Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 19.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 3631 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 272166 от 12.11.2019 г., постановено по гр. д. № 49943/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 124-ти състав, е признато за установено по предявения от Л.П.Г. срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД иск с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. чл. 439 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата от 194,51 лева, тъй като същата е платена на предишния кредитор, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 3 800 лева.

Срещу решението в частта, в която исковата претенция е отхвърлена, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от Л.П.Г., в която е заявено, че решението е незаконосъобразно и неправилно и е отправено искане за неговата отмяна и уважаване изцяло на предявения иск.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „О.Ф.Б.“ ЕАД, в който се излагат съображения за нейната неоснователност и се отправя искане атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно, обосновано и законосъобразно. Акцентира се, че жалбата е бланкетна и в нея липсват каквито и да било доводи срещу обжалвания съдебен акт. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:  

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

На основание чл. 272 от ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционния съд в обжалваното съдебно решение, в което приетите доказателства удостоверяват установената за приета и безспорна фактическа обстановка.

Депозираната пред съда жалба на въззивницата е бланкетна по своя характер и по съдържанието си. В нея единствено е заявено, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно, без да са изложени каквито и да било доводи и аргументи в тази насока.

В т. 4 на ТР № 1/00 г. на ОСГК на ВКС е прието, че непосочването от въззивника в какво се изразява порочността на първоинстанционното решение не е основание за оставянето на въззивната жалба без движение и за нейното връщане, която принципна постановка е валидна и при действието на сега действащия ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. Ето защо, подадената въззивна жалба, която не съдържа конкретни оплаквания за порочност на първоинстанционното решение, не е нередовна.

Бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения. Създадена е постоянна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 246/23.10.2013 г. по гр. д. № 3418/2013 г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 216/19.01.2015 г. по гр. д. № 2008/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 172/10.04.2017 г. по т. д. № 2312/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о., и други съдебни актове, съгласно която при подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, същата е редовна по аргумент от чл. 262, ал. 1 във връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 от ГПК. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на цялостна проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение. В Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 е прието, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това и с оглед правомощията на въззивната инстанция, при подадена бланкетна въззивна жалба, въззивната инстанция следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми или когато следи за защита на интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Извън тези хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на там посочените негови фактически констатации.

При съобразяване на горепосочените положения, в процесния случай в представената бланкетна жалба, в срока за обжалване на първоинстанционното съдебно решение, ищцата не е посочила конкретни пороци на постановения съдебен акт. Въззивният съд не е длъжен да указва на ищцата да стори това, тъй като и законът не го изисква, по аргумент от разпоредбата на чл. 262 ал. 1 от ГПК.

Софийски градски съд, при служебната проверка установи, че първоинстанционното решение е валидно в обжалваната му част, тъй като същото е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната част, не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск - такива не се твърдят с жалбата - поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо - на ищцата е дадена възможност за становище по исковете и е съставен доклад по реда на чл. 146 от ГПК, с което съдът е предоставил равни възможности на страните за участие в исковото производство и е постановил съдебно решение по същество.

При постановяване на първоинстанционното съдебно решение не са и нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният съд се позовава  на предоставената му от законодателя правна възможност, регламентирана за това с разпоредбата на чл. 272 от ГПК.

Предвид изложеното, жалбата се явява неоснователна и следва да се отхвърли като такава, а атакуваното първоинстанционно  решение като правилно следва да се потвърди в обжалваната му част.

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има ответникът – въззиваем. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ответникът – въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ищцата следва да бъде осъдена да заплати в полза на „О.Ф.Б.“ ЕАД сума в размер на 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.   

Воден от горното, Софийски градски съд

                                   

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 272166 от 12.11.2019 г., постановено по гр. д. № 49943/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 124-ти състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА Л.П.Г., ЕГН **********, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.