РЕШЕНИЕ
№ 3727
гр. Варна, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Насуф Исмал
при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева
като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №
20243110105799 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК.
Производството е образувано по предявени в условията на първоначално обективно
кумулативно съединяване осъдителни облигационни искове с правна квалификация по чл.
79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от „Ф.” ЕООД
срещу Д. А. Н. за присъждане в полза на ищеца на следните суми:
- сумата в размер на 37.00 лева, представляваща главница по сключен между
страните Договор за потребителски кредит № */* г., ведно със законна лихва от 05.10.2023 г.
до изплащане на вземането и
- сумата в размер на 4.38 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
20.09.2022 г. до 27.09.2023 г.
Твърди се в исковата молба, че на * г. между „Ф.” ЕООД и Д. А. Н. бил сключен
договор за потребителски кредит, в резултат на който ответникът усвоил сумата от 500.00
лева, срещу задължението да я върне в срок до 19.09.2022 г. на 12 равни двуседмични вноски
от по 45,40 лева, включващи част от главницата и част от лихвата. Посочва, че кредитът бил
усвоен на * г, с което е изпълнил задължението си по договора за предаване на заемната
сума. Сочи, че ответникът е погасил частично задължението си, като до 30.06.2022 г. е
изплатил сума в размер на 463 лева, след което е преустановил плащанията. Съгласно
Договора за потребителски кредит, на 19.09.2022 г. е настъпил падежът на последната
погасителна вноска и крайният срок за погасяване на цялото задължение. Непогасените
задължения по процесния договор са останали сумите, както следва: 37 лева – главница и
4,38 лева мораторна лихва за периода от 20.09.2022 г. до 27.09.2023 г. Предвид тези
твърдения, моли съда да осъди ответника да му заплати горепосочените вземания.
Претендира сторените деловодни разноски.
По същество се моли за уважаване на предявените искове поради изложените
аргументи.
1
Претендират се и сторените в исковото производство разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор, с който ответникът оспорва
исковете както по основание, така и по размер. Счита, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е спазена предвидената
от закона форма. Твърди, че същият е написан по неясен и неразбираем начин, нарушени са
изискванията за вида, формата и размера на шрифта. Поддържа, че договорът за
потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно не е посочен годишният
процент на разходите. Счита, че договорът е нищожен и заради клаузата за предоставяне на
поръчители по договора в седемдневен срок. Поддържа, че неустоечната клауза накърнява
добрите нрави, като намира същата за неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП. Навежда множество доводи за нищожност на договора, поради което моли съда да
отхвърли предявения иск.
В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не
се представлява. С молба от 26.09.2024 г. поддържа исковата молба и моли за уважаването й.
Претендира сторените съдебно-деловодни разноски. В условията на евентуалност прави
възражение за прекомерност.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява и не се
представлява. С молба от 10.09.2024 г. поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на
исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
За да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника, ищецът следва да
установи в условията на пълно и главно доказване следните елементи от фактическия състав
на предявените искове: наличието на посоченото облигационно правоотношение,
възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит № * от * г., който
отговаря на изискванията на чл. 9 до чл. 14 ЗПК; кредиторът да е предоставил, съответно
длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатият договор за кредит; уговореният начин за
връщане на усвоените суми и падеж на уговорените дължими вноски за връщане на кредита;
настъпване на падежа на задължението за връщане на сумата /включително и
предпоставките, уговорени в договора за настъпване на изискуемост и/или предсрочна
изискуемост/; наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на
кредита с надбавка (лихва); вземанията да бъдат установени и по размер. В тежест на ищеца
е да докаже наличието на изискуемост на главния дълг и изпадането на длъжника в забава.
В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по горепосочените факти,
както и да докаже своите възражения и положителни твърдения, а при установяване на
горното да докаже изпълнение на задължението си за заплащане на претендираните суми.
Не се спори по делото, а и видно от представения договор за потребителски кредит №
*, че на * г. г. между ищеца и ответника е учредено облигационно правоотношение с
предмет заета сума от 500.00 лева. Сумата е предоставена на ответника в деня на
подписване на договора, който факт се констатира по несъмнен начин от ангажирната
разписка. Договорено е между страните още, че за ползването на заетата сума ответникът
поема задължението да плаща възнаградителна лихва в полза на ищеца. Уговореният
фиксиран ГЛП възлиза на 34.98%, а ГПР 42.24%. Ответникът се задължил да върне
главницата и възнаградителната лихва по кредита на вноски в срок до 19.09.2022 г.
Договорено е кредитът да се издължава на 12 броя погасителни вноски, считано от * г.
Двуседмичната вноска включва главница и лихва и размерът й е 45.40 лева.
От съдържанието на сделката се констатира още, че страните са договорили
ответникът да заплати в полза на ищеца неустойка в размер на 373.20 лева – чл. 11.4 от
договора, която се заплаща на части, заедно с всяка от погасителните вноски, в случай че
ответникът не изпълни задължението си по чл. 11 да предостави обезпечение относно
изпълнението на задължението му по договора в 7-дневен срок от подписването на
договора. Уговореното обезпечение е поръчителство, като поръчителят следва да отговаря
на съответните условия, изчерпателно посочени в договора.
2
Видно е от представеното съдебно решение № 956 от 21.03.2023 г., постановено по
гр. д. № 8787 по описа за 2022 г. на РС-Варна, че между страните със сила на пресъдено
нещо е прието, че клаузата на чл. 11.4 от договора за паричен заем № *, предвиждаща
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение на кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение, предвидено в чл. 11 от договора, е прогласена за нищожна,
като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща изискванията на ЗПК, на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
По възражението на ответника за нищожност по арг. от чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 от
ЗПК:
Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, съдържа подписите на двете страни на всяка една от страниците; клаузите са
формулирани по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са представени
с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, който не по-малък от 12, което обуславя
неоснователността на възраженията в тази насока.
По възражението на ответника за нищожност по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК:
От съдържанието на ангажирания договор се констатира, че уговореният между
страните фиксиран ГЛП възлиза на 34.98%, а ГПР 42.24%. Така общата сума за връщане по
заема е равна на 544.80 лева, формирана от заетата сума и договорната лихва. Срокът за
погасяване на заема е до 19.09.2022 г. на 12 бр. двуседмични вноски, посочени в
погасителния план – неразделна част от договора. Съгласно чл. 11 от договора, страните са
уговорили задълженията по кредита да бъдат обезпечени с поръчител. Чл. 11 от договора
предвижда в срок от 7 дни от сключването на договора кредитополучателят да осигури
договореното обезпечение, като при бездействие от негова страна същият дължи неустойка
в размер на 373.20 лева – арг. от чл. 11, ал. 4. Видно е от погасителния план, че размерът на
фиксираната вноска включва освен заетата сума и договорната лихва и вземането за
неустойка. Т.е. общо дължимата сума по кредит възлиза на 918.00 лева.
Предвид съдържанието си процесният договор по своята правна характеристика
отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо
правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.
24 от ЗПК – и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори /чл. 143 - чл.
148 ЗЗП/.
Всякога кредиторът има интерес от длъжник, който да осигури точното изпълнение
на основното задължение за връщане на заетата сума, поради това проверката за
платежоспособността му предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна
страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по
кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото
състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/,
като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да
откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/. В случая осигуряването на обезпечение
не е предварително условие за сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил
длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Така, поставяйки изискване за
последващо осигуряване на поръчители, без дори да е налице неизпълнение от страна на
кредитополучателя, кредиторът неоправдано и без основание прехвърля риска от лошата си
преценка в тежест на длъжника.
Следва да се посочи, че по отношение на поръчителството от физическо лице
поставените изисквания към поръчителя са многобройни и несъобразени с размера на
предоставения заем, като за част от тях кредитополучателят не би могъл да получи
информация в определения седмодневен срок, доколкото това е свързано с евентуални
запитвания от различни държавни институции /НОИ, НАП, БНБ и др./. Следва да се
отбележи също, че да се вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният
поръчител не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора "Ф." ЕООД, който сам
разполага с тази информация, се намира в противоречие с изискванията на
добросъвестността. Тази информация кредитополучателят би могъл да получи много по-
трудно от кредитодателя, който с оглед предмета на дейността си, има необходимите знания
3
и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези
задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на изключително кратък срок за
изпълнението им, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни и единствената й цел е да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката. Дори само поради тези особености на естеството на задължението, което
обезпечава, неустойката накърнява добрите нрави, което я прави нищожна на основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД /така т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС/.
На следващо място, при анализа на клаузата за неустойка, настоящият съдебен състав
намира, че по начина на уговарянето й, тя излиза извън присъщите на този договорен
ангажимент функции – да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение,
което е още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави.
Главното задължение на заемателя по договора за кредит е да върне заетата сума и да плати
уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Така изцяло
липсва обезпечителният елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно
и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника /съгласно чл. 11, ал. 4 от
договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение, неустойката
се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита/.
Ето защо, в случая не е налице обезщетителната функция на неустойката, защото тя не
гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника,
нито го мотивира да изпълни точно. Формално тази неустойка е уговорена като санкционна,
но същата не зависи от вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за
предоставяне на обезпечение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението. Това е така, защото към момента на изтичане на предвидения 7-денвен срок
за обезпечаване на задължението по кредита, кредиторът не би могъл да търпи вреди от
липсата на обезпечение, тъй като дори първата погасителна вноска още не е била дължима.
Вярно е, че съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД вредите от неизпълнението, за което е предвидена
неустойка, не се доказват, но това не означава, че не трябва да са претърпени.
Очевидно е в случая, че неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в
никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на кредитополучателя
да върне заетата сума. Включена по този начин като падежно вземане /арг. от чл. 11, ал. 4 от
договора/, претендираната сума по правната си същност не съставлява неустойка, а добавък
към възнаградителната лихва и на практика съставлява част от печалбата на кредитодателя,
което е единствената цел на начисляването й.
На наследващо място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в
полза на кредитора всъщност се обезпечават вредите от това, че вземането няма да може да
бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва
по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
/когато същите са били реално очаквани от кредитора/, съобразно разпоредбата на чл. 71 от
ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение, а в случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на категоричния извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити.
Ето защо, настоящият съдебен състав счита за основателно наведеното в писмения
отговор оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11, т. 10 от ЗПК и заобикаляне
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото уговорената неустойка, която според
погасителния план възлиза на 373.20 лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде
включена в годишния процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
4
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4 от цитирания законов текст е
посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.
В случая макар да е уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължението, с неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на
които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля посочения в договора – 42.25% и възлиза на около 134%. Така размерът на
ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва – 50%,
определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На практика с уговорената неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като тя се явява прикрит разход по кредита, с който
се надхвърля допустимия размер на разходите. От съществено значение е и фактът, че
размерът на неустойката /373.20 лева/ е почти колкото този на отпуснатия кредит /500.00
лева/, доколкото възлиза на 75% от стойността на заетата сума.
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от
ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
Крайният извод на съда е за основателност на възражението за нищожност на
договора за потребителски кредит, на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 26, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД.
С оглед основателността на възражението, то на ищеца-кредитор му се дължи чистата
стойност на кредита, т.е. без лихви или други разходи, или сумата в размер на 500.00 лева –
арг. от специалната норма на чл. 23 от ЗПК.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се
от доказване между страните, че ответникът е престирал в позла на ищеца сумата в размер
на 463.00 лева. Т.е. непогасеният остатък от заетата сума възлиза на 37.00 лева, което
обуславя основателността на предявения иск за присъждане на процесната главница.
Съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, поради
което основателно се явява и акцесорното искане за заплащане на законната лихва считано
от 20.09.2022 г. – денят, следващ деня на крайния договорен падеж до 27.09.2023 г., чийто
размер възлиза на 4.38 лева, съгласно електронния калкулатор от официалната интернет
страница на НАП /https://portal.nra.bg/embed/interest-calculator/main.html/, ведно с лихвата от
датата на подаване на исковата молба в съда – 05.10.2023 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане и представените
доказателства, на ищцата следва да бъдат присъдени сторените в настоящото производство
разноски, чийто общ размер възлиза на 500.00 лева, формирана, както следва: 100.00 лева –
държавна такса и 400.00 лева – минимален хонорар за един адвокат.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 вр. чл. 23
от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, Д. А. Н., ЕГН ********** да заплати в полза на „Ф.“ ЕООД,
ЕИК * сумата в размер на 37.00 лева, представляваща непогасен остатък от главница по
сключен между страните Договор за потребителски кредит № */* г., ведно със законна лихва
от 05.10.2023 г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 4.38 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 20.09.2022 г. до 27.09.2023 г.
5
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Д. А. Н., ЕГН ********** да заплати в
полза на „Ф.“ ЕООД, ЕИК * сумата в общ размер от 500.00 лева, представляваща сторени по
делото съдебно-деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна в
двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6