Решение по адм. дело №1489/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 268 ДОПК.

Образувано е по жалба на А. В. Х., [ЕГН], с адрес: - [населено място], [улица], ет.10, ап.48, срещу Решение № 139/10.06.2025 г. на директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите /ТД на НАП/ Пловдив.

Изложени са съображения за незаконосъобразност на акта, издаден при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. С решението е оставена без уважение жалбата на лицето срещу Разпореждане с изх. № [рег. номер]-137-0003232/21.05.2025 г. от публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, дирекция „Събиране“, по изпълнително дело /изп. д./ № *********/2018 г. с искане за прекратяване на задължения, за които е настъпила погасителната давност. Позовава се на разпоредбата на чл.171 от ДОПК. Основополагащи били моментът и начинът, по който са налагани обезпечителните мерки /ОМ/ - запор на банковите сметки, тъй като не бил уведомен за тях и налагането им, не е получавал съобщения за предприемане на принудителни действия. Същите не следвало да се приемат като основания за спиране и/или прекъсване на давността съгласно разпоредбите на ДОПК. Моли решението да бъде отменено, като бъде отписано от данъчно-осигурителната сметка на лице задължението по РА № Р-16001618003168-091-001/19.12.2018 г.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не изпраща представител.

Ответникът - директор на ТД на НАП Пловдив, редовно уведомен, чрез процесуалния си представител юриск. Д., оспорва жалбата, по доводи, изложени в представеното становище. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение при евентуална прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Административен съд – Пловдив, след като се запозна с твърденията на страните и приложените по делото писмени доказателства, установи следното от фактическа страна:

На 07.01.2025 г. от А. В. Х. е депозирана молба/възражение вх. № [рег. номер]-000-0003465 (същата липсва по административната преписка) с искане за погасяване на задължения по давност на публични задължения по изп. д № *********/2018 г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, в общ размер 20 366.27 лв. за данък върху доходите на ФЛ – свободни професии, граждански договори и др., ДОО, ЗО и УПФ по РА № 16001618003168-091-001/19.12.2018 г., влязъл в сила на 19.12.2019 г. и глоба по фиш № GT2918258/05.04.2024 г. на ГД „Национална полиция“ – ОД на МВР – Пловдив.

С Разпореждане с изх. № [рег. номер]-137-0003232/21.05.2025 г. публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив, е разгледал задълженията на физическото лице, като е посочил образуваното изпълнително дело по описа на ТД на НАП Пловдив. Като е изложил нормативната уредба, регулираща този вид финансови отношение (чл.171 от ДОПК/ публичният изпълнител е посочил, че с оглед обезпечаване на посочените публични задължения са издадени следните постановления за налагане на обезпечителни мерки:

• С ПНПОМ изх. № [рег. номер]-023-0002553/12.07.2018 г., на основание

чл.121 ал.1 от ДОПК, е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, вкл. и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление;

• С ПНПОМ изх. № [рег. номер]-139-0000027/10.01.2019 г., на основание

чл.121 ал.6 от ДОПК във връзка с чл.195 от кодекса, е продължило действието на наложените предварителни обезпечителни мерки по Постановление изх. № [рег. номер]-023-0002553/12.07.2018 г., с което са наложени следните обезпечителни мерки:- запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, вкл. и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление

В разпореждането се посочва, че една част от общото задължение по процесния РА представлява лихви, които се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното задължение, съгласно чл.171 ал.1 и ал.2 от ДОПК и предвид факта, че няма данни задължението да е било отсрочено или разсрочено, вземанията не са предявени в производство по несъстоятелност, няма образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение, изпълнението за е спирано по искане на длъжника или да е подадена жалба за разрешаване на спора по глава шестнадесета, раздел IIот ДОПК, както и, че в предвидения от законодателя [възраст] давностен срок са предприети действия по спиране и прекъсване на давността, поради което същите не подлежат на погасяване по давност.

За процесния фиш от 05.04.2024 г., издаден от ОД на МВР – Пловдив, не е изтекъл предвиденият давностен срок.

Изложените са и мотиви защо не са налице условията за погасяване и на задължения за данък върху доходите на ФЛ, а именно – публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 01 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължения, освен, ако в закона е предвиден по-кратък срок, (чл.171 ал.1 и ал.2 от ДОПК), а с изтичането на 10-години публичните задължения се погасяват, независимо от спирането или прекъсването на давността. Така, според публичния изпълнител, давността за задълженията по ДДФЛ е прекъсната с издаването на РА от 19.12.2018 г., а с наложените обезпечителни мерки е спряна, на основание чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК и към настоящия момент, по отношение на тях, не е изтекла и абсолютната десетгодишна давност по чл.171 ал.2 от кодекса.

На основание чл.266 ал.1 от ДОПК, публичният изпълнител е отказал да прекрати поради изтекла погасителна давност задълженията по РА от 19.12.2018 г. и по фиш от 05.04.2024 г.

Всички задължения са описани в табличен вид в разпореждането от 25.01.2025 г.

Този акт е получен от Х. на 22.05.2025 г. по електронен път и е обжалван пред директора на ТД на НАП - Пловдив.

С Решение № 139/10.06.2025 г. горестоящия в йерархията орган е оставил без уважение жалбата на лицето. В решението са описани всички постановления за наложени обезпечителни мерки за периода 2018 -2019 г. и е анализиран институтът на давността /чл.171 ал.1 и ал.2 от ДОПК/, като се съобразява разликата в спирането и прекъсването й /чл.172 от ДОПК/.

Анализирана е приложимата правна уредба относно осигурителните вноски /Фонд ДОО, НЗОК/, като се посочва, че за вноските, дължими за 2014 г., стават изискуеми през 2015 г., т.е. срокът по чл.171 ал.1 от ДОПК започва да тече на 01.01.2016 г. и изтича на 01.01.2021 г., ако в този срок не са предприети действия, които по смисъла на закона са довели до спиране или прекъсване на давността. В случая в петгодишния давностен период е предприето първото надлежно действие по отношение спиране изтичането на давността по чл.172 ал.1 от ДОПК – на 14.06.2018 г. на лицето е връчена Заповед за възлагане на ревизия № Р-16001618003168-020-001/01.06.2018 г., с което, на основание чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК давността за горепосочените задължения е спряна до издаване на акта, но не повече от една година.

Посочено е също така, че с ПНПОМ изх. № [рег. номер]-023-0000273/25.01.2018 г. за обезпечаване на задължения в предполагаем размер към 06.01.2018 г., възлизащ на 5 696.75 лв., на основание чл.121 ал.1 от ДОПК е наложен запор на банкови сметки. Изпратено е запорно съобщение изх. № [рег. номер]-003-0010129/25.01.2018 г. до „Обединена българска банка“ АД, получено на 02.02.2018 г., като от тази дата, на основание чл.171 ал.1 т.5 от ДОПК, давността е спряна. Въз основа на това е формиран и извод, че по отношение на осигурителните вноски, дължими за 2014 г.не е изтекла [възраст] давност.

В решението, каза се по-горе, са описани и останалите ПНОМ, както и е посочено, че процесните задължения са установени с РА № Р-16001618003168-091-001/19.12.2018 г., който е връчен на лицето на 27.12.2018 г., видно от разписката за връчване към РА, а съгласно разпоредбата на чл.172 ал.2 от ДОПК, с издаването на РА давността е прекъснат и от този момент започва да тече нова петгодишна давност. Посочено е и, че са предприети същински изпълнителни действия, които прекъсват давността на основание чл.172 ал.2 от кодекса – различни разпореждания и запорни съобщения, подробно описани в решението. Изложени са и мотиви, че абсолютната погасителна давност започва да тече от 01.01.2016 г. , поради което към настоящия момент не е изтекла нито 5-годишщната, нито [възраст] давност.

В решението са изложени и подробни мотиви относно погасителната давност и по фиш № GT2918258/05.04.2024 г. на ОД на МВР – Пловдив, като в този смисъл е отбелязано, че вземанията за глоби са публични държавни вземания по смисъла на чл.162 от ДОПК, поради това те се подчиняват на общия режим на погасителната давност, предвидени в съответния кодекс, с изключение на случаите, при които със закон е предвиден по-кратък срок, който е ЗАНН и този закон се явява специален. Като е анализирал текста на чл.82 ал.1 б.“а“ от ЗАНН и е отчел моментът на влизане в сила на фиш № GT2918258/05.04.2024 г., решаващият орган е преценил, че към момента на разпореждането давността относно наложената глоба не е изтекла.

Решението е връчено на Х. на 30.06.2025 г. по електронен път, а жалбата до настоящата инстанция е подадена чрез административния орган до настоящата инстанция на 04.07.2025 г.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи:

Жалбата е допустима, подадена в срока по чл.268 ал.1 от ДОПК от лице с правен интерес срещу индивидуален административен акт, който го засяга неблагоприятно и подлежи на оспорване.

Разгледана по същество, е ОСНОВАТЕЛНА.

Решението е издадено от компетентен орган по чл.267 ал.2 т.5 от ДОПК, в установената писмена форма и при спазване на процесуалните правила. Не се допуснати съществени процесуални нарушения, ограничаващи правото на защита на лицето, което е оспорило действията на публичния изпълнител.

Спорен е и въпросът издадено ли е решението, което се обжалва, в съответствие с материалния закон.

Безспорно е, че Данъчно-осигурителният процесуален кодекс в чл.162 определя кои са публичните държавни и общински вземания, като в ал.2 т.1 и т.9 сочи като такива вземанията за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета и лихвите върху тях.

Съгласно чл.171 ал.1 и ал.2 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. С изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността. Трайна е практиката на съдилищата, че лихвите за публичните вземания се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане по ал.1 и 2 на чл.171 ДОПК, независимо от начина на погасяване на главницата, което към настоящия момент е възпроизведено в чл.171 ал.3 от кодекса.

Съгласно чл.172 ал.1 т.5 и ал.2 от ДОПК давността спира с налагането на обезпечителни мерки, а се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. От прекъсването на давността започва да тече нова давност /чл.171 ал.3 от ДОПК/.

Давността е институт на материалното право и представлява период от време, определен по продължителност от закона, през който, ако носителят на едно субективно право не го упражни, то се погасява. За нуждите на изпълнителното производство по ДОПК погасителната давност е способ, чрез който се преустановява възможността публично задължение да бъде събрано принудително. Позоваването на предвидената в закона погасителна давност е средство за защита на длъжника. Ето защо всяко действие, с което давността се прекъсва, следва да е доведено предварително до неговото знание. При образуването на изпълнителното дело длъжникът не взема участие, следователно, с това действие не може да бъде прекъсвана давността.

Съгласно ТР № 7 от 15.04.2021 г. по тълк. дело № 8/2019 г., ОСС на ВАС I и II колегия, погасителната давност е юридически факт, свързан с определен в закона период от време, след изтичането на който се поражда субективно непритезателно право за длъжника да откаже изпълнение на паричното си задължение. В същото това ТР е посочено, че образуването на изпълнително дело по чл.220 ал.1 от ДОПК е предпоставка за предприемане на действия по принудително изпълнение, но не представлява такова действие и не може да доведе до прекъсване давността по чл.172 ал.2 от ДОПК. Формиран е и извод, че съобщението по чл.221 ал.1 от ДОПК не прекъсва давността.

Действията по принудително изпълнение са уредени в раздел четвърти, глава 25 на ДОПК и включват – образуване на изпълнително дело по чл.220 от ДОПК /съответно присъединяване на вземане за събиране по вече образувано такова – чл.217 ал.1 от ДОПК/, изпращане на съобщение за доброволно изпълнение по чл.221 ал.1 от ДОПК, налагането на запор и вписването на възбрана. Налагането на запор или вписването на възбрана след започването на изпълнителното производство не представлява действие на публичния изпълнител по обезпечение на установено и изискуемо публично вземане, а действие по принудително изпълнение. Този извод следва от разпоредбата на чл.221 ал.4 от ДОПК, съгласно която, в случаите, когато не са наложени обезпечителни мерки /очевидно се има предвид липсата на наложени обезпечителни мерки до започването на изпълнителното производство/, принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор, съответно, чрез вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител. Следователно, налагането на запор или вписването на възбрана, с постановление на публичен изпълнител, в условията на започнало изпълнително производство, винаги има характер на действие по принудително изпълнение.

В конкретния случай следва да се извърши преценка относно последиците от наложените обезпечителни мерки - спиране или прекъсване на давността.

На анализ подлежи въпросът за приложението на разпоредбата на чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК, касаеща спирането на давността при налагането на обезпечителни мерки. В случая е наложен запор четири пъти с постановления от 25.01.2018 г., от 20.03.2018 (продължено е действието на мерките от 25.01.2018 г.), от 12.07.2018 г. и от 10.01.2019 г. (продължено е действието на мерките от 12.07.2018 г.) след образуване на изпълнителното производство, като се твърди, че още с постановлението от 25.01.2018 г. настъпват последиците по чл.172 ал.1 т.5 от ДОПК – спиране на давността. След отпадане на основанията за това започва да тече срокът, който не е бил изтекъл към момента на настъпилото спиране на давността. Данни, че е продължил да тече остатъкът от срока по чл.171 ал.1 от ДОПК, по делото няма. Тук се поставя въпросът как може да бъде спряна давността за втори и трети път, след като същата е спряна още с първото постановление, при това безсрочно във времето, вкл. и доколкото липсват данни за отпадане на основанията за спиране на давността, така че да бъде спряна с второто по ред постановление. Необходимо е да се посочи също, че е без значение спирането на давността по отношение на всяко едно от вземанията, доколкото към датата на постановлението за налагане на запор от 25.01.2018 г. не е била изтекла давността по чл. 171, ал. 1 АПК за нито едно от тях.

Следва да се отбележи обаче, че в съдебната практика се утвърждава като основание за прекъсване на давността налагането на обезпечителни мерки в хода на образувано изпълнително производство, тъй като чрез тях започва принудителното изпълнение, т.е. налагането на ОМ в конкретния случай не е основание за спиране на давността.

Съгласно ТР № 7 от 15.04.2021 г. по тълк. дело № 8/2019 г., ОСС на ВАС I и II колегия лицето, срещу което се предприемат действията по принудително изпълнение, следва да бъде наясно, че бездействието на взискателя е приключило и той заявява претенциите си за плащане на публичното задължение. Не може да бъде прекъсната давността, без длъжникът да е узнал за това. От тълкуването на чл.172 ал.2 от ДОПК се налага извод, че нормативната уредба има предвид само тези действия, които са сведени до знанието на длъжника. В случая, длъжникът не е уведомен за предприемането на принудително изпълнение, вкл. и чрез изпълнение на някое от запорните съобщения. Липсват доказателства, че на длъжника е връчено Съобщението за доброволно изпълнение, ПНПОМ изх. № С1800166-023-0000273/25.01.2018 г., ПНОМ с изх. № [рег. номер]-139-0000543/20.03.2018 г. (което, каза се, изобщо липсва по преписката)и Разпореждане за присъединяване изх. № [рег. номер]-105-00855324/05.04.2018 г. предвид факта, че в разписка № [рег. номер]-РЗЛ-0003691/05.04.2018 г. е посочено, че цитираните книжа са връчени на В. Х., в качеството й на служител в „Човешки ресурси“ на А. В. Х.. По административната преписка, а и в хода на настоящото съдебно производство не се представят нито РА № Р-16001618003168-091-001/19.12.2018 г., от който да се установи ревизията на ФЛ А. В. Х. ли е или на ЕТ на Х., Халидова – действително ли е служител в ЕТ на Х. и изобщо упълномощено лице за получаване на данъчни книжа и документи ли е. В този смисъл следва да се посочи, че липсват категорични доказателства за реално връчване на цитираните в разписката от 05.04.2018 г. документи на А. Х.. Липсват и данни по делото, че длъжникът е уведомен за всички останали, цитирани по-горе ПНОМ, с оглед обстоятелството, че към нито едно от тях няма представени никакви доказателства за връчването им. Няма доказателства и за връчването на всички приложени по административната преписка разпореждания за присъединяване – 6 на брой, издадени за периода 05.04.2018 г. - 22.07.2024 г.

Тук е мястото да се отбележи, че липсата на самия РА от 19.12.2018 г., както и на доказателства за връчването му на жалбоподателя, освен неяснотата по-горе по отношение на кадрови ресурс на лицето, с оглед надлежното уведомяване за началото на производство по принудително изпълнение, поставя въпросът и за влизане в сила на самия ревизионен акт, предвид двете дати, които са цитирани, както в разпореждането на публичния изпълнител от 25.01.2018 г. (влязъл в сила на 19.12.2019 г.), така и в решението на директора на ТД на НАП – Пловдив (един път влязъл в сила на 19.12.2019 г., втори път –влязъл в сила на 27.12.2018 г.), при положение, че Решение № 162, на директора на Д „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, с което РА от 19.12.2018 г. е потвърден, е с дата 18.03.2019 г. РА не е обжалван пред съда и е влязъл в сила, очевидно на 18.03.2019 г. Всъщност, за яснота следва да се посочи, че по административната преписка не е приложено и решение № 162/18.03.2019 г. на директор на Д „ОДОП“ – Пловдив.

Бездействието от страна на НАП, изразяващо се в липса на същински действия по принудително изпълнение и в неизползването на всички процесуални способи и възможности за надлежно уведомяване на жалбоподателя за предприетите действия по принудително изпълнение, се дължи единствено на органите му, поради което и е недопустимо тези органи, и в частност НАП, да черпят права от това свое поведение.

В този смисъл, съдът намира, че не е налице прекъсване на давността, по отношение на задълженията, определени с РА от 19.12.2018 г. Независимо от това и доколкото бяха изложени подробни съображения относно прекъсването на давността по отношение на тези публични задължения, то и за основанието за спиране, ако се приеме, че такова в действителност е осъществено чрез ПНОМ, лицето следвало да е узнало, доколкото органът е длъжен на уведоми задълженото лице за предприетите срещу него действия по принудително изпълнение на публични задължения. В случая, съдът намира, че лицето не е уведомено по надлежния ред за предприетите спрямо него действия по принудително изпълнение на публични задължения.

С оглед разпределената доказателствена тежест органът не е представил по делото доказателства, че до длъжника в действителност са изпратени, както на физически, така и на електронен адрес съобщения относно предприетите спрямо същия действия по принудително изпълнение, така че да се изследва обстоятелството активирал ли той съответните електронни съобщения (в случай на връчване на електронен адрес, с който очевидно органите по приходите разполагат, предвид връчването, както на оспореното в настоящото съдебно производство решение на директора на ТД на НАП, така и на Постановлението за отмяна на наложени обезпечителни мерки изх. № [рег. номер]-024-0033746/18.04.2024 г. за отмяна на запор върху л. а. „Фолксваген“), съответно – да се обуслови извод при условие, че не е активирал тези съобщения, или да са представени известия за доставка или протоколи за връчване на физически адрес, да се счита уведомен за предприетите спрямо него действия по принудително изпълнение.

В заключение е необходимо да се отбележи, че правилата за доказване важат в еднаква степен, както за задълженото лице, така и за органа по приходите. Нещо повече, разпоредбата на чл.170 ал.1 от АПК, приложима в настоящото производството по препращане на §2 от ДР на ДОПК, задължава административния орган да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес налагат съдът да обоснове констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор или пък са издирени служебно. При това положение въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Изпълнението на това задължение от страна на съда означава при недоказване да се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом юридическият факт не е осъществен, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление.

Въз основа на гореизложеното, с оглед влизането в сила на РА № Р-16001618003168-091-001/19.12.2018 г., потвърден с Решение № 162/18.03.2019 г., към момента на подаване на молбата от 07.01.2025 г. съдът намира за погасени по давност задължения по процесния РА, а именно: - за задължения за ДОО, ЗО и фонд ДЗПО за 2014 г. срокът започва на 01.01.2016 г. и изтича на 31.12.2020 г.; за 2015 г. – започва на 01.01.2017 г. и изтичь на 31.12.2021 г. и за 2016 г. - започва да тече от 01.01.2018 г. и изтича на 31.12.2022 г.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че не са изложени никакви мотиви относно определянето на задължения за лихви, доколкото към някои от тях не е посочена главницата, спрямо която са определени и начислени. Твърди се, че лихвите са определени въз основа на главница, която е платена, но доказателства за това не са представени, така че да се извърши преценка правилно ли е бил определен размерът на лихвата, съответно - коя е приложимата правна норма с оглед различните хипотези при погасяване на главницата и последиците от това при наличието на лихва върху тази главница. Съдът не изоставя разбирането си, че изясняването на тези обстоятелства е от съществено значение при изчисляване на срока по чл.171 ал.1 от АПК, съответно, към кой момент задълженията за лихви ще се считат за погасени, но така или иначе, в разпореждането липсва датата на доброволното плащане на главницата.

По отношение на данък върху доходите на ФЛ за периода 2014 – 2016 г., че за периода 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г., давностният срок по чл.171 ал.1 от ДОПК е започнал да тече на 01.01.2016 г. и е изтекъл на 01.01.2021 г.; за период 01.01.2015 г. - 31.12.2015 г., давностният срок по чл.171 ал.1 от ДОПК е започнал да тече на 01.01.2017 г. и е изтекъл на 01.01.2022 г. и за периода 01.01.2016 г. - 31.12.2016 г., давностният срок по чл.171 ал.1 от ДОПК е започнал да тече на 01.01.2018 г. и е изтекъл на 01.01.2023 г.

Действително, с връчването на ЗВР № Р-16001618003168-202-001/01.06.2018 г., на основание чл.172 ал.1 т.1 от ДОПК давността за процесните задължения е спряна до издаване на акта, но предвид факта, че РА е влязъл в сила на 18.03.2019 г., и от този момент до настоящия такъв, няма данни да са предприети надлежни действия за уведомяване на жалбоподателя за образуваното изпълнително дело, съдът намира, че давностният срок на цитираните по-горе задължения започва да тече от 01.01.2020 г. и изтича на 31.12.2024 г.

За пълнота следва да бъде отбелязано, че съгласно т.2 от § 29 от ПЗР от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение освен в случаите по чл.172 ал.1 ДОПК давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение, а именно от 24.03.2020 г., когато влиза в сила. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн., ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г./ „сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник“, а именно – сроковете продължават да текат отново от 21.05.2020 г. Анализирайки института на спиране на давността и, че след отпадане на основанията за спирането й продължава да тече срокът, който не е бил изтекъл към момента на настъпилото спиране, то всеки един от сроковете, посочени по-горе в периоди относно задълженията за главница и лихви, следва да бъде удължен с 58 дни, а именно за периода 24.03.2020 г. - 20.05.2020 г. Въпреки това, удължавайки всеки един от тези срокове, към датата на подаване от жалбоподателя на молбата от 07.01.2025 г., срокът по чл.171 ал.1 от ДОПК за всяко едно от задълженията, посочени по-горе, е бил изтекъл. Дори и да се приеме, че срокът по чл.171 ал.1 от ДОПК следва да бъде удължен с 69 дни, а именно за периода 13.03.2020 г. - 20.05.2020 г., както е посочено и в част от съдебната практика, то отново към датата на подаване от жалбоподателя на молбата от 07.01.2025 г., за всяко едно от задълженията, посочени по-горе, този срок е изтекъл.

Ирелевантно е при това дали е изтекла абсолютната погасителна давност по чл.171 ал.2 от ДОПК.

Що се отнася до искането за погасяване на задължението по фиш № GT2918258/05.04.2024 г., съдът намира за необходимо да посочи следното:

Давността на глобата по фиш се разглежда като два основни срока: давност за издаване на фиша (преследвателска) и давност за събиране на глобата (изпълнителна). Преследвателската давност за издаване на фиш е три години от извършване на нарушението. Съществува и абсолютна преследвателска давност от четири години и половина, след която производството се прекратява, дори ако има прекъсвания. Изпълнителната давност за събиране на вече влязла в сила глоба е две години, като се прилагат специфични правила за прекъсване и спиране. Давността за издаване на фиша (преследвателска) е: стандартна давност - обикновено е три години от датата на извършване на нарушението, съгласно чл.80 ал.1 т.5 от Наказателния кодекс НК) и абсолютна давност - не може да се издаде фиш по-късно от четири години и половина от извършване на нарушението, независимо дали са направени опити за връчване, съгласно чл.81 ал.3 от НК. По отношение давността за събиране на глобата (изпълнителна) са важни: - 1./ срокът - след като фишът влезе в сила (след като бъде връчен и не е обжалван или е потвърден от съда), срокът за изпълнение на глобата е две години съгласно чл.82 ал.1 б."а" от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН); - 2./ абсолютната изпълнителна давност - правото за събиране на глобата се погасява с изтичане на три години от влизането в сила на фиша; - 3./ прекъсване и спиране -срокът се прекъсва с предприемане на действия по събиране на глобата (например изпращане към НАП). След като действието по прекъсване приключи, започва да тече нов двугодишен срок. Ако в рамките на първите две години от влизане в сила на фиша не бъдат предприети действия за принудително събиране, глобата се погасява по давност.

В случая фишът е издаден на 05.04.2024 г. от ОД на МВР и безспорно към датата на подаване на възражението за погасяване по давност – 07.01.2025 г., не е изтекла давността по чл.82 ал.1 б.“ а“ от ЗАНН, а именно – 2 години.

Крайният извод на настоящия състав на съда е, че доколкото изтичането на погасителна давност по чл.171 ал.1 от ДОПК е основание, както за погасяване на публичните вземания /чл.168 т.3 от ДОПК/, така и за тяхното отписване /чл.173 ал.1 от ДОПК/, то оспореният акт и потвърденото с него разпореждане, в частта за задълженията по РА № Р-16001618003168-091-001/19.12.2018 г. следва да бъдат отменени, а преписката - изпратена на публичния изпълнител за ново произнасяне, който следва да се съобрази с мотивите, изложени в акта, конкретно за прекратяване събирането на посочените по-горе задължения по ИД № *********/2018 г. по описа на ТД на НАП Пловдив, поради изтекла погасителна давност.

С оглед изхода от спора и предвид претенциите на ответника за присъждане на разноски по делото, съдът намира че такива се следват в съобразно уважената и отхвърлената част на жалбата и същите се констатираха в размер на 10.00 лв., съобразно фактическата и правна сложност на казуса.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, XI състав,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 139/10.06.2025 г. на директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Пловдив и потвърденото с него Разпореждане с изх. № [рег. номер]-137-0003232/21.05.2025 г. на публичен изпълнител при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Пловдив, в частта за задълженията по РА № Р-16001618003168-091-001/19.12.2018 г.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 139/10.06.2025 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане с изх. № [рег. номер]-137-0003232/21.05.2025 г. на публичен изпълнител при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Пловдив, в частта за задълженията по фиш № GT2918258/05.04.2024 г., издаден от ОД на МВР – Пловдив.

ИЗПРАЩА преписката за ново произнасяне от публичния изпълнител при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите Пловдив, по искането на А. В. Х., [ЕГН], от 07.01.2025 г. в 14-дневен срок от съобщаването на постановения съдебен акт при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, изложени в него.

ОСЪЖДА А. В. Х., [ЕГН], с адрес: - [населено място], [улица], ет.10, ап.48, да заплати на Националната агенция за приходите, със седалище – [населено място], сумата от 10.00 /десет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.