Определение по дело №1148/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 135/ 05.01.2012 г., постановено по гр.д. № 726/2011 г., Кърджалийският районен съд е осъдил А. В. В. от Г. да заплати на „Б.” , Г., сумите в размер на : 1 494.00 лв., представляваща неизплатен наем за периода от 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г. по Договор за наем от 10.04.2008 г.; 76.87 лв., представляваща незаплатена за същия период ползвана ел.енергия за наетия обект, и сумата от 10.56 лв., представляваща незаплатена вода през същия период за наетия обект, ведно със законна лихва върху сумите, считано от датата на завеждане на исковата молба-04.05.2011 г. до окончателното им изплащане . Първоинстанционният съд е осъдил ответника В. да заплати на ищцовото дружество „Б.” , Г., и сумата в размер на 1 812.72 лв., представляваща неустойка на основание чл.92,ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.5, ал.3 от Договор за наем от 10.04.2008 г. за периода от 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г., както и направените по делото разноски - сумата от 136.00 лв. - държавна такса, 200 лв.- възнаграждение за вещо лице и 300 лв. - адвокатско възнаграждение.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от недоволния от първоинстанционното решение ответник А. В. В., въззивна жалба. В жалбата се твърди, че атакуваното решение е необосновано, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Излагат се съображения, че необоснованите изводи на решаващия съд за фактите са довели да неправилното приложение на закона; че доказателствата на които съдът се позовал били анализирани от него поотделно, без да бъдат преценени в съвкупност на целия доказателствен материал. Изтъква се в жалбата, че още в отговора на исковата молба ищецът в производството, жалбодател в настоящото, не оспорвал иска по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД досежно дължимите наеми и го намерил за основателен, като го оспорил само в частта му относно дължимостта на консумираната ел. енергия и вода. Твърди в този аспект,че решаващият съд неправилно счел, че искът касаещ консумираната ел.енергия и вода бил основателен и доказан,защото по делото нямало доказателства за това колко е било действително потребеното количество. По отношение на иска по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, жалбодателят излага и във възивната си жалба доводи за нищожност договорната клауза за неустойка, поради противоречие с чл. 9 от ЗЗД, в частност в противоречие с добрите нрави, което противоречие било основание за нищожност на клаузата съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. По този повод изтъква, че законната лихва за забава на паричното задължение от 1494,00 лв. за периода 01.11.2009 г. до 01.05.2010г. била в размер на 43,00 лв., а уговорената неустойка била повече от 42 пъти по-голяма от законната лихва за същия период; че същата била по-голяма и от основното вземане, и че нейното присъждане би довело до явно неоснователно обогатяване на наемодателя. По тези съображения желае да бъде прогласена нищожността на тази клауза от договора, касаеща неустойката, а искът за присъждането й да бъде отхвърлен, като неоснователен. Жалбодателят счита, че тъй като признал иска не следвало да бъде осъден и за заплащане на разноски.С оглед на всичко изложено жалбодателят моли настоящата инстанция да отмените изцяло обжалваното първоинстанционно решение, вместо което постанови ново, с което да уважи въззивната жалба. Претендира разноски и за двете инстанции.

В надлежния по делото срок по чл.263, ал.1 от ГПК, не е постъпил отговор на въззивна жалба от ответника по същата, ищец в първоинстанционното производство, „Б.” , Г..

В съдебно заседание, жалбодателят А. В. В., чрез процесуалния си представител поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата, „Б.” , Г., чрез процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това, лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

В основата на първоинстанционното производство е предявената от ищеца „Б.” , Г., искова претенция, с която в обективно съединение са предявени следните искове, а именно : искове с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД, за заплащане на сумата в размер на 1494.00 лв. с ДДС, представляваща дължим наем за 6 месеца – 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г. , сумата 76.87 лв. с ДДС, представляваща неплатена ел.енергия и сумата 10.56 лв. с ДДС, представляваща неплатена вода за същия наемен период, ведно със законна лихва върху сумите, считано от завеждане на исковата претенция до окончателното им изплащане; и иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 1 812.72 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на наемната цена за процесния период от 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г.

В очертаната рамка на исковата претенция въз основа на събраните от решаващия съд доказателства, доколкото пред настоящата инстанция нови такива не бяха събрани, въззивният съд прие за установено следното: не се спори в производството, че страните в същото- ищецът „Б.” , Г. като наемодател, и ответникът А. В. В. в качеството си на наемател, на 10.04.2008 г. сключили договор за наем с предмет предоставяне за временно и възмездно ползване на определена част от собствения на наемодателя недвижим имот, съставляващ „Авторемонтна работилница и самостоятелно помещение–зарядно”, находящи се в Г., „П. З.-Ю., с обща застроена площ 166 кв.м. срещу месечната наемна цена от 207.50 лв. без ДДС, която наемна цена била платима в брой на касата на наемодателя до 10-то число на месеца, предхождащ месеца за който се отнася. Не е спорно, че страните в чл.6 от сключения на 10.04.2008 г. Договор за наем, са уговорили, че отделно от наемната цена наемателят заплаща и всички експлоатационни разходи, в това число: разходи за електроенергия, за топла и студена вода въз основа на показателите на съответните измервателни уреди. Договорът е бил сключен за срок от 3 години от датата на подписването му и съгласно чл.5, ал.3 от същия при забава от страна на наемателя за плащане на месечната наемна цена, същият дължи неустойка в размер на 1% върху дължимата наемна сума за всеки просрочен ден. От депозирания от ответника в първоинстанционното производство, отговор на исковата молба /л.36/ се установява, че няма спор между страните, че наемателят е спрял плащанията по договора от м.октомври 2010 г., и че договорът поради това бил прекратен, считано от 01.05.2010 г. Ответникът не оспорва и обстоятелството, че дължи наемната цена до размера на претендираната сума от 1 494.00 лв.

В своето заключение вещото лице установява, че ищцовото дружество е издало на ответника процесните 6 бр.фактури на обща стойност 1 597.59 лв., както следва : 1. по фактура № 617/ 08.11.2009 г. на стойност 277.51 лв. с ДДС , от която сума 249.00 лв. наем с ДДС / 207.50 лв. без ДДС/, 25.87 лв.-ел.енергия с ДДС; 2.64 лв. с ДДС -разходвана вода; 2. по фактура № 618/ 09.12.2009 г. на стойност 264.57 лв. с ДДС , от която сума 249.00 лв. наем с ДДС / 207.50 лв. без ДДС/, 12.93 лв.-ел.енергия с ДДС; 2.64 лв. с ДДС -разходвана вода; 3. по фактура № 629/ 27.01.2010 г. на стойност 262.97 лв. с ДДС , от която сума 249.00 лв. наем с ДДС / 207.50 лв. без ДДС/, 13.97 лв.-ел.енергия с ДДС; 0.00 лв. -разходвана вода; 4. по фактура № 634/ 11.02.2010 г. на стойност 269.00 лв. с ДДС , от която сума 249.00 лв. наем с ДДС / 207.50 лв. без ДДС/, 17.36 лв.-ел.енергия с ДДС; 2.64 лв. с ДДС -разходвана вода; 5. по фактура № 649/ 10.03.2010 г. на стойност 267.90 лв. с ДДС , от която сума 249.00 лв. наем с ДДС / 207.50 лв. без ДДС/, 16.26 лв.-ел.енергия с ДДС; 2.64 лв. с ДДС -разходвана вода; 6. по фактура № 663/ 12.04.2010 г. на стойност 255.64 лв. с ДДС , от която сума 249.00 лв. наем с ДДС / 207.50 лв. без ДДС/, 4.00 лв.-ел.енергия с ДДС; 2.64 лв. с ДДС -разходвана вода, или сумирано това означава наемна цена в размер на 1 494.00 лв. , незаплатена ел.енергия в размер на 90.39 лв. и незаплатена вода в размер на 13.20 лв. Вещото лице установява също,че процесните фактури са осчетоводени по надлежния ред, включени са в дневника за продажби и в справка-декларация за ДДС за съответния данъчен период, като към датата на изготвяне на заключението крайното салдо по сметка 411 „Клиенти” –контрагент А.В. е дебитно в размер на 1 597.59 лв., която сума по счетоводни записвания на ищеца представлява размера на вземането от ответника по процесните 6 бр. фактури за фактурирани наем и консумативи. Изхождайки от анализа на изложеното настоящата инстанция формира извода, че първоинстанционното решение, с което ответникът В. е осъден да заплати на ищцовото дружество сумата от 1 494.00 лв., представляваща неизплатен наем за периода от 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г. по Договор за наем от 10.04.2008 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от датата на завеждане на исковата молба-04.05.2011 г. до окончателното им изплащане, е правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено. Правилността на решението в тази му част се обосновава както от обстоятелството, че ответникът признава иска в тази му част /макар да иска отмяна на цялото обжалвано решение/, така и от обстоятелството, че се явява доказан от приетото и кредитирано от решаващия съд заключение, изготвено по назначената на стадия на първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, и което заключение безспорно установява дължимия размер на наемната цена за процесния период. Обжалваното решение се явява правилно и досежно присъдените суми за консумативи – ел. енергия и вода / и при това не до установените в производството размери от 90.39 лв. за ел.енергия, респ.13.20 лв. за вода, а до по-ниските поискани размери от 76.87лв., респ. от 10.56 лв./. И това е така защото самото задължение за тяхното заплащане Õ следствие от факта на самото ползване на процесния нает обект. По своята същност признанието на длъжника , че е ползвал наетия обект през процесния период е признание и за факта на дължимост на уговорени в чл.6 от договора експлоатационни разходи. Що се касае до техния размер, съдът съобрази както установеното от вещото лице обстоятелство, че именно тези дължими суми търговецът е осчетоводил по надлежния ред, включил ги е в дневника за продажби и в справка-декларация за ДДС за съответния данъчен период, така и показанията дадени от св. Л., според които счетоводителката в негово присъствие, в качеството му на охранител на обекта, в началото на всеки месец е засичала показанията на измервателните уреди- електромер и водомер. Всъщност и цитирания чл.6 от договора предписва, че дължимостта на експлоатационните разходи при ползване на наетите помещения се основава на показателите на съответните измервателни уреди, като страните не са договорили някакъв специален ред или начин по който да става констатирането на тези показатели. Що се касае до изтъкнатия от жалбодателя довод, че по вина на наемодателя отсъства приемо-предавателен протокол, то следва да се посочи, че задължение и на двете страни по договора, съобразно разпоредбата на чл.14, е било изготвянето на приемо-предавателен протокол, а не е било съставянето му само задължение на наемодателя. Освен това този протокол по силата на договора е следвало да установява основно само общото състоянието на наетия обект.

Относно обективно съединения иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 1 812.72 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на наемната цена за процесния период от 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г. , настоящата инстанция съобрази следното: И пред първоинстанционния съд чрез отговора на исковата молба, и пред въззивния съд чрез довод във въззивната жалба, наемателят В. прави възражение за нищожност на договорената неустойка като противоречаща на добрите нрави. Както беше посочено чрез разпоредбата на чл.5, ал.3 от процесния Договор за наем от 10.04.2008 г. , страните по същия – ищецът, като наемодател и ответникът като наемател са уговорили, че при забава от страна на наемателя за плащане на месечната наемна цена, същият дължи неустойка в размер на 1% върху дължимата наемна сума за всеки просрочен ден. Т.е. касае се за мораторна неустойка, уговорена без краен предел и без фиксиран срок, до който може да се начислява. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, задължително за съдилищата, за разлика от цитираната от жалбодателя остаряла съдебна практика, не е нищожна клауза за неустойка уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който може да се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Още повече, че като клауза, уговорена в договор, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята на страните / чл.9 от ЗЗД/ . С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай, че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката винаги е форма на договорна отговорност, и е и форма на дисциплиниране на страните да изпълнят точно задълженията си по сключения договор.

В смисъла на изложеното, съдът съобрази, че ответникът в първоинстанционното производство, жалбодател в настоящото, излага като довод водещ до нищожност на клаузата за неустойка единствено и само нейния според него завишен размер, т.е. изложения довод в производството се свежда само до твърдяна прекомерност на уговорената неустойка, без при това да се прави процесуално искане за редуциране на този й завишен размер. Всъщност обобщената в цитираното тълкувателното решение задължителна съдебна практика приема, че единствено и само твърдяната прекомерност на уговорената неустойка не я прави а priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Още повече, че същото тълкувателно решение предписва, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай и при това към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Действително съобразно тази съдебна практика принципно допустимо е да се преценява дали неустойката е уговорена в нарушение на присъщите й функции, но както беше посочено, уговорената между страните в настоящото производство неустойка по своя характер е мораторна, и нейната цел е била да осигури точно изпълнение на поетото от наемателя негово основно задължение – за заплаща наемната цена на наетото помещение. Всъщност преобладаващата константна съдебна практика приема, че договорен размер на неустойка от 1%, както е в настоящия казус определено не прави прекомерна. Още повече, че в конкретния случай нейния месечен размер почти се препокрива с дължимия размер на наемната цена от 249 лв.с ДДС и по-този начин уговорената неустойка определено изпълнява присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Ето защо, първоинстанционното решение и в частта му, с която на основание чл.92,ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.5, ал.3 от Договор за наем от 10.04.2008 г., ответникът В. е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 1 812.72 лв., представляваща договорена неустойка за забава за процесния период от 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г., се явява правилно.

Във въззивната жалба се изтъква и довод за недължимост на разноските в първоинстанционното производство за уважения иск с правно основание чл. 232, ал.2 от ЗЗД за търсената главница в размер на 1 494.00 лв., представляваща неизплатен наем за периода от 01.11.2009 г. до 01.05.2010 г. по Договора за наем от 10.04.2008 г. Изложеният довод се свежда до това, че те не се дължат от ответника защото той признал иска за дължимата главница до претендирания размер от 1494 лв., поради което не бил дал повод за завеждане на същия. Настоящата инстанция намира, че всъщност повод за завеждане на исковата претенция съдържаща и искането за присъждане на главницата е точно поведението на ответника, в частност неплащането на конкретните дължими по договора суми, вкл. и главницата, чийто размер е точно установен от разпоредбата на чл. 4, ал.1. на договора.

Или решението на първоинстанционния съд, предмет на настоящия въззивен контрол, с оглед на крайния му резултат, се явява правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено. При този изход на делото доколкото изрично са поискани и доказани в размер на 150 лв., се следват разноски на ответника по жалбата, които следва да бъдат присъдени в тежест на жалбодателя.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 135/ 05.01.2012 г., постановено по гр.д. № 726/2011 г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА А. В. В. от Г., У.К.” № , ап., с ЕГН *, за заплати на „Б.” , със седалище и адрес на управление Г., „П. З.- Ю., с ЕИК *,сумата в размер на 150 лв., съставлява разноски във въззивното производство.

Решението на основание чл.280, ал.2 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.