Р Е Ш Е
Н И Е
№ 142
гр. Несебър, 05.10.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично
заседание на осми
септември две
хиляди и петнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери
Събев
при участието на секретаря Р.Б., като разгледа гр. д. № 1132 по
описа на НРС за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
отрицателни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК, съединени с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 вр. с чл. 26 ЗЗД.
Ищците С.К.С., В.К.В.
– С., С.С.С. и К.С.С. са предявили кумулативно съединени отрицателни
установителни искове за собственост срещу ответниците Х.К.Г. и К.Г.Г., а
именно: да се признае за установено, че ответницата Х.К.Г. не е собственик на
следните недвижими имоти: 15/54 кв.м. ид.ч. от 438/528 кв.м. ид.ч. от имот с
идентификатор № ********, равняващи се на 121.67 кв.м. ид.ч. и 15/54 кв.м.
ид.ч. от 862/1036 кв.м. от имот с идентификатор № ********, равняващи се на
239.44 кв.м. ид.ч., описани в нотариален акт № 173/2007г. на нотариус С.А.,
като се иска отмяна на посочения нотариален акт; както и на 30 кв.м. ид.ч. от
поземлен имот № ******** и 58 кв.м. ид.ч. от поземлен имот № ********, предмет
на договор за покупко-продажба от 17.07.2007г., вписан в службата по
вписванията под № *********. и наследяване от съпруга Г.Г.; да се признае за
установено, че ответницата К.Г.Г. не е собственик по силата на наследяване от Г.Г.
и сделка с нотариален акт № 168/2009г. на нотариус С.А. на 15 кв.м. ид.ч. от
имот с идентификатор № ******** и на 29 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор № ********,
както и да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт №
168/2009г. на нотариус С.А.. С исковата молба е предявен и иск за нищожност на
договор за покупко-продажба от 17.07.2007г., вписан в службата по вписванията
под № **************., сключен между Х.К.Г. и О.Н. поради противоречие на
закона. От ищците е посочено, че двата процесни имота са образувани от дворно
място, находящо се в гр. Несебър, цялото с площ от 1300 кв. м., съставляващо
имот ***** в кв. 55, попадащ в парцел VI, кв. 55 по плана на гр.
Несебър, идентичен с имот пл. № 668 в кв. 72 по плана на гр. Несебър от 1922г.
Изложени са твърдения, че така посочения имот е бил собственост на братя С. – С.,
А.К., като е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС, съгласно акт за държавна
собственост № 6 от 01.12.1949г. Изложено е, че съгласно чл. 6 от ЗОСОИ и във
връзка с чл. 1 от ЗОСОИ молба за възстановяване на правото на собственост върху
имота е подадена единствено от С.С. и сънаследниците му – Е.Г. и А.С. С..
Твърди се, че със заповед на Областния управител на гр. Бургас правото на
собственост върху имота е възстановено само в полза на посочените три лица. Навежда
се, че С.С. закупил от наследниците на Е.Г. 20/54 ид. части от двата процесни
имота, а К. и С. С. придобили чрез дарение от Е.Г. 2/54 ид. части от двата
имота – за всеки от тях. С тези доводи ищците обосновават твърдението си, че
към момента те са единствените собственици на двата имота. Същевременно ищците
навеждат, че ответницата Х.Г. не притежава право на собственост върху имотите,
макар да е наследница на К. С., тъй като не е участвала в производството по чл.
6 от ЗОСОИ, а възстановяването на правото на собственост по този ред се
извършва само в полза на тези собственици и наследници, които са направили
искане за това в предвидения срок – до 22.11.1998г. Развиват подробни
съображения в подкрепа на тезата си, че собствеността върху имота не е
възстановена по реда на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, тъй като той не е съществувал
реално при влизането в сила на закона на 24.02.1992г. Излагат, че по делото е
доказано, че процесният имот не е съществувал като самостоятелен обект в
действащия план от 1985г., респ. към изменението му от 1995г., поради което
категорично не би могъл да бъде възстановен по реда на ЗВСОНИ. Сочат, че в
случая имотът е възстановен в процедура по чл. 6 от ЗОСОИ и на основание чл. 2,
ал. 4 и 5 от същия закон. Излагат, че решенията по ЗОСОИ имат конститутивни
последици, като въз основа на тях се придобиват вещни права върху недвижими
имоти, но само за лицата, които са подали молба по чл. 6 от ЗОСОИ. В тази връзка
се сочи, че Г. не е подавала заявление по чл. 6 от ЗОСОИ, поради което
неправомерно се е сдобила с констативен нотариален акт № 173 от 2007г., с който
й се признава правото на собственост върху подробно посочени идеални части от
имотите. Излага се, че възползвайки се от този нотариален акт и в нарушение на
чл. 36 от ЗОС, Г. неправомерно е изкупила от О.Н. идеални части от имотите, за
което е сключен договор за покупко-продажба от 17.07.2007г. Оспорва се правото
на собственост на О.Н. върху идеални части от имотите, документирано с АЧОС №
2556 и АЧОС № 2557 от 19.01.2007г. Посочено е, че чрез договора за
покупко-продажба права върху имотите по неправомерен начин е придобил и
съпругът на Г., като след смъртта му неправомерно придобитите от него дялове са
преминали в собственост на дъщеря му К.Г. – по силата на наследството
правоприемство и нотариален акт за дарение № 168 от 2009г., с който сестра й А.ия
Г. й е прехвърлила своите дялове. С оглед изложеното ищците считат, че за тях е
налице правен интерес да се признае за установено, че ответниците не са
собствениците на посочените по-горе идеални части от имотите, а сделката между О.Н.
и Х.Г. е нищожна. С тези доводи от съда се иска да уважи изцяло предявените
искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК от ответниците – Х.Г. и К.Г., е подаден отговор на
исковата молба. В него се сочи, че предявените искове са неоснователни. Сочи
се, че възстановяването на правото на собственост върху процесните имоти е
възстановено по реда на чл. 1 и чл. 3 от ЗВОСНИ – в полза на всички наследници
на К. С. С.. Оспорва се твърдението на ищците, че имотът е възстановен по реда
на чл. 6 от ЗОСОИ, като се твърди, че този ред е неприложим с оглед
разпоредбите на чл. 1 и чл. 2 от ЗВСОНИ. В тази връзка се сочи, че имотът е
деактуван в полза на всички правоимащи, сред които според ответниците е и Х.Г.,
като се развиват подробни съображения в подкрепа на тезата, че правото на
собственост е възникнало по силата на закона, а не въз основа на заповед на
Областния управител. Излага се, че оспореният от ищците констативен нотариален
акт е напълно правомерен и е годно основание, от което Х.Г. може да черпи права
върху посочените в него идеални части от имотите. Навежда се, че ищците нямат
право да оспорват договорът за покупко-продажба, сключен между О.Н. и Х.Г.,
като се развиват доводи в тази насока. С оглед тези изводи се сочи, че втората
ответница е придобила правомерно права върху идеални части от имотите, поради
което като неоснователен се оспорва и отрицателният установителен иск, насочен
срещу нея. От ответниците се навеждат и съображения за недопустимост на
исковите претенции. До съда се отправя искане да отхвърли предявените искове. Претендират
се разноски от страна на ответницата К.Г..
Ответникът О.Н. не
заема становище по предявения спрямо общината иск.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства и съобразно чл. 12 ГПК намира, че се установява следна
фактическа обстановка:
С указ № 143 от 13.09.1922г. за
улична регулация и заповед № 3046 от 21.09.1922г. за дворища регулация бил
одобрен регулационния план за гр. Несебър (нова част) от 1922г. В плана бил
заснет имот, обозначен с планоснимачен № 668, записан в разписния списък към
плана на името на С. С., с площ от 1,3 дка. Имотът попаднал в урегулиран парцел
XI в кв. 72 по регулационния план от 1922г. В плана от 1930г. имот пл. № 668
бил заснет със същата конфигурация. В следващите кадастрални и регулационния
планове на гр. Несебър (от 1959г., 1965г, и 1985г.) не бил включен теренът на
посочения имот. В плана от 1985г. върху терена, където попада имотът, бил
образуван парцел ІІ, кв. 55, отреден „за пионерски дворец”, като мероприятието
не е реализирано. Бившият имот № 668 в кв. 72 по плана на гр. Несебър бил
отчужден по реда на Закона за отчуждаване на едрата
градска покрита недвижима собственост (ЗОЕГПНС)
въз основа на Решение № 247/48г. на комисията по чл. 11 от ЗОЕГПНС (на л. 139
от делото). В решението е посочено, че имотите са отчуждени в полза на
Държавата от собствениците А.С. С., С. С. С. и К. С. С. (собственици на имота
по силата на съдебна делба, обективирана в протокол от проведено заседание на
Бургаския околйски съдия от 30.03.1945г. – на л. 141 от делото). С издаден въз
основа на това решение Акт за държавна собственост № 10 от 01.12.1949г. (на л.
140 от делото) имотът бил актуван като държавна собственост.
От С.К.С.,
Е.К.Г. и А. С.а С. било подадено заявление вх. № 98-А-1760 от 28.05.1998г. по
описа на Областен управител на област Бургас (на л. 134 от делото), с което
поискали възстановяването на правото на собственост върху имота, в качеството
им на правоприемници на С., А.К. С.. Във връзка с подаденото заявление било
проведено заседание на Комисия, назначена със заповед № РД-07-001/13.01.1998г.
на Областния управител на Бургаска област (на л. 133 от делото), на което било
взето решение да се изготви заповед за деактуване на имота на основание чл. 2
ЗВСВОНИ вр. пар. 1 от ЗОСОИ. Изготвена е и докладна записка (на л. 132 от делото),
според която имотът съществува реално до размерите, в които е отчужден, и
отговаря на изискванията на чл. 1 и чл. 2 от ЗВСВОНИ. Административното
производство приключило с издаването на заповед № РД-11-604 от 03.06.1998г. на
Областния управител на гр. Бургас, с която имотът (в парцел VI на кв. 55) бил отписан
от актовите книги за недвижими имоти – държавна собственост, и бил предаден на
правоимащите. На основание на тази заповед със заповед № 53 от 02.07.1998г. на
кмета на о.Н. (на л. 161 от делото) било одобрено попълването на бившия имот с
пл. № 668 по кадастралния план от 1922г. в действащия кадастрален план на града
и обозначен с пл. ***** и записан в разписния лист на наследниците на С., А.К. С..
С попълването на имота по координати било установено местоположението му в
парцел VI-общински, в кв. 55 (отреден за „пешеходна зона, озеленяване и комплексно
обществено обслужване”, което мероприятие не е изпълнено), като със заповед №
246 от 28.07.1999г. на кмета на о.Н. било одобрено частично изменение на ЗРП в
кв. 55 по плана на гр. Несебър, като били създадени два нови квартала – 55 и
55а и за възстановения имот (с пл. *****) били отредени два урегулирани
поземлени имота: ************ с площ от 528 кв. м. бил отреден за „търговия”, а УПИ ****** с площ от
1057 кв. м. – „за хотелски комплекс”. Със заповед № РД-18-46 от 18.08.2006г. на
изпълнителния директор на АК е одобрена кадастралната карта на гр. Несебър, в
която ********* е обозначен с идентификатор № ********, а УПИ ****** – с
идентификатор № ********.
От
изслушаната по делото съдебно-техническа и допълнителна съдебно-техническа
експертиза се установява, че в плана от 1985г. имотът с пл. ***** би попадал
като граници върху парцел ІІ, в к. 55, отреден „за пионерски дворец”, парцел І
в кв. 55, отреден „за почивни станции и крайморски парк” и предвидена улична
регулация – паркинг. След частично изменение на плана, одобрено със заповед №
346 от 24.08.1995г. имотът попадал върху част от парцел VI-общ., отреден „за
пешеходна зона, озеленяване и КОО”, а съобразно частичното изменение на ЗРП,
одобрено със заповед № 246 от 28.07.1999г. на кмета на о.Н. части от имот пл. *****
попадат в УПИ VI (нов) в кв. 55, *********, УПИ ****** в кв. 55 и УПИ *********., кв. 55 и новопроектирана улица. Според вещото лице увеличението площта
на имота, от който са обособени двата процесни имота (първоначално площта на
имота е била в размер на 1300 кв. м., а двата имота по кадастралната карта са с
площ съответно от 528 кв. м. и 1057 кв. м.) се дължи на урегилирането на имота.
От
приетите като доказателства по делото удостоверения за наследници (на л. 164 –
л. 168, както и на л. 201 – л. 206) се установява, че наследниците на К. С. С.
са С.К.С. и Х.К.Г.. Същите лица са наследници и на А. С. С. и С. С. С., като
към 1998г. наследница на А. С. била още и А. С.а С., а наследници на С.С. били
още и Е. (А.) С.а С. и Е.К.Г.. От актуални към 24.04.2014г. удостоверения за
наследници (на л. 271 – л. 277 от делото) се установява, че Е.К.Г. е починала
на 01.07.2002г., като е оставила за наследници Г.П.Г. (починал на 01.07.2002г.)
и П.Г.Г.. След като починала на 15.10.1998г. Е. С.а С. не оставила наследници.
С
нотариален акт за дарение *********., съставен на 05.01.1999г. от нотариус С.А.,
с рег. № 208 и район на действие Несебърски районен съд (на л. 17 от делото) Е.К.Г.
дарила на ищците С. С.С. и К.С.С. 2/54 идеални
части за всеки от тях поотделно от дворно място, находящо се в гр. Несебър,
цялото с площ от 1300 кв. м., съставляващо бивш имот с пл. № 668, в бивш кв. №
72 по предишния план на гр. Несебър, а по действащия план – имот *****, в кв.
55, попадащ в парцел VI по плана на гр. Несебър. С нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № *********., съставен на 05.02.2007г. от нотариус С.А. (на л. 18
от делото) П.Г.Г. и Г.П.Г. продали на С.К.С. съответно 11/54 ид. ч. и 9/54 ид.
ч. (общо 20/54 ид. ч.) от следните имоти: 438/528 кв. м. от УПИ № ********,
находящ се в гр. Несебър, нанесен на кадастралната карта, одобрена със заповед
№ РД-18-46 от 18.08.2006г. на изпълнителния директор на АК, с адрес в гр.
Несебър – нов град, № 1, с площ по кадастралната скица от 528 кв. м., както и
826/1036 кв.м. от УПИ с идентификатор № ********, находящ се в гр. Несебър, нов
град № 1 с площ по кадастралната скица от 1036 кв. м. По делото не се спори, че
към този момент С.К.С. бил в действащ брак с ищцата В.К.В. – С..
С
нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство, № ************.,
съставен на 09.03.2007г. от нотариус С.А. (на л. 21 от делото) Х.К.Г. е
призната собственик по наследство от К. С. С., А. С. С. и С. С. С. на 15/54 ид.
части от следните имоти, находящи се в гр. Несебър, по кадастралната карта,
одобрена със заповед № РД-18-46/18.08.2006г. на изпълнителния директор на АК, а
именно: 438/528 кв. м. идеални части от поземлен имот с идентификатор № ********,
с адрес в гр. Несебър – нов град, № 1, целият на площ от 528 кв. м. и 862/1036
ид. части от имот с идентификатор № ********, с адрес в гр. Несебър – нов град,
целият на площ от 1036 кв. м.
Между
страните не е спорно, че към 28.07.1999г. е одобрено изменението на действащия ЗРП
за имот с пл. ***** парцел XVIII и парцел XIX в кв. 55 с придаваеми части към имота. На 17.07.2007г. между О.Н. и Х.Г.
бил сключен договор за покупко-продажба на имот, частна общинска собственост,
вписан под № **************. по описа на Служба по вписванията към НРС (на л.
151 от делото), с който на Г. били продадени 45 кв. м. ид. ч. от УПИ XVIII, кв. 55 по
регулационния план на гр. Несебър, целия на площ от 528 кв. м., съставляващ
поземлен имот с кадастрален № ******** по кадастралната карта на гр. Несебър,
както и 87 кв. м. ид. части от УПИ XIX в кв. 55 по регулационния план на гр. Несебър, целия на площ от 1036 кв.
м., съставляващ поземлен имот с кадастрален № ******** по кадастралната карта
на гр. Несебър. Видно от приетата по делото преписка по сключване на договора,
заведена в о.Н. (на л. 149 – л. 183), идеалните части от имотите са продадени
на ответницата въз основа на заповед № 430 от 07.06.2007г. на кмета на О.Н. –
л. 155, издадена след приемането на Решение № 949 от Протокол № 27 от
06.04.2007г. на Общински съвет гр. Несебър – на л. 176 от делото. С договор за
покупко-продажба на имот, частна общинска собственост № 36, том 111, вх. рег. №
9886 от 02.10.2007г. по описа на Служба по вписванията към НРС, сключен на
16.08.2007г. (на л. 19 – л. 20 от делото, цялата преписка по сключването му –
на л. 185 – л. 221 от делото), сключен въз основа на Заповед № 429 от
07.06.2007г., издадена от кмета на общината (на л. 38 – л. 39 от делото) О.Н.
продала на С.С., К.С. и С.С. 45 кв. м. ид. ч. от УПИ XVIII, кв. 55 по регулационния план на гр. Несебър,
целия на площ от 528 кв. м., съставляващ поземлен имот с кадастрален № ********
по кадастралната карта на гр. Несебър, както и 87 кв. м. ид. части от УПИ XIX в кв. 55 по
регулационния план на гр. Несебър, целия на площ от 1036 кв. м., съставляващ
поземлен имот с кадастрален № ******** по кадастралната карта на гр. Несебър. Производството
пред общината е започнало по молби съответно на Х.Г. (на л. 156 от делото) и на
С.С., К.С. и С.С. (на л. 193), като общината се е легитимирала като собственик
съответно на 90/528 ид. части от имот № ******** и на 176/1038 ид. части от
имот № ******** с Акт за частна общинска собственост № 2556 от 19.01.2007г. (на
л. 170 – л. 171 от делото) и Акт за частна общинска собственост № 2557 от
19.01.2007г. (на л. 172 – л. 173 от делото). Правното основание за собствеността
на общината върху идеалните части от имотите, посочено в двата АЧОС е пар. 42
от ПЗР към ЗИД на ЗОС и чл. 56, ал. 1 от ЗОС.
По
делото не се спори, че към момента на сключване на договора с о.Н.Х.Г. е била в
брак с Г.Г., който впоследствие починал и оставил за свои наследници съпругата
си и двете си дъщери – А.ия Д. и К.Г.. С нотариален акт за дарение на недвижим
имот № ***********., съставен на 11.05.2009г. от нотариус С.А. (на л. 22 от
делото) А.ия Г. Д. дарила на сестра си К.Г.Г. собствените си идеални части от
недвижим имоти, придобити по наследство, представляващи 7,5/528 кв. м. ид. ч.
от поземлен имот с идентификатор № ********, с адрес в гр. Несебър – нов град,
№ 1, целият на площ от 528 кв. м. и 14,5/1036 ид. части от имот с идентификатор
№ ********, с адрес в гр. Несебър – нов град, целият на площ от 1036 кв. м.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
По допустима на исковете:
С влязло в сила Определение №
817/11.12.2013г. по гр.д. № 5316/2013г. на IV гр.о. на ВКС
е отменено Определение № 1191 от 07.05.2013г. по ч.гр.д. № 872/2013г. на
Окръжен съд Бургас, с което е потвърдено Определение № 142 от 12.03.2013г. на
Районен съд гр. Несебър, за прекратяване на производството по настоящото дело. В
мотивите на определението на ВКС е прието, че за допустимостта на исковете е
необходимо да има висящо производство за делба. Ето защо съдът счита, че по
задължителен начин е решен въпросът за допустимостта на предявените пред
настоящата инстанция искове, като е недопустимо същият да бъде пререшаван,
поради което възраженията на ответниците за тяхната недопустимост са
неоснователни. Вярно е, че в определението на ВКС се споменава за възможността
производството по настоящите искове да бъде съединено по реда на чл. 213 ГПК с
производството по предявения иск за съдебна делба, но това е една процесуална
възможност, която към настоящия момент е невъзможно да бъде осъществена с оглед
факта, че производството по съдебна делба е висящо пред Окръжен съд Бургас на
фазата на въззивното обжалване. Невъзможността да бъдат съединени делата обаче
не означава, че предявените в настоящото производство искове са недопустими,
тъй като както се посочи от ВКС е прието, че предпоставка за допустимостта им е
единствено висящността на производството по съдебна делба. С оглед всичко
изложено до тук съдът приема, че предявените искове са допустими.
Спорът по настоящото дело е
правен и се свежда до два въпроса, отговорите на които предпоставят решението
по предявените искове.
Първият спорен по делото въпрос е свързан с реда, по който процесният имот
е бил възстановен на собствениците му. Ищците твърдят, че имотът е бил
възстановен по реда на чл. 6 вр. с чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ, а ответниците – че
имотът е бил възстановен по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ.
Настоящият съдебен състав
счита, че в случая процесният недвижим имот е възстановен на наследниците на А.С. С., С. С. С. и К. С. С. по силата на чл.
2, ал. 2 от ЗВСВОНИ. Съображенията за този извод на съда са следните:
Възстановяването
на правото на собственост по ЗВСВОНИ се извършва при наличието на следните
предпоставки: 1. имотът да е бил собственост на лицето, което се позовава на
реституционния ефект, респ. на неговия наследодател; 2. да е отчужден по някои от
посочените в закона закони; 3. за него да не е получено обезщетение; 4. да
съществува реално до размерите, в които е отчужден; 5. към момента на влизане в
сила на закона имотът да е собственост на държавата, общините, обществени
организации или техни фирми, или еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ
(ДА). Съдът счита, че осъществяването на четири от тези пет предпоставки не се
оспорва от страните в производството. Няма спор, че към момента на
отчуждаването му процесният имот е бил собственост на А.С. С., С. С. С. и К. С.
С. (този факт се установява и от събраните по делото доказателства), а техни
наследници към влизането в сила на ЗВСВОНИ са били С.К.С., Х.К.Г., Е. (А.) С.а С.
и Е.К.Г. (също факт, който се установява по делото). Няма спор, че имотът е бил
отчужден по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима
собственост (обн., ДВ, бр. 87 от 1948 г.; попр., бр. 91 от 1948г.), като този
факт се установява и от Акт за държавна собственост № 10 от 01.12.1949г.
Същевременно този закон попада в приложното поле на ЗВСВОНИ – чл. 1, ал. 1. По
делото изобщо не се твърди за имота да е получено обезщетение, като липсват и
доказателства в такава насока, а освен това не е спорно, че към момента на влизане
в сила на ЗВСВОНИ имотът все още е бил собственост на Държавата.
Т.е.
спорът се свежда до това дали процесният отчужден имот е съществувал реално до
размерите, в които е отчужден, към влизането в сила на ЗВСВОНИ. В тази връзка
съдът не споделя доводите на ищците, че имотът не е съществувал към 1992г. Това
твърдение на ищците се основава на факта, че в плана на гр. Несебър от 1985г.
процесният имот не е отразен, като според заключението на изслушаната по делото
съдебно-техническа експертиза имотът попадал в плана от 1985г. в няколко
парцела, отредени съответно за „почивна станция и крайморски парк”, за
„пионерски дворец” и за „улична регулация – паркинг”, а в плана от 1995г. –
част от имота попадала в парцел, отреден за „пешеходна зона, озеленяване и КОО”.
От експертизата обаче се установява, че мероприятията, предвидени за терена, в
който е попадал процесният имот, не са изпълнени. Т.е. по делото безспорно се
установява, че към 1992г. не е осъществено нито едно от мероприятията, които са
били предвидени за извършване върху процесния терен, съответстващ на поземления
имот, отчужден през 1949г. Налага се извод, че и към 1949г. и към 1992г.
процесният недвижим имот на практика е представлявал незастроен поземлен имот.
С
оглед изложеното следва да се има предвид, че законът не изисква
предназначението на имотите да е същото, каквото е било при одържавяването им.
Такова изискване би обезсмислило приложението на закона, защото много от
отчуждените недвижими имоти през годините са променяли своето функционално
предназначение. Целта на закона е да се възстанови собствеността върху отнетите
имоти, доколкото те съществуват като обекти на собственост, а не и да се
възстанови предишното им състояние, вид или предназначение. Следователно
необходимото и достатъчно изискване е имотите да са налице, да съществуват
реално като обекти на собственост до размерите, в които са били отчуждени, а
извършените промени в тях, свързани с функционалното им предназначение, са без
правно значение за действието на реституцията (т. 1 от ТР № 1/17.05.1995г., гр.
д. № 3/94г., ОСГК). Това правило обаче не е абсолютно. Ако по силата на
действащия териториално-устройствен план отчужденият имот е предназначен за
обществено обслужване и комуникации и предназначението му е реализирано, имотът
не подлежи на възстановяване. В случая обаче нито едно от мероприятията,
предвидени за процесния имот, не е реализирано. Т.е. към 1992г. имотът е бил
налице и съществувал е реално като обект на собственост до размерите, в които е
бил отчужден, без върху него да са реализирани каквито и да е мероприятия,
свързани със застрояването му или промяна на предназначението му. Решаващо за
преценката дали е настъпил реституционният ефект по ЗВСОНИ е обстоятелството,
че одържавения имот към 1992г. е останал незастроен и незасегнат от
благоустройствени мероприятия на Държавата, а също и това, че е отговарял на
изискванията за обособяване на самостоятелен урегулиран поземлен имот (в
какъвто впоследствие е обособен). В този смисъл е постановеното по
задължителния ред на чл. 290 ГПК Решение № 100 от 22.04.2013г. по гр.д. №
825/2012г. по описа на І гр.о. на ВКС.
От
изложеното може да се направи извод, че в понятието „реално съществуване на
имота до размерите, в които е отчужден”, вложено в ЗВСВОНИ, се има предвид
еднаквото им предназначение, което следва да е налице и към момента на
отчуждаването и към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ. Точно такъв е и
настоящия случай, доколкото по делото се установи, че процесният имот е бил с
еднакво предназначение и към двата момента, а именно - на незастроен поземлен
имот. В тази връзка съдът приема за неоснователни доводите на ищците, че след
като имотът не фигурира в действащия ЗРП (ПУП) на гр. Несебър, одобрен през
1985г., то той не е съществувал реално към 1992г. Както се посочи в понятието
„реално съществуване” не се влага отразяването на имота в съответния план, а
фактическото му съществуване като такъв с предназначение, съвпадащо с
предназначението му към момента на отчуждаването.
Точно
в такава насока са и изводите, направени от Областния управител на гр. Бургас,
в производството образувано във връзка с подаденото заявление от С.К.С., Е.К.Г.
и А. С.а С.. Видно от изготвената в производството докладна записка (на л. 132
от делото) имотът е съществувал реално до размерите, в които е отчужден, и
отговарял на изискванията на чл. 1 и чл. 2 от ЗВСВОНИ. Именно във връзка с тези
изводи е издадена и заповед № РД-11-604 от 03.06.1998г. на Областния управител
на гр. Бургас, с която имотът бил отписан от актовите книги за недвижими имоти
– държавна собственост и бил предаден на правоимащите. На основание на тази
заповед от кмета на о.Н. било одобрено попълването на бившия имот с пл. № 668
по кадастралния план от 1922г. в действащия кадастрален план на града и
обозначен с пл. ***** и записан в разписния лист на наследниците на С., А.К. С..
В
случая съдът счита, че по отношение на процесния имот не са били предпоставките
на чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ – за възстановяването му по този ред. Цитираната
разпоредба касае възстановяването на имот, който реално не съществува по
градоустройствения план и не би могъл да бъде обособен, ако не се извърши
промяна на плана досежно предназначението на терена, което се реализира по
административен ред. В такъв случай засегнатите собственици разполагат с
възможността да поискат отделяне и реално връщане на земята им или на част от
нея за обособяване на парцел. В хипотезата на частично застрояване на отчужден
незастроен имот, ако от останалата незастроена част може да се обособи самостоятелен
имот (респективно самостоятелен парцел, ако имотът е в регулация),
собствеността се възстановява върху останалата незастроена част от имота, тъй
като така отделената част ще отговаря на законното изискване имотът да
съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. За целта е необходимо изпълнение
на административната процедура. Поради това не може да се приеме, че реституционният
ефект е настъпил по право преди обособяването на самостоятелния урегулиран
имот, тъй като след изпълнение на процедурата, предвидена в чл. 2, ал. 5 ЗОСОИ
може да се приеме, че се възстановява собствеността върху незастроената част от
имота, който поради застрояването си по принцип не подлежи на реституиране. По
делото няма абсолютно никакви данни за развитието на такава процедура, като
дори самите молители в заявлението си вх. № 98-А-1760 от 28.05.1998г. изрично
са заявили, че парцела към този момент е свободен и незастроен. Т.е. няма как
да се приеме, че това заявление представлява молба за започване на процедура по
чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ, тъй като самите молители изрично са заявили, че имотът
не е застроен, а както се посочи по-горе предпоставка за развитие на
процедурата по чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ е частичното застрояване на имота. Налага
се извод, че на практика е налице извънсъдебно признание на един от ищците (С.С.),
обективирано в процесното заявление, с което се признава фактът, че
предназначението на имота към 1998г. е било същото като това през 1949г. и той
не е бил застроен в периода, в който е бил собственост на Държавата. Впрочем и
самото административно производство пред Областния управител на гр. Бургас
изобщо не се е развило по реда на чл. 2, ал. 5 от ЗОСОИ, тъй като от
документите в преписката може да се направи извод, че не е извършвано проучване
дали процесният имот е частично застроен, а точно обратното – прието е, че
имотът съществува до размерите, в които е отчужден.
Всичко
изложено до тук води до краен извод на съда, че процесният имот е възстановен
на правоимащите по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ, а не по силата на чл. 2,
ал. 5 от ЗОСОИ. Собствеността по ЗВСВОНИ се възстановява по силата на закона,
считано от влизането му в сила, при наличие на гореизброените предпоставки, без
да е нужно издаване на нарочен административен акт. Заповедта за отписване на
имота от актовите книги за държавна и общинска собственост не е индивидуален
административен акт, тъй като правото на собственост не произтича от нея, а от
закона. Тази заповед няма правопроменящо или правопогасяващо действие и не засяга
действително притежаваното право на собственост, придобито на друго основание. Ето
защо съдът счита, че собствеността върху процесния имот е възстановена в полза
на всички наследници на А.С. С., С. С. С. и К. С. С., в това число и на
ответницата Х.Г..
Вторият
основен въпрос, който се явява спорен по делото, е свързан с възраженията на
ищците, че О.Н. не е притежавала право на собственост върху части от процесния
имот.
На
първо място следва да се има предвид, че фактическото възражение, че общината
не е собственик на идеални части от процесните имоти не е въведено от ищците с
исковата молба, а едва на по-късен етап от делото с т. нар. „допълнение на обстоятелствената
част по исковата молба”. В самата искова молба не се оспорва правото на
собственост на общината върху процесните идеални части от имотите, като се
оспорва единствено спазването на изискванията на ЗОбС за продажба на тези
идеални части от страна на общината на ответницата Х.Г.. Както е може да се
изведе от множество норми от действащия ГПК (напр. чл. 127, ал. 1, т. 4, чл.
145, чл. 147 и др.) рамките на гражданския процес се поставят с фактите,
наведени в исковата молба, които впоследствие единствено могат да бъдат
уточнявани, но ищецът няма право да въвежда изцяло нови фактически твърдения в процеса,
освен ако няма някаква причина за това (арг. от чл. 147 ГПК). В случая на
практика е въведено изцяло ново фактическо твърдение (че О.Н. не е била
собственик на имотите към момента на сключване на сделката с Х.Г.), което не е
фигурирало изобщо в исковата молба, а същевременно не са наведени никакви
доводи, че ищците не са могли да узнаят това обстоятелство към момента на
депозирана на исковата молба в съда. Дори и с извънпроцесуалното си поведение
преди подаване на исковата молба (сключването на договор от 16.08.2007г. за О.Н.
касаещ именно части от процесните имоти) ищците на практика са признали факта,
че О.Н. е собственик на идеални части от процесните имоти. Ето защо се налага
извод, че това оспорване на ищците е въведено в един по-късен момент, в който
не е било допустимо в спора да се въвеждат нови факти, което е достатъчно
основание посоченото твърдение да не бъде разглеждано.
Освен това дори и този въпрос да подлежеше на разглеждане в настоящия процес, то както се посочи ищците с извънпроцесуалното си поведение на практика са признали правото на собственост на О.Н. върху идеални части от имотите. Като допълнение към изложеното съдът счита за необходимо да отбележи, че приема за неоснователни възраженията, че тъй като придаваемите части към обособените два имота не са били актувани при изменението на действащия ЗРП от 1999г., а едва през 2007г. и при липсата на доказателства за актуването им при спазване на чл. 58, ал. 4 ЗОбС и чл. 114, ал. 2 ЗДС, то въпросните части от имотите не са преминали в собственост на О.Н. Следва да се има предвид, че актуването и деактуването на държавните и общинските имоти представлява вътрешнослужебна дейност по отчитане и регистриране на имотите, поради което тяхното актуване и деактуване не подлежи на съдебен контрол. Ето защо за придобиването на идеални части от правото на собственост от страна на общината върху процесните имоти е ирелевантно по какъв начин и кога са съставени актовете за частна общинска собственост. Както се посочи собствеността не се придобива въз основа на тези актове, а тяхната цел е единствено отчетна и вътрешнослужебна. В тази връзка не подлежи и на изследване в процеса дали имотите са придобити при спазване на пар. 42 от ПЗР на ЗИД към ЗОбС, тъй като от една страна посочването на това основание в акта за общинска собственост няма съществено правно значение с оглед самия характер на този акт, изяснен по-горе, а от друга страна в правното основание, на което общината е придобила от Държавата собствеността върху части от имотите е предмет на спор именно между О.Н. и Държавата, а по делото липсват данни за направено оспорване от страна на Държавата.
Изложеното
е достатъчно за съда, за да приеме, че възраженията, насочени срещу правото на
собственост на О.Н. върху процесните идеални части от имотите (продадени на
ищците и на ответницата Г.) са недопустими за разглеждане в процеса, а дори и
да се приемат за допустими същите са неоснователни.
С
оглед изводите, до които съдът достигна във връзка с посочените по-горе спорни
въпроси, могат да се направят и следните правни изводи по предявените искове:
По иска с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който се иска да се признае за установено, че ответницата Х.К.Г. не е собственик на
следните недвижими имоти: 15/54 кв.м. ид.ч. от 438/528 кв.м. ид.ч. от имот с
идентификатор № ********, равняващи се на 121.67 кв.м. ид.ч. и 15/54 кв.м.
ид.ч. от 862/1036 кв.м. от имот с идентификатор № ********, равняващи се на
239.44 кв.м. ид.ч., описани в нотариален акт № 173/2007г. на нотариус С.А. и
акцесорното искане за отмяна на посочения нотариален акт:
В тежест на ищците по този иск е да докажат фактите, от които произтича
правният им интерес от предявяването му, а в тежест на ответниците е да докажат
съществуването на отричаното от ищците право на собственост. Както се посочи
по-горе въпросът за правния интерес на ищците от предявяването на този иск е
решен с влязъл в сила съдебен акт.
С оглед направените от съда изводи, че процесният
имот е възстановен на правоимащите по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ, може
да се направи заключение, че собствеността върху процесния имот е възстановена
в полза на всички наследници на А.С. С., С. С. С. и К. С. С., в това число и на
ответницата Х.Г.. Ето защо същата като наследник по закон на К. С. С. (който
пък е наследник по закон на С. и А. С., починали преди него) е придобила
правото на собственост върху идеални части от имота. Именно в рамките на
нейните идеални части от имота (обособен впоследствие като два самостоятелни
имота) е признато и правото й на собственост с нотариален акт за собственост
върху недвижим имот, придобит по наследство, № ************., съставен на
09.03.2007г. от нотариус С.А.. Ето защо съдът счита, че по силата на
наследствено правоприемство Х.Г. е придобила по надлежен ред правото на
собственост върху 15/54 кв.м. ид.ч. от 438/528 кв.м. ид.ч. от имот с
идентификатор № ********, равняващи се на 121.67 кв.м. ид.ч. и 15/54 кв.м.
ид.ч. от 862/1036 кв.м. от имот с идентификатор № ********, равняващи се на
239.44 кв.м. ид.ч., които са описани в цитирания нотариален акт. Поради тази
причина се налага извод, че в настоящото производство правото на собственост на
ответницата върху тези части от имотите е доказано, поради което насоченият
срещу нея отрицателен установителен иск следва да бъде отхвърлен. В тази връзка
с оглед неоснователността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК и искането по чл. 537,
ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 173/2007г. на
нотариус С.А. (което не представлява самостоятелен иск, а е последица от
евентуалното уважаване на предявения иск за собственост – в този смисъл напр.
Определение № 298 от 09.05.2013г. по гр. д. № 2620/2013г., г. к., ІV г. о. на
ВКС) е неоснователно.
По иска с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който се иска да се признае за установено, че ответницата Х.К.Г. не е собственик
на 30 кв.м. ид.ч. от поземлен имот № ******** и 58
кв.м. ид.ч. от поземлен имот № ********, предмет на договор за покупко-продажба
от 17.07.2007г., вписан в службата по вписванията под № *********. и наследяване
от съпруга Г.Г.:
В тежест на ищците по този иск е да докажат фактите, от които произтича
правният им интерес от предявяването му, а в тежест на ответниците е да докажат
съществуването на отричаното от ищците право на собственост, т.е. в случая
ответницата Х.Г. следва да докаже, че с процесния договор по надлежен ред е
придобила от О.Н. с покупко-продажба посочените идеални части от имотите. Както
се посочи по-горе въпросът за правния интерес на ищците от предявяването на
този иск е решен с влязъл в сила съдебен акт.
Както беше изложено по-горе съдът приема, че към момента на сключване на
сделката – 17.07.2007г. О.Н. е притежавала процесните идеални части от имотите,
а Х.Г. също е била собственик на идеални части от имотите по силата на
наследствено правоприемство. Тези изводи на съда от своя страна водят до
заключението, че съсобствеността между Х.Г. и общината може да бъде прекратена
по реда на чл. 36 от ЗОбС, поради което възраженията на ищците, че в случая незаконосъобразно
не е бил приложен редът на чл. 35 от ЗОбС, са неоснователни. Съставът на НРС
счита, че за прекратяването на съсобствеността между Г. и О.Н. е било
достатъчно да се вземе решение на общинския съвет в такава насока, въз основа
на което кметът на общината да издаде заповед и да сключи договор (арг. от чл.
36, ал. 3 ЗОбС). Както се установява от фактическа страна по делото всички тези
изисквания на закона са спазени – налице е решение на Общински съвет гр.
Несебър, както и Заповед на Кмета на О.Н. издадена въз основа на това решение.
След издаването на тези актове е сключен и договор за
покупко-продажба на имот, частна общинска собственост, вписан под № **************.
по описа на Служба по вписванията към НРС. Спазена е и формата на разпоредителната
сделка, а именно – писмен договор, каквото е изискването на ЗОбС.
Неоснователни
са възраженията, че Х.Г. не е имала право да сключи договора, тъй като е подала
молба до общината за изкупуване преди да се е снабдила с нотариален акт, а
ищците са подали молба за изкупуване 6 месеца преди нея. В чл. 36 ЗОбС не се
съдържат изисквания, които да задължават съответната община да продаде имота
непременно само на лицата, които първи са подали молба за изкупуването му.
Освен това няма пречка в хода производството пред общината лицето, което иска
изкупуването, да доказва своето право на собственост върху имота, като от
значение е същото да е доказано към момента на сключване на договора, а не към
момента на подаване на молбата за изкупуване. Цитираните от ищците изисквания
не се съдържат и в относимите разпоредби (чл. 37 и чл. 38) от Наредба № 5 за
реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета от О.Н.
на основание чл. 8, ал. 2 от ЗОбС и приложима към случая на основание чл. 36,
ал. 1 от ЗОбС. Т.е. атакуваната от ищците сделка е сключена при спазване на
изискванията на относимите нормативни актове, поради което възраженията в
обратната посока са неоснователни.
Всичко
изложено до тук налага краен извод, че нито сделката между О.Н. и Х.Г. е
нищожна, нито издадените от Общински съвет гр. Несебър и Кмета на гр. Несебър -
Решение № 949 от Протокол № 27 от 06.04.2007г. и заповед № 430 от 07.06.2007г.,
поради което искането на ищците за прогласяване на нищожността им по реда на
косвения съдебен контрол е неоснователно.
По
иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за нищожност на договор за
покупко-продажба от 17.07.2007г., вписан в службата по вписванията под № **************.,
сключен между Х.К.Г. и О.Н. поради противоречие на закона:
По
отношение на предявения иск за нищожност на договор поради противоречие на
закона в тежест на ищците е да докажат, че оспореният договор противоречи на
императивни правни норми. По повод произнасянето по иска за оспореното право на
собственост на Х.Г. върху продадените идеални части от имотите съдът се
произнесе и по валидността на договора за покупко-продажба от 17.07.2007г.
Както беше посочено договорът е сключен при спазване на всички императивни
изисквания както на чл. 36 от ЗОбС, така и на приетата въз основа на чл. 8, ал.
2 от ЗОбС Наредба от о.Н. поради което същият не е нищожен. Установителният иск
за обявяване на нищожността му е неоснователен и следва да бъде отхвърлен от
съда.
По
иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска да се признае за
установено, че ответницата К.Г.Г. не е собственик по силата на наследяване от Г.Г.
и сделка с нотариален акт № 168/2009г. на нотариус С.А. на 15 кв.м. ид.ч. от
имот с идентификатор № ******** и на 29 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор № ********,
както и да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт №
168/2009г. на нотариус С.А.:
И по отношение на този отрицателен установителен иск в тежест на ищците е
да докажат фактите, от които произтича правният им интерес от предявяването му
(който въпрос е решен със сила на пресъдено нещо), а в тежест на ответниците е
да докажат съществуването на отричаното от ищците право на собственост, т.е. в
случая ответницата К.Г. следва да докаже, че притежава оспорените идеални части
от процеснтие имоти по силата на наследствено правоприемство и по силата на
договор за дарение.
С оглед изводите на съда по обсъдените по-горе искове, а именно, че
договор за покупко-продажба от 17.07.2007г., вписан в службата по вписванията
под № **************., сключен между Х.К.Г. и О.Н. е валидна правна сделка, въз
основа на която Г. е придобила надлежно правото на собственост върху 45 кв. м. ид. ч. от УПИ XVIII, кв. 55 по регулационния план на гр. Несебър, целия на площ от 528 кв.
м., съставляващ поземлен имот с кадастрален № ******** по кадастралната карта
на гр. Несебър, както и 87 кв. м. ид. части от УПИ XIX в кв. 55 по регулационния план на гр. Несебър,
целия на площ от 1036 кв. м., съставляващ поземлен имот с кадастрален № ********
по кадастралната карта на гр. Несебър, съдът намира, че и този установителен
иск е неоснователен.
От
фактическа страна по делото безспорно се установи, че към момента на сключване
на договора с о.Н.Х.Г. е била в брак с Г.Г., който впоследствие починал и
оставил за свои наследници съпругата си и двете си дъщери – А.ия Д. и К.Г.. Не
е спорно и, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № ***********.,
съставен на 11.05.2009г. от нотариус С.А., А.ия Г. Д. дарила на сестра си К.Г.Г.
собствените си идеални части от недвижим имоти, придобити по наследство,
представляващи 7,5/528 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № ********,
с адрес в гр. Несебър – нов град, № 1, целият на площ от 528 кв. м. и 14,5/1036
ид. части от имот с идентификатор № ********, с адрес в гр. Несебър – нов град,
целият на площ от 1036 кв. м. Т.е. по делото е доказано, че по силата на
наследствено правоприемство (арг. от чл. 9, ал. 1 от ЗН) К.Г. е придобила по
1/3 идеална част от дяловете на нейния баща в имотите. Той пък от своя страна
по силата на чл. 21, ал. 1 от СК е придобил ½ идеална част от имотите,
придобити от Х.Г. с договора за покупко-продажба, сключен с О.Н. С други думи К.Г.
е придобила по наследство 7,5/528 кв. м. ид. ч. от поземлен имот с
идентификатор № ******** и 14,5/1036 ид. части от имот с идентификатор № ********.
Нейната сестра е придобила същите части от имотите, като впоследствие с
цитирания нотариален акт за дарение се е разпоредила с тях в полза на К.Г.. Ето
защо правото на собственост върху оспорените от ищците части от имотите е доказано
от К.Г. в настоящия процес, поради което отрицателният установителен иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В
тази връзка с оглед неоснователността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК и искането
по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт №
168/2009г. на нотариус С.А. е неоснователно. Освен това следва да се има
предвид, че съгласно Тълкувателно решение № 3 от 2012г. на ОСГК нотариалният
акт, с който се удостоверява извършването на правни сделки с вещни права върху
недвижими имоти, е с различна правна същност от констативния нотариален акт и с
различни правни последици. В производството по издаване на т.н. конститутивен
нотариален акт, се удостоверяват волеизявления на лица, насочени към
сключването на сделка, целящи прехвърляне на права, докато при издаването на
констативен нотариален акт, с нотариалното удостоверяване се удостоверява
съществуването на правото. Вещнопрехвърлителното действие на сделка, сключена с
нотариален акт, настъпва само тогава, когато праводателят е бил титуляр на
вещното право. Ако той не го притежава, то не настъпва и вещнопрехвърлителният
ефект на сделката, поради което и правата на трети лица не се засягат от
нейните последици, които в този случай са облигационни и относителни. Формата
за действителност трябва да бъде запазена, предвид бъдещо реализиране на права,
произтичащи от неизпълнението на валидния договор, който не е произвел
транслативен ефект. На това основание отмяната на този акт по реда на чл.537,
ал.2 от ГПК е недопустима. От изложеното може да се направи извод, че исканата
от ищците отмяна на нотариалния акт за дарение (като акт на разпореждане със
съответния недвижим имот) би била недопустима дори и при основателност на
предявения от тях иск.
Изложеното
до тук налага краен извод, че всички претенции на ищците срещу ответниците
следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
При този изход на спора
искането на ответницата К.Г. за присъждане на направените по делото разноски е
основателно. Видно от представения от процесуалния й представител списък на разноските
(на л. 410 от делото), а и от доказателствата за извършени по делото разноски
(вносни бележки за внесен депозит за експертизи и разписка за заплатено
адвокатско възнаграждение), същата е осъществила разноски в размер на 660 лв.,
които следва да й се присъдят. В тази връзка съдът приема за неоснователни
възраженията на ищците, че по делото не е доказано заплащането на адвокатско
възнаграждение. Както се посочи по делото е налице разписка, като няма пречка
плащането на адвокатски хонорар да бъде доказано именно по този начин. Както е
посочено в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. по тълк. д.
№ 6/2012г. по описа на ОСГКТ на ВКС доказването на заплатено в брой адвокатско
възнаграждение става чрез разписка, като договорът за правна помощ има характер
на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. По арг. на по силното основание представянето на
разписка само по себе си също следва да се цени като доказателство за заплащане
на сумата.
В полза на ответницата Х.Г. не
следва да се присъждат разноски, тъй като от една страна присъждането им не е
поискано, а от друга страна по делото няма доказателства за извършването на такива.
На ищците също не следва да се присъждат разноски, тъй като същите нямат право
на такива с оглед отхвърлянето на исковете.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.К.С.,
ЕГН **********, В.К.В. – С., ЕГН **********, К.С.С., ЕГН ********** и С.С.С.,
ЕГН **********, срещу Х.К.Г., ЕГН **********, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Х.К.Г. не е
собственик по наследство на следните недвижими имоти: 15/54 кв.м. ид.ч. от
438/528 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор № ********, равняващи се на 121.67
кв.м. ид.ч. и 15/54 кв.м. ид.ч. от 862/1036 кв.м. от имот с идентификатор № ********,
равняващи се на 239.44 кв.м. ид.ч., за което е издаден нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по
наследство, № ************., съставен на 09.03.2007г. от нотариус С.А.,
както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 173 от 09.03.2007г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.К.С.,
ЕГН **********, В.К.В. – С., ЕГН **********, К.С.С., ЕГН ********** и С.С.С.,
ЕГН **********, срещу Х.К.Г., ЕГН **********, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Х.К.Г. не е
собственик по наследство от съпруга й Г.К.Г. и на основание договор за покупко-продажба, сключен с О.Н.
от 17.07.2007г., вписан в службата по вписванията под № *********., на 30 кв.м. ид.ч. от поземлен имот № ******** и на
58 кв.м. ид.ч. от поземлен имот № ********.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.К.С.,
ЕГН **********, В.К.В. – С., ЕГН **********, К.С.С., ЕГН ********** и С.С.С.,
ЕГН **********, срещу Х.К.Г., ЕГН **********, и О.Н. БУЛСТАТ *******, със
седалище и адрес на управление ***, установителен иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че договор за покупко-продажба от 17.07.2007г., вписан в службата по
вписванията под № **************., сключен между Х.К.Г. и О.Н. е нищожен поради
противоречие със закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.К.С.,
ЕГН **********, В.К.В. – С., ЕГН **********, К.С.С., ЕГН ********** и С.С.С.,
ЕГН **********, срещу К.Г.Г., ЕГН **********, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че К.Г.Г. не е
собственик по наследство от баща си Г.К.Г. и на основание договор за дарение, сключен с А.ия Г. Д. с
нотариален акт № **************. на нотариус С.А., на 15 кв.м. ид.ч. от имот с
идентификатор № ******** и на 29 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор № ********,
както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 168/2009г. на нотариус С.А..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК С.К.С., ЕГН **********, В.К.В. – С., ЕГН **********,
К.С.С., ЕГН ********** и С.С.С., ЕГН **********, да заплатят на К.Г.Г., ЕГН **********, сумата от 660 лв., представляваща
направени по делото разноски, от които 500 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение и 160 лв. – внесен депозит за експертиза.
Решението може да бъде обжалвано
пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: