РЕШЕНИЕ
№ 1491
гр. Пловдив, 12.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен
състав в открито
съдебно заседание на дванадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1990 по описа за 2019г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Бред“ ЕООД против
решение № 246 от 27.05.2019 г., постановено по гр. дело № 2152 от 2018 г. на
Районен съд - Асеновград, І гр.с. С обжалваното решение първоинстанционния съд
е осъдил жалбоподателят „Бред“ ЕООД да
заплати на въззиваемата страна „Хлебозавод Тимс“ ЕООД, сумата от 13092,14 лева,
представляваща незаплатена цена на стоки, дължима по договори за
покупко-продажба от месец януари 2018г., за което са съставени фактури: №
72367/05,01,2018г.,№ 72404/08,01,2018г., № 72474/16,01,2018г., №
72498/18,01,2018г., № 72518/19,01,2018г., № 72530/22,01,2018г., №
72567/25,01,2018г., ведно с обезщетение за забава в размер на 804,98 лева за периода от падежа на всяко едно задължение
(30 дни от датата на издаване на съответната фактура) до датата на подаване на
исковата молба –
08,05,2018г. и в размер на законната лихва от тази дата до окончателното й
заплащане, както и сумата от 909,40 лева, направени по производството разноски,
като съдът е отхвърлил предявените искове до пълните им размери съответно от
17931,49 лева и 832,77
лева.
В жалбата се посочва, че решението е неправилно,
немотивирано и постановено при
нарушаване на материалния закон. Решението се обжалва в частта, в която е
осъдено ответното дружество. Не се обжалва в частта, в която е отхвърлена
претенцията. Сочи се, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства в
тяхната цялост и логическа свързаност.
Твърди се, че правните изводи на съда не са изградени върху конкретните
доказателства, както и че първоинстанционният съд е игнорирал част от
доказателствата, които дори не споменава в постановения съдебен акт, а
възприетите и коментирани доказателства са интерпретирани по странен начин,
служещ да обслужи ищцовите твърдения. Сочи се, че неправилно в обжалваното
решение, съдът е приел, че ответното дружество дължи значителна част от
претендираната сума, което се доказвало от свидетелските показания на
разпитания по делото св. Х. - работещ по трудово правоотношение при ищеца.
Акцентира се, че съдът е приел, че подписите върху оспорените документи са на
св. Л. Н., тъй като според приетата по делото съдебно-почеркова експертиза
единствено било посочено, че подписите изхождат от едно и също лице, но не било
установено от кое. Сочи се, че
процесните фактури, в качеството си на счетоводен документ, установявали
единствено факта на предявеното от техния издател искане за плащане към лицето,
посочено в тях като получател. Посочва се, че като частни свидетелстващи
документи, процесните фактури съдържат изгодни за издателя си факти, за
доставката на определени количества стоки и възникване в негова полза на
парични вземания, поради което и същите не се ползват с материална
доказателствена сила за констатираните в тях права и задължения, а формалната
им доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и
неговото авторство. Посочва се, че представените по делото фактури не са
подписани, нито осчетоводени от ответника. Разяснява се, че фактурите са частни
свидетелстващи документи и като такива са доказателство само, че изявленията,
които се съдържат в тях, са направени от лицата, които са ги подписали, но не и
верността на тези изявления, нито на фактите, въз основа на които те са
направени. Сочи се и съдебна практика -
Решение № 959/16.10.2008 г. по гр.д. № 2554/2005 г., I г.о., ВКС. Сочи
се, че в случая фактурите не носят подписа на ответното дружество, както и че
недоказан по делото останал фактът кое е лицето, положило подпис върху
процесните фактури. Твърди се, че по делото ищецът не е успял да докаже по
несъмнен начин, че му се дължи претендираната сума.
Моли се да бъде отменено обжалваното решение, в
частта, с която съдът е осъдил ответното дружество „Бред“ ЕООД да заплати на ищеца сумите: 13 092.14 лв., представляваща стойност по фактури,
804.98 лв., представлява законна лихва върху главното задължение, считано от
падежа на всяка фактура - 30 дни след издаването й, до окончателно изплащане на
задължението, както и разноски по компенсация в размер на 909.40 лв. Моли се да
се постанови решение, с което изцяло да бъде отхвърлен предявеният иск и да
бъде осъдена ищцовата страна да заплати
на ответното дружество разноските за двете съдебни инстанции.
По делото е постъпил в срок отговор на въззивната
жалба, в който се посочва, че жалбата е неоснователна и лишена от юридически
аргументи и се моли да бъде оставена без уважение. Твърди се, че
Асеновградският Районен съд обективно и безпристрастно е обсъдил и преценил
всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях е постановил правилно
и законосъобразно решение. Твърди се, че
по делото безспорно се установило, че между страните са се осъществявали
продажби на стоки през годините. Твърди се, че посоченото от жалбоподателя, че
по делото е останал недоказан фактът кой е положил подписа върху процесните
фактури, се счита за произволно и неоснователно твърдение. Сочи се, че всички
изложени във въззивната жалба твърдения са произволни, неаргументирани и
противоречат на събраните в хода на делото писмени и гласни доказателства. Моли
се въззивната жалба да бъде оставена без уважение и постановеното решение
потвърдено в обжалваната част. Претендират се и разноските пред настоящата
инстанция.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита. При
извършената проверка за правилност съгласно релевираните основания в жалбата,
съдът установи, че решението е правилно, а въззивната жалба е неоснователна,
поради следните съображения:
Жалбоподателят е възразил, че фактурите не носят
подписа на ответното дружество, като е останал недоказан по делото фактът кое е
лицето, което е положило подпис върху процесните фактури. Настоящият състав
намира възражението за неоснователно, а изводът на първоинстанционния съд, че
посочените от него фактури по делото носят подписа на свид. Л. Н., за правилен.
На първо място, съгласно протоколът от първото по делото открито съдебно
заседание от дата 13.11.2018г., при изясняването на твърденията на страните и
становищата им по доказателствените искания, съдът с нарочно определение (л. 98
от първоинстанционното дело) е признал за безспорно между страните и ненуждаещо
се от доказване обстоятелството, че представените от ищеца фактури и проформа
фактури не са подписани за получател от Х. Н., а от Л. Н.. В тази връзка и с
оглед на това произнасяне на съда, като задача на съдебно-графическата
експертиза не е било възложено да изследва дали подписите са положени от Л. Н.
(нито дали са положени от Х. Н.), а единствено дали подписите са изпълнени за
получател във всички фактури и проформа фактури от едно и също лице. От
представеното заключение на вещото лице се установява, че всички изследвани от
него подписи за изпълнени от едно и също лице, като съгласно определението на
съда, това е свидетелят Л. Н.. Този факт се потвърждава и от показанията на
свид. Х., който посочва Л. Н. като лицето, което е подписвало фактурите. По
отношение на показанията на свид. Н., както правилно първоинстанционният съд е
посочил, свидетелят много уклончиво сочи, че подписите в документите приличат
на неговите, но не може да твърди категорично, че са неговите подписи. С оглед
на всички тези обстоятелства е видно, че в хода на първоинстанционното
производство е било доказано, че процесните документи носят подписа на свид. Л.
Н., и в тази връзка е неоснователно възражението на жалбоподателя.
На следващо място, правилно първоинстанционният съд е
кредитирал показанията на свидетеля Х. относно осъществените продажби на стоки
през месец януари 2018г. Действително показанията на свидетеля са логични,
убедителни, последователни, непредубедени и кореспондират с останалите писмени
доказателства по делото – подписаните от свидетеля Л. Н. фактури, както и
представените пътни листи. По отношение на показанията на свид. Н., той много
неубедително посочва, че отношенията на ответното дружество с ищцовото
дружество са приключили в края на 2017г.
и не е имало доставки през м. януари 2018г. Съгласно проведеният му
разпит, той многократно използва изрази като „не мога да кажа“, „не си
спомням“, „мисля че беше“, „мисля че“. По време на проведената очна ставка, при
зададения въпрос дали е била карана стока за ответното дружество конкретно за
месец януари 2018г., свид. Х. посочва, че е била карана стоката, като има и
документи за това. Същевременно свид. Н. посочва, че мисли, че 2017г. са
приключили, като процесът на спиране на работа с „Тимс“ е бил доста дълъг и не
си спомня точно, като мисли, че декември 2017г са прекъснали взаимоотношенията
си. В тази връзка показанията на свид. Н., както правилно е посочил
първоинстанционният съд, са доста неубедителни, а и противоречат на писмените
доказателства по делото – подписаните от него фактури. Доколкото очната ставка
е била извършена в о.с.з. на 20.03.2019г., над година след процесния период, а
свид. Н. посочва, че процесът на спиране на работа с ищцовото дружество е бил
продължителен, а и доколкото различието между посоченото от него и посоченото от
свид. Х. е един месец (тъй като свид. Н. твърди, че съвместната им работа е
била преустановена през декември 2017г.), най-логичното обяснение е, че отношенията
на двете дружества не са били приключили през декември 2017г., а са продължили
и през 2018г.
По отношение на факта, че свид. Н. е действал като
представител на дружеството, съгласно неговите показания, той посочва, че взема
участие и работи в ответното дружество като „****“, като приема стоките в
склада на фирмата на ул. „**** в Асеновград и след това понякога се подписва на
фактурите или проформа-фактурите, които доставчиците на стоката носят. Следва
да се отбележи също, че в жалбата не се оспорва обстоятелството дали свид. Н. е
действал като представител на жалбоподателя, доколкото в нея се посочва, че
ответникът по делото му е работодател. Правилен е и изводът на
първоинстанционния съд, че съгласно чл. 301 от ТЗ когато едно лице действа от
името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава
действията, ако не се противопостави веднага след узнаването, и в тази връзка,
дори при липса на представителна власт на свид. Н., ще се приложи презумпцията.
Посоченото във въззивната жалба, че процесните
фактури, в качеството си на счетоводен документ, установявали единствено факта
на предявеното от техния издател искане за плащане към лицето, посочено в тях
като получател и че като частни свидетелстващи документи, процесните фактури
съдържат изгодни за издателя си факти, за доставката на определени количества
стоки и възникване в негова полза на парични вземания, поради което и същите не
се ползват с материална доказателствена сила за констатираните в тях права и
задължения, а формалната им доказателствена сила се отнася единствено до факта
на писменото изявление и неговото авторство, по принцип е вярно, когато се
отнася до едностранно подписани от фактури, които не носят подпис на купувача
или на негов представител. В тази връзка и първоинстанционният съд е отхвърлил
исковата претенция по отношение на фактурите, които не носят подпис в графата
„получател“, тъй като няма доказателства за извършването на тези доставки
конкретно на дружеството-ответник.
По отношение на двустранно подписаните фактури обаче,
купувачът удостоверява както, че продавачът е изпълнил задължението си да
му прехвърли собствеността върху процесните стоки, така и
че срещу изпълнението на това задължение ответникът е поел задължението да
заплати посочените във фактурите цени на стоките. С поредица решения на ВКС –
включително решение № 166/26.10.2010г. по т.д. №991/2009г. на ВКС, II т.о.;
решение №96/26.11.2009г. по т.д. №380/2008г., I т.о.;
Решение №46/27.03.2009г. по т.д. №546/2008г., II т.о.;
решение №42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г., II т.о.; решение №
211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г. II т.о., съставите на ВКС
приемат, че фактурата, подписана от двете страни по сделката, доказва както
сключването на договора, така и представлява разписка за получаване на стоката.
Фактурата представлява доказателство за възникнало договорно
правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в
нея фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане,
наименование на страните, дата и място на издаване. Така подписването на
фактурите от представител на купувача води единствено до извода, че стоките са
му били доставени в съответното, посочено в тези документи количество. В тази
връзка последващо осчетоводяване на фактурите и ползване на данъчен кредит,
доколкото те представляват действия, изцяло зависещи от волята на купувача, са
без значение за възникването на задължението по заплащането на цената по
фактурата, поради което и възражението на жалбоподателя, че съгласно приетата
по делото ССчЕ фактурите не са били осчетоводени и не е бил ползван данъчен
кредит, е неоснователно. Тези обстоятелства биха били релевантни и възражението
би било от значение в случай, че фактурите са били едностранно подписани от
ищцовото дружество, но както вече се установи по делото, настоящият случай не е
бил такъв, а процесните фактури са били подписани от представител на ответника.
Следва да се отбележи, че в жалбата се е оспорвало
единствено основанието на претенцията, не и размерът ѝ, поради което
съдът не следва да преизчислява постановеното от първоинстанционния съд.
С оглед на гореизложеното, първоинстанционното решение
в обжалваната му част се явява правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С
оглед изхода на спора жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сторените в настоящото
производство разноски в размер на 600 лв., за които въззиваемият е представил
доказателства.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 246 от 27.05.2019 г.,
постановено по гр. дело № 2152 от 2018 г. на Районен съд - Асеновград, І гр.с.
в обжалваната му част, в която е бил осъден „Бред“ ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. Асеновград, ул. “Клокотница“ №55 да заплати
на „Хлебозавод Тимс“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
Хасково, ул.“Дунав“ №1а, сумата от 13092,14 лева, представляваща незаплатена
цена на стоки, дължима по договори за покупко-продажба от месец януари 2018г.,
за което са съставени фактури: № 72367/05,01,2018г.,№ 72404/08,01,2018г., №
72474/16,01,2018г., № 72498/18,01,2018г., № 72518/19,01,2018г., №
72530/22,01,2018г., № 72567/25,01,2018г., ведно с обезщетение за забава в
размер на 804,98 лева за периода от
падежа на всяко едно задължение (30 дни от датата на издаване на съответната
фактура) до датата на подаване на исковата молба – 08,05,2018г. и в размер на
законната лихва от тази дата до окончателното й заплащане.
В останалата част от решението, в
която са били охвърлени предявените искове до пълните им предявени размери от
17931,49 лева и 832,77 лева, решението не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „БРЕД“ ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. Асеновград, ул. “Клокотница“ №55, да заплати
на „ХЛЕБОЗАВОД ТИМС“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
Хасково, ул.“Дунав“ №1а, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 600 лева – разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.