РЕШЕНИЕ
№ 21065
гр. София, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20231110104529 по описа за 2023 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Д. П. Б. срещу „Сити Кеш“
ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клауза от Договор за потребителски кредит № 277237, предвиждаща
заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати сумата от 1085,09 лева /съгласно увеличение на иска,
допуснато с протоколно определение от 31.10.2023г./, представляваща недължимо платена
сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва, считано от дата на
депозиране на исковата молба да окончателно изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит, съгласно който страните се уговорили да се отпусне заем в размер на 1100 лева, със
задължение да бъде погасен чрез 19 вноски, дължими на всеки 14 дни от срока на договора.
Размерът на ГПР се сочи, че е малко под 50 %. Твърди, че задължението е изцяло погасено
чрез рефинансиране. В Договора било уговорено, че в срок от три дни от сключването,
кредитът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като при един
поръчител същият следвало да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални
работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите следвало и да не са кредитополучатели
или поръчители по договори, сключени със заемодателя; да няма задължения с рейтинг
различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните
трудови доходи. Сочи, че поставените изисквания са изначално неизпълними от длъжника.
1
Още със сключването на Договора била начислена неустойка, която била включена в
погасителния план. Подробно аргументира, че начислената неустойка е следвало да бъде
включена в размера на ГПР, в който случай твърди, че същият ще надхвърля максимално
допустимия. Излага подробно, че клаузата уреждаща неустойката е нищожна поради
противоречие със закона, накърняване на добрите нрави, заобикаляне на закона, както и
поради това, че същата е неравноправна. Прави възражение за нищожност на целия договор.
При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът
е посочил, че признава предявения иск. Изложил е, че нищожността на отделни клаузи, не
влече нищожност на целия договор. Твърди, че не е дал повод за завеждане на делото,
поради което счита, че разноските следва да останат в тежест на ищеца. Посочил е че
ищецът не е заплащал суми за неустойки по договора за кредит.
С определението си от 23.07.2023г. съдът е указал на ответника да уточни кой от
предявените искове признава и кой – оспорва с оглед наличието на взаимоизключващи се
изявления в отговора на исковата молба – че ответникът признава иска, но същевременно и
че ищецът не е извършвал плащания на неустойката, с което ответникът по същество
оспорва предявения осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума за неустойка.
Доколкото ответникът не е изпълнил дадените от съда указания и съобразно
направените в отговора на исковата молба изявления съдът приема, че ответникът е признал
основателността единствено на предявения установителен иск за нищожност на
неустоечната клауза.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, че
част от съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, както и факта на плащане на процесната сума на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на валидно
правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него,
наличието на валидна неустоечна клауза, както и че клаузата, от която произтича
процесното вземане е индивидуално уговорена, респ. че е налице основание за получаването
на сумата.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между страните е сключен договор за кредит, част от съдържанието на
който договор е неустоечна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
2
Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват и от приетия по
делото препис от сключения между страните Договор за паричен заем № 277237 от
22.02.2019г.
Съгласно чл. 6 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде
обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител,
отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем. В чл. 8 от
договора е предвидено, че с подписването на настоящия договор заемателят декларира, че
му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното
в чл. 6 от настоящия договор в тридневен срок от сключването му или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер на 1072,41 лева, с начин на разсрочено плащане,
подробно посочен в приложение № 1 към настоящия договор за заем.
В конкретния случай ответникът не оспорва, а признава нищожността на процесната
договорна клауза, но липсва искане на ищеца за постановяване на решение при признание
на иска, поради което по същество съдът намира следното.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
3
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна
неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата
сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да
представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с
неустойка в размер на над 97 % от размера на заетата сума. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като
начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в
краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и
възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не
обезпечава реално претърпени вреди.
По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза, уговорена в чл. 8 от
процесния договор, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а предявеният
установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.
На следващо място, във връзка с предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД съдът, като
съобрази съдържанието на цитираните клаузи намира, че при сключване на процесния
договор не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в
процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент
плюс 10 пункта/, което към 2019г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ
4
разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на
срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане
на неустойка, защото в чл. 9 от ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и без да се
мотивира може да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема,
дори когато обезпечението е предоставено в срок и отговаря на всички условия.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора
/да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
5
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 97% от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,61% годишно, а не
над 100%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Видно от представеното от ответника и неоспорено от ищеца
счетоводно извлечение, чистата стойност на кредита е 1100 лева, а платената от ищеца сума
по договора възлиза на общо 2387,68 лева, тоест разликата над чистата стойност се равнява
на 1287,68 лева. При това положение предявеният иск за връщане на недължимо платена
сума в размер на 1085,09 лева е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Релевираното от
ответника искане за възлагане на разноските в тежест на ищеца на основание чл. 78, ал. 2
ГПК е неоснователно. На първо място това е така, защото ответникът е оспорил иска за
неоснователно обогатяване, а на второ място, както е прието в съдебната практика
6
/Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г., I т. о., ТК/
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение в хипотезата на уважен иск на
потребител за прогласяване на нищожността на договорна клауза на потребителски договор,
независимо, че ответникът-търговец е признал иска. В конкретния случай ищецът не е
сторил разноски, тъй като е бил освободен от внасяне на държавна такса и разноски. В
настоящото производство ищецът е бил защитаван безплатно от адв. Д. М., чието еднолично
адвокатско дружество е регистрирано по ЗДДС, поради което и на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на адв. М. адвокатско
възнаграждение за безплатно представителство по делото в размер на 490,21 лева с ДДС. На
последно място на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
в полза и по сметка на СРС дължимата държавна такса по делото в размер на 100 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Д. П. Б., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ж.к. „Н “,
бл. вх. , ет. , ап. , срещу „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: , със седалище и адрес на управление: гр.
С, бул. „Ц ш“ № , ет. , иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, нищожността на
клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за паричен заем № 277237 от
22.02.2019г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати на Д. П. Б. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 1085,09 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за Договор за
паричен заем № 277237 от 22.02.2019г., ведно със законната лихва, както следва: за периода
от 27.01.2023г. до 29.10.2023г. – върху главница от 50 лева, а за периода от 30.10.2023г. до
окончателното изплащане на вземането – върху пълния размер на главницата.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати на да заплати на Д. М. М., САК, с адрес: гр. С,
ж.к. „М л“, бл. , вх. А, ет. оф., на основание чл. 38, ал. 2 ГПК, сумата от 490,21 лева,
представляваща възнаграждение с ДДС за безплатно представителство по делото на Д. П. Б..
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати в полза и по сметка на Софийски районен съд
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 100 лева, представляваща държавна такса по
предявените искове.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7