Решение по дело №200/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260086
Дата: 6 януари 2021 г. (в сила от 6 януари 2021 г.)
Съдия: Ирина Стоева Стоева
Дело: 20201100500200
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 9 януари 2020 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

№………….

гр. София, 06.01.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година, в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                     2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА

 

с участието на секретаря Ваня Ружина, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 200 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 5178401/30.10.2019 г., подадена от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу Решение № 251148/22.10.2019 г., постановено по гр.д. № 10157 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 163-ти състав, с което са отхвърлени предявените кумулативно съединените искове на основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 150 и сл. от ЗЕ и чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу ответниците Б.И.Б. и П.И.Б. за признаване за установено, че ответниците дължат разделно общата сума в размер на 1419,62 лева, от която сумата в размер на 1107,43 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., ведно със законна лихва от 19.07.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 312,19 лева за периода от 15.09.2014 г. до 21.06.2017 г., и сумата в размер на 78,39 лева, представляваща сторени в заповедното производство разноски за държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 48928/2017 г. по описа на СРС, ГО, 37-ми състав. С постановеното решение ищецът е осъден да заплати в полза на ответниците сумата в размер на 500,00 лева, представляваща сторени по делото разноски.

В депозираната въззивна жалба се оспорва решението на СРС като неправилно и незаконосъобразно. Посочва се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че претендираните вземания са погасени по давност. Посочва се, че задълженията по общата фактура от 31.07.2014 г. стават изискуеми през м. 08.2014 г., като от този момент следва да тече давностният срок. Посочва се, че съгласно общите условия от 2008 г. на дружеството-въззивник, купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно общите условия от 2014 г. клиентите не заплащат обезщетение за забава до изравняване на отчетния период – едва след това се начислява обезщетение за забавени плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Посочва се, че общата фактура за отоплителния сезон 2013 – 2014 г. е публикувана на 15.08.2014 г., във връзка с което има издадени констативни протоколи на основание чл. 539 от ГПК, но съдът не е указал на дружеството да ги представи по делото. Моли се за отмяна на решението на СРС и уважаване на исковите претенции. Търсят се разноски.

В молба от 10.08.2020 г. въззивникът уточнява, че депозираната по-късно въззивна жалба с вх. № 5186237/11.11.2019 г. има идентично съдържание с въззивна жалба с вх. № 5178401/30.10.2019 г., поради което поддържа първоначално депозираната жалба от 30.10.2019 г.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответниците в първоинстанционното производство, чрез процесуалния им представител – адв. Л.К., в който се поддържа, че жалбата е неоснователна и че решението на СРС е правилно. Моли се за оставяне без уважение на депозираната въззивна жалба. Посочва се, че заявлението по чл. 410 от ГПК е депозирано на 19.07.2017 г., поради което погасени по давност за явяват вземанията за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г. Сочи се, че последното вземане за м. 04.2014 г. е възникнало на 01.06.2014 г. и към 19.07.2017 г. тригодишният давностен срок е бил изтекъл. Търсят се разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

В двуседмичния срок не е постъпило становище по въззивната жалба от третото лице – помагач „Т.С.” ЕООД.

Софийски градски съд, след като взе предвид становищата на страните и  събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заявление с вх. № 3056506/19.07.2017 г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Б.И.Б. и П.И.Б. за процесните суми. На 16.08.2017 г. по ч.гр.д. № 48928 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 37-ми състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за посочените в заявлението суми. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК е указана на заявителя възможността за предявяване на установителен иск в едномесечен срок, съобщението за което е връчено на 22.01.2019 г. Исковата молба е подадена на 19.02.2019 г. (в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК).

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 150 и сл. от ЗЕ, и чл. 79, от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу ответниците Б.И.Б. и П.И.Б.  за признаване за установено, че ответниците дължат в условията на разделна отговорност (всеки по ½) сумата в размер на 1419,62 лева, от които сумата от 1101,31 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., ведно със законна лихва от 19.07.2017 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 309,79 лева за периода от 15.09.2014 г. до 21.06.2017 г., сумата в размер на 6,12 лева, представляваща дължима главница за услугата дялово разпределение, и сумата в размер на 2,40 лева, представляваща лихва върху нея, за топлоснабден недвижим имот, находящ се в гр. София, общ. Илинден, ж.к. „**********, аб. № 158526. Твърди, че ответниците са клиенти на топлинна енергия. Посочва се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, като ответниците не са упражнили правата си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо тях са влезли в сила общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник” от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г. и общите условия, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа” и вестник „19 минути” в сила от 12.03.2014 г. Релевирани са съображения, че общите условия са определени редът и срокът, по които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в общите условия от 2008 г. това е в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а по общите условия от 2014 г. това е в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. 

В срока по чл. 131 от ГПК ответниците са оспорили основателността на предявените искове и са направили възражение за погасяване по давност на всички търсени суми.

По делото са представени копия от удостоверения за наследници на починалите С.П.А.и П. А..С., писмо от 23.02.2016 г. от ищеца до кмета на район „Илинден”, Столична община и отговора на същото от 10.03.2016 г., заявление – декларация за откриване на партида за топлоснабден имот от 27.06.2006 г. от П.И.Б., молба –декларация за откриване на партида от 10.09.2002 г. от С.П.А., от които доказателства в тяхната съвкупност може да се направи изводът, че ответниците като единствени наследници на починалия С.П.А.са придобили по наследство процесния топлоснабден имот, след което са поискали и промяна на титуляра на процесната партида.

С договор от 01.11.2007 г. ищецът възлага на „Т.С.” ЕООД, което от своя страна приема, извършването на услугата дялово разпределение на топлинна енергия.

От представеното по делото копие от протокол от общо събрание на етажните собственици от 16.09.2002 г. е видно, че общото събрание на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ул. „*********, е взело решение за сключване на договор с „Т.С.” ЕООД за извършване на топлинно счетоводство (дялово разпределение). В приложения списък на собствениците е вписан и наследодателят на ответниците – С.П.А., заедно с процесния абонатен номер и номера на апартамента (ап. № 48). На 25.10.2002 г. е бил сключен такъв договор между етажната собственост на сградата на адрес: гр. София, общ. Илинден, ж.к. „*********и „Т.С.” ООД.

 Съдът не кредитира приложения по делото протокол от проведено общо събрания от 23.09.2002 г., доколкото същият се отнася до решението на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ул. „**********.

По делото са представени и съобщения към фактури за процесния абонатен номер.

Съдът кредитира изготвеното по делото заключение от назначената съдебно-счетоводна експертиза като подробно и логично аргументирано. От заключението на вещото лице се установява, че не са налице данни за извършени плащания от ответниците за процесния имот, незаплатените суми за топлинна енергия възлизат в размер от 1101,31 лева, а за услугата дялово разпределение – 6,12 лева, законната лихва върху главницата за топлинна енергия и главницата за дялово разпределение са съответно в размер на 309,79 лева и 2,40 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно неговата правилност.

При така предявените искове в тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за процесния период между страните е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да доставя на ответниците топлинна енергия срещу задължение на ответниците да заплащат стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби, поради което и за ответниците е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на стойността на същото, като са изпаднали и в забава за изпълнението му, следва да докаже и че периодично е извършвал действия за събиране на процесните вземания.

Отношенията между доставчиците и клиентите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ. Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди.

От доказателствата по делото се установява, че в исковия период сградата, в която се намира процесният апартамент, е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия. Също така се установява, че ответниците са собственици на процесния апартамент и като такива имат качеството на клиенти (потребители) на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Следователно между страните е налице облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия. Притежаваното от ответниците право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в публично известните Общи условия за продажба от 2008 г. и 2014 г.

Както беше посочено, от неоспореното заключение по назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за процесния период от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г. незаплатените суми за топлинна енергия възлизат в размер от 1101,31 лева, а за услугата дялово разпределение – 6,12 лева, законната лихва върху главницата за топлинна енергия и главницата за дялово разпределение са съответно в размер на 309,79 лева и 2,40 лева.

С оглед изложеното, СРС правилно е обсъдил възражението на ответниците за погасяване на вземанията по давност. В тази връзка правилно е отчетено, че съобразно Тълкувателно решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, и оттам - че претендираните вземания са изцяло погасени по давност.

Видно от издадената на 31.07.2014 г. обща фактура, в нея са включени вземания за цена на доставена топлинна енергия за отоплителен сезон от 01.05.2013 г. до 30.04.2014 г., за който сезон до м. 03.2014 г. (включително) са действали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр. София от 2008 г., съгласно които купувачите на топлинна енергия дължат плащане на месечно дължимата сума в 30-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, т. е. за стойността на топлинната енергия за първия месец от този период - м. 05.2013 г., падежът за плащане е настъпил на 01.07.2013 г., а за м. 03.2014 г. е настъпил на 01.05.2014 г. Вземанията за периода м. 05. 2013 г. – м. 03. 2014 г. са погасени по давност, тъй като от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на заявлението – 19.07.2017 г. е изтекъл тригодишният срок по чл. 111, б. „в” от ЗЗД. По отношение на останалия период са приложими общите условия на дружеството – ищец от 2014 г., които са влезли в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 31, ал. 1 от същите клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т. 1 - на десет равни месечни вноски; т. 2 - на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска и т. 3 - по реална месечна консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на ал. 1, т. 2, месечната консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 (т.е. за месечната дължима сума) и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т. е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 4 от същите продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 (т. е. за тези по общата фактура), но не и върху прогнозно начислените суми.  При тази уредба на отношенията и с оглед момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, правилно първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главници за м. 04.2014 г. също са погасени по давност, тъй като от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на заявлението е изтекъл тригодишният срок по чл. 111, б. „в” от ЗЗД.

Съгласно чл. 119 от ЗЗД с погасяването на главното вземане за този период се погасяват и вземанията за обезщетение за забава върху него. Съобразно чл. 33, ал. 1 от общите условия от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми  в тридесет дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача и след като не са представени в тази връзка доказателства по делото, не се дължи заплащане на обезщетение за забава върху дължимата сума за ТЕ, поради което тази претенция е неоснователна и следва да се отхвърли. Несъстоятелно е оплакването във въззивната жалба, че съдът не е дал указания на ищеца в тази насока. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и разпределената доказателствената тежест по спора ищецът „Т.С.” ЕАД следва да ангажира доказателства, че исковите претенции са за валидни и изискуеми вземания.

Съдът счита за несъстоятелен довода на ищеца, че релевантна за пресмятане на срока, от който почва да тече давността за претендираните вземания, е обща фактура, издадена на 31.07.2014 г. В случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски (равни или прогнозни) не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а има значение за възникването на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. Това вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски (равни или прогнозни), а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Предприетите от ищеца счетоводните операции, фактуриране, издаване на кредитни известия и префактуриране в общи фактури нямат отношение към момента на възникване на вземането и не променят срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях.

С оглед на изложеното, СРС правилно е отхвърлил исковите претенции за главница за топлинна енергия и за главница за дялово разпределение като погасени по давност и претенциите за лихвите за забава върху тези суми, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото на въззиваемите страни се полагат разноски – представен е списък по чл. 80 от ГПК, но не и доказателства за платен адвокатски хонорар в претендирания размер от 400,00 лева. По делото е представен само договор за правна защита и съдействие за първоинстанционното производство, намиращ се на л. 42 от преписката по гр.д. № 10157/2019 по описа на СРС, II ГО, 163-ти състав, с уговорено възнаграждение за защита пред първата инстанция в размер на 500,00 лева. На гърба на договора е поместено пълномощно в полза на адв. Л.К., важащо за пред всички инстанции. Отделен договор за адвокатска защита пред въззивната инстанция или друго адвокатско пълномощно не са били представяни. Доколкото уговореното възнаграждение е било за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд и същото вече е било присъдено с първоинстанционното решение, а пред настоящата инстанция не са представени доказателства за уговаряне и заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение, въззивният съд не следва да присъжда такива разноски.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 251148 от 22.10.2019 г., постановено по гр.д. № 10157 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 163 - ти състав.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                        

 

 

 ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                      2.