№ 175
гр. Кюстендил, 23.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ваня Др. Богоева
Членове:Евгения Хр. Стамова
Веселина Д. Джонева
при участието на секретаря Мая Др. Стойнева
като разгледа докладваното от Ваня Др. Богоева Въззивно гражданско дело
№ 20211500500491 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба с вх. № 276153/22.10.2021 г. от Р. Б. И. с
ЕГН **********, с адрес: гр. ***“ № **** насочена против Решение № 260450 от 30.09.2021
г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 540/2021 г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен акт РС – Кюстендил е признал за установено в
отношенията между страните, че Р. Б. И. дължи и следва да заплати на "***" АД сумата в
размер на 2003,71 евро, представляваща изискуема договорна лихва по 7 бр. месечни
анюитетни вноски за периода от 20.03.2020 г. до 20.09.2020 г. вкл. /вноски от 5-та до 11-та
по Погасителния план/, дължима на основание Договор за кредит с нотариална заверка на
подписите рег. № 10283/31.10.2019 г. по описа на Нотариус с рег. № *** с РНК, за която
сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1933 от описа на КРС за
2020 г.; осъдил е ответницата да заплати на ищцовото дружество 834,38 лева разноски в
първоинстанционното производство, както и 536,23 лева сторени разноски в хода на
производството по ч. гр. д. № 1933/2020 г.
Въззивницата обжалва първоинстанционния съдебен акт изцяло, релевирайки доводи
за неговата неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че районният съд неправилно бил
приел в мотивите си като безспорно, че претендираната сума не е погасена, основавайки се
на приетата по делото ССЕ, която въззивницата била оспорила като необоснована и
1
неправилна с доводи, че същата била изготвена на база представени само от ищеца
доказателства, като съображения сочи, че вещото лице се позовало единствено на партидата
на договора при ищцовото дружество, не било изчислило какви са плащанията към ищеца и
ЧСИ и разпределението им съгласно реда, предвиден в чл. 3.4 от процесния договор за
кредит от 31.10.2019 г., не било изчислило правилно ГПР, а се позовало на представен от
ищеца и оспорен от ответника СЕФ, също и неправилно било изчислило и не е включило
всички компоненти на общите разходи по кредита.
Въззивницата сочи конкретни доводи в подкрепа на твърдението си, че с
плащанията, които била направила /доброволно и в рамките на принудителното изпълнение/
задълженията не били погасявани от ищцовото дружество съгласно договорения в т. 3.4 от
договора за кредит ред за погасяване, нито съобразно чл. 76, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД. Подчертава,
че от заключението на в.л. не ставало ясно как плащанията на ответницата при ЧСИ били
разпределени по двата изпълнителни листа, с оглед преценката дали в процесния период
има извършени плащания, каквато задача била допусната от съда по назначената
експертиза. Твърди, че недопускането от съда на поискана от нея повторна ССЕ съставлява
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с което е нарушен принципа на
равнопоставеност на страните в процеса.
Навеждат се доводи в подкрепа на становището, че клаузата на чл. 1.1 от договора за
кредит от 31.10.2019 г относно размера на възнаградителната лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, с оглед прекомерността й. Твърди, че предвиденият в
погасителния план начин на плащане водел до явна нееквивалентност на престациите, при
което кредитополучателят дължал не само да върне предоставената сума, но и да заплати
лихва и разходи в размер, надхвърлящ сумата по главницата, без за другата страна да е
налице значителен стопански риск. Аргументира се, че договорната лихва надвишавала
многократно размера на законната лихва за забава /по-конкретно над 3 пъти/, както и
законово определеното ограничение на ГПР, което не трябвало да надвишава 50 % от
размера на главницата, като по този начин противоречала на закона. Сочи съдебна практика,
в която трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, която предвижда
възнаградителна лихва, надвишаваща за обезпечени кредити като настоящия, двукратния
размер на законната лихва. Подчертава, че в процесния договор възнаградителната лихва не
била посочена като годишен размер. Счита, че предвид нищожност на цитираните клаузи, те
не са произвели задължение за плащане на лихва, евентуално би следвало да се приложи
правилото на чл. 29, ал. 11, вр. ал. 10 от ЗКНИП.
Твърди, че оспорените като неравноправни клаузи на процесния договор, не били
индивидуално договорени, а договорът бил изготвен предварително, без възможност тя да
влияе на клаузите в него, като счита, че ответното дружество не било представило
доказателства в подкрепа на противното становище. Счита, че съдът неправилно е приел, че
договорът за кредит е сключен индивидуално, също не бил взел предвид обстоятелството,
че задължението й по предходния кредит било рефинансирано поради финансова
невъзможност да погаси отпуснатия кредит, а не че доброволно го е погасила. Оспорва
2
представения СЕФ по кредита, твърди, че не й била направена оценка на
кредитоспособността, нито й е предоставен проект на договора 14 дни преди сключването
му съобразно изискванията на чл. 9 от ЗКНИП, като не била получила дължимата
информация по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от ЗКНИП за договора за кредит.
Твърди, че договорната лихва по договора е изчислена неправилно на основание
неравноправност на клаузата по т.1.1 от Договора, съгласно чл. 143, ал. 1, т. 5 от ЗЗП чл.
143, ал. 1,т. 10 ЗЗП и чл. 143, ал. 1 т.19 от ЗЗП, като тази договорна лихва водела до скрито
оскъпяване на кредита и заплащане на сума, значително надвишаваща стойността на
кредита, респективно неоснователно обогатяване на кредитора. Счита че клаузата за
заплащане на фиксирания лихвен процент е неравноправна, съответно нищожна.
Подчертава, че годишният лихвен процент в процесния договор не е посочен, както и, че
липсва ясна и подробна информация за всички разходи, включени при изчисляване на
лихвения процент на годишна база като част от ГПР, което счита за нарушение на чл. 24, ал.
1, т. 8 и т. 9 от ЗКНИП, предвид което твърди нищожност на разпоредбата на чл.1.1 от
процесния договор.
Иска се отмяна изцяло на обжалваното решение и постановяване на ново решение по
съществото на спора.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответната
страна „***“ АД, с ЕИК ***, чрез пълномощника адв. Д.К. от САК, в който се оспорват
твърденията в депозираната въззивна жалба като неоснователни. Сочи подробни аргументи
в подкрепа на становището си, че плащанията от страна на ответницата са били разнесени
правилно и законосъобразно от ищеца, съобразно договорения между страните ред за
погасяване на задълженията в т.3.4 от процесния договор, съвпадащ с реда по чл. 76, ал. 2 от
ЗЗД и в съответствие с разясненията на ТР от 27.03.2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. на ВКС,
като твърди, че след тези погасявания процесната сума от 2003,71 евро за договорна лихва
не е погасена, а е дължима.
Възразява срещу твърденията на въззивника за нищожност на клаузата на т.1.1 от
договора в частта за възнаградителната лихва поради противоречие с добрите нрави.
Подчертава, че приложими в случая са императивните разпоредби на чл. 29, ал. 9, ал. 10 и
ал. 11 от ЗКНИП, което пък изключва приложението на чл. 26, ал. 1, т.3 от ЗЗД. Твърди, че
съдебната практика, на която въззивницата се позовава, е неактуална, тъй като е формирана
преди влизане в сила на приложимия към казуса ЗКНИП и сочи съдебна практика в
подкрепа на становището си.
Прави извод, че при актуален размер на законната лихва от 10% годишно,
максималния ГПР по кредита /който включва и възнаградителната лихва/, не може да
надвишава 50 %, а клаузите, които не надвишават този размер на ГПР не са нищожни.
Твърди, че в конкретния случай ГПР по процесния договор в размер 33.7037%, в който е
включен само разход за възнаградителна лихва, тъй като други такси, комисионни и
възнаграждения по договора не се дължат, не превишава законовата граница, респ.
възнаградителната лихва също не я превишава, с оглед което клаузата за възнаградителна
3
лихва не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, същата клауза не противоречи на
повелителните норми на закона и е действителна. Подчертава, че дори да се приеме че
клаузата на т.1.1 от договора, касаеща възнаградителната лихва и на т.6.5 относно ГПР, са
нищожни, следва да се приложи правилото на чл. 29, ал. 11 вр. ал. 10 от ЗКНИП, а не да
бъде освободен потребителя изцяло от задължението си заплащане на същата. Счита, че
оспорената клауза на т.1.1 от договора за кредит относно възнаградителна лихва е ясна и
разбираема, поради което не може да се приеме за неравноправна на основание чл. 145, ал. 2
от ЗЗП.
Оспорва твърдението на въззивницата, че оспорените клаузи в кредита не били
индивидуално договорени, респективно са неравноправни, и в подкрепа акцентира върху
различните лихвени проценти, при които са сключени двата договора за кредит с нея, както
и различните лихвени проценти, при които дружеството е сключило договори за кредит с
трети лица за същия период.
Възразява срещу твърдението на въззивницата, че не е имала възможност да се
запознае предварително с клаузите на договора за кредит, позовава се на наличието на
декларация от нея по т. 6.10 от договора, с която същата декларирала, че е получила преди
повече от 14 дни проект на подписания договор за кредит, запознала се с него и взела
информирано решение за сключването му, също и била сключила предходен кредит при
аналогични условия, с по-висока възнаградителна лихва.
В допълнение сочи, че ответницата не се била възползвала от правото си на отказ от
сключения договор и предсрочно погасяване на задължението, след като е преценила, че
лихвата не я устройва.
Твърди, че по процесния договор няма скрити разходи, а единственият разход,
релевантен за изчисляване на ГПР е възнаградителната лихва, като всички останали
заплатени разходи и такси от кредитополучателя съгласно разпоредбите на ЗКНИП не се
вземали предвид при изчисляването му. Противопоставя се срещу твърдението на
въззивницата за нищожност на договора поради нарушение на чл. 24, ал. 1, т.8 и т. 9, като
подчертава, че чл. 24, ал. 1, т. 8 от ЗКПИН не конкретизира на каква база да бъде посочен
лихвения процент, респ. твърди, че всички разходи по кредита са конкретизирани. Изразява
становище, че предвид наличието на високо ниво на риск, при което работят небанковите
финансовите институции, каквато е и ищцовото дружество, по-високите размери на
възнаградителни лихви, при които те отпускат кредити, са оправдани.
Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендират се разноските по делото.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите,
намира за установено от фактическа страна следното:
Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в
4
първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт,
подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която
проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
Решението е и допустимо.
По правилността:
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл
са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния
съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка
на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като
обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Производството пред РС Кюстендил е образувано по искова молба, депозирана от
„***“ АД против Р. Б. И. с искане да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ответницата И. дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 2003,71 евро,
представляваща изискуема договорна лихва по 7 броя месечни анюитетни вноски за периода
от 20.03.2020 г. до 20.09.2020 г. вкл. (вноски от 5-та до 11-та по Погасителния план),
дължима на основание Договор за кредит с нотариална заверка на подписите рег. №
10283/31.10.2019г. по описа на Нотариус с рег. № *** с РНК, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1933 от описа на КРС за 2020 г. Претендирани са и
сторените в заповедното и исковото производства разноски.
С обжалваното решение районният съд е уважил изцяло исковата претенция,
приемайки за безспорно доказано сключването между страните на процесния договор за
кредит, както и че претендираната сума не е погасена. Приел е, че по делото не се
установява неравноправност на клаузата от процесния договор, уреждаща дължимостта на
претенцията за договорна лихва, каквито възражения са наведени от ответницата в
производството, позовавайки се на разпоредбата на чл.29, ал.9 от ЗКНИП. Прието е също, че
страните по кредитното правоотношение са договорили индивидуално клаузите от
процесния договор, както и че не е налице нарушение на разпоредбата на чл.24, ал.1, т. 8 и
т.9 от ЗКНИП. Относно размера на дължимата сума е приел установеният такъв от експерта
по назначената ССЕ, идентичен с претендирания и възлизащ на сумата от 2003.71 евро.
Съобразявайки разпоредбата чл. 269 ГПК, очертаваща предметния обхват на
въззивната проверка, спорен пред настоящия въззивен състав е въпроса относно
5
дължимостта на претенцията за договорна лихва, респ. налице ли е частично погасяване на
задължението с извършените от ответницата плащания по образуваното изпълнително
производство.
По делото е представен Договор за кредит от 31.10.2019г., сключен между страните,
ведно с приложимите към него Общи условия за предоставяне на кредити за недвижими
имоти на потребители. От последния се установява, че ищцовото дружество е предоставило
на ответника кредит в общ размер на 11810,84 евро, равняващи се на 23100,00 лв., платим
на 120 месечни вноски при фиксиран лихвен процент от 2,45 % на месец. Уговореният в т.
VI, подт. 6.5 от процесния договор ГПР възлиза на 33,7037% при общо дължима по кредита
сума от 36735,60 евро – подт. – 6.6. Представеният по делото, като Приложение № 1 към
процесния договор, Погасителен план установява падеж на първа погасителна вноска на
20.11.2019г. и падеж на последна такава – на 20.10.2029г., при размер на всяка една от
306,13 евро.
Процесният договор е обезпечен посредством учредяване на договорна ипотека
върху изрично посочен в Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху
недвижим имот № 94, том II, рег. № 10284, дело № 233 от 2019г. недвижим имот,
собственост на ипотекарните длъжници в режим на съпружеска имуществена общност, Б. Б.
И. и В.С. И..
С Декларация – разписка, подписана от ответника в настоящото, се установява
получения от нея заем от 11810,84 евро, равняващи се на 23100 лв.
По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, представляващ Приложение № 2 към чл. 6, ал.2,
т.3 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, ведно с инкорпориран в
същия примерен погасителен план.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 1933/2020 г. на КРС, в полза на
заявителя – ищец понастоящем, била издадена Заповед № 260157 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за сумите, предмет на заявлението и
въз основа на нея изпълнителен лист от 26.10.2020 г. Срещу издадената заповед в срок било
депозирано възражение, като за сумата от 139,20 евро, представляваща главница по
процесния договор, заповедта е обезсилена и производството по делото - прекратено с
влязло в сила Определение № 260625/29.04.2021г. на КРС, постановено по ч.гр.д.
1933/2020г. В останалата част – за сумата от 2003,71 евро, е разпоредена процедура по чл.
415, ал.1, т.1 ГПК.
От представеното заверено копие на Покана за доброволно изпълнение изх. №
12785/23.11.2020г., по изп.д. 20207430400573 от описа на ЧСИ Е.Х., рег. № *** е видно, че
по вече образуваното изпълнително дело въз основа на изпълнителен лист от 10.03.2020 г.,
издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК №
112/10.03.2020г., издадена по ч.гр.д. № 524/2020г. от описа на КРС е присъединен и дълга на
длъжника по изпълнителен лист от 26.10.2020г., издаден на основание заповед за незабавно
6
изпълнение по чл. 417 от ГПК № 260157/26.10.2020г., издадена по ч.гр.д. № 1933/2020г. на
КРС.
Представената на л. 56 от делото вноска бележка за сумата от 1600,00 лева, внесена от
ответницата по сметка на ЧСИ Е.Х. по изп.д. 20207430400573 е с основание „пълно
погасяване на дълга по заповед за незабавно изпълнение № 112/10.03.2020г.“. В тази връзка
е представено заверено копие от съобщение изх. № 1105/29.01.2021 г. по изп.д.
20207430400573 от описа на ЧСИ Е. Х., видно от което на основание чл. 433, ал.2 от ГПК с
Постановление на съдебния изпълнител от 29.01.2021 г. изп.д. 573/2020 г. е приключено
поради пълно погасяване на дълга по титул, представляващ изпълнителен лист от 10.03.2020
г., издаден в производството по ч.гр.д. № 524/2020 г. на КРС.
За изясняване на делото от фактическа страна през районния съд е приета съдебно-
счетоводна експертиза, от която се установява, че по процесния договор за кредит за
периода 20.03.2020г. до 20.09.2020 г. дължимата договорна лихва възлиза на 2003,71 евро.
Общият размер на извършените плащания по дълга възлиза на 3522,15 лева, от които /по
2052,57 лева наредител е ЧСИ Е.Х./. Съгласно предоставените данни от партидата на
Договора, претендираните в производството суми не са погасени. Експертът сочи, че по
образуваното пред ЧСИ Х. изп.д. № 20207430400573 сума в размер на 2052,57 лева е
преведена на взискателя, а с остатъка са погасени задължения към съдебния изпълнител.
Посочено е, че годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
10 процентни пункта, а годишния процент на разходите по процесния договор – 33,7037 %
/ненадвишаващ 5 пъти размер на законната лихва за просрочени задължения в левове и
чуждестранна валута/ като е изяснено, че последният съдържа месечна лихва от 2,45 % и
няма допълнителни такси или разходи. Посочено е още, че според лихвената статистика на
БНБ за месец декември 2019 г. средният ГПР по левовите ипотечни заеми е рокордно нисък
– 3.32 на сто, като се понижава с 0.04 процентни пункта спрямо ноември. Към датата на
изготвяне на експертното заключение 11 небанкови институции предлагат ипотечни
кредити, като най-нисък процент е предложението на „Кредит Партнер“ – варненска
небанкова финасова институция. Сочи се още, че общият размер на процесния кредит
възлиза на 36735,60 евро, която сума включва само главница и договорна лихва.
Пред въззивната инстанция е допусната и приета ССЕ експертиза, по която експерта
установява, че Р.И. е извършила плащане по Договор от 30.10.2019 г. към кредитора чрез
частния съдебен изпълнител Е.Х. по ИД № 2020743040573, като с превод от 20.11.2019 г. в
размер на 367.21 лева, превод от 20.12.2019 г. в размер на 456.40 лева, превод от 01.02.2021
г. в размер на 1124.92 лева и с превод от 10.05.2021 г. в размер на 95.47 лева са постъпили
посочените суми за погасяване на дължимата договорна лихва. Посочено е, че с
извършеното плащане на сумата от 1 124.92 лева е погасено задължение за договорна лихва
по първия изпълнителен лист, издаден въз основа на Заповед за изпълнение
№112/10.03.2020 г. по ч.гр.д.№524/2020 г. на КнРС. От преведените суми са постъпили
такива и за погасяване на законната лихва по задължението, както следва: - с плащане от
31.01.2022 г. в размер на 205.35 лева; с плащане от 01.02.2022 г. в размер на 286.32 лева и с
7
плащане от 22.02.2022 г. в размер на 124.57 лева. В съдебно заседание експертът В.
установява, че на 10.05.2021 г. е погасена договорна лихва в размер на 95.47 лева. На
01.02.2021 г. е погасена главница в размер на 11.53 лева и договорна лихва в размер на
1124.92 лева. Данните, които експерта е ползвал са били предоставени от ЧСИ Х..
Установено е по заключението, че отпуснатият кредит е в размер на 23 100.00 лева; срок на
кредита – 120 месеца при годишен лихвен процент – 29.4 %. Месечна вноска от 598.74 лева;
общ размер на задължението за плащане – 71 848.80 лева; годишен процент на разходите –
33.70%.
С оглед на изложените обстоятелства и като се има предвид, че съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата,
съдът приема следното от правна страна:
Настоящият въззивен състав напълно споделя мотивите на районния съд относно
неустановената неравноправност на нормата на т.1, т.д. 1.1. от процесния договор. Както бе
посочено в установеното по фактите по процесния договор за заем е уговорена фиксирана
възнаградителна лихва от 2.45 % месечно и както експерта установява - 29.4%, годишно,
чието заплащане е разписано между страните в приложения погасителен план и се извършва
на ежемесечни вноски. Видно от договора е, че годишният процент на разходите е
определен на 33.70 % и включва всички разходи по кредита, в случая само договорна лихва
и заедно с предоставената в заем главница формира общата дължима от заемополучателя
сума в края на срока на договора, видно от представения погасителен план и Стандартен
европейски формуляр, която възлиза на сумата от 71 848.80 лева.
Така уговорен ГПР не води до извод за наличие на противоречие със забраната,
въведена с разпоредбата на чл. 29, ал. 9 ЗКНИП, предвиждаща, че размерът на ГПР по
кредита не може да бъде по-висок от 5 кратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и чуждестранна валута, определена с постановление на МС, а именно
50 %. Поради изложеното, в случая не се констатира противоречие и с разпоредбата на чл.
143 ЗЗП, регламентираща хипотези на неравноправност, тъй като клаузите не създават
възможност за облагодетелстване на заемодателя за сметка на заемополучателя-потребител
и не създават дисбаланс в правата и задълженията на страните по договорите.
Съгласно чл. 430, ал. 2 от ТЗ длъжникът се задължава да заплати и договорената
възнаградителна лихва, в уговорения между страните размер. Уговорката за фиксирана
лихва в размер на 2.45 % месечно не е нищожна, предвид разпоредбата на чл. 29, ал. 9 от
ЗКНИП, съгласно която ГПР по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и чуждестранна валута, определена с
постановление на Министерския съвет. Определеният от експерта размер на дължимата
сума за възнаградителна лихва по първоначалната ССЕ за периода 20.03.2020г. до 20.09.2020
г. възлиза на 2003,71 евро.
Относно размера на дължимата договорна лихва съдът изцяло кредитира
заключението по назначената и приета във въззивното производство ССЕ, по която
8
експертът В. заключава, че не е установено надвнасяне на суми от длъжника посредством
извършените към съдебния изпълнител парични преводи. В съдебно заседание експертизата
е оспорена от процесуалния представител на ответника само досежно разпределените
плащания за законна лихва, в т.ч. определяне размера на лихвата и начина за нейното
погасяване.
В Решение № 86 от 14.08.2014 г., постановено по гр. д. № 6766/2013 г., Г. К., IV Г. О.,
ВКС е дал изричен отговор на материалноправния въпрос: „относно погасителния ефект на
извършено частично плащане, което не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и
главницата по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.“
В отговор на поставения въпрос ВКС приема, че „от гледна точка на изпълнението на
задълженията (чл. 63 – чл. 78 ЗЗД) и на изпълнителния процес паричното вземане се състои
от три части: главница, лихви и разноски. Това не влиза в конфликт с разбирането, че от
гледна точка на исковия процес са предявени три различни иска. Както при доброволното
изпълнение, така и в изпълнителния процес, при частично плащане, което кредиторът е
приел (чл. 66 ЗЗД) или не може да откаже поради провеждането на принудително
изпълнение, съгласно чл. 76, ал. 2 ЗЗД се погасяват в определена поредност – най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. В материята на изпълнението
гражданският закон не прави никаква разлика между различните видове лихва –
възнаградителна или мораторна (за забава), договорна или законна. Такава разлика не е
уредена нито в ЗЗД от 1892 г., нито в ЗЗД от 1951 г., който възпроизвежда съдебната
практика, че макар законът (ЗЗД от 1892 г.) да урежда само погасяването на лихвите преди
главницата, преди нея се удовлетворяват и разноските. Различна поредност при
погасяването е законово уредена само за държавните вземания. В Закона за събиране на
държавните вземания и всички последващи закони, уреждащи събирането на такива
вземания е установено правилото, че те се погасяват в последователност: главница, лихви,
разноски. Това обаче е изрична законова разпоредба, която се отклонява от правилото на чл.
76, ал. 2 ЗЗД, но която също не прави разлика между различните видове лихва –
възнаградителна или мораторна (за забава), договорна или законна.“
Съобразявайки константната практика на ВКС и установявайки, че законосъобразно
част от плащанията са постъпили за погасяване на законната лихва, чиято дължимост е
нормативно установено при наличие на просрочено задължение, настоящият съдебен състав
достига до извод, че длъжницата – ответница не успя да докаже погасяване – изцяло или
отчасти на претендираната договорна лихва, респекивно на плащания на същата, които са
извършени доброволно иил в хода на изпълнителното производство и не са взети предвид..
От приетите по делото заключения е установено размера на внесените суми погасяващи
възнаградителната лихва, респективно плащанията, които са извършвани задълженията по
кой от издадените изпълнителни листове касаят.
Изложеното води до извод за правилност на обжалвания съдебен акт на РС
Кюстендил, който следва да бъде потвърден.
9
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна не се дължат съдебни разноски.
Въззиваемото дружество претендира деловодни разноски, които доказва с приложен по
делото списък по чл.80 ГПК и фактура за сторения разход, от която се установява, че е
заплатило на процесулания си представител адвокатско възнаграждение в размер на 606
лева. При липса на възражение по чл.78, ал.5 ГПК съдът ще присъди сторения разход в
претендирания размер.
По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1 ГПК, Кюстендилският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260450 от 30.09.2021 г., постановено от РС –
Кюстендил по гр.д. № 540/2021 г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА Р. Б. И., с ЕГН **********, с адрес: гр. К. ,***, да заплати на „***“ АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „***“ бл.***, сумата от 606.00 лева
/шестстотин и шест лева/, представляваща разноски сторени в настоящото производство за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10