№ 13658
гр. София, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110173878 по
описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на В. С. С. срещу „К..“ ЕАД
и „А..“ ЕООД.
Ищецът е предявил срещу „К..“ ЕАД главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, с който се иска прогласяването на нищожността на договор за паричен
заем № ... от 04.06.2023 г., както и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК, с който се иска прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от
договор за паричен заем № ... от 04.06.2023 г.
Ищецът е предявил срещу „А..“ ЕООД кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2,
пр. 4 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска прогласяване на нищожността на договор
за предоставяне на поръчителство, сключен с „А..“ ЕООД към договор за паричен заем № ...
от 04.06.2023 г.и за осъждане на „А..“ ЕООД да заплати на ищеца сумата в размер на 101,27
лв. като платена без основание (съобразно приетото изменение на иска в откритото
съдебно заседание, проведено на 25.06.2025 г.).
Ищецът твърди, че на 04.06.2023 г. е сключил договор за паричен заем № ... с първия
ответник „К..“ ЕАД. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 400
лв., видът на вноската - месечна, като срокът за погасяване на кредита е бил 25 дни, като е
бил посочен ГПР в размер на 49,14%, ГЛП в размер на 40,00 %, а размерът на месечния
лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от процесния договор /както и в раздел III т. 12 от
ОУ/ е уговорено, че страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е посочил, че ще
предостави обезпечение по кредита, същият да предостави на кредитора банкова гаранция
съгласно Общите условия или да сключи договор за поръчителство с одобрен от „К..“ ЕАД
гарант - поръчител в срок 48 часа от подаване на заявлението за отпускане на кредит. В ал. 3
е било посочено, че в случай, че кредитополучателят е заявил кредит без поръчител, срокът
за разглеждане, съответно одобрение на искането за отпускане на кредит е 14 дни, а
предложението съгласно СЕФ е 10 дни. Посочва, че на датата на сключване на договора с
„К..“ ЕАД е сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник „А..“
ЕООД, по силата на който „А..“ ЕООД, е поело задължение да сключи договор за
поръчителство с „К..“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „К..“ ЕАД солидарно с
1
потребителя за всички негови задължения, възникнали по повод договора за потребителски
кредит. Въз основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство ищецът се
задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата от 101,27 лв., която заплатил.
Посочва, че възнаграждението за поръчителство било разсрочено за изплащане, заедно с
месечната вноска по договора за кредит. Твърди, че съгласно договора за поръчителство
следвало да предоставя дължимите парични думи на „К..“ ЕАД, което от своя страна било
упълномощено от „А..“ ЕООД да събира тези суми. Твърди, че към датата на исковата молба
е погасил задълженията си и към двамата ответници.
Посочва, че сключеният договор за паричен заем има характер на потребителски
кредит, с оглед на което договорът за предоставяне на поръчителство, който е акцесорен,
също има потребителски характер. Счита, че доколкото договорът за поръчителство е
акцесорен на договора за кредит, то съществуването му е обусловено от валидността на
договора за кредит. Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен
доколкото не отговаря на императивните изисквания на ЗПК, поради което се дължи
единствено чистата стойност по него. Счита, че клаузата по чл. 4 не оставя избор на
заемателя да избере дали да предостави поръчителство, както и какво да бъде то, тъй като
посочените изисквания били на практика неизпълними. Посочва, че по този начин разходът
за потребителя по договора за поръчителство е сигурен, доколкото сключването на договора
е необходимо условие за сключването на договора за кредит, а от друга предложените други
две възможности за обезпечения са били невъзможни за потребителя. Твърди, че
невключвайки възнаграждението за поръчителство към ГПР кредиторът заобикаля нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че е бил въведен в заблуждение, доколкото в договора е било
посочено, че сумата, която е следвало да върне била 411,11 лв. Посочва, че едва след
сключването на договора е получил Обединен погасителен план в своя профил на онлайн
платформата на търговеца /credissimo.bg/, съгласно който е начислено и допълнително
възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Счита, че посоченият в договора размер
на ГПР от 49,14% е неправилен, доколкото към него е следвало да бъде включено изначално
и възнаграждението за поръчителство. Сочи, че кредиторът „К.." ЕАД е едноличен
собственик на капитала на „А.." ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са
свързани лица, поради което кредиторът е бил наясно с договора за поръчителство. Сочи, че
в случай, че възнаграждението по договора за поръчителство е било включено към ГПР
същият е щял да бъде 3615,09%. Твърди, че Договорът за предоставяне на поръчителство е
изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза
на потребителя не била предоставена услуга. Вместо това сключеният договор влошавал
неговото състояние, доколкото съгласно чл. 2 ал. 4 поръчителят оставал задължен и след
падежа на задължението на потребителя по договора за потребителски кредит независимо
дали „К..“ ЕАД е предявило иск срещу потребителя и/или поръчителя в срок от 6 /шест/
месеца от падежа на задължението по кредита. Счита, че договорът за предоставяне на
поръчителство накърнява добрите нрави, тъй като уговореното по него възнаграждение е
било почти колкото главницата. С оглед гореизложеното моли за уважаването на
предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК са постъпили отговори на исковата молба и от двамата
ответници.
С отговора на исковата молба ответникът „К.." ЕАД твърди, че за ищеца не е налице
правен интерес от предявяване на самостоятелен иск за нищожност на Договор за
потребителски кредит № ... от 04.06.2023 г., с оглед на това че същият вече не е действащ
между страните, а освен това имал възможност да предяви осъдителен иск в случай, че счита
че е заплатил суми без правно основание. Счита, че по този начин се нарушава принципът
на процесуална икономия, а освен това е във вреда на потребителя, доколкото увеличава
необходимостта от брой на искове за да се постигне желаната от него защита. Не оспорва
сключването на Договор за потребителски кредит № ... от 04.06.2023 г. между него и ищеца,
както и сключването на Договор за предоставяне на поръчителство от 04.06.2023 г. с
поръчител „А..“ ЕООД и потребител В. С. С.. Признава, че договор за потребителски кредит
2
№ ... от 04.06.2023 г. е бил сключен между страните за главница от 400,00 лева, която
следвало да бъде върната за срок от 25 дни, при ГЛП от 40.00% и ГПР от 49.14 %. Не
оспорва, че сумата от 400,00 лева (главница по договора за кредит) е усвоена от него изцяло.
Посочва, че общият размер на дължимите по кредита суми при точно спазване на
уговорения между страните погасителен план възлизал на 411,11 лв., като същият е бил
погасен предсрочно посредством плащане, като по сметката му е постъпила сумата в размер
на 512,38 лв. Посочва, че сумата в размер на 8,89 лв. заплатена от ищеца е останала
неразпределена, но не е постъпвала покана за връщането й от ищеца. Оспорва, че договорът
е нищожен, тъй като не бил посочен правилно ГПР. Не оспорва, че при изчисляване на ГПР
възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо на другия
ответник по делото - „А..“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК,
като единственият разход по смисъла на чл. 19 от ЗПК, който е включен при изчисляване на
ГПР, е договорната възнаградителна лихва. Сочи, че възнаграждението за поръчител не е
включено като разход по кредита, тъй като не отговаря на легалната дефиниция за общ
разход по кредита, Формулирана в § 1. т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Твърди,
че сключването на договор за предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на
възнаграждението за предоставеното поръчителство, макар и разход за допълнителна
свързана с договора за кредит услуга, не е задължително условие за получаване на кредита и
предоставянето на кредита не е в резултат на търговски клаузи и условия между „К..“ ЕАД и
„А..“ ЕООД, а освен това размерът на възнаграждението за поръчител не му бил известен
разход към момента на сключване на договора за кредит. Посочва, че в общите условия е
било посочено, че кредитополучателят има право, но не и задължение да представи
обезпечение по кредита. Твърди, че при непредоставянето на обезпечение е щял да разгледа
заявлението му, да направи оценка на кредитоспособността му и да прецени дали да
предостави кредит съгласно вътрешните си правила за оценка и управление на риска.
Твърди, че договорът за кредит предвиждал изричната възможност (чл. 4, ал. 3)
потребителят да си избере необезпечен кредит - т.е. потребителят имал избор да реши дали
иска обезпечен и необезпечен кредит. Твърди, че е нямало как да знае какво ще е
уговореното възнаграждение по договора за поръчителство, по който не е страна. Посочва,
че след подписването на договора за кредит по описания начин и в случай че клиентът е
избрал да предостави обезпечение, същият се препраща към платформата на „А..“ ЕООД.
Признава, че е едноличен собственик на капитала на „А..“ ЕООД, но твърди, че двете
дружества са самостоятелни юридически лица, със собствен предмет на дейност, служители,
информационни системи и правила на дейност, поради което е нямал достъп до договора за
поръчителство. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство между ищеца и
„А..“ ЕООД е договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД и уговореното по него
възнаграждение не попада в обхвата на общите разходи по кредита. Евентуално твърди, че
дори да е налице скрито обогатяване в резултат на договора за поръчителство, то същото би
довело единствено до недействителност на клаузата за предоставяне на поръчителство. С
оглед гореизложеното моли за отхвърлянето на предявените искове.
Ответникът „А..“ ЕООД също твърди, че липсва правен интерес за ищеца, тъй като
договорите са погасени и не действат между страните, а освен предявяването на осъдителен
иск би било достатъчно. Не оспорва, сключването на Договор за потребителски кредит № ...
от 04.06.2023 г. между "К.." ЕАД /кредитодател/ и В. С. С. /кредитополучател/, във връзка с
обезпечаването на който е сключен Договор за предоставяне на поръчителство от 04.06.2023
г. с поръчител „А.." ЕООД и потребител и В. С. С.. Признава, че размерът на главницата по
договора за кредит възлизал на 40,00 лева и следвало да бъде върната за срок от 25 дни, при
ГЛП от 40,00 % и ГПР от 49,14 %. Общият размер на дължимите по кредита суми при
спазване на уговорения с него погасителен план възлизал на 411,11 лева. Посочва, че
възнаграждението от 101,27 лв. се дължало само за периода, за който е гарантирано
задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на
кредитополучателя, същият не дължал възнаграждение периода след пълното изплащане на
кредита. Твърди, че лицето което желае да получи кредит имало опция да избере дали
кредитът да бъде обезпечен и какво обезпечение може да предостави, като в случай че
3
изберял опцията за предоставяне на поръчителство от страна на „А.." ЕООД на
кредитоискателя се визуализирала месечна вноска, чиято стойност е бил сбор от вноската по
потребителския кредит и вноската за възнаграждението на поръчителя. Посочва, че след
подписване на договора за кредит и в случай че клиентът е избрал кредитът да бъде
обезпечен чрез поръчителство от „А.." ЕООД кредитоискателят се прехвърлял автоматично
към електронната система на „А.." ЕООД, където се визуализирал договора за предоставяне
на поръчителство и клиентът имал възможност да го подпише чрез въвеждане на 6 цифрен
уникален код, изпратен на мобилния му телефонен номер. Твърди, че сключването на
договора ставало в рамките на независимата електронна среда на „А.." ЕООД, до която „К.."
ЕАД нямал достъп. Посочва, че в Общите условия на „К..“ ЕАД в чл. 4, ал. 3 от договора за
кредит изрично е било вписано, че кредитополучателят има право да заяви кредит без
обезпечение. С оглед на това счита, че възнаграждението за поръчител не следвало да бъде
включено в ГПР, тъй като не било задължително условия. Счита, че сключването на договор
за предоставяне на поръчителство не може да бъде квалифицирано и като „заблуждаваща
търговска практика", тъй като не било налице предоставяне на неясна информация или
скрита информация. Твърди, че дружеството предлага услугите си на неограничен брой
лица, в това число предлага гарантирането на ипотечни и бизнес кредити, като клиентската
му база не е ограничена до кредитополучателите по договори с „К.." ЕАД, като имал свой
персонал и имущество. Твърди, че с оглед действителността на договора за поръчителство,
сумата в размер на 5 лв. е получена на годно правно основание и не подлежи на връщане.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК
срещу първия ответник е да установи при условията на пълно и главно доказване:
сключването на договора за паричен заем № ... с първия ответник „К.." ЕАД със соченото в
исковата молба съдържание, както и че договорът противоречи на императивни
материалноправни разпоредби, в частност, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Срещу втория ответник „А..“ ЕООД ищецът е предявил искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 4 и чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По предявените искове за прогласяване на нищожност на договора за поръчителство в
тежест на ищеца е да докаже: 1/. че на 04.06.2023 г. е сключил договор за предоставяне на
поръчителство с „А.." ЕООД; 2/. че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените
с исковата молба основания - че със същия договор, като сключен за обезпечаване на
задълженията на кредитополучателя по договор за заем от 04.06.2023 г. се заобикаля
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, че същият накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява
принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване,
че същият е лишен от основание.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
даването на процесната сума (101, 27 лв.), а в тежест на ответника – наличието на основание
за получаването/задържането й.
С доклада по делото съдът е уведомил страните, че служебно следи за
недействителност на договори и отделни клаузи, от значение за решаване на правния спор и
е обявил на страните, че може да не зачете правните последици на нищожна сделка, поради
което с оглед принципа на състезателното начало е дал възможност на страните да изразят
4
становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит № ..., сключен между ищеца и
ответното дружество „К..“ ЕАД на 04.06.2023 г., по силата на който на ищеца е бил отпуснат
заем в размер на 400 лв. с падеж 28.06.2023 г., като в договора е посочен общ размер на
всички лащания по договора от 411, 11 лв., лихвен процент от 40 % и годишен процент на
разходите от 49, 14 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е уговорено, че в случай че в заявлението за
отпускане на кредита кредитополучателят е посочил, че ще предостави обезпечение на
кредита, същият следва, в зависимост от посочения в заявлението вид на обезпечението, да
предостави на кредитора банкова гаранция съгласно ОУ в срок до 10 дни от подаване на
заявлението или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „К..“
юридическо лице (поръчител) в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В ал. 2 е
предвидено, че ако в посочения в ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят не предостави
съответното обезпечение на кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено от „К..“ и
договорът за кредит не поражда действие. В пар. 17 от ОУ към договора е предвидено, че
обезпечение – ще означава (i) банкова гаранция, издадена в полза на „К..“ от лицензирана
банка със седалище в Република Б.. или от банка от трета държава, лицензирана да извършва
дейност на територията на Република Б.. чрез клон, или от банка, лицензирана в държава-
членка, която извършва дейност на територията на Република Б.. директно или чрез клон
при условията на взаимно признаване, и съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на „К..“ всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит
в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане
от страна на „К..“ за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция е най-малко 30 дни след падежа на последната погасителна вноска по договора за
кредит/изтичането на последния период на револвиране; или (ii) поръчителство,
предоставено по силата на договор за предоставяне на поръчителство по кредита, сключен
между кредитополучателя и одобрено от „К..“ юридическо лице ("поръчител"), което
впоследствие е сключило с „К..“ договор за поръчителство, по силата на който поръчителят
се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички
задължения на кредитополучателя по договора за кредит.
По делото е приет и договор за предоставяне на поръчителство, сключен в деня на
сключване на договора за кредит – 04.06.2023 г., между ответника „А..“ ЕООД в качеството
му на поръчител, и ищеца в качеството на потребител. В него е посочено, че потребителят е
подал заявление за потребителски кредит до ответника „К..“ ЕАД, като последният се
задължил да предостави на ищеца кредит в размер на 400 лв. след предоставяне на
обезпечение на задълженията на потребителя под формата на поръчителство. В буква „в“ е
предвидено, че поръчителят е получил от „К..“ АД предложение за сключване на договор за
поръчителство по отношение на потребителя. С този договор поръчителят се е задължил да
сключи договор за поръчителство с „К..“ АД, по силата на който да отговаря солидарно за
задълженията на потребителя по договора за кредит, срещу което потребителят му дължи
възнаграждение. От приложение № 1 към договора (л. 16) се установява ,че размерът на
възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на 101, 27 лв. и се дължи на
датата на падежа на по кредита съгласно погасителния план по договора за кредит.
От приложените на л. 17 и л. 18 разписки от „И..“ АД се установява, че ищецът е
получил заемната сума в размер на 400 лв. в брой на 05.06.2023 г., а на 09.06.2023 г. е
наредил сума в размер на 512, 38 лв. в полза на „К..“ ЕАД.
Прието е заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след преценка по реда
на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно изготвено.
Вещото лице е изчислило, че при включване на уговореното възнаграждение по договора за
поръчителство в годишния процент на разходите по договора за кредит, последният се
равнява на 4219, 02 %. Установило е още, че ищецът е извършил едно плащане в размер на
512, 28 лв., получено от „К..“ ЕАД, с което това дружество е погасило главницата по
договора за кредит в размер на 400 лв. и 2, 22 лв. възнаградителна лихва по същия договор,
5
а останалата част от сумата в размер на 101, 27 лв. е превело на другия ответник „А..“
ЕООД, с което е била погасена вноската по договора за поръчителство.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Между страните не се спори, а и от приетата разписка се установява, че уговорената сума в
размер на 400 лв. е била предоставена на ищеца.
По изложените в исковата молба доводи за нищожност на договора за кредит на
основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради невключване
възнаграждението на поръчителя в ГПР, съдът намира следното. Уреденият в чл. 138 и сл.
от ЗЗД договор за поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение,
поради което има акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се
поема поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято
правна валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като
едностранен безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на
договаряне, поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно
правоотношение. С оглед на това, когато кредиторът е поискал осигуряването на
обезпечение, липсва пречка изпълнението на задълженията по договора за потребителски
кредит да бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство срещу възнаграждение от
трето юридическо лице. Възнаграждението по договора за поръчителство по правило не се
включва в общия разход по кредита за потребителя съгласно дефиницията на пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, поради което неговият размер не се отчита при формиране на годишния процент
на разходите. Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за
поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в
действителност се явява част от кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство
не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока, съдът намира следното.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит – чл. 4, ответното дружество е
предвидило две алтернативни възможности за обезпечение на кредита – чрез банкова
гаранция или чрез поръчителство от одобрено от него юридическо лице. При извършена
служебна справка в Търговски регистър съдът установи, че едноличен собственик на
капитала на дружеството поръчител ответника „А..“ ЕООД е кредиторът-ответник „К..“
ЕАД. Следователно кредиторът по договора за кредит и поръчителят са свързани лица по
смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Съвкупността на горните обстоятелства води до извода,
че в разглежданата хипотеза договорът за гаранция няма самостоятелен характер, а следва да
бъде разглеждан като част от кредитното правоотношение, защото потребителят е
фактически принуден да го сключи с конкретно определено от кредитора свързано
дружество, за да бъде отпуснат кредитът. При това положение съдът приема, че
предоставянето на обезпечение от „А..“ ЕООД представлява задължително условие за
получаване на кредита по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. След като предоставянето на
обезпечението е задължително условие за получаване на кредита, то възнаграждението по
договора за гаранция представлява общ разход по кредита, който следва да бъде включен
като компонент при формиране на годишния процент на разходите. Включването на
възнаграждението на гаранта в ГПР води до надвишаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ГПК, доколкото посоченият в договора ГПР е 49, 14 %, а съгласно приетото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза при включване на предвиденото възнаграждение по
договора за поръчителство годишният процент на разходите по договора за кредит се
равнява на 4219, 02 %.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
6
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. След като
възнаграждението на поръчителя не е включено като разход по кредита в обявения в
договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на
разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
това вземане бъде включено, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е и решение от
13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС.
Съгласно цитираните решения за да осигури по-голяма защита на потребителите
законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет
при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен
процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква
„ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният срещу „К..“ ЕАД главен установителен иск е
основателен и следва да бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да
бъде разглеждан предявеният под условие евентуален иск.
Според чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може
да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части, които
хипотези в случая не са налице. Следователно и договорът за поръчителство, който е
сключен от ищеца на основание клауза от договор за потребителски кредит, която
противоречи на горепосочената императивна законова норма, се явява нищожен – чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД.
Ето защо, предявеният и срещу „А..“ ЕООД иск за нищожност на договора за
поръчителство е основателен и следва да бъде уважен. Съгласно приетото заключение на
съдебно-счетоводната експертиза сума в размер на 101, 27 лв., заплатена от ищеца, е била
преведена от „К..“ ЕАД на „А..“ ЕООД за погасяване на вноска по нищожния договор за
поръчителство, поради което и предявеният срещу „А..“ ЕООД иск по чл. 55, ал. 1, предл.
7
първо ЗЗД следва да бъде уважен в пълния предявен размер.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените и претендирани по делото разноски за държавна такса в
размер на 150 лв. и за депозит за експертиза в размер на 300 лв., от които ответникът „К..“
ЕАД дължи на ищеца общо 200 лв. (50 лв. за държавна такса по предявения срещу
дружеството иск и 150 лв. депозит за експертиза), а ответникът „А..“ ЕООД дължи общо 250
лв. (от които 100 лв. за държавна такса по двата предявени срещу него иска и 150 лв.
депозит за експертиза). Ищецът претендира и разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на по 480 лв. с вкл. ДДС срещу всеки от двамата ответници, като
дружествата са направили възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно,
като прецени, че всеки от двамата ответници следва да бъде осъден да заплати по 240 лв. с
вкл. ДДС адвокатско възнаграждение, или общо 480 лв. с вкл. ДДС.
Съдът намира, че това е справеделивият размер на адвокатското възнаграждение по
настоящото дело по следните съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015
Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института
на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от
Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна
разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото
страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24
изрично е посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че
предвидените в нея мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все
това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират
възстановяването единствено на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да
цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се
вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да
понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези
разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските,
които спечелилата/загубилата делото страна действително е понесла. Съответстваща на
правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането
на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за
несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела C-427/16 и C-428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до
крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните
производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под
страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-
нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация
на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (Б..), и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да
ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност.
8
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„Ш..“ №.. вх. Г, ет. пар, ап.. срещу „К..“ ЕАД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „В..“ № ... (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б..“, иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, нищожността на сключения между страните договор за
потребителски кредит № .../04.06.2023 г.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул.
„Ш..“ №.. вх. Г, ет. пар, ап.. срещу „А..“ ЕООД, ЕИК .. с адрес: гр. София, бул. „В..“ № ...,
(сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б..“, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК, нищожността на сключения между страните договор за поръчителство от
04.06.2023 г.
ОСЪЖДА „А..“ ЕООД, ЕИК .. с адрес: гр. София, бул. „В..“ № ..., (сграда А), ет. 4,
Бизнес център „Б..“, да заплати на В. С. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „Ш..“
№.. вх. Г, ет. пар, ап.. на основание чл. 55, ал. 1, предл първо ЗЗД сумата от 101, 27 лв.,
представляваща платена без основание сума по нищожен договор за поръчителство от
04.06.2023 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 490 лв., представляваща
ранзоски по делото.
ОСЪЖДА „К..“ ЕАД, с ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„В..“ № ... (сграда А), ет. 4, Бизнес център „Б..“, да заплати на В. С. С., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ул. „Ш..“ №.. вх. Г, ет. пар, ап.. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
440 лв., представляваща сторените по делото разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9