РЕШЕНИЕ № 461
гр. Пазарджик, 28.11.2017
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, гражданско отделение, на десети ноември през две хиляди и седемнадесета година в публично съдебно
заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Г М
като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 53/2016 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявен
иск от Л.К.С., ЕГН **********, чрез адв. К. ***, със
съдебен адрес:***, срещу „Югозападно Държавно Предприятие“ ДП, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Благоевград, ул. „Зора“ № 18, като универсален правоприемник на Държавно
горско стопанство (ДГС) „Белово“ ДП, ЕИК *********
/заличен търговец/, за
заплащане на сумата от 375 000 лева, представляваща остатък от адвокатско
възнаграждение в общ размер от 401 123 лева, дължимо по Договор от
05.01.2009 г., на основание чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 36, ал. 4 ЗАдв, ведно със
законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 20.01.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата. Претендират се и направените съдебно-деловодни
разноски.
Предявеният иск
се основава на следните фактически
твърдения:
Ищецът твърди, че на 05.01.2009
г. между него и праводателя на ответника – ДГС „Белово“ ДП – гр. Белово е
сключен договор за определяне на размера на адвокатското възнаграждение при
условията на чл. 36, ал. 4 от ЗАдв. По силата на договора окончателното
възнаграждение на ищеца по осъществяваното от него процесуално представителство
по гр. дело № 1464/2004 г. по описа на РС – Пазарджик е било определено в
размер на 0.2 % от материалния интерес /цената на предмета на спора/, която
страните определили на 200 561 959 лева. Според ищеца изискуемостта
на дължимото възнаграждение настъпва при постигане на позитивен за ДГС „Белово“
ДП съдебен резултат от предявения иск по чл. 108 от ЗС срещу Община Белово,
което понятие страните са дефинирали като „уважен изцяло или на повече от 50 %“
иск. Това окончателно възнаграждение е договорено независимо и извън
заплатените на процесуалния представител минимални възнаграждения за съответните
инстанции по наредбата за минимални адвокатски възнаграждения. Искът по чл. 108
от ЗС по образуваното гр. д. № 1464/2004 г. на РС – Пазарджик бил уважен
изцяло, като решението влязло в сила на 24.02.2011 г., от която дата за ищеца
възникнало правото да получи уговореното възнаграждение от 401 123 лева.
Ответникът бил поканен да плати на 11.04.2011 г., но изпълнение не последвало.
Воден от това, ищецът предявил иск за реално изпълнение на паричното задължение
на ответника по процесния договор за сумата от 26 123 лева, представляваща
част от общия размер от 401 123 лева. Било образувано т. д. № 78/2011 г.
по описа на ОС – Пазарджик, като искът по това дело бил уважен изцяло. При
обжалването на това решение, производството по в. т. д. № 440/2014 г. по описа
на Апелативен съд – Пловдив било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, поради наличие на преюдициално дело, а именно образуваното от ответника по
настоящия иск срещу ищеца гр. д. № 1046/2014 г. по описа на ОС – Пазарджик за
прогласяване нищожността на процесния договор от 05.01.2009 г., по което съдът,
приемайки, че договорът не е нищожен, отхвърлил изцяло претенциите на „Югозападно Държавно Предприятие“ ДП. Моли за уважаване на иска с присъждане на направените
разноски. В последното открито съдебно заседание ищецът, чрез адв. К. е
претендира и разноските за адвокатско възнаграждение, направени по в. ч. гр. д. № 525/2016 г. пред
Апелативен съд – Пловдив, образувано по повод частна жалба от ответника.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът е подал отговор на исковата молба. В същия навежда твърдения
за недопустимост на иска, поради това, че ищецът не е обосновал правния си
интерес. Счита, че искът е неоснователен, тъй като е погасен по давност,
доколкото предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спира и не
прекъсва давността за останалата част от вземането, която не е предмет на
делото. Отделно от това навежда и доводи за нищожност на процесния договор на
следните основания: договорът от 05.01.2009 г. е нищожен като сключен от
ненадлежна страна и поради противоречие със закона, тъй като към момента на
подписване на договора директора на горското стопанство – АБ М. не е разполагал
с необходимата правоспособност да поема задължения за представителство по
производства, които се отнасят до държавни гори и земи от ДГФ, съгласно чл. 7,
ал. 6 от ЗГ (отм.). Бил е предвиден изричен ред за процесуално
представителство, а именно държавата се представлява от министъра на
земеделието и храните (ЗХ) или оправомощено от него лице. Липсата на
преупълномощаване от министъра на ЗХ води до липса на валидно формирано
съгласие на държавата в лицето на министъра на ЗХ. Към 05.01.2009 г. ДГС не са
имали статут на самостоятелни юридически лица, което означава, че ДГС „Белово“, съответно директорът му нямали процесуална легитимация да представляват държавата по делата за държавни гори, поради което приложение
намира специалната разпоредба на чл. 7, ал. 6 от ЗГ (отм.) и е било необходимо
ищецът да разполага с пълномощно от министъра. Всички договори, по които страна
е ДГС „Белово“ е следвало да бъдат входирани по определен ред и в нарочен
регистър. Също така не били спазени основни реквизите, водещи до
недействителност на договора, а именно съгласно Закона за счетоводството при
поемане на каквито и да е финансови задължения се прилага системата на двойния
подпис – в конкретния случай липсва подпис на главния счетоводител на ДГС „Белово“.
Уговореното възнаграждение от 0.2 % от материалния интерес, при положение, че
липсва способ за определяне на този интерес, води до липса на краен предел като
сума, дължима като възнаграждение по договора, т. е. това възнаграждение е
определено в противоречие с добрите нрави, което също води до нищожност на
договора в тази част. Освен това е налице и прекомерност на адвокатското
възнаграждение, като се има предвид момента на сключване на договора –
05.01.2009 г., т. е. пет години след завеждане на гр. д. № 1464/2004 г. и
създалата се яснота във връзка с произнесените вече положителни съдебни актове.
Твърди се също така, че на ищеца му е било вече заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 65 150 лева във връзка с гр. д. № 1464/2004 г.,
което обстоятелство свидетелствало за сключване на процесния договор във вреда
на представлявания „Югозападно Държавно Предприятие“ ДП, на основание чл. 40 от ЗЗД.
Друго основание за нищожност според ответника е сключването на договора при
несъразмерност на престациите, защото уговореното възнаграждение е
несправелдило и необосновано от гледна точка интересите на клиента – неморално
било директора А М. да уговаря такава висока стойност на адвокатското
възнаграждение, след като ищецът към този момент е получил вече 65 150
лева по същото дело.
По допустимостта на производството:
Легитимацията на страните
съответства на твърденията на ищеца за сключен договор с ответника за адвокатско възнаграждение
и неизпълнение от страна на ответника да заплати същото. Сезиран е родовокомпетентният съд – чл. 104, т. 4 от ГПК. По въпросите за
местната неподсъдност на спора е налице произнасяне от Пловдивския апелативен
съд с неподлежащо на обжалване Определение № 468 от 16.09.2016 г., постановено по
ч. гр. д. № 525/2016 г., което обуславя допустимостта на производството пред
настоящия съд.
Съдът констатира, че с решение по в. т.
д. № 440/2014 г. Апелативен съд – Пловдив е потвърдил първоинстанционния
съдебен акт по т. д. № 78/2011 г. на ОС – Пазарджик, с който е уважен частичния
иск от ищеца срещу праводателя на ответника за сумата от 26 123 лева, на
основание процесния Договор от 05.01.2009 г. Към
момента въззивното решение е влязло в сила на 25.05.2017 г., доколкото ВКС не го е допуснал до касация с
Определение № 563 от 25.05.2017 г. по гр. д. № 4399/2016 г. на ІV г. о.
Съдът констатира, че с решение по
в. гр. д. № 561/2015 г. Апелативен съд – Пловдив е потвърдил първоинстанционния
съдебен акт по гр. д. № 1046/2014 г. на ОС – Пазарджик, с който са отхвърлени
исковете на „Югозападно Държавно Предприятие“ за прогласяване нищожността на процесния Договор от 05.01.2009 г. Към
момента въззивното решение е влязло в сила на 14.05.2016 г., доколкото ВКС не го е допуснал до касация с
Определение № 458/14.05.2016 г. по гр. д. № 1827/2016 г. на ІV г. о.
От фактическа страна
съдът приема следното:
С Определение № 536 от 03.10.2016 г.
по настоящото дело, постановено по чл. 140 от ГПК, съдът е приел по въведените
в процеса от ответника възражения за нищожност на процесния договор от 05.01.2009 г., че на
разглеждане в производството подлежат
само тези от възраженията, които не са обхванати от
силата на пресъдено нещо на влязлото в сила на 14.05.2016 г. решение по в. гр.
д. № 561/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, т. е. които не са били
релевирани като основание на предявени и разгледани искове, както и тези, които въззивната инстанция е разгледала в
изпълнение на задължението си служебно да следи за прилагане на императивни
материалноправни норми. В идентичен смисъл (за непроизнасяне) са и мотивите на Пловдивския
апелативен съд, изложени в решението по в. т. д. № 440/2014 г. Поради това, съдът е приел за
разглеждане като възражение за нищожност единствено
това за липса на краен предел за определяне на адвокатското възнаграждение като противоречащо на добрите нрави. Приел е за безспорни и ненуждаещи се от доказване на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК обстоятелствата, че
между страните е подписан договор от
05.01.2009 г. за определяне на адвокатско възнаграждение, както и че този договор не е нищожен на изложените в отговора на
исковата молба основания.
Няма спор
между страните, не се и твърди, а и се установява от представените
доказателства, че ответникът „Югозападно Държавно Предприятие“ ДП е правосубектно лице, явяващо се универсален правоприемник на ДГС „Белово“ ДП – гр. Белово, съгласно § 9, ал. 2
от ПЗР на ЗГ, което от своя страна съгласно чл. 24, ал. 1 от ЗГ (отм.
09.04.2011 г.) вр. § 68, ал. 2 от ПЗР на ЗГ (отм. 09.04.2011 г.) е универсален
правоприемник на ДЛ „Белово“ – гр. Белово, Булстат *********, със статут на
юридическо лице – чл. 22 от ЗГ (отм. 09.04.2011 г.).
По делото е
приет Договор от 05.01.2009 г. за определяне размера на адвокатското
възнаграждение при условията на чл. 36, ал. 4 от ЗАдв., сключен между ДГС „Белово“ ДП, гр. Белово, като доверител, и
ищеца адв. Л.С., като довереник. Предмет на този договор е осъществяването от
страна на адвоката на процесуално представителство пред всички съдебни
инстанции до окончателното приключване с влязло в сила позитивно за доверителя
решение, свързано със собственическите му претенции против Община Белово,
предмет на образуваното гр. д. № 1464/2004 г. на РС – Пазарджик. За осъществяването
на така регламентираната процесуална защита в съответствие с разпоредбата на чл.
36, ал. 4 от ЗАдв. страните са определили окончателно възнаграждение на
довереника в размер на 0.2 % от материалния интерес на ищеца по спора, извън
минималните плащания, които страните са договорили за всяка отделна инстанция и
които е предвидено да не отговарят на разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от Наредба №
1/2004 г. за минималните адв. възнаграждения – р. ІV, т. ІІІ.4. Изрично в р. ІІ
е посочена целта на договора, а именно превеждане на възнаграждението на
довереника в по-близко съответствие с нормативните минимални изисквания по Наредба
№ 1/2004 г. В р. ІІІ страните са посочили, че материалният интерес на ищеца по
спора, служещ като основа за начисляване на адвокатското възнаграждение от 0.2
% ще бъде сумата от 200 561 959 лева (която по същество представлява определената
от страните базисна цена на имотите, предмет на образуваното гражданско дело).
Дефинирано е понятието „позитивен“ изход за доверителя, а именно уважаването
пълно или на 50 и повече от 50 % от първоначално заявения материален интерес на
исковите претенции за собственост, установен с влязъл в сила съдебен акт на
български съд.
Посоченото
гр. д. №
1464/2004 г. по описа на РС – Пазарджик е образувано по
искова молба, подадена от ДЛ „Белово“ –
гр. Белово срещу Община Белово и е с
предмет ревандикационен иск за собственост на 234 850.070 декара държавни гори,
находящи се на територията на ДЛ „Белово“ с
базисна цена към онзи момент в размер на 200 561 959 лева. Същата е посочена от
ищеца в молбата до съда, като определянето й е било съобразно действащата към
този момент Наредба на Министерския съвет за определяне на базисните цени за
изключените площи и учредяване правото на ползване и сервитути върху гори и
земи от горския фонд (Дв. бр. 39/2004
г.). Установява се, че искът по чл. 108 от ЗС е бил
уважен с решение № 112 от 08.03.2010 г. по в. гр. д.
№ 463/2009 г. на ОС – Пазарджик, с което е отменено решението по гр. д. №
1464/2004 г. на РС – Пазарджик. С недопускането
на въззивното решение до касация с Определение № 196 от 24.02.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1016/2010 г. на ІІ г. о., същото влиза в сила на 24.02.2011 г., като е признато правото на собственост на държавата върху
процесните гори, а Община Белово е осъдена да
предаде владението им на ищеца.
Между
страните не е спорно, че ищецът е получил от ответника сумата от 65 150 лева за
осъщественото процесуално представителство, във връзка с което се сключва процесният
Договор от 05.01.2009 г. Спорът е затова, дали тази сума е извън договореното
възнаграждение от 0.2 % или не.
С
протоколно определение от 18.11.2016 г. в първото открито съдебно заседание
след доклада по делото по чл. 146 от ГПК съдът е уважил молбата на ответника и
му е дал възможност, в едноседмичен срок от заседанието, да представи писмени
доказателства за твърдените плащания по процесния договор – л. 150 гръб от
делото.
В
указания срок с молба от 25.11.2016 г. (л. 158) ответникът представя единствено
справка, изготвена от счетоводител
на ответника, представляваща по същество признание на длъжника, че е платил, т.
е. без материална доказателствена сила като удостоверяваща изгодни за издателя
й факти, за сума в общ размер от 125 862.75 лева.
Едва в последното открито съдебно заседание от
10.11.2017 г. ответникът представя банкови извлечения и др. за извършените плащания
във връзка с представената по-рано справка.
Съдът,
макар да е приобщил тези писмени доказателства към доказателствения материал по
делото, по същество преценява, че е настъпила процесуална преклузия за сочене на доказателства, в частност – за представяне на писмените доказателства, едва в последното съдебно заседание, съгласно чл. 146, ал. 3 ГПК.
Оправданието на ответника за
по-късно представените документи по справката поради това, че съдът е спрял
производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, е неоснователно, доколкото дори да се приеме, че
едноседмичният срок, започнал да тече от 18.11.2016 г. е спрял на 22.11.2016 г.
– датата на определението за спиране на производството (за което страната е
узнала едва м. декември 2016 г.), то той е продължил с постановяване на
определението за възобновяване на същото от 29.05.2017 г., за което страната е
била редовно уведомена на 26.09.2017 г., а документите са представени от
ответника едва на 10.11.2017 г., т. е. почти 2 месеца след уведомяването за възобновеното
производство.
Наред с това, не може да се
сподели извод, че в указания от съда срок ответникът може да представи само една
част от документите за твърдяното плащане (само справка от длъжника), а
впоследствие и останалата част от тях (доказателства по справката). Всички
доказателства е следвало да бъдат представени още с молбата от 25.11.2016 г. Изводът
за настъпила преклузия следва от заложената в процесуалния закон
идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране
в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и
възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти (т. 4
от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно
чл. 64, ал. 1 от ГПК, процесуалните действия, извършени след като са изтекли
установените срокове, не се вземат предвид от съда.
Или, понеже ответникът е имал възможност да представи (освен
справката) и други документи, за които счита, че подкрепят
твърдението му за плащане (банкови
извлечения и т. н.) в срока, указан му от съда с определението от 18.11.2016 г. и доколкото не
е сторил това, съдът приема, че представените доказателства не следва да се обсъждат
по същество, поради настъпила процесуална преклузия за представянето им. Същите не са нововъзникнали или новоузнати, видно от
датите на издаването им – периода 2005 г. – 2009 г.
Правни
изводи:
Предявен
е иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
36, ал. 4 ЗАдв.
Сключеният между страните Договор от 05.01.2009 г. е имал за
цел, видно от изрично уговорената такава между страните – р. ІІ да преведе
(доближи) уговореното за адвоката възнаграждение в по-близко съответствие с
нормативните минимални изисквания по Наредба № 1/2004 г. за минималните
адвокатски възнаграждения. Съгласно разпоредбата на чл.
36, ал. 1 и 4 ЗАдв., адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд, като възнаграждението може да се уговори в
абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото,
с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански
дела с нематериален интерес. Уговореното
възнаграждение в размер на 0.2 % от материалния интерес по спора е
допълнително, извън уговорените между страните минимални възнаграждения,
дължими за всяка отделна съдебна инстанция и за които изрично е предвидено да
не отговарят на разпоредбата на чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/2004 г. – р. ІV, т.
ІІІ.4. Това следва от буквалния текст на договора. Това съглашение е в
съответствие и с чл. 36, ал. 4 от ЗАдв., според който възнаграждението е уговорено като процент от материалния
интерес по делото с оглед позитивния изход от него, като не са налице
предвидените изключения – делото не е наказателно или гражданско с нематериален интерес. Напротив,
доколкото предмет на ревандикационния иск е правото на собственост, то не може
да се приеме, че делото е с нематериален интерес.
Съдът намира, че е ирелевантно да
обсъжда и цената на иска по чл. 108 от ЗС по образуваното гр. д. № 1464/2004 г.
на РС – Пазарджик, доколкото същата е без значение за определяне на основата,
върху която следва да се изчисли процесното възнаграждение от 0.2 %. Това е
така, предвид изричната уговорка между страните, че сумата от
200 561 959 лева се приема да представлява „материалния интерес на
ищеца“ по спора – р. ІІІ, подточка 2, въз основа на която се изчислява и
дължимото окончателно възнаграждение.
Няма предвидено съглашение в
договора, че тази основа /материален интерес/ е ориентировъчна, приблизителна,
като след предявяване на иска по чл. 108 от ЗС същата подлежи на корекция. Няма
и наведени твърдения за грешка по смисъла на чл. 28 от ЗЗД, които да изискват
съда да изследва този въпрос. Или, посочената от страните основа, служеща за
база, от която да се изчисли дължимото адвокатско възнаграждение от 0.2 % има
силата на закон за страните, съгласно чл. 20а от ЗЗД. Съдът принипно се
солидаризира с изложеното от съдебните състави, които са разглеждали въпроса за
цената на иска във връзка с преценката на материалния интерес на спора като
относим за изчисляване на дължимото възнаграждение, а именно – с посочените
доводи за преклудиране на възможността да се повдига въпроса за цената на иска,
такава каквато е посочена от ищеца с исковата молба, по арг. от чл. 56, ал. 1
от ГПК (отм), но както се посочи, това е ирелевантно обстоятелство за спора.
Доколкото в случая изобщо не става
въпрос за предвидено възнаграждение без краен предел или фиксиран срок,
напротив – сумата макар да не е точна, е определяема – 0.2 % от
200 561 959 лева (а именно 401 123.92 лева), възражението за
нищожност на договора като противоречащ на добрите нрави, е неоснователно.
Падежът
на изпълнение на задължението за изплащане на предвиденото адвокатско
възнаграждение също не е точно определен, на дата. Същият е поставен в зависимост
от едно бъдещо и несигурно събитие (отлагателно условие), а именно при
уважаване пълно или на 50 и повече от 50 % от първоначално заявения материален
интерес на исковите претенции за собственост, установен с влязъл в сила съдебен
акт на български съд. Няма спор, че с влизането в сила на 24.02.2011 г. на решението на ОС – Пазарджик по в. гр. д. № 463/2009 г., с
което искът по чл. 108 от ЗС е изцяло уважен, като е признато правото на собственост на държавата върху процесните
гори, а Община Белово е осъдена да
предаде владението им на ищеца, това условие е настъпило (се е
сбъднало), респ. падежът за изплащане на възнаграждението на адв. С. също е
настъпил – чл. 84, ал. 1 от ЗЗД.
По възражението за плащане:
Тежестта
на доказване на плащането от страна на ответника, както съдът изрично е посочил
в доклада по делото по чл. 146 от ГПК и разпределената в него доказателствена
тежест, е възложена на ответника.
Както се
посочи по-горе, съдът прие, че е налице процесуална преклузия за представяне на
доказателства едва в последното съдебно заседание, поради което счете, че няма
да обсъжда представените от ответника банкови и счетоводни документи за
извършени плащания в полза на ищеца.
По
отношение на представената (в срок) справка, тя не представлява доказателство
за извършеното плащане. Същата нито е подписана от кредитора-ищец (за да има
характер на разписка), нито представлява друг вид начин на плащане,
удостоверяващ същото (напр. вносна бележка). Не на последно място доколкото
справката изхожда от ответника, същата като частен свидетелстващ документ
удостоверява изгодни за издателя й факти, поради което не притежава материална
доказателствена сила.
Дори да
не се възприеме извода на съда за настъпила преклузия за представяне на
доказателства, съдът намира, че от представените от ответника в последното
съдебно заседание банкови извлечения, стокови разписки и т. н. не може да се
направи извод, че сумите касаят именно процесното възнаграждение, тъй като
документите за плащане са издадени през периода 2005 г. – 2009 г., докато
възнаграждението от 0.2 % възниква едва на 24.02.2011 г., когато е настъпил
падежа за плащане с оглед достигнатия позитивен резултат по иска по чл. 108 от
ЗС. До 2011 г. същото изобщо не е било дължимо, предвид това, че е било
възможно искът по чл. 108 от ЗС да бъде отхвърлен изцяло или частично (под
уговорените 50 %). Поради това плащанията през 2005-2009 г. следва да се
приемат, че са плащания по предвиденото адвокатско възнаграждение, което е
извън процесното, респ. са ирелевантни за настоящия процес и не влияят на
изхода му.
Като
обобщение, предвид установяване на обстоятелството, че общият дължим размер на
адвокатското възнаграждение по процесния Договор от 05.01.2009 г. е в общ
размер от 401 123.92 лв. (0.2 % от 200 561 959 лв.) и съобразявайки
съгласно чл. 297 от ГПК влязлото в сила решение по в. т. д. № 440/2014 г. Апелативен съд – Пловдив, потвърждаващо първоинстанционното
на ОС – Пазарджик за уважаване на частичния иск на ищеца за сумата от
26 123 лева, дължим остатък остава сума в размер на 375 000.92 лв. (401 123.92 лв. – 26 123 лв.).
Предвид
диспозитивното начало – чл. 6 от ГПК, съдът следва да уважи претенцията само до
заявения от ищеца размер от 375 000 лева.
По
възражението за погасен по давност иск:
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо.
Както
се посочи по-горе, падежът на изпълнение на задължението
на ответника за изплащане на адвокатското възнаграждение е настъпил на
24.02.2011 г., когато позитивният за ищеца изход на спора по иска по чл. 108 от
ЗС окончателно е настъпил. Именно от този момент настъпва изискуемостта на
вземането, респ. започва да тече погасителната давност.
Исковата
молба по настоящото дело е постъпила в съда на 20.01.2016 г.
С Решение № 610 от 09.12.2008 г. по т. д. №
391/2008 г. на ВКС, I т. о. е прието, че предявяването на частичен иск и
неговото уважаване не спира и не прекъсва давността за останалата част от
вземането, която не е предмет на делото.
Въпросът е какъв е давностният срок, с който се
погасява вземането за адвокатско възнаграждение – тригодишен, съгласно чл. 111,
б. „а“ от ЗЗД (като възнаграждение за труд)
или петгодишен, съгласно чл. 110 от ЗЗД.
За
приложимия давностен срок е формирана еднозначна съдебна практика на ВКС,
според която вземанията за адвокатско възнаграждение не са вземания
за труд по смисъла на чл. 111, б. „а“ от ЗЗД,
тъй като основните характеристики на адвокатската дейност определят отношенията
между адвоката и клиента като такива по договор за поръчка. Поради това
вземанията за адвокатско възнаграждение се погасяват с общата петгодишна
давност (Решение № 74 от 19.07.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1495/2010 г., IV г. о., Решение №
495 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1669/2009 г., III г. о., Решение № 623 от 1.12.2010 г.
на ВКС по гр. д. № 1744/2009 г., IV г. о., Решение № 224 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
371/2010 г., IV г. о., Определение
№ 1136 от 5.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3859/2014 г., III г. о., Решение № 212 от 3.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 358/2017
г., IV г. о.).
При това разбиране, погасителната
давност по чл. 110 ЗЗД за предявяване на иска за остатъка от
вземането за адвокатско възнаграждение изтича на 24.02.2016 г., като доколкото искът е предявен на 20.01.2016
г., то следва да се заключи, че същият не е погасен по давност.
По разноските:
Съгласно нормата на чл. 78, ал. 1
от ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника
съразмерно с уважената част от иска.
Същият е представил списък по чл. 80 от ГПК, в който е отразено 15 000
лева за държавна такса, адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в
размер на 12 000 лева и 3 900 лева за производството пред Апелативен съд – Пловдив по в.
ч. гр. д. № 525/2016 г., образувано по частна жалба на ответника по спор за
подсъдността.
Съгласно т. 1 от ТР № 6/2012
г. на ОСГК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В
договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път,
задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава
вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка. В настоящия случай, видно от представения договор
за правна защита и съдействие,
сумата от 12 000 лева е
заплатена в брой на две равни части – по 6 000 лева.
По възражението за прекомерност:
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г.
минималното адвокатско възнаграждение при материален интерес от 375 000
лева е в размер на 9 030 лева. Искането на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на адвокатски хонорар е основателно. Делото не се отличава с
изключителна фактическа и правна сложност, което да обоснове по-висок размер на
адвокатското възнаграждение.
ІІ. По отношение на договорения адвокатски хонорар за
частното производство пред апелативния съд, същото принципно е дължимо, тъй
като с постановеното определение от въззивния съд процесът
продължава и разноските следва да се присъдят при приключването му с
решаването на спора по същество или прекратяването му, когато и ще се направи
преценка за основателност на исканията на страните (така Определение № 529 от 29.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4300/2015 г., III г. о.).
Независимо от това, доколкото
представеният договор за правна помощ представлява незаверено от адвоката по
реда на чл. 183 от ГПК копие на документ, съдът не може да го вземе предвид,
доколкото незаверените копия от писмени документи не представляват
годно писмено доказателство, независимо, че не са оспорени от другата страна (Решение № 630 от 9.Х.1995 г. по гр. д. №
391/95 г., 5-членен състав). Следователно искането в тази част е неоснователно.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА
„Югозападно Държавно Предприятие“ ДП, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр.
Благоевград, ул. „Зора“ № 18, да заплати на Л.К.С., ЕГН **********,***, сумата от 375 000 (триста седемдесет и пет хиляди) лева,
представляваща остатък от адвокатско възнаграждение в общ размер от
401 123 лева, дължимо по Договор от 05.01.2009 г. за определяне размера на адвокатското възнаграждение при условията на чл.
36, ал. 4 от ЗАдв., на основание чл. 79 от ЗЗД вр. чл. 36, ал. 4 ЗАдв, ведно
със законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 20.01.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Югозападно Държавно Предприятие“ ДП, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Благоевград,
ул. „Зора“ № 18, да заплати на Л.К.С., ЕГН **********,***, сумата от 24 300 (двадесет и четири хиляди и триста
лева) лева, представляваща съдебно-деловодни разноски, от които
9 030 лева – адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция и
15 000 лева – държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК.
Решението подлежи
на обжалване пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: