№ 13398
гр. София, 23.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Д.Б.А.
като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20221110105632
по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от
А. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: /адрес/ против /фирма/, ЕИК ********** със
седалище и адрес на управление: /адрес/, с която е предявен иск правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК за връщане на сумата от 25,00 лева като
частичен иск от сумата в размер на 318,02 лева като недължимо платена по Договор за
потребителски кредит № 183867 от 22.08.2017, договор за кредит № 191002 от
19.10.2017г. и договор за кредит № 195408 г./ 20.11.2017г., ведно със законната лихва
от 04.02.2022 г. до окончателното й изплащане. Всъдебно заседание е допуснато
изменение на исковата претенция, която следва да се счита за предявена за сумата от
127,78 лв.
Ищецът твърди, че с ответника сключили Договор за потребителски кредит №
183867 от 22.08.2017 г., по силата на който получил сумата от 400,00 лева. Твърди
още, че на 19.10.2017г. сключил анекс № 183867_А към договора за потребителски
кредит и нов договор за кредит № 191002 съгласно, който страните се споразумели
ответникът да предостави на ищеца нов кредит в размер на 350 лв., като заявява, че и
анексът, и новият договор били с идентичен предмет, а именно – предоставяне на
сумата от 350 лв., която реално не е усвоявана. Навежда твърдения, че на 20.11.2017г.
сключил втори анекс към процесния договор съгласно, който ищецът поел задължение
за предостави на ответника в заем сумата от 350,00 лева. С последния сключен анекс
към договора ищецът се задължил да върне 0,00 лева главница, 11, 96 лева
възнаградителна лихва и 90,19 лева неустойка. Сочи, че в договора било уговорено
най-късно до следващия ден, считано от датата на сключването на договора за кредит,
1
да се предостави от кредитополучателя банкова гаранция или минимум две физически
лица, които да поръчителстват, като обезпечение на отпуснатия кредит. Било
уговорено още, че ако кредитополучателят не учреди надлежно обезпечение чрез
представяне на банкова гаранция, чрез осигуряване на надлежни поръчители, които да
отговарят на множеството изисквания на ответника, или не предостави друго
обезпечение, то съгласно договора бил длъжен да заплати неустойка в размер на 3,45
лева на ден за първия ден от периода и 3,45 лева за всеки следващ ден съгласно
първоначалния договор и 3,11 лева за всеки следващ ден неустойка по последващите
договори. Изяснява, че начислената неустойка се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора за кредит погасителен
план. Ищецът заявява, че поради непредоставянето на надлежно обезпечение на
кредитора по процесния договор му се начислила неустойка в общ размер на 280,43
лева. Навежда съображение, че сключеният договор е нищожен поради противоречие
със императивни законови разпоредби за неговото сключване, липса на установената в
закона форма за неговата действителност, както и липса на съществен елемент от
неговото съдържание. Излага, че клаузата, с която в процесния договор за паричен
заем било уговорено, че дължи ГПР и неустойка в размер на 280.43 лева при
неизпълнение на задължението за осигуряване в срок най-късно до края на следващия
ден, считано от сключване на договора за кредит, на обезпечение чрез поръчителтво на
физически лица, които отговарят на определени условия, или банкова гаранция, се
намирала в пряко противоречие с преследваната в Директива 2008/48 ЕО цел,
транспонирана в ЗПК. Заявява, че процесната неустойка е в противоречие с добрите
нрави, както и е че е недопустима поради кумулирането й с мораторна лихва. Посочва
още, че договорът включва неравноправни клаузи, които не били индивидуално
уговорени. Счита, че са налице клаузи целящи заобикаляне на изискванията, посочени
в ЗПК за посочване на финансовата тежест на кредита на длъжника и поради това
твърди, че и тези клаузи са нищожни. Излага, че е налице разлика между посочената в
процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и тази,
която реално е върната на ответното дружество. При условията на евентуалност,
ищецът навежда доводи, че процесният договор е нищожен, поради нарушение на
закона и нарушение на добрите нрави.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете като неоснователни. Възразява изцяло срещу твърденията на ищцата,
че процесният договор за кредит е нищожен като излага, че са спазени законовите
изисквания за неговото сключване. Твърди, че договорът е сключен по инициатива на
А. Н. Н., който е попълнил необходимите документи с личните си данни, изпратил
същите на ответника за одобрение и за отпускане на кредита и след това лично е
удостоверил, че лицето, което желае да получи кредита е лицето, което е подало
заявката за кандидатстване. От своя страна ответното дружество е извършило справка
2
в ЦКР и е изпратило на посочения имейл процесния договор за кредит, заедно с
приложимите общи условия, стандартен европейски формуляр и погасителния план,
като в имейла бил прикачил два линка – за приемане и за отказ на договора.
Ответникът заявява, че ищецът е активирал линка „Приеми договора“. Възразява
срещу твърденията на ищеца, че договорът е недействителен, поради посочването на
ГПР единствено като лихвен процент, като навежда доводи, че задължението е
установено в глобален размер като част, която се добавя от размер на вноска по
кредита, поради което за потребителя съществувала яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита. Сочи, че ГПР има за цел да информира
потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията
си, а няма за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под
условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. Счита, че
неустойката и нейният размер са съразмерни на обезпечителната и обезщетителната й
функция. Приема, че предоставяйки необезпечен кредит, кредиторът поема голям риск
и поставен пред възможност да не може да събере вземането си и такъв вид
обезпечаване е сериозна гаранция за възвращаемост на предоставения паричен ресурс.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от ФАКТИЧЕСКА
и ПРАВНА СТРАНА следното:
Между А. Н. Н. и /фирма/ е сключен Договор за потребителски кредит № 183867
от 22.08.2017 г., по силата на който получил сумата от 400,00 лева със задължението да
върне предоставената му сума за срок от 30 дни, при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 41 %/т.1.3.1 от договора/, 49, 670% годишен размер на разходите
по т.1.5 от договора или общата сума, която трябва да върне е в размер на 413, 67 лева.
На 19.10.2017г. А. Н. Н. сключил анекс № 183867_А към договора за потребителски
кредит съгласно, който страните се споразумели ответникът да предостави на ищеца
нов кредит в размер на 350,00 лева, с която сума съгласно т.6 от анекса ще се погасяват
неизплатените суми по основния договор. Едновременно с това, на 19.10.2017 г.
ищецът е сключил нов договор за потребителски кредит № 191002 за сумата от 350
лева отново за срок от 30 дни с фиксиран годишен лихвен процент 41 % и годишен
процент на разходите в размер на 49,660 %., като общата сума, която ищецът следвало
да върне съгласно условията на договора била 361,96 лева. На 20.11.2017 г. А. Н. Н.
сключил Анекс № 191002_А към договор за потребителски кредит № 191002, съгласно
който страните се споразумели ответникът да предостави на ищеца нов кредит в
размер на 350,00 лева, с която сума съгласно т.6 от анекса ще се погасяват
неизплатените суми по основния договор. Едновременно с това, на 20.11.2017 г.
ищецът е сключил нов договор за потребителски кредит № 195408 за сумата от 350
лева отново за срок от 30 дни с фиксиран годишен лихвен процент 41 % и годишен
процент на разходите в размер на 49,660 %, като общата сума, която ищецът следвало
да върне съгласно условията на договора била 452,15 лева.
3
На 20.12.2017 г. А. Н. Н. е погасил изцяло сумата по сключения договор за
потребителски кредит № 195408 от 20.11.2017 г. в общ размер на 452,15 лв.
По делото е изготвена съдебно-счетоводна експертиза, видно от която общо
платените суми от А. Н. Н. на /фирма/ по Договор за потребителски кредит № 183867
от 22.08.2017 г., договор за потребителски кредит № 191002 от 19.10.2017 г. и договор
за потребителски кредит № 195408 от 20.11.2017 г. са в размер на 1 227,78 лв., от
които: 413,67 лв. по Договор за потребителски кредит № 183867 от 22.08.2017 г.;
361,96 лв. по договор за потребителски кредит № 191002/19.10.2017 г. и 451,15 лв. по
договор за потребителски кредит № 195408/20.11.2017 г. Съгласно експертното
заключение, с постъпилите суми по Договор за потребителски кредит № 183867 от
22.08.2017 г.са погасени задълженията от 400 лв. главница и 13,67 лв. възнаградителна
лихва. С постъпилите суми по договор за потребителски кредит № 191002 от
19.10.2017 г.са погасени задълженията от 350 лв. главница и 11,96 лв. възнаградителна
лихва. С постъпилите суми по Договор за потребителски кредит № 195408 от
20.11.2017 г.са погасени задълженията от 350 лв. главница, 11,96 лв. възнаградителна
лихва и 90,19 лв. неустойка.
Съгласно размера на отпуснатия кредит, общо дължимата сума съгласно
договорите за кредит и общо изплатените от А. Н. сума по кредитите, вещото лице е
установило, че действителният годишен процент на разходите по всеки един от
кредитите е съответно: 49,67 % по Договор за потребителски кредит № 183867 от
22.08.2017 г., 49,66 по договор за потребителски кредит № 191002 от 19.10.2017 г. и
1868,27% по договор за потребителски кредит № 195408 от 20.11.2017 г.
По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е извършено
плащане на исковата сума, чието възстановяване претендира, както и обстоятелството, че
същата е недължима. Ответникът следва да установи, че я е получил на валидно правно
основание.
С доклада по делото е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че по Договор за потребителски кредит № 183867 от 22.08.2017,
договор за кредит № 191002 от 19.10.2017г. и договор за кредит № 195408 г./
20.11.2017г. ответното дружество е предоставило заем на ищеца А. Н. сумата в размер
на 350,00 лева.
По отношение на процесните договори, като такива за потребителски кредит,
сключени при условията на ЗПК, са приложими нормите на ЗЗП и по-специално чл.
143- чл. 148 ЗЗП – чл. 24 ЗПК. В чл. 143 ЗЗП е посочено общо правилно, въз основа на
което да бъде преценено дали дадена клауза от потребителски договор е
неравноправна, като е предвидено, че такава е клауза в договор, сключен с потребител,
която е в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
4
и потребителя. Съгласно т. 1.7 от процесните договори заемателят се е задължил да
представи в еднодневен срок обезпечение на заема, чрез поне двама поръчители или
банкова гаранция. В т. 3.3 е предвидена неустойка за неизпълнение на това задължение
в размер на 3,45 лева на ден за първия ден от периода и 3,45 лв. за всеки следващ ден
по Договор за потребителски кредит № 183867 от 22.08.2017 г.к, съответно 3,11 на ден
за първия ден от периода и 3,11 лв. за всеки следващ ден по договор за потребителски
кредит № 191002 и договор за потребителски кредит № 195408. Доколкото в случая се
касае за потребителски спор, съдът следи и служебно за наличие на неравноправни
клаузи в договора за кредит, дори когато потребителя не ги е оспорил изрично. Със
задължителна практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване
на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но
при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода на
процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши преценка за
основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички събрани по делото
доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към разглеждания и разяснен със
задължителна тълкувателна практика на ВКС, предмет по направеното възражение на
ответника.
Доколкото в случая размерът на неустойката от 127,78 лева представлява
значителна част /над 25%/ от заетата сума от 350 лева, тя се явява прекомерна и
противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но
същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49,66 %, нараства допълнително с
размера на неустойката по т.3.3 от договора. Включена по този начин в погасителните
вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно, доколкото именно лихвата би се
5
явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на
задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или
банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи
значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката от
договора. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр ГПР да е в размер
не повече от пет пъти законната лихва за забава.
Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но
в случая съдът намира, че клаузата на 3.3 от договора въвежда още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и
на заложените в договора проценти на ГПР и посоченият общ размер на плащанията от
517,08 лева /главница и договорна лихва –т. 1.3.3 от Договора/. Съгласно чл.19 от
ЗПКр, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна,
неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга –
същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй
като е над 25% от предоставената сума по кредита, който кредит е 30 дневен. По този
начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр при определяне ГПР – неустойката
представлява около 50 % от заетата сума. Съгласно &1 от ДР на ЗПКр „общ разход по
кредита за потребителя „ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко нсвързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение,
сумата по 3.3 представлява предварително отчетена в падежните вноски, сума, която
не е била известна на потребителя и не е установено да е разяснена нему. Напротив,
същата е в противоречие с обявеното в т.1.3.3 от договора. Там изрично е предвидено,
че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 413,67 лева по Договор за
потребителски кредит № 183867 от 22.08.2017 г., 361,96 лв. по договор за
потребителски кредит № 191002 и договор за потребителски кредит № 195408, като
6
разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по т.3.3 от договора за кредит.
Съгласно т.2 от ДР на ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а "общ размер на
кредита" е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора
за кредит. В този смисъл, съдът намира, че посочената в договора в т.3.3 обща сума за
плащане е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният
размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузите на т. 1.7, 1.8, 1.9 и
3.3 от договора противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. /чл.143, т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко
противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26, ал.1
ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за
заем/потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката
съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от
неизпълнението; съдът преценява и наличието на плащане по договора. При наличие
на нищожни разпоредби въз основа на които е извършено плащане в размер на 127,78
лева, това плащане се явява без основание и подлежи на връщане. По отношение на
клаузата т.1.3.3 съдът намира, че договореният лихвен процент в размер на 41 % и ГПР
в размер на 49,64% отговаря на изискванията на закона и добрите нрави, не е
прекомерен и не цели неоснователно обогатяване на кредитора, а отчита рисковия
профил н кредитополучателя и риска при конкретния тип кредити и отговаря на
изискванията на изричната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която допуска уговаряне
на ГПР до пет пъти размера на законната лихва за забава, определена с Постановление
на МС. Максималния допустим размер към момента на сключване на договора е бил 50
%, а договорения ГПР от 48,42 % е под максимално определения законов размер.
Следва да се отбележи, че дори договорения лихвен процент да нарушава добрите
нрави и/или законовата разпоредба, то клаузата за лихва би била нищожна само в
частта, в която лихвения процент надвишава законовото изискване или добрите нрави,
а не би била нищожна изцяло клаузата предвиждаща заплащане на възнаградителна
лихва, поради което и не би се поставил въпроса за недължимост на цялата договорена
възнаградителна лихва/чл. 19, ал 6 ЗПК/.
По делото се установи по безспорен начин, че между страните има сключен
договор за потребителски кредит, по който ищецът като кредитополучател е усвоил
предоставената му от ответното дружество сума и е погасил кредита с еднократно
плащане. Предявеното в настоящото производство вземане произтича от твърдения за
сключен между страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
7
какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на
ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането
на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние и предвид
изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията на потребителя, както и че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените
обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 ТЗ, а в случаите на електронни изявления
– Законът за електронния документ и електронния подпис (в действащата редакция към
м.01.2017 г.). Същевременно съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
Видно от приетия по делото стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредит се установява, че ответникът е изпълнил задължението
си за предоставяне на преддоговорна информация. Както се посочи и по-горе, доколкото се
касае за сключен договор от разстояние при условията на ЗПФУР чрез онлайн платформата
на ответника, съдът намира, че е изпълнена изискуема форма за траен носител по смисъла
на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Предвид това, съдът намира за неоснователни наведените твърдения за
липса на съгласие за сключване на договора от разстояние, като индиция в тази насока е и
обстоятелството, че ищцата е усвоила предоставения кредит, респ. е върнала сумата, за
която се е задължила.
Не се спори, че ищецът не е осигурил някоя от предвидените по договора
гаранции по кредита, както и че е начислена неустойка по чл. 3.3. от Договора, с което
предвидения ГПР се е повишил многократно, което се установява от неоспорената и
приета съдебно- счетоводна експертиза. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа редица реквизити, като
съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин. В процесния договор, сключен с ищцата, както
и с приложимите общи условия, представени от ответника, липсват каквито и да било
8
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, а съгласно заключението на вещото
лице този процент възлиза на 1868,27 %. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС. Очевидно е, че при този ГПР,
установен от вещото лице, същият надвишава законовоопределения горен праг, поради
което договорът е в противоречие с посочената законова норма. Ал. 5 от същия текст
гласи, че клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР,
както и за липса на отразени допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Не е
достатъчно в самия договор да се препраща към определения в приложение № 1 метод
за изчисляване, а следва да има конкретни допускания в самия договор. Тези пропуски
в договора се явяват противоречия с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно
завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал.
4 ЗПК, съдът счита, че вземането, претендирано от ищцата като неустойка, е именно
онова вземане, което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се
приеме, че още към момента на подписване на договора клаузата, с която се определя
неустойката по чл. 3.3. от Договора, не е взета предвид при отразяване на ГПР, като по
този начин се заобикаля закона. Ето защо съдът счита, че следва да се приеме, че
Договорът се явява нищожен поради противоречие с императивни законови
разпоредби на ЗПК, поради което и сумите за лихви и неустойка са били недължими и
подлежат на възстановяване от ответника. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
предвижда задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го върне. На
връщане подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат
следните факти: размерът на обогатяването на ответната страна и обедняването на
ищцовата страна, поради получаването на нещо без основание и причинна връзка
между обогатяването на ответника и обедняването на ищцата.
Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че ответникът е получил
сума в общ размер на 1227,78 лв., в това число главница от 1100 лв., възнаградителна
лихва – 37,59 лв. и неустойка – 90,19 лв. При установяването недействителността на
договора между страните ищецът дължи само реално полученото, тоест главницата, а
лихвите и неустойката са недължими. С размера на тези суми ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца, като е налице причинна връзка между обогатяването на ответника
и обедняването на ищеца. Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на
основание да получи сумите за възнаградителна лихва и неустойка. Предвид
изложеното исковата претенция следва да се уважи като доказана и основателна.
При този изход на спора ищецът има право на разноски. Същият е направил
разноски в настоящото производство в общ размер на 50 лв. за държавна такса и 300
лв. депозит за експертиза. Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 300
лв., за което не са представени доказателства за плащането му, поради което и не
9
следва да се присъждат такива.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК **********, да заплати на А. Н. Н., ЕГН **********, с
адрес: /адрес/ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 вр. чл. 22 ЗПК сумата
от 127,78 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за потребителски
кредит № 183867 от 22.08.2017, договор за кредит № 191002 от 19.10.2017г. и договор
за кредит № 195408 г./ 20.11.2017г., ведно със законната лихва от 20.07.2021 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК **********, да заплати на А. Н. Н., ЕГН **********, с
адрес: /адрес/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лева разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10