Р
Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 16.04.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-ГО „Д” въззивно отделение
в публичното заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ
МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. д. № 6908 по описа за 2020 г.,за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по чл.258-273 от ГПК.
С решение № 37886 от 11.02.2020 г. по гр.д. № 42111/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 60 състав С.И.към С.О., Булстат ******,
представляван от директора инж. В.Г., със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „******, е осъден да заплати
на М.А.Б., ЕГН **********,***, ж. к. „******,
по иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата в общ размер на 30 196,80
(тридесет хиляди сто деветдесет и шест лева и 80 ст.) лева, представляваща
обезщетение за причинените вреди от трудова злополука, претърпяна на 26.06.2015
г., от която сумата 196,80 лева - обезщетение за причинени имуществени вреди,
изразяващи се в направени разходи за лечение, и сумата 30 000 лева -
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба в съда - 26.06.2018 г. до окончателното
изплащане на дължимата сума, като е отхвърлил иска за разликата над
уважения размер от 30 196,80 лева до пълния предявен размер от 40 234,40 лева.
Със същото решение, на основание чл. 78. ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., С.И.към
С.О., е осъден да заплати на адв. П.П.К., вписан в Софийска адвокатска колегия
с личен № **********, с адрес гр. София, бул. „******, офис 3, дължимото за пред
СРС адвокатско възнаграждение в размер на 1 303,68 (хиляда триста и три лева и
68 ст.) лева съразмерно с уважената част от исковете, а на основание чл. 78,
ал. 3 и ал. 8 ГПК М.А.Б. е осъдена да заплати на С.И.към С.О. сумата 124,74
(сто двадесет и четири лева и 74 ст.) лева, представляваща направените по
делото разноски за депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение
съразмерно с отхвърлената част от исковете. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, С.И.към
С.О. е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд дължимата за
образуване на производството пред СРС държавна такса в размер на 1207,87
(хиляда двеста и седем лева и 87 ст.) лева съразмерно с уважената част от
исковете.
Недоволен
от постановеното решение, в ЧАСТТА, с която искът за неимуществени вреди в
размер на 30 000 лв. при квалификацията на чл.200, ал.1 от КТ са уважени,
е останал ответникът С.И.към С.О.. Релевират се доводи за незаконосъобразност на
решението на СРС в обжалваната му част, постановяването му в нарушение на
материалния закон. Излага съображения за необоснованост на решението, като се
навеждат оплаквания досежно приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне
справедливия размер на дължимото на ищцата обезщетение за претърпeните от нея
неимуществени вреди – определеното от съда обезщетение се явява завишено с
оглед критерия за справедливост, заложен в нормата на чл.52 от ЗЗД, както и
оплаквания досежно приложението на чл. 83, ал. 2 ЗЗД към отговорността на
ответника, тъй като пострадалата не била направила необходимото за ограничаване
или отстраняване на вредните последици от увреждането, касаещи Зудековата атрофия,
до което се стигнало поради бездействие от страна на ищцата и непровежане на
пеодходящо лечение и терапия. Искането към въззивната инстанция е да отмени
решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск, като определи
справедлив размер на обезщетение. Претендира разноски.
Ищецът
М.А.Б. оспорва жалбата на С.И.към С.О. в писмен отговор по реда на чл. 263, ал.
1 от ГПК по подробно изложени в същия доводи. Моли въззивната жалба да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение
потвърдено в обжалваната му осъдителна част. Претендира разноски.
По
делото е постъпила втора въззивна жалба и от ищцата М.А.Б.,
с която се обжалва решението в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният иск
за неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв. до 40 000 лв.
Излага съображения за необоснованост на решението досежно определения от СРС
размер на вредите – определеното от съда обезщетение се явява занижено с оглед
критерия за справедливост, заложен в нормата на чл.52 от ЗЗД. Искането към съда
е да отмени решението в обжалваната част и да уважи иска за неимуществени вреди
в пълния му предявен размер - с още 10 000 лева над присъдения размер от 30
000 лв. Претендира разноски.
Съдебното
решение в ЧАСТТА, с която искът с правно основание 200, ал.1 от КТ за обезщетение за
причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, е уважен
до размера от 194,80 лева, както и в ЧАСТТА, с която е отхвърлен като
неоснователен за разликата над сумата 196,80 лева до пълния предявен размер от
234,40 лева, като необжалвано от страните, е влязло в сила.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на
страните съобразно с разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК и чл.12 от ГПК, намери
от фактическа и правна страна следното:
СРС
е сезиран с искове с правно основание чл. 200, ал.1 от КТ и чл. 86 ЗЗД, както
следва: Ответникът да заплати на ищцата сумата в размер на 40 000 лева, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна
на 26.06.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба в съда - 26.06.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума,
както и сумата 234,40 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени
вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.06.2018 г. до окончателното
изплащане на дължимата сума.
Според
уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната
му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение
въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената от съда
проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи,
че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Въззивният съд
намира, че делото е решено на СРС е постановено при правилно изяснена
фактическа обстановка, съобразно представените от страните доказателства, като
на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС досежно описанието на
приетите по делото доказателства и установените с тях обстоятелства.
По съществото на
спора, в рамките на доводите, заявени с въззивните жалби, от които съдът е
ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК, настоящият съдебен
състав приема следното:
Предпоставка за ангажиране
отговорността на предприятието по чл. 200 КТ е наличие на трудово
правоотношение, а за да съществува такова дори когато се касае до сезонна
работа, е необходимо сключването на валиден трудов договор за определен срок
при условията на чл. 68 КТ. В случая, при съвкупната преценка на събраните по
делото писмени доказателства, се установява, че ищецът е работел по валидно
безсрочно трудово правоотношение /трудов
договор № РД-15СИ-1042/05.12.2005 г./ при ответника С.И.към С.О., по силата на което ищцата е
изпълнявала длъжността „старши инспектор“. С допълнително споразумение №
РД-15СИ-1417 от 21.10.2008 г. към трудовия договор № РД-15СИ-1042/05.12.2005 г.
ищцата била преназначена на длъжността „старши инспектор“ при ответника,
считано от 01.07.2008 г., а съгласно допълнително споразумение № РД-15СИ-578 от
24.04.2009 г. към трудовия договор ищцата е приела да премине на сумирано
изчисляване на работното време с работа по определен график, считано от
01.03.2009 г., като отчитането на положения труд следвало да се извършва на два
месеца. На 26.06.2015 г., около 18 ч., по време на обичайния път
на ищцата при връщане от работното й място до основното място на живеене, при
слизане от автобуса в ж.к. „Ботунец-1“, на автобусна спирка пред блок № 3,
ищцата М.Б. попаднала в дупка с десния си крак и го наранила. С декларация за
трудова злополука вх. № 639 от 08.07.2015 г. работодателят С.И.към С.О. е декларирал
злополуката, като с Разпореждане № 18253 от 09.07.2015 г. на длъжностно лице
при Териториално поделение на Национален осигурителен институт - София град
декларираната от работодателя злополука е приета за трудова злополука по чл.
55, ал. 2 КСО.
Установяването
на трудовата злополука и професионалната болест става по реда на специални,
административни по своя характер производства, уредени съответно с разпоредбите
на чл. 57-60 КСО и чл. 61-63 КСО, както и в подзаконови нормативни актове. След
влизане в сила на КСО професионалната болест може да се установи само по
административен ред и не може да бъде установявана в исковото производство по
чл. 200 КТ. Съобразно разпоредбата на чл. 63 от КСО признаването на
професионалния характер на заболяването е в компетенциите само на органите на
експертизата на работоспособността, и то по предвидения в Наредбата за реда за
съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на
професионалните болести, в сила от 06.V.2001 г., ред - с решение на ТЕЛК и НЕЛК/
чл. 13 от Наредбата/. Същото се отнася и за трудовата злополука - съобразно
разпоредбата на чл. 57, ал. 3 КСО редът за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки се определя с акт на МС.
Актът на МС е Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане
на трудовите злополуки. При спорове относно наличието на професионална болест
или трудова злополука като предпоставка за възникване на отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ съобразно уредбата на трудовата злополука по чл.
56-57 от Правилника за прилагането на Закона за пенсиите от 1958 г. (отм.)
наличието на трудова злополука, като предпоставка за отговорността по чл. 200 КТ, може да се установява на общо основание с писмени и гласни доказателства и
в осъдителното исково производство по чл. 200 КТ от пострадалия или неговите
наследници, като се докаже наличието на функционална връзка между увреждането и
изпълнението на трудовите задължения на пострадалия работник или служител. С
новата уредба на трудовата злополука и професионалната болест в чл. 55-67 КСО,
в сила от 01.01.2000 г., при споровете за обезщетения за вреди, настъпили при
действието на КСО, установяването на трудовата злополука и професионалната
болест става само по административен ред и е от изключителната компетентност на
съответните административни органи, поради което не може да се установявана в
исковото производство по чл. 200 КТ. Това са обуславящи отговорността на
работодателя въпроси. Следователно влезлият в сила индивидуален административен
акт обвързва съда, тъй като той е валиден, а страните в настоящото производство
са страни и в приключилото административно.
Въззивният състав приема да са налице
предпоставките на чл.200 КТ за възлагане на професионалния риск от уврежданията
на служителя върху работодателя, тъй като по делото е установено наличието
на трудово правоотношение между ищцата и ответника, и увреждания на служителя,
настъпили в резултат от трудова злополука. Отговорността по чл.200 от КТ е
обективна – вината не е предпоставка на задължението на работодателя за
обезвреда по чл.200 КТ, за възникването, на което е без значение кой е
причинител на увреждането и неговата вина. Имуществената отговорност на
работодателя за обезвреда при трудова злополука възниква независимо от
обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или
служител е виновен за увреждането - арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл
отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, гаранционно-обезпечителна.
Правният спор
между страните е сведен преди всичко досежно приложението на чл.52 от ЗЗД при
определяне справедливия размер на дължимото на ищцата обезщетение за
претърпeните от нея неимуществени вреди и налице ли е принос от страна на
ищцата за настъпването на Зудековата атрофия.
Безспорно
установено е по делото, че през процесния период между страните е съществувало
валидно трудово правоотношение, както и че на 26.06.2015 г., около 18 ч., по
време на обичайния път на ищцата при връщане от работното й място до основното
място на живеене, при слизане от автобуса в ж. к. „Ботунец-1“, на автобусна
спирка пред блок № 3 ищцата е попаднала в дупка с десния си крак, която
злополука е установена като трудова с Разпореждане № 18253 от 09.07.2015 г. на
длъжностно лице при Териториално поделение на Национален осигурителен институт
– София. От лист за преглед на пациент в Спешно отделение, съставен
непосредствено след инцидента - в 19:16 ч. същия ден, се установява, че ищцата
е постъпила в Център за спешна медицинска помощ с оток, болка и болезнени
движения в десния глезен, а след направена рентгенография, при която не била
установена фрактура, ищцата била освободена с назначена криотерапия за 36 часа
и медикаменти за 4 дни. Видно от амбулаторен лист № 000694 от 30.06.2015 г. се
установява, че на 30.06.2015 г. в 09.00 часа ищцата е извършила консултация с
лекар - специалист по ортопедия и травматология с основна диагноза навяхване и
разтягане на ставните връзки на десния глезен като при прегледа лекарят е
установил, че дясната глезенна става е отточна и болезнена, а движенията са
ограничени и болезнени. Извършена е нова рентгенова снимка, на която отново не е
установена фрактура, а на ищцата била назначена терапия с компреси, аналгин
таблетки при болки и покой. Видно от амбулаторен лист № 000763 от 15.07.2015 г.
на посочената дата ищцата отново потърсила консултация с лекар - специалист по
ортопедия и травматология, като при прегледа било установено, че дясната
глезенна става продължава да е отточна и болезнена, а движенията - болезнени и
ограничени. При направената отново рентгенография било установено счупване
на талуса. На ищцата била поставена гипсова имобилизация, била назначена
медикаментозна терапия и покой. На 14.08.2015 г. бил свален гипсът от крака на
ищцата, като лекарят - ортопед констатирал, че глезенната става още е отточна и
болезнена, а при извършеното рентгеново изследване била установена изразена
остеопороза и на ищцата била назначена терапия с мазила и медикаменти.
От приетото по
делото като неоспорено заключение на съдебно-медицинска
експертиза, което настоящият състав приема като обективно и професионално
изготвено и същото е съобразено с всички представени по делото медицински
документи, се установява, че е възможно първоначално при първата рентгенова
снимка да не се види счупването на талуса. Затова се направени контролни
прегледи и снимки. Вещото лице е отговорило, че при счупване на талуса и
нормално протичане на лечебния процес срокът за възстановяване е около 7-8
месеца, като лечението е поставяне на гипсова имобилизация за 45 - -60 дни,
ненатоварване на крайника и придвижване с помощни средства - патерици. В
конкретния случай не се е налагало постелен режим. Поставените на ищцата
диагнози - остеохондроза, спондилоартроза и спондилоза на лумбалния сегмент, на
таза - начална двустранна коксартроза и артрозни промени в двете сакроилиачни
стави и двете коленни стави, според вещото лице, най-вероятно се дължали на
възрастово обусловени дегенеративни промени. Резултат от счупването на
талуса били вторичните артрозни промени на талокруралната и талокалканеалната
става. Промяната на походката, свързана с ненатоварването на десния долен
крайник, можело да доведе до обостряне на оплакванията от болки в кръста,
таза и коленните стави. При разпита в о.с.з. вещото лице е потвърдило, че счупването
на талуса е в същата зона, в която се намират и първоначално констатираните
увреждания и тази травма би могла да се получи в резултат на процесния инцидент.
Вещото лице е пояснило още, че първоначално назначеното лечение на ищцата -
криотерапия и покой, било правилно, независимо че не било видяно счупването. И
при счупване се провеждала тази криотерапия, за да може да спадне отокът и да
се сложи гипсовата имобилизация. Обездвижването при този вид травми било между
45 и 60 дни, като при ищцата гипсът бил свален на 50-тия ден след травмата. При
направената контролна рентгенова снимка било установено зараснало счупване на
костта и наличие на остеопороза. Според вещото лице тези остеопорозни
изменения не били в резултат от закъсняване на гипсовата имобилизация, а на
самото обездвижване. По делото нямало данни ищцата да не е спазвала
назначеното й лечение. Винаги при обездвижване се наблюдавали хипотрофия на
тъканите и т. нар. инактивитетна остеопороза. От представената по делото
медицинска документация вещото лице установило, че резултатите от направено на
ищцата изследване на костната плътност - остеодензитометрия били добри, всичко
било нормално. При М.Б. имало само остеопороза на ходилото в резултат на
обездвижването. Зудековата атрофия била усложнение, което променяло хода
на лечението, като го забавяло за неопределен период от време. Приложеното на
ищцата лечение било адекватно. При нормално протичане на лечебния процес се
прилагало постепенно повишаване на натоварването на болния крак. Но при появата
на Зудековата атрофия първо трябвало да се изчака достигането на нормална
костна плътност и след това можело да се започне възстановяване на стави,
сухожилия и мускули. Докато не се възстанови костта, не можело да се започне натоварване.
Вещото лице потвърждава, че съществува лечение на Зудековата атрофия, но не се
ангажира с посочването на срок на пълно възстановяване, тъй като това зависело
от много фактори - организъм, начин на кръвоснабдяване, допълнителни
заболявания, хормонален статус.
С
оглед гореизложеното, и въз основа на приетото заключение на СМЕ, което
съответства на приетата по делото медицинска документация, настоящият съдебен
състав намира, че са доказни по несъмнен начин възникването на трудовата
злополука, причиненото на ищцата увреждане, както и наличието на пряка
причинно-следствена връзка на увреждането със злополуката.
Относно приложението
на чл.52 от ЗЗД при определяне справедливия размер на дължимото на ищцата
обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, настоящият съдебен
състав приема следното:
Обезщетението
за неимуществени вреди е заместващо, а не компенсаторно и законодателят е
предвидил в чл. 52 ЗЗД правната възможност съдът по справедливост да определи
заместващата парична престация, която работодателят дължи на работника като
обезщетение за изживените болки и страдания, които са закономерна последица от
уврежданията, настъпили при трудова злополука. При обсъждане размера на
паричното обезщетение съдът следва да прецени естеството и интензивността на
отрицателните изживявания на пострадалия, както и възрастта на увреденото лице,
ръководейки се от обществения критерий за справедливост към момента на
възникването на правото на обезщетение. За да определи този размер съдът
съобрази вида на травмата, обстоятелствата, свързани с преживяванията на
пострадалия ищец при настъпване на злополуката и в процеса на възстановяването
му, продължителността на възстановителния процес както и възможните бъдещи
последици, усложнения и неудобства, съпътстващи увреждането.
При
съобразяване на горните критерии съдът се доверява на заключението на приетата
по делото СМЕ, което беше обсъдено
по-горе, както и на събраните в тази насока гласни доказателства.
От показанията
на свидетеля А.К.се установява, че от 26.06.2015 г. - датата на злополуката
до 15.07.2015 г., когато било констатирано счупването на глезена и кракът на
ищцата бил гипсиран, пострадалата била на легло, не можела да става и да се
придвижва самостоятелно. През този период грижите за М.Б. и за домакинството
поела изцяло свидетелката К.. Въпреки приложеното лечение, отокът на глезена не
спадал, а обезболяващите не помагали за силните болки, които изпитвала ищцата
след травмата. Свидетелката установява, че майка й се променила след
злополуката, като преди това ищцата била човек с много социални контакти -
спортувала, шофирала, ходила на лов и се занимавала със земеделие, а след
инцидента, за кратък период от време, тя станала асоциална, тъй като не можела
да поддържа никакви контакти, освен по телефона или с хора, които идвали у дома
й да я виждат.
Показанията на свидетеля Н.Д.потвърждават тези на св. А.К.и по-конкретно
настъпилата у ищцата след инцидента промяна.
Същият е заявил пред първоинстанционния съд, че в резултат на преживяното
и на болките, които изпитвала, ищцата рухнала. В началото същата не можела да
се движи сама, като свидетелят помагал на дъщеря й да я свалят по стълбите на
блока, където живеела, след което с неговия автомобил я водели на лекар.
Постепенно започнала да се движи с патерици, след това само с една, но според
свидетеля Д.и към настоящия момент пострадалата не се е възстановила напълно от
травмата.
Свидетелката Т.М.също потвърждава настъпилата у ищцата негативна промяна, че същата често
се оплаквала от силни болки в крака, от неудобството да се придвижва трудно
сама, често плачела. Според свидетелката, известно време след инцидента ищцата
се оплаквала от сърцебиене и задушаване, от изтръпване на ръцете, каквито
оплаквания нямала преди това.
Показанията на тези свидетели са обективни,
последователни и безпротиворечиви като по един безспорен начин пресъздават
развилата се по делото фактическа обстановка. Същите, преценени в тяхната
съвкупност и съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК с оглед на родствената
връзка на св. К. с ищцата – нейна дъщеря, и близките отношения на св. Д.и М. с
ищцата, не дават основание за разколебаване на тяхната достоверност, още повече
че същите импонират и на събраните по делото писмени доказателства и на
приетото по делото заключение по СМЕ. Предвид изложеното съдът кредитира същите
и правилно първостепенният съд е формирал изводите си въз основа на тях.
Свидетелските показания на тази група
свидетели – К., Д.и М., по никакъв начин не се опровергават от показанията на
другия свидетел - И.С., както правилно е приел и първостепенният съд.
Последният е заявил пред съда, че през процесния период е бил началник на район
„Панчарево“, като ищцата била негова подчинена. Свидетелят заявява, че през
първите два дни от връщането й на работа след продължителния отпуск за временна
неработоспособност ищцата се придвижвала с две патерици. През следващите дни
свидетелят С.виждал Б. да ходи и без патерици, като дори излизала с колеги и
служебния автомобил на терен. Правилно първоинстанционният съд е обърнал
внимание в мотивите си, че тези думи на свидетеля по никакъв начин не
противоречат на другата група свидетелски показания, тъй като нито от
показанията на другите трима свидетели, нито от писмените доказателства се
установява след изтичане на отпуска за временна неработоспособност ищцата да не
е можела да се движи самостоятелно или без патерици, а единствено има данни за
промяна в походката, за изпитване на болки в областта на фрактурата, но не и за
невъзможност за придвижване. Отделно от това показанията на св. С.в частта, в
която същият посочва, че според него ищцата е симулирала през първите два дена
на работа, са само предположения и догадки и не установяват обективни факти,
които свидетелят да е възприел, а и показанията на този сведетел в тази им част
следва да бъдат ценени и с оглед обстоятелството, че същият и понастоящем
работи при ответника и в тази връзка е налице индиция за заинтересоваността на
този свидетел да изложи благоприятни за ответника факти, с оглед на трудовата
му ангажраност при ответника, а и с оглед на влошените отношения между ищцата и
ответника във връзка с последвалото дисциплинарно уволнение на служителката. В
останалата част показанията на свидетеля И.С., както и първоинстанционният съд
е приел, са обективни, логични и кореспондиращи с останалия доказателствен
материал.
Всичко
изложено дотук води до извода, че увреждането на здравето, което е получила ищцат
в резултат на трудовата злополука е свързано със значителни физически и
психически страдания и болки, които същата е търпяла и търпи ежедневно, които
продължават и в момента, и няма да преминат още дълго време. Лечебният
процес /срокът за възстановяване/ при счупване на талус, според вещото лице,
трае около 7-8 месеца. Лечението в
конкретния случай е било поставяне на гипсова имобилизация, която е свалена на
50-ия ден, ненатоварване на крайника и придвижване с помощни средства -
патерици. При направената контролна рентгенова снимка било установено зараснало
счупване на костта и наличие на остеопороза, която била вследствие на самото
обездвижване от гипсовата имобилизация. Зудековата атрофия била
усложнение, което променяло хода на лечението, като го забавяло за неопределен
период от време. При нормално протичане на лечебния процес се прилагало
постепенно повишаване на натоварването на болния крак. Но при появата на
Зудековата атрофия първо трябвало да се изчака достигането на нормална костна
плътност и след това можело да се започне възстановяване на стави, сухожилия и
мускули. Докато не се възстанови костта, не можело да се започне натоварване.
Вещото лице потвърждава, че съществува лечение на Зудековата атрофия, но не се
ангажира с посочването на срок на пълно възстановяване, тъй като това зависело
от много фактори - организъм, начин на кръвоснабдяване, допълнителни
заболявания, хормонален статус. Т.е. пълното възстановяване на увредата на
ищцата не може да бъде прогнозирано във времево отношение. Съдът зачита и
обстоятелството, че в процеса на възстановяване, у дома, ищцата е изпитвала
интензивни болки. Първоначално е била напълно обездвижена, на легло, като
впоследствие придвижването й е било изключително трудно за дълъг период от
време. Съдът съобразява и невъзможността през този период от време ищцата да се
обслужва сама, като същата се е нуждаела от непрестанно съдействие и помощ от
близки и семейството й, ползвала е помощта им, както в ежедневието, така и за
посещаване на лекарски прегледи, включително и пред ТЕЛК и НЕЛК. Освен това
обаче, не може да се прогнозира кога ще оздравее причинената на ищцата
остеопораза вследствие гипсовата имобилизация на крака.
Освен несгодите при обслужването си, за
което ищцата е била изцяло зависима от помощта на близки хора, същата е търпяла
и ограничеия в социалните й дейности и контакти, което се установява от
показанията на разпитаната по делото св. К.. Ищцата е преустановила обичайните
си дейности, което се е отразило изключително неблагоприятно върху
емоционалното й състояние. Следва да се обърне внимание, че преди инцидента
ищцта е водила изключително активен и разнообразен начин на живот – поддържала
е много социални контакти, спортувала е, шофирала е, ходила е на лов и се е
занимавала със земеделие, които дейности са поддържали освен доброто й
физическо състояние, но още и емоционалното й такова, което, както се
установява от разпита на свидетелите – К., Д.и М., е рухнало вследствие причинините й болки и страдания от инцидента
и вследствие възникналите за ищцата в тази връзка ограничения и трудности в
извършването на обичайните й дейности. Установи се, че освен физическите болки
ищцата е претърпяла и сериозно посттравматично стресово разстройство - чувствала
се е непълноценна, унила и потисната. Последните обстоятелства се установяват
от събраните по делото гласни доказателствени средства.
Получените при трудовата злополука
увреждания са се отразили негативно на ищцата и в професионален аспект. Същата
е ползвала общо 540 дни отпуск за временна неработоспособност за периода от
26.06.2015 г. до 16.12.2016 г., което се установява от представените по делото
болнични листа. Видно от приетите по делото експертни решения на ТЕЛК и НЕЛК е,
че ищцата е била освидетелствана като временна неработоспособна вследствие на
причинените от трудовата злополука увреждания - счупване на стъпалото без
счупване на глезена, състояние след фрактура на десен талус, вторична Зудекова
атрофия, до 17.10.2016 г., включително. С Експертно решение № 0323 от заседание
№ 020 от 31.01.2017 г. на ТЕЛК за общи заболявания към V МБАЛ - София освен
продължаване на временната неработоспособност на ищцата до 16.12.2016 г.,
включително, била определена 20 % трайно намалена работоспособност за срок от
една година до 01.01.2018 г. и било дадено предписание ЛКК да трудоустрои
ищцата на работа без тежък физически труд и продължително ходене, като с
Експертно решение № 0838 от заседание № 130 от 06.10.2017 г. на специализиран
състав на НЕЛК по ортопедични болести обжалваното решение на ТЕЛК било отменено
по отношение на срока на инвалидността, като било определен 3-годишен такъв до
01.01.2020 г., както и по отношение на причината за инвалидността - трудова
злополука. В изпълнение на
дадените в решението на НЕЛК предписания бил издаден болничен лист №
Е20178530815 от 08.03.2017 г. за трудоустрояване на ищцата за 180 календарни
дни от 17.12.2016 г. до 14.06.2017 г. Със Заповед № ССИ17-РД15-243 от
16.03.2017 г. на директора на С.И.М.Б. била трудоустроена на длъжност „старши
инспектор" с работно място „Панчарево" в С.И.за периода от 17.03.2017
г. до 14.06.2017 г. Впоследствие ищцата била дисциплинарно уволнена, което се
установява от представената за това заповед.
При определяне размера на обезщетението
съдът отчита още: възрастта на ищцата /54 г. към датата на злополуката/, при
която възстановяването е по-бавно, по-трудно и по-болезнено, което се
установява от представените по делото медицински документи, вкл. и от
амбулаторните листове; периода на временна неработоспособност (максималния
18-месечен); обстоятелството, че и понастоящем
възстановяването на ищцата все още не е приключило; наличието на остатъчен ортопедичен функционален дефицит на дясната
глезенна става; определения процент трайно намалена работоспособност за
срок от три години (20 %); икономическите условия в страната, стандарта на
живот в държавата, като съобрази още, че размерът на минималната работна
заплата за страната към датата на трудовата злополука - 360 лева.
Настоящият съдебен състав намира за
неоснователно възражението на ищцата във въззивтата жалба, че неправилно
първоинстанционният съд е приел за недоказана причинно-следствената връзка
между злополуката и диагностицирания
през м. юли 2017 г. тревожно-депресивен синдром у ищцата. Действително по делото
няма данни същият да се намира в причинно-следствена връзка с процесното
травматично увреждане. Както и първоинстанционният съд е отбелязал в мотивите
на решението си, не се установява какво е предизвикало посоченото заболяване,
какво лечение е било назначено и какви резултати е дало същото. Въпреки това
настоящият състав обръща внимание, че независимо че не се установява
причинно-следствена връзка между злополуката и тревожно-депресивния синдром у
ищцата, съдът при определяне справедливия размер на обезщетението не е взел
предвид и отчел абсолютно всички преживени от ищцата болки, страдания и
неблагоприятни психически отражения, причинени й вследствие на злополуката,
които са установени по делото чрез показанията на разпитаните свидетели,
представените медицински документи и от заключението на вещото лице по СМЕ
поради което е определил обезщетение за неимуществени вреди в намален размер.
Въз
основа на изложеното, настоящият въззивен състав приема, че размерът на обезщетението за
неимуществените вреди, претърпени от ищцата, в конкретния случай е занижен и не
е съобразен с правилата на чл.52 ЗЗД – с оглед принципа за справедливост,
и в недостатъчна
степен отговаря на претърпените от нея неимуществени вреди. Предвид всички установени по делото обстоятелства, настоящият въззивен състав
намира за справедливо обезщетение от 40 000 (четиридесет хиляди) лв., което би
репарирало процесните неимуществени вреди, търпени от ищцата (доколкото те
изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение),
което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до нейното
неоснователно обогатяване. Този размер на обезщетението съответства на
характера и степента на търпените болки и страдания. В тази връзка доводът на жалбоподателя-ответник за несправедливо
завишаване на размера на обезщетенията е неоснователен като при определяне на
размера на обезщетението първостепенният съд е обсъдил всички обстоятелства от
значение за неимуществените вреди и в този смисъл въззивна жалба на ответника
се явява неоснователна.
От друга страна, правилен е и изводът
на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението на ответника за приложение
на чл. 83, ал. 2 ЗЗД към отговорността на ответника, тъй като пострадалата не
била направила необходимото за ограничаване или отстраняване на вредните
последици от увреждането. От заключението на съдебно-медицинската експертиза и
от разясненията на вещото лице, направени в о.сз. се установява, че назначеното
лечение на ищцата е било адекватно и същата не се е отклонявала от него по
какъвто и да било начин. В тази връзка, неоснователно е и възражението на
въззивника ответник, че до Зудековата атрофия се е стигнало поради бездействие
от страна на ищцата и непровежане на пеодходящо лечение и терапия.
Досежно приложението на чл.201, ал.2 от КТ, настоящият
съдебен състав намира, че правилно и обосновано първоинстанционният съд е
приел, че от ответника не е проведено главно и пълно доказване на твърдението
му за съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат, което да
обуславя намаляване или изключване на отговорността на ответника - работодател.
За да бъде изключена или намалена отговорността на работодателя за обезвреда на
щетите от трудовата злополука, нормата на чл.201, ал.2 от КТ изисква работникът
да е допринесъл за настъпването й с поведение /действия или бездействия/
реализирано при груба небрежност. Грубата небрежност е налице в случая
когато пострадалият работник е предвиждал настъпването на неблагоприятния
резултат, но се е надявал, че той няма да настъпил или че ще бъде предотвратен.
Както приема и константната съдебна практика грубата небрежност представлява
тежко нарушаване на дължимата грижа, при положение че пострадалият е могъл да я
съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в
същата обстановка не би могъл да го допусне /Решение № 79 от 27.02.2012 г. по
гр. д. № 673/2011 г., Г. К„ IV Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК/. Отнесена към правилото на чл.201,ал.2 от КТ грубата небрежност означава
реализиране на определено поведение /действие или бездействие/ от работника в
нарушение на установените от работодателя правила за безопасност на труда, при
което работникът е предвиждал възможността от настъпване на вредоносен
резултат, но се е надявал той да не настъпи или да предотврати същия,
разчитайки на притежаваните знания и умения. С постановеното по реда на чл.290
от ГПК Решение № 719/ 10.11.2009 г. по гр.д.№ 2898/2008г. на I ГО на ВКС е
прието, че не всяко нарушение на правилата за безопасността на труда мотивира
приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, а само субективното отношение на
пострадалия, довело до осъществяването на грубата небрежност от негова страна
като елемент от неговото виновно действие, като вината не се предполага, а
следва да бъде установена. Доказателствената тежест за установяване
проявлението на грубата небрежност е на страната на работодателя. В конкретния
случай съдът приема, че по делото не е проведено пълно и главно доказване от
страна на ответника - работодател, че ищцата при слизане от автобуса е действала
с груба небрежност. Както и първоинстанционният съд е приел в мотивите си,
твърдените от ответника действия, с които ищцата била допринесла за
настъпването на вредоносния резултат, се изразявали в това, че не видяла
дупката на пътното платно и стъпила в нея. Тези действия на работника или
служителя не представляват груба небрежност, тъй като не е налице поведение,
при което той не полага елементапно старание и внимание и пренебрегва основни
правила за безопасност. Още повече че е съвсем оправдано ищцата да не допуска
на пътното платно да има дупка, което обстоятелство да се очаква същата да
съобрази при слизането си от автобуса. Не е установено по делото на същата да й
е било известно, че на това място има неравност на пътното платно или
последната по някакъв начин е била сигнализирана и въпреки това ищцата е
попаднала в нея. Поведението на
ищцата при слизане от автобуса е напълно оправдано и съобразено с обичайното
поведение на човек, слизащ от пътно превозно средство, и неоглеждането на
пътното платно непосредствено пред врата на автобуса при слизане не
представлява груба небрежност. Правилно първоинстанционният съд е отбелязал, че
за да бъде правно укоримо поведението на пострадалия, същото трябва да е лишено
от елементарно старание и внимание и да е в нарушение на основни правила за
безопасност. Доказателства
обаче, в тази насока не са ангажирани от ответника, поради което по делото не
се установява фактическият състав на чл. 201, ал. 2 КТ и не е налице
съпричиняване при настъпването на трудовата злополука от работника при груба
небрежност, поради което и първоинстанционният съд правилно не е уважил
възражението на ответника основано на нормата на чл.201, ал.2 от КТ.
В
упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да
отмени решението в ЧАСТТА, в която съдът е отхвърлил иска за разликата над
уважения размер от 30 000 лева до пълния предявен размер от 40 000 лева
неимуществени вреди и да осъди ответника да заплати на ищцата още сумата от 10
000 лева, като обезщетение за причинените й вследствие на трудовата злополука
неимуществени вреди.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на въззивницата-ищца следва да й бъдат присъдени
сторените по делото разноски. В конкретния случай процесуалният представител на
ищцата е направил искане за присъждане в негова полза на дължимото за
настоящото производство адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. По отношение на
размера на дължимото на процесуалния представител на ищцата-въззивница
възнаграждение следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 38. ал. 2
ЗАдв., която препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения и по-конкретно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от
Наредбата като изчислен по този начин и минималният размер на дължимото
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие
на ищцата в настоящото производство възлиза на 1730 (хиляда седемстотин и
тридесет лева) лева, съобразно уважената част от въззивната жалба на ищцата и
отхвърлената част от въззивната жалба на ответника, които на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът С.И.към С.О. следва да бъде
осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата - адв. П.К.. Същият
следва да бъде осъден да заплати на адв. П.К. в цялост и дължимото за
представителството на ищцата пред СРС адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.
2 ЗАдв. в размер на 1735,90 (хиляда седемстотин тридесет и пет лева и 90 ст.)
лева.
С оглед изхода на делото и на основание
чл. 78, ал.6 от ГПК С.И.към С.О. следва да бъде осъден да заплати по сметка на
СРС допълнително държавна в размер на 400 /четиристотин/ лева.
Водим от
горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 37886 от 11.02.2020 г. по
гр.д. № 42111/2018 г. по описа на СРС, ГО, 60 състав в ЧАСТТА, в която искът за
неимуществени вреди при квалификацията на чл.200, ал.1 от КТ е отхвърлен за
разликата над 30 000 лв. до 40 000 лв., включително и в частта за разноските, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С.И.към С.О.,
Булстат ******, представляван от директора инж. В.Г., със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „******, да заплати на М.А.Б., ЕГН **********,***, ж.
к. „******, по иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, д о п ъ л н и т е л н
о сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди от трудова злополука, претърпяна на 26.06.2015 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 26.06.2018 г. до
окончателното изплащане на дължимата сума.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 37886
от 11.02.2020 г. по гр.д. № 42111/2018 г. по описа на СРС, ГО, 60 състав в
останалата му част, като правилно – законосъобразно и обосновано.
ОСЪЖДА С.И.към С.О., Булстат ******, представляван от директора инж. В.Г., със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „******, на основание чл. 78. ал.
1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, да заплати на адв. П.П.К., вписан в Софийска
адвокатска колегия с личен № **********, с адрес гр. София, бул. „******, офис
3, дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение в размер на 1730
(хиляда седемстотин и тридесет лева) лева, съобразно уважената част от
въззивната жалба на ищцата и отхвърлената част от въззивната жалба на
ответника, както и в цялост дължимото за представителството на ищцата пред СРС
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 1735,90 (хиляда
седемстотин тридесет и пет лева и 90 ст.) лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, С.И.към С.О., Булстат ******,
представляван от директора инж. В.Г., със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „******, да заплати по сметка на Софийски районен съд, допълнително,
освен присъдената от СРС д.т. в размер на 1207,87 лева, още държавна такса в
размер на 400 (четиристотин) лева съразмерно с уважената част от исковете.
Съдебното
решение в ЧАСТТА, с която искът с правно основание 200, ал.1 от КТ за
обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи
за лечение, е уважен до размера от 194,80 лева, както и в ЧАСТТА, с която е
отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата 196,80 лева до пълния
предявен размер от 234,40 лева, като необжалвано от страните, е влязло в сила.
Решението може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните
при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.