РЕШЕНИЕ
№ 123
гр. Варна , 10.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
осемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Милен П. Славов
Членове:Петя И. Петрова
Мария К. Маринова
Секретар:Виолета Т. Неделчева
като разгледа докладваното от Петя И. Петрова Въззивно гражданско дело №
20203000500364 по описа за 2020 година
Производството по в.гр.д. № 364/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд е по
чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на М. В. Д., подадена чрез адв. Балачев,
против решение № 357/12.06.2020 г., постановено по т.д. № 1750/2018 г. по описа на
Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА с която жалбоподателката е осъдена да заплати на Ч.
А. М. сумата от 18449,81 евро, представляваща платено от ищеца задължение на
ответницата към РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД по договор за кредит от 29.09.08г.,
за периода от м.08.10г. до 30.10.18г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на
иска - 30.10.18г. до окончателното изплащане, на осн. чл. 155, ал.2 ЗЗД, както и сумата от 3
407,89 лв., представляваща направените по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 от
ГПК.
Жалбоподателката е настоявала, че решението в обжалваната част е неправилно -
постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, при неправилно
приложение на материалния закон и е необосновано, като е молила за отмяната му и за
отхвърляне на иска, както и за присъждане на сторените по делото разноски. Оплакванията
са за допуснати нарушения при оценката на събраните по делото доказателства, за погрешни
фактически изводи и от там и за неправилни правни такива.
Въззиваемият Ч. А. М., чрез адв. Люба Шанкова, е подал писмен отговор, с който е
оспорил въззивната жалба и по съображения за правилността на решението в обжалваната
1
му осъдителна част е молил за неговото потвърждаване.
Решението не е обжалвано от ищеца в отхвърлителната му част и е влязло в сила.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните чрез своите процесуални
представители, са поддържали съответно въззивната жалба и отговора. В предоставения й от
съда срок, въззивницата чрез адв. Иво Василев, е представила и писмени бележки.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част, а по правилността му с
оглед наведените оплаквания намира следното:
Предмет на производството пред Варненския окръжен съд са били, предявените от Ч.
А. М. против М. В. Д. искове с правно основание чл. 155, ал.2 ЗЗД за осъждане на
ответницата да му заплати сумата от 21840 евро, представляваща платено от ищеца нейно
задължение към РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД по договор за кредит от 29.09.08г.,
за периода от м.05.10г. до 30.10.18г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до
окончателното изплащане и в евентуалност - иск с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане
на ответницата да му заплати сумата от 21 840 евро, представляваща платено без основание
от ищеца задължение на ответницата към РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД по
договор за кредит от 29.09.08г., за периода от м.05.10г. до 30.10.18г., с която тя се е
обогатила неоснователно, ведно със законната лихва от предявяване на иска до
окончателното изплащане.
Ищецът е твърдял, че бракът му с ответницата е прекратен с решение
№2128/14.06.10г. по гр.д.№9226/09г. на ВРС като на 29.09.08 г., по време на фактическата
им раздяла датираща от 2004 г., тя сключила договор за кредит с РАЙФАЙЗЕНБАНК
/БЪЛГАРИЯ/ ЕАД за сумата от 18324,41 евро, които средства усвоила и употребила за нейни
лични нужди. Заемът бил обезпечен с договорна ипотека върху съсобствения им имот –
апартамент №89, находящ се в гр.Варна, жк.“Вл.Варненчик“ бл.306, вх.7, който апартамент
през 2016 г. след делбата между бившите съпрузи, бил възложен в дял на ищеца.
Ответницата отказала да плаща вноските по кредита и поради опасността да бъде насочено
принудително изпълнение върху ипотекирания имот, от 03.05.10 г. ищецът започнал да
превежда по банков път месечните суми за погасяване на кредита. До предявяване на иска -
30.10.18 г., с оглед правния му интерес за погасяване на задължението на ответницата,
платил сумата от 21 840 евро, които претендира като встъпил в правата на удовлетворения
кредитор срещу длъжника. Евентуално, при липса на правен интерес претендира същата
сума, с която ответницата се е обогатила неоснователно за негова сметка.
Ответницата М. В. Д., чрез упълномощения адвокат, е подала писмен оттговор, с
който е оспорила исковете и е молила за отхвърлянето им. Изложила е, че сключила
договора от 2008 г. по настояване и по договорка с ищеца, който я снабдил и с нарочно
пълномощно, за да изтегли от негово име и за негова сметка кредит от около 34 000 лв. или
2
18 000 евро, от които 10 000 евро да му бъдат дадени лично, а с остатъка - да се извърши
ремонт на апартамент №89 и ремонт и обзавеждане на детска стая в ап.20 в гр.Варна.
Сумата от 10 000 евро, по указания на ищеца му предала лично през декември 2008 г., с
2 875 евро извършила ремонта на ап.89, а със сумата от 5 282 евро – ремонта и
обзавеждането на детска стая в ап.20. Въпреки уговорките, ищецът не внасял вноските по
кредита и се наложило тя с лични средства да ги заплаща.
Установено е със събраните по делото доказателства, че страните по делото са бивши
съпрузи чийто брак, сключен на 21.12.1996 г., е прекратен с развод с влязло в сила на
13.07.10г. решение №2128/14.06.10г. по гр.д.№9226/09г. на Варненския районен съд.
Трайната фактическа раздяла между съпрузите датира от 2004г., когато ищецът Ч. А. М. е
заминал да работи в чужбина и се е установил трайно там. От този момент са били
прекъснати и всякакви икономически и духовни връзки между страните като съпрузи и
бракът им е съществувал формално до разтрогването му. По време на брака съпрузите са
придобили два апартамента в гр.Варна, съответно ап. №20 в ж.к.“Вл. Варненчик“, бл. 302,
вх.3, ет.4, с избено помещение и апартамент № 89, ж.к.“Вл. Варненчик“ , бл. 306, вх.7, ет.32,
заедно с изба, както и дворно място в с.о. „Божурец, които имоти като съсобствени след
развода на страните са били допуснати до съдебна делба с решение по гр.д. № 18208/2010 г.
на ВРС, а с решение №3542/20.08.15г., поправено с решение №4196/27.10.15г., влязло в сила
на 20.12.16г., на осн. чл.349, ал.1 ГПК в дял на ищеца Ч.М. е бил поставен апартамент №89
и дворното място, а в дял на ответницата М.Д. - апартамент №20. По време на фактическата
раздяла на съпрузите, през 2007 г. М.М. е закупила право на строеж за ателие № 3, находящо
се в гр.Варна, ул.“Хан Тервел“ №42, ведно с избено помещение, впоследствие изградено на
груб строеж и завършено, за което искът за съдебна делба на Ч.М. е бил отхвърлен с
решение №43/05.04.13г. по гр.д.№802/12г. на ВКС. В мотивите на решението е прието, че
след като ателието е придобито на нейно име по време на настъпилата няколко години
преди това окончателна фактическа раздяла и по делото не е установено бившият й съпруг
да има някакъв принос при неговото придобиване, презумпцията по чл.21, ал.3 СК следва да
се счита за оборена и съпружеска имуществена общност по силата на чл.21, ал.1 СК не би
могла да възникне, независимо от обстоятелството дали придобиването на имота е станало с
дарени от майката на касаторката средства или с други нейни средства /при приложимост на
СК от 2009 г. съгл. §4, ал.1 ПЗР/, както и че правото на собственост е придобито с
изграждането на сградата в груб строеж и вложените впоследствие средства за
довършителни работи нямат отношение към принадлежността на това право.
Установено е също така с писмените доказателства по делото, а и не е било спорно
между страните, че на 29.09.08г., по време на фактическата раздяла на страните, ответницата
М. в качеството й на кредитополучател е сключила с Райфайзенбанк /България/ ЕАД
договор за банков кредит, по който е получила сумата от 18 324,41 евро за потребителски
нужди с краен срок на погасяване 05.10.2026г. За обезпечаване на вземанията по този
договор, действайки лично и като пълномощник на Ч.М. съгласно пълномощно от 15.09.08г.
/двамата като ипотекарни гаранти/, с НА №190, том 7, рег.№16922, дело №1390/29.09.08г. е
3
учредила в полза на банката ипотека върху апартамент №89, находящ се в гр.Варна,
жк.Вл.Варненчик, бл.306, вх.7, ет.3 /представляващ към този момент СИО, а след развода
2010 г.– съсобствен в равни квоти на страните и възложен при делбата през 2016 г. на
ищеца/.
От изслушаното по делото заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, кредитирано от съда като компетентно и незаинтересовано и
неоспорено от страните се установява, че от м.08.10г. /след развода и възникване на
дяловата съсобственост върху ипотекирания апартамент 89/ ищецът периодично е
превеждал суми по специалната сметка на ответницата в банката за погасяване на дълга й
по договора за кредит от 29.09.08г. като за периода 01.08.10г. до 30.10.18г. той е платил
сумата от 18449,81 евро – задължение по договора за кредит. В тази насока са и писмените
доказателства за извършените преводи от ищеца с вписано конкретно основание за
погасяване на вноските по договора за кредит от 29.09.08г. и е доказана относимостта на
плащанията към посоченото задължение на ответницата.
Датиращата от 2004г. фактическа раздяла на страните /установени трайно в различни
държави/ и липсата на всякаква физическа, духовна и икономическа връзка между тях към
29.09.08г., налага извод, че целта на придобитите чрез кредита парични средства не е за
задоволяване на нужди на семейството и не е възникнала пасивната солидарност по чл.32,
ал.2 СК.
Конкретно твърденията на ответницата са за постигната между страните уговорка за
изтеглянето на парите от името и за сметка на ищеца, за ползване на част от тях за лични
негови нужди /10 000 евро/, а другата част по негова поръчка – за ремонти /на апартамент
№89 и обзавеждане на детска стая в ап.20/ и за поето задължение от ищеца за заплащане на
кредита изцяло. Тези твърдения не се доказаха по делото. Договорът за кредит е сключен
лично от ответницата и по време на трайната й раздяла с ищеца, като тя не е действала от
негово име и за негова сметка, независимо от снабдяването й от него с две пълномощни от
2008 г. за теглене на кредит. Упълномощаването е използвано от ответницата само за
учредяване на ипотеката за обезпечение на дълга към банката, като самото й снабдяване с
представителна власт, доколкото липсват доказателства за конкретните уговорки на
страните за поръчката по повод тегленето на средствата и целта на използването им, не
доказва твърденията и в тази връзка оплакванията в жалбата са неоснователни. Недоказано е
и твърдението й за предаване на по-голямата част от сумата – на ищеца през м. декември
2008 г. Няма доказателства, че Ч.М. се е връщал в България по това време /според св. А.А.,
след погребението на баща си през лятото на 2007 г., Ч. се върнал през лятото на 2009 г.;
така и св. И.И./, а свидетелят Й.Й., който е изнесъл, че пазил в касата си сумата от 10 000
евро, предадени му от ответницата, е заявил че не познава Ч. а мъжът, с когото тя дошла да
приберат парите му бил посочен „като Ч.“ от нея. Свидетелката С./сестра на ответницата/ не
живее в гр.Варна, не е виждала ищеца от много години и не знае дали се е връщал след 2007
г., а за отношенията по повод на кредита и използването на парите знае от споделеното от
4
сестра си, поради което и отчитайки евентуалната й заинтересованост и липсата на други
доказателства в тази насока, показанията й не са опора за извод в насока на твърдяната от
ответницата договореност с ищеца относно целта на кредита и погасяването му.
Доколкото не е налице хипотезата 32, ал.2 СК и отделно не е доказано от
ответницата по делото твърдението й за постигнатите уговорки с ищеца и поетото от него
задължение, без значение е за какво тя е вложила изтеглените с кредита средства.
Независимо от това, обаче в жалбите си /във въззивната жалба по в.гр.д. № 1059/2012 г.
ВОС; в касационната жалба по гр.д. № 802/2012 г. ВКС/ и в писмените бележки по делото за
делбата при обосноваване на личната си собственост върху ателие 3 /искът на ищеца за
делбата на което е отхвърлен/, ответницата е направила изявление, /представляващо по
съществото си извънсъдебно признание на неизгодни факти/ за теглен от нея кредит от
„Райфайзенбанк“ АД, за формалното участие на ищеца в него и за влагане на средствата в
довършването на ателие 3 /цит. „впоследствие за довършителните работи на имота е
сключен договор за банков заем с „Райфайзенбанк“ АД, като участието на ищеца в него и в
договора за учредяване на ипотека отново е формално, предвид процедурната невъзможност
да се сключи такъв тип договор само от един от съпрузите при липса на прекратяването по
съдебен ред на брака“/. Доколкото няма твърдения и липсват доказателства за сключен от
страната в този период друг договор за кредит със същата банка, то относимостта на
изявлението към процесния договор за кредит от 29.09.08г. е установена и оплакванията във
въззивната жалба за недоказаност на тази връзка, са неоснователни. В насока, че
обезпечението /ипотеката/ е било дадено от ищеца, защото парите са били нужни на
ответницата за довършване на ателието, е свидетелствал и А.А. /адвокат, с когото ищецът се
е съветвал/ и чиито показания са последователни и безпротиворечиви.
Недопустимо е в настоящото производство да се обсъждат и ценят показанията на
свидетели, разпитани в производството по другите дела на страните, поради което и
оплакванията в настоящата въззивна жалба за липсата на обсъждането им и
несъответствието им с данните по настоящото дело, са неоснователни.
Ищецът е бил съсобственик, а след делбата - и едноличен собственик на
ипотекирания за обезпечаване на дълга на ответницата по договора за кредит от 29.09.08г.
недвижим имот /ап. 89/ и доколкото е застрашен от провеждане на принудително
изпълнение срещу имота при неизпълнение на задълженията за заплащане на вноските, има
правен интерес от погасяване на задълженията по кредита. В този смисъл, осъществените от
него плащания на вноските за периода 01.08.10г. до 30.10.18г. в общ размер от 18449,81
евро не съставляват “конклудентни действия“ в признание, че задължението е негово и не
обосноват извод в посока на тези твърдения на ответницата и оплакванията в този смисъл
във въззивната жалба също са несъстоятелни.
С плащането на този дълг ищецът, като ипотекарен длъжник, съгл. чл.155, ал.2 ЗЗД
встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника до погасената част на дълга,
5
установен по делото в размер на сумата от 18 449,81 евро за периода 01.08.10г. до 30.10.18г.
Затова искът в този размер се явява основателен и следва да бъде уважен, ведно със
законната лихва върху главницата от исковата молба до окончателното изплащане.
Като е достигнал до идентичен извод, окръжният съд е постановил правилен в
обжалваната му част съдебен акт, който не страда от визираните във въззивната жалба
пороци и следва да бъде потвърден.
Предвид уважаване на главния иск, не подлежи на разглеждане съединения в
условията на евентуалност такъв по чл. 59 от ЗЗД.
Предвид резултата по делото, дължимите от ответницата на ищеца разноски за
първоинстанционното производство не следва да бъдат редуцирани, а за настоящото
производство и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да
заплати на въззиваемия сумата от 1 600 лв., представляваща платено адвокатско
възнаграждение.
По изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 357/12.06.2020 г., постановено по т.д. № 1750/2018 г.
по описа на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА с която М. В. Д. е осъдена да заплати на
Ч. А. М. сумата от 18449,81 евро, представляваща платено от ищеца задължение на
ответницата към РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД по договор за кредит от 29.09.08г.,
за периода от м.08.10г. до 30.10.18г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на
иска - 30.10.18г. до окончателното изплащане, на осн. чл. 155, ал.2 ЗЗД, както и сумата от
3407,89лв, представляваща направените по делото разноски, на основание чл.78, ал.1 от
ГПК.
ОСЪЖДА М. В. Д. ЕГН **********, с адрес гр.Варна, жк.Вл.Варненчик бл.302,
вх.В, ет.4, ап.20, ДА ЗАПЛАТИ на Ч. А. М., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.Варна,
ул.Панагюрище №6, ет.2, сумата от 1600 лв., представляваща направените по делото
разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от
връчването на препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7