№ 2181
гр. София, 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100510007 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20135873 от 10.06.2021 г. по гр.д. № 32302/2020 г.
Софийски районен съд, 140 състав осъдил Й. СТ. Т., ЕГН **********, да
заплати на „А.И.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 232,
ал. 2, пр. 1 и чл. 92 ЗЗД сумите, както следва: 1 800 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.07.2020 г., до
погасяването, представляваща дължима наемна цена за периода от 15.04.2019
г. до 15.05.2019 г. по договор за наем на МПС от 11.04.2019 г., сключен
между страните; 3 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 21.07.2020 г., до погасяването, представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за наем на МПС от 11.04.2019 г.,
сключен между страните, дължима на основание т. VIII, т. 3 от договора. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
742 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Й. СТ. Т.,
чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. К.С.
от САК, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно
1
приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Ищецът не доказал
основанието, на което е прекратен процесният договор за наем на автомобил.
Неизяснено останало защо наемателят се е отказал от договора и е върнал
автомобила, което обуславяло извод за недоказаност на иска. За първи път с
жалбата се навеждат твърдения за липса на доказателства, че при предаване
на автомобила на наемателя са били предоставени полици за застраховка
„Гражданска отговорност“, „Каско“ и „Зелена карта“. Нямало изготвен
приемо-предавателен протокол при връщането на наетия автомобил, за да се
види в какво състояние е върнат и поради какви причини. Необосновано СРС
приел, че фактурата за м. април е предоставена на наемателя с предаването на
автомобила – на тази дата било изготвено само Приложение № 1 към
договора и представлявало спецификация на наетия автомобил. Фактурата за
м. април 2019 г. била издадена едва на 13.06.2019 г., когато вече договорът за
наем на лекия автомобил бил прекратен и същият отдавна се намирал във
владението на наемодателя, считано от 17.05.2019 г. Неизяснено останало
защо наемодателят предприел действия за прекратяване на договора едва в
края на м. юли 2019 г. За първи път с жалбата се релевира възражение за
прекомерност на уговорената в чл. VIII, т. 3 от договора неустойка, както и за
нейната нищожност като противоречаща на добрите нрави, тъй като
автомобилът бил ползван от наемателя само един месец. По делото не били
ангажирани доказателства за отказ от договора от страна на наемателя и за
негово виновно поведение. Поради това моли съда да отмени атакуваното
решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли исковете.
Съображения излага в писмени бележки от 08.07.2022 г.
Въззиваемата страна „А.И.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно.
Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80
ГПК. Съображения излага в писмена защита от 01.06.2022 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
2
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове
– с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 1 800 лв.,
представляваща наемна цена за периода от 15.04.2019 г. до 15.05.2019 г. по
сключен между страните договор за наем на автомобил от 11.04.2019 г., и с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 000 лв., представляваща
неустойка по чл. VIII, т. 3 от договора. Претендирана е и законната лихва
върху главниците от подаване на исковата молба в съда на 21.07.2020 г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител е оспорил предявените искове с възражения, че тъй като
наемодателят не бил получил уговорения в чл. VIII, т. 2 депозит, не следвало
да предоставя автомобила на наемателя; фактурата за наемна цена била
издадена едва на 13.06.2019 г.; с подписването на приемо-предавателния
протокол не били предоставени на наемателя фактури за наемната цена и за
депозита; от представените писмени доказателства било видно, че от самото
подписване на договора наемодателят бил в неизпълнение на клаузи от
договора, което довело до неговото разваляне; Не бил представен приемо-
предавателен протокол от 17.05.2019 г., когато наемателят върнал лекия
автомобил – предмет на договора за наем. Искал е от съда да отхвърли
исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д.
№ 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед непреклудираните доводи в
жалбата е правилно по следните съображения:
От фактическа страна: С договор от 11.04.2019 г. ищецът, в качеството
3
на наемодател, предоставил на ответника, в качеството на наемател, за
временно и възмездно ползване автомобил, подробно описан в Приложение
№ 1 – неразделна част от договора. Уговорена е наемна цена от 1 800 лв. с
вкл. ДДС, платима в срок до 5 дни от издаване и предоставяне на данъчна
фактура, по посочена банкова сметка. Договорът е сключен за срок от 12
месеца, считано от предаване на автомобила с приемо-предавателен
протокол. Съгласно чл. VIII, т. 3 от договора, при отказ от изпълнение на
договора от страна на наемателя, същият дължи неустойка в размер на две
месечни вноски от 1 500 лв. без ДДС, с изключение на случаите по чл. VI, т.
3. Последната клауза предвижда, че наемодателят е длъжен редовно да
подновява договорите за застраховка на наетото имущество, като в случай че
допусне имуществото да остане без застраховка „Гражданска отговорност“
и/или „Пълно Каско“, рискът от настъпване на щети по имуществото, пълното
му погиване, кражба, противозаконно отнемане, причиняване на щети от
трети лица, както и обезщетяването на всички вреди и пропуснати ползи са
изцяло за сметка на наемодателя.
Приет и неоспорен е и приемо-предавателен протокол от 15.04.2019 г.,
видно от който на посочената дата наемодателят е предал на наемателя
описаното в Приложение № 1 наето МПС.
Не се спори, че на 17.05.2019 г. наемателят е върнал наетата вещ на
наемодателя. По делото не е представен протокол за предаването на вещта.
С нотариална покана от 30.07.2019 г., връчена на ответника по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК, наемодателят го поканил в 3-дневен срок от получаването
да заплати дължимата сума за периода на ползване на автомобила съгласно
приложена към поканата фактура от 13.06.2019 г., дължимия гаранционен
депозит в размер на 1 500 лв., както и платена от наемодателя глоба в размер
на 35 лв. Поканил го в същия срок да получи обратно автомобила, като
заявил, че в случай на неизпълнение ще счита договора за наем от 11.04.2019
г. за прекратен (развален) поради виновно неизпълнение от страна на
наемателя.
От правна страна: По делото се установи, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договора за наем на
автомобил. Поради това за периода 15.04.2019 г. – 15.05.2019 г., в който няма
спор, че автомобилът е ползван от наемателя, последният дължи уговорената
4
месечна наемна цена в размер на 1 800 лв. с вкл. ДДС. Ирелевантно за
дължимостта на тази сума е, че фактура е била издадена от наемодателя едва
на 13.06.2019 г. Противно на поддържаното в жалбата, по делото няма
каквито и да било данни договорът за наем да е бил развален от наемателя, а
и развалянето на договори за продължително и за периодично изпълнение
има действие занапред – чл. 87 ЗЗД. При доказателствена тежест за
ответника, същият не е доказал, а и не твърди плащане на наемната цена,
поради което предявеният иск с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е
основателен и правилно е уважен от районния съд.
Не е било спорно, че на 17.05.2019 г. наемателят е върнал наетата вещ
на наемодателя. По делото не се установява неизпълнение на съществени
задължения на наемодателя, които да са основание за разваляне на договора
от наемателя, а и при доказателствена тежест за ответника съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал да е отправил изявление
за разваляне на договора в изискваната от императивната разпоредба на чл. 87
ЗЗД писмена форма за действителност. Противно на поддържаното в жалбата,
не е било в тежест на ищеца да доказва защо наемателят е върнал наетата
вещ. Процесуалният представител на ответника е разполагал с възможността
да иска задължаване на ищеца по реда на чл. 190 ГПК да представи протокол,
съставен при връщане на вещта, което не е направено. Не може да се приеме
и че с връщане на вещта на 17.05.2019 г. договорът е бил прекратен по
взаимно съгласие, тъй като наличието на такова съгласие от страна на
наемодателя се опровергава от приетата нотариална покана, с която от
наемателя се претендира изпълнение на договорни задължения.
Същевременно с чл. VIII, т. 3 от договора страните са уговорили, че при
отказ от изпълнение на договора от страна на наемателя (т.е. при
прекратяване преди изтичане на срока, за който е сключен), същият дължи
неустойка в размер на две месечни вноски от 1 500 лв. без ДДС. Заявеното за
първи път с въззивната жалба възражение за прекомерност на неустойката е
преклудирано по силата на чл. 133 ГПК и не следва да се обсъжда.
Неустойката представлява предварително уговорено между страните
задължение на неизправната страна да заплати на изправната обезщетение за
вреди, без да е необходимо те да се доказват. С разпоредбата на чл. 92, ал. 1
ЗЗД, съгласно която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
5
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват, законодателят е уредил две от функциите на неустойката -
обезпечителна и обезщетителна. Не съществува спор в съдебната практика и
правната доктрина, че като форма на договорна отговорност неустойката има
и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона е
допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД, в очертаните от
законодателя нейни граници. Тази наказателна функция несъмнено намира
приложение тогава, когато размерът на неустойката е по-голям от размера на
претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в
съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави - морална
категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап.
Именно последните не допускат и използването на договорната неустойка
като средство за несправедливо обогатяване на кредитора, един от
корективите на което е предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД възможност за прогласяването й за нищожна.
Съгласно разясненията, дадени с т. 3 на Тълкувателно решение №
1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена от страните извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на
договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии като
естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, наличието
на други обезпечения на поетото задължение, вида на уговорената неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена
без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява.
В случая, предвид уговорения 12-месечен срок на договора не може да
се направи извод, че уговорената неустойка при отказ на наемателя от
договора в размер на две месечни наемни вноски без ДДС е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Поради
това въззивният съд намира, че искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
също е основателен. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
6
инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 400 лв. – депозит за назначения на ответника особен представител.
Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да
бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер
на 96 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20135873 от 10.06.2021 г., постановено
по гр.д. № 32302/2020 г. на Софийски районен съд, 140 състав.
ОСЪЖДА Й. СТ. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул.
„******* № 22, да заплати на „А.И.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78
ГПК сумата 400.00 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА Й. СТ. Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул.
„******* № 22, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на
основание чл. 77 ГПК сумата 96.00 лв. (деветдесет и шест лева),
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 280,
ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7