№ 723
гр. Казанлък, 30.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20255510100460 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени установителни искове с правно
основание по чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр.
чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба,
подадена от „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: **********, представлявано от Р.Г.А., чрез
пълномощника юрисконсулт З.Г.Х., против Д. И. Г., ЕГН **********, с адрес:
**********, с която са предявени искове за признаване на установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми, за които има издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № **** г. по описа на Районен съд -
Казанлък, както следва: 1472,64 лева главница, представляваща неизпълнено
задължение по Договор за кредит № ********** от ********** г., Рамково
споразумение на „ЮтеКредит България“ ЕООД към него, сключен между
„ЮтеКредит България“ ЕООД и Д. И. Г.; 52,28 лева – възнаградителна лихва,
дължима за периода 05.06.2024 г. до 25.07.2024 г.; 263,95 лева – обезщетение
за забава от 05.06.2024 г. до 01.11.2024 г. и законна лихва върху главницата,
считано от 06.11.2024 г. до изплащане на вземането.
В исковата си молба ищецът "ЮТЕКРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, твърди, че вземанията му произтичат от сключен между страните
Договор за кредит № ********** от ********** г. , по силата на който на
ответника бил отпуснат кредит в размер на 1790,78 лв. с краен срок на
погасяване - 05.10.2025 г. Поддържа, че ответникът не е извършвал
погасявания по договора, поради което след неизплащане на вноските ,
първата от които е от 05.06.2024г. , на основание клаузите на Рамковото
споразумение за потребителски кредити, подписано между страните, е
1
настъпила предсрочна изискуемост на целия непогасен остатък по кредита,
вкл. лихвите. Моли за уважаване на исковете. Претендира присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Д. И. Г., депозира отговор на
исковата молба, с който оспорва исковите претенции. Поддържа, че
процесният договор, е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Твърди, че не били спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9 ЗПК. Оспорва в ГПР да са включени всички разходи по кредита, респ. не
били посочени по ясен и разбираем за потребителя начин разходите,
инкорпорирани в ГПР. Твърди, че действителният размер на ГПР надхвърлял
максималния праг, като по тази начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Също така поддържа, че договорът е в противоречие с чл. 10а, ал. 2
ЗПК и чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, поради което
клаузата относно таксата за разглеждане е недействителна като
неравноправна. Твърди, че оспорената клауза е следвало да бъде взета предвид
при изчисляване на ГПР. Предвид недействителността на договора за кредит
твърди, че следва да бъде върната само чистата стойност на непогасената
главница. Моли за отхвърляне на исковете.
Настоящият съдебен състав, след като взе предвид подадената искова
молба, предявените с нея искове и възраженията на ответника, съобразявайки
приетите по делото доказателства, основавайки се на закона и вътрешното си
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1
ЗПКр., чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже сключването на
описания в исковата молба договор за кредит и реалното предоставяне на
договорената кредитна сума, в т. ч. вземанията си по отделните пера главница,
включително размера на дължимата лихва за забава и възнаградителна лихва.
Относно искането си за присъждане на обезщетение за забава ищецът следва
да докаже изпадането в забава на ответника и размера на дължимото
обезщетение. В случай че ищецът изпълни доказателствената си тежест, на
ответника е възложено да докаже възражението си за нищожност на договор.
По делото не е спорно, че между страните е бил сключен Договор за
кредит № ********** от ********** г. , по силата на който на ответника бил
отпуснат кредит в размер на 1790,78 лв. с краен срок на погасяване -
05.10.2025 г.
Ответникът не оспорва получаването на сумата, както и че не е върнал
кредита в уговорения срок.
По делото са представен във вид на заверени копия Договор за кредит №
********** от ********** г., ведно с Приложение № 1 към него,
представляващо Погасителен план към ДПК, СЕФ за предоставяне на
информация за потребителските кредити, Рамково споразумение за
потребителски кредити № № ********** г. , които са приети по делото като
неоспорени от ответника и от които се установява, че "ЮТЕКРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ********* като заемодател е предоставил на Д. И. Г.,
като заемател, в заем сумата от 1790,78 лева, като същата следва да бъде
2
върната съгласно погасителен план на 21 месечни вноски с падежи в периода
05.02.2024 г. - 05.10.2025 г., при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от
27,00 %, при посочен в договора ГПР от 65,60%.
Съгласно Договора заемателят следвало да плати на заемодателя и такса
за разглеждане /еднократна/ в размер на 457,31 лева, която се дължи от
заемателя при сключване на договора и се изплаща заедно с дължимите
месечни вноски по погасителния план, като таксата е разсрочена по подобие
на главното задължение на месечни вноски от по 49, 00 лева всяка. Така всяка
месечна вноска по договора възлизала на 129,73 лева, с изключение на
последната, която била в размер на 104,60 лева.
По делото е изслушано заключение по съдебно-счетоводна експертиза с
вх. № 14269/11.09.2025г.. Общата сума, която е заплатил кредитополучателя
по Договор за кредит от ********** г. е 670,00 лева. След като се вземат
предвид всички параметри по договора ГПР ще бъде - 30,6031. След като се
добави и таксата за разглеждане - ГПР ще бъде 63,3768.
В процесния договор за кредит са налице нищожни клаузи относно
посочения ГПР и включените в него разходи, както и за таксата за разглеждане
на искането за кредит, без които договорът изобщо не би бил сключен, поради
което наличието им в договора в този им вид, води до пълната
недействителност на Договора за потребителски кредит.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият
представлява договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния
договор е предоставен заем, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност, поради което същия има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно ищецът
/кредитор/ е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на
договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът се задължава да
предостави на потребителя – физическо лице, кредит (потребителски кредит)
за общо ползване (за задоволяване на лични нужди), като не са налице
изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за
валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит.
Страните могат да определят свободно съдържанието на договора, в т. ч.
да уговорят такси, което е ограничено от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, както и на добрите нрави.
Възможността кредиторът да въвежда такси и неустойки извън
стойността на договорения размер на заема, е регламентирана в чл. 10а ЗПК и
е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит. Налице е обаче изрична забрана, съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, да се
изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита.
Ответникът е възразил относно недействителност на договора за заем.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПКр, договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
3
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора,
като се посочват и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В настоящия случай,
таксата за разглеждане, посочена като част от основните условия по договора
за кредит не е била включена при изчислението на посочения в договора ГПР.
Неправилното посочване на ГПР в договора е равносилно на липсващ ГПР,
съобразно константната практика на съдилищата в страната.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПКр., ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки и косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/ изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Приема се в практиката, че в ГПР
следва по ясен и разбираем за потребителя начин следва да са посочени
всички разходи, които ще бъдат извършени и които ще са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Такъв разход безспорно в случая се явява и
уговорената в договора такса за разглеждане, но същата не е намерила своето
отразяване в общия процент разходи по кредита и посочения в договора ГПР.
Според чл. 10а, ал. 1 ЗПКр. кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Разглеждането на документите преди предоставянето
на заетата сума безспорно е типично действие по усвояване на кредита и
съставлява присъщ за основния предмет на договора, разход. Целта на таксите
и комисионите по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПКр е да се
покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга за предоставяне на заемни средства. Тя реално е
пряк разход, свързан с усвояване на кредита, и нейното събиране е изрично
забранено с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което води до нищожност на
тази клауза сама по себе си, поради противоречие със закона. Ето защо, съдът
приема, че тази такса има за цел единствено да генерира допълнителна
печалба /лихва възнаградителна/ за кредитора, като така се прикрие и
действителния размер на оскъпяването на кредита и разходите по него. Така,
освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр, потребителят бива и
въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва
да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл.
11 от ЗПКр. Стига се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като се касае за скрито оскъпяване на кредита.
Съгласно разп. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, "Неравноправна клауза в
договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя". В случаите, когато в договора за потребителски кредит е
посочен годишен процент на разходите, който обаче не включва всички
разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при
изчислението му, както и се предвиждат клаузи в договора, които съставляват
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, каквато безспорно е таксата за разглеждане, вкл. в процесния договор
за потребителски кредит, то такъв договор за потребителски кредит, следва да
се счита за нищожен /арг. Решение от 21.03.2024 г. по дело № С-714/2022 г. на
4
СЕС; решение № С-321/22 от 23.11.2023 г. и др. /, за която нищожност съдът
следи и служебно.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките съдът счита, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения.
Неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване
на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПКр. Следователно ищецът се легитимира като
кредитор на вземане, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– получената чиста стойност на кредита.
Предвид гореизложеното искът следва да се уважи за сумата в размер на
1120,78 лв., която се получава като от 1790,78 лв./ предоставен кредит/ се
извадят 670 лв. /плащане по договор за кредит/, представляваща чиста
стойност по договор за предоставяне на кредит № ********** от **********
г., ведно със законната лихва от 06.11.2024 г. до окончателното изплащане на
вземането, следва да бъде уважен изцяло, а исковете за сумите от 52,28 лева –
възнаградителна лихва, дължима за периода 05.06.2024 г. до 25.07.2024 г.;
263,95 лева – обезщетение за забава от 05.06.2024 г. до 01.11.2024 г. следва да
бъдат отхвърлени.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната,
в полза на която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от спора право
на разноски имат и двете страни. Съдът следва да се произнесе и по
разноските в заповедното производство.
В полза на ищеца следва да се присъдят разноски
Сторените от него такива са:
За заповедното производство в размер на 85,78 лева и разноски за
настоящото производство в размер на 223,13 лв., от които 123,13 лв. заплатена
държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. По съразмерност
следва да му се присъдят 40,15 лв. разноски по заповедното производство и
104,44 лв. по исковото производство.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски
5
по съразмерност с отхвърлената част от исковете и с оглед възражението за
прекомерност на ищеца, както следва:
За подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение адв. Д.
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 480 с ДДС.
Съгласно практиката на ОС-Стара Загора: Определение №
358/29.04.2024 г., постановено по в. т. д. 399/2023 г. по описа на ОС-Стара
Загора действията на процесуалния представител се изразяват само в
депозиране на възражение по чл. 414 ГПК. В Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към
момента на подаване на възражението, не е определен минимален размер на
адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК от
длъжник срещу издадена заповед за изпълнение. Поради това в случая следва
да намери приложение § 1 от ДР на Наредбата, а именно възнаграждението се
определя по аналогия. Процесуалното действие на адв. Д. се изразява в
попълване на утвърден образец от министъра на правосъдието с Наредба №
6/20.02.2008 г., който се връчва на длъжника и съдържа указания за
попълването му. За това действие приложение следва да намери разпоредбата
на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004г. след изменението с ДВ бр.88 от
4.11.2022 г., за което е предвидено минимално възнаграждение в размер на 200
лв. Неприложима е разпоредбата на чл. 7 от Наредбата, тъй като същата може
да се отнесе само към заявителя, а не и към защитата на длъжника срещу
заповедта. По тези съображения съдът приема, че следва да се намали
адвокатското възнаграждение за депозиране на възражение в заповедното
производство до сумата от 200 лв., като на ответника следва по съразмерност
да се присъдят разноски в размер на 112,33 с ДДС.
По настоящото производство ответникът претендира 200 лв. за
експертиза и за отговор на исковата молба адвокатско възнаграждение в
размер на 576 с ДДС. По отношение на адвокатското възнаграждение
ищцовото дружество е направило възражение за прекомерност. Съдът намира
същото за основателно по следните съображения: Съгласно разясненията,
дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-
428/16, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в
Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са
доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
6
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
В духа на така цитираните задължителни за националните съдилища
постановки, съдът намира, че следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. в полза на процесуалния представител на
ответника. Посоченият размер е справедлив с оглед фактическата обстановка
по делото. Предявен е иск с правно основание чл. 422 от ГПК , събраният
доказателствен материал не е с голям обем и фактическа и правна сложност.
Ето защо, в полза на ответника следва да се определи възнаграждение от 480
лв. с ДДС. По съразмерност дължимите разноски за експертиза и адвокатско
възнаграждение на ответника са в размер на 318,28лв.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК във вр. с
чл. 23 ЗПКр., че Д. И. Г., ЕГН **********, с адрес: **********, дължи на
„ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: **********, представлявано от Р.Г.А., чрез пълномощника
юрисконсулт З.Г.Х., сумата от 1120,78 лв., представляваща чиста стойност по
договор за предоставяне на кредит № ********** от ********** г., Рамково
споразумение на „ЮтеКредит България“ ЕООД към него, сключен между
„ЮтеКредит България“ ЕООД и Д. И. Г., ведно със законната лихва от
06.11.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение № 1772 по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № **** г.
по описа на Районен съд-Казанлък, като ОТХВЪРЯ исковете с правно
основание по чл. 124, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПКр, чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между
страните, че ответникът дължи на ищеца във връзка със Заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № **** г. по описа на Районен съд-
Казанлък, сумите, както следва: за разликата от 1120,78 лв. до
претендираните 1472,64 лв. – главница; 52,28 лева – възнаградителна лихва,
дължима за периода 05.06.2024 г. до 25.07.2024 г.; 263,95 лева – обезщетение
за забава от 05.06.2024 г. до 01.11.2024 г. по договор за предоставяне на
кредит № ********** от ********** г., Рамково споразумение на
„ЮтеКредит България“ ЕООД.
ОСЪЖДА Д. И. Г., ЕГН **********, с адрес: ********** да заплати на
ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: **********, представлявано от Р.Г.А., чрез пълномощника
юрисконсулт З.Г.Х., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумите от 40,15 лв.
разноски по заповедното производство ч.гр.д. № **** г. по описа на Районен
7
съд-Казанлък и 104,44 лв. по настоящото исково производство, съразмерно с
уважената част от иска.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: **********, представлявано от Р.Г.А., чрез
пълномощника юрисконсулт З.Г.Х. да заплати на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК на
Д. И. Г., ЕГН **********, с адрес: ********** сумите: 112,33 с ДДС разноски
за адвокатско възнаграждение по заповедното производство ч.гр.д. № **** г.
по описа на Районен съд-Казанлък и разноски за експертиза и адвокатско
възнаграждение с ДДС на ответника в настоящото исково производство в
размер общо на 318,28 лв. съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
8