяващи заплащането на адвокатско възнаграждение, поради което в полза на
същата не следва да се присъждат деловодни разноски.
По тези съображения ***ският районен съд
Р Е Ш
И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от *** А.П. ***
против Ц.Г.У. *** иск по чл. 52 във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди.
Решението
подлежи на обжалване пред ***ския окръжен съд в 14- дневен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: