СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ІII "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
при участието на секретаря Габриела Владова, разгледа докладваното от мл.
съдия Божидар Стаевски въззивно гражданско
дело № 801 по описа на съда за 2020 г. и взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение 229721/30.09.2019 г. по описа на Софийски районен
съд II ГО 79 състав
съдът на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 372 от ТЗ вр. с чл. 367 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД е признал за установено, че „С.С“ ООД, ЕИК********дължи на „И.Т.“
ЕООД, ЕИК ******** сумата от 1171,20 лв., представляваща неплатено
възнаграждение по заявка за международен транспорт за която е издадена фактура
№ **********/30.11.2017 г. ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 20.06.2018 г., до окончателното изплащане,
както и сумата от 50,43 лв. представляваща лихва за забава за периода 15.01.2018
г. - 18.06.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
40360/2018 г. по описа на СРС 79 състав. Със същото решение искът по чл. 422, ал.1 от ГПК
вр. с чл. 86 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер от 50,43 лв.
до пълния предявен размер от 50,53 лв., равняваща се на 0,10 лв.
Решението в уважената
част е обжалвано от ответника „С.С“ ООД, с чрез пълномощника му по делото адв. И.А..
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на
пръвоинстанционното решение поради нарушения на материалните и процесуалните
правила. Сочи че ответното дружество е оспорило изпълнението на договора, тъй
като изпълнителят е представил оригинално и коректно попълнено CMR само за единия транспорт. За другия е
представено копие в което липсва подпис и /или печат от получателя на стоката,
което според него значи, че няма потвърждение че транспорта е извършен коректно
и при спазване на изискванията на Конвенцията за международния автомобилен
превоз – CMR. Изтъква, че
първоинстанционния съд се е ръководил изцяло от гражданското законодателство на
Република България без да съобрази с изискванията на международното право.
Счита че съгласно Конвенцията за международния автомобилен превоз – CMR договорът за превоз е реален и по този начин
предаването на товара се явява елемент от фактическия състав на договора. Сочи,
че предаването на товара се установява с
товарителница, каквато в оригинал не е представена, а копието по делото е с
липсващи реквизити. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново, с
което искът се отхвърля.
Въззиваемият „И.Т.“ ЕООД оспорва
въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Съдът, след
като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 от ГПК събраните по делото доказателства
и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна за нея е
внесена дължимата държавна такса, поради което е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна поради следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 372 от ТЗ вр. с
чл. 367 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД от „И.Т.“ ЕООД срещу „С.С“ ООД за сумите от 1 171,20
лв. главница - представляваща неплатено възнаграждение по заявка за
международен транспорт и 50,53 лв. лихва за забава. Ищецът твърди че на
15.11.2017 г. получил от „С.С“ ООД заявка за извършване на международен
транспорт с място на товарене Атина Гърция и място на разтоварване три различни
локации в Гърция. Ищецът приел да превози товара. Излага, че със съобщение по
електронната поща ответното дружество е конкретизирало марка, модел и номер на
рама на заявените за превоз автомобили като е посочило изрично кое моторно
превозно средство на кое място следва да бъде разтоварено. Сочи че със заявката
страните са уговорили възнаграждение в размер на 976 лв. без ДДС платимо в срок
от 40 дни след фактура и ЧМР. Твърди, че ищецът възложил извършването на
услугата на трето лице „Б.С.“ ЕООД. Превозвачът изпълнил качествено и в срок
заявката което удостоверил пред ищеца с 3 ЧМР товарителници, подписани от
получателите на товара без забележки. В указаните срокове ищецът платил на
превозвача за което била издадена фактура № **********/30.11.2017 г. Фактурата
и товарителниците били изпратени на ответника. Сочи, че въпреки безупречното
изпълнение и дългия срок на отложено плащане на уговорения падеж ответното
дружество не погасило задълженията си.
Съществуването на договорното
правоотношение между страните с предмет- извършване на превоз на стоки съдът
приема, че безспорно се установява от събраните по делото доказателства,
преценени в тяхната съвкупност, а именно: от заявка за извършване на
международен транспорт от 15.11.2017 г., 3 бр. международни товарителници, фактура № **********/30.11.2017 г. и неоспореното
заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Настоящият съдебен състав
приема, че от изброените доказателства се установява наличието на облигационно
правоотношение, възникнало от договор за международен превоз, сключен между
страните, в рамките на което от ищеца е изпълнено задължението за извършване на
международния превоз. Наличието на облигационното правоотношение се установява
на първо място от представената по делото процесна фактура №
**********/30.11.2017 г., Фактурата съдържа всички изискуеми реквизити по чл.
6, ал.1 от ЗСч. От приетата по делото и неоспорена от ответника съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че ответникът е осчетоводил процесната фактура, като
е отразил същата в Дневника за покупките и за нея е използвал и данъчен кредит.
Счетоводното отразяване на вземането по фактурата, следващо датата на
издаването й и ползването на данъчен кредит по нея от ответника представляват
безспорно признание от негова страна както на сключения с ищеца договор, така и
признание за изпълнение от страна на ищеца на договорните му задължения по
правоотношението. В този смисъл е и константната съдебна практика: Решение №
46/27.03.2009 г. по т.дело № 454/2008 г. на ВКС, Решение № 42/19.04.2010 г. по
т.дело № 593/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, Решение № 109/07.09.2011 г. по т.дело №
465/ 2010 г. на ІІ ТО и Решение № 20 от 25.03.2013 г. по т.д. № 206/2012 г. на
І ТО на ВКС. С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че от
съвкупната преценка на доказателствата по делото безспорно се установява
наличието на облигационно правоотношение между страните и изпълнението на
задължението на ищеца по него- за извършване на възложения му международен
превоз.
Неоснователни са
възраженията изложени във въззивната жалба, досежно редовността на товарителниците,
доколкото съгласно чл. 5, пар.1 от Конвенцията за международен автомобилен
превоз (CMR), Товарителницата
се изготвя в три оригинални екземпляра, подписани от изпращача и от превозвача.
В чл. 6, пар.1 от Конвенцията CMR са посочени реквизитите на товарителницата, като не е предвидено условие
за валидност на превозния документ наличието на подпис на получателя. Съгласно
чл. 15, пар.1 от Конвенцията CMR, След пристигането на стоката на предвиденото място за доставяне
получателят има право да поиска да му бъде предаден втория екземпляр от
товарителницата и стоката да му бъде предадена срещу подпис. Според горното
правило не съществува изискване за полагане на подпис при получаване на стоката
именно върху товарителницата. Във връзка с изложеното може да се направи извод
за валидност на представените товарителници.
На следващо
място е налице и признание, че транспорта е извършен коректно предвид
обстоятелството, че фактура с № **********/30.11.2017 г. е осчетоводена от
ответника и е използван данъчен кредит.
Предвид което
следва да се приеме, че по отношение на главния иск по чл. 422, ал.1 вр. с чл.
372 от ТЗ за сумата от 1171,20 лв. решението е правилно.
Основателността
на исковата претенция за главницата обуславя основателността и на претенцията
за акцесорното вземане за мораторна лихва върху нея за времето на забавата. Доколкото
липсва оспорване на датата от която ответникът е изпаднал в забава следва да се
приеме, че това е 15.01.2018 г. като съгласно заключението на съдебно-счетоводната
експертиза размерът на мораторната лихва за периода 15.01.2018г. – 18.06.2018
г. възлиза на 50,43 лв. Предвид горните изводи решението е правилно и в тази си
част и следва да бъде потвърдено изцяло.
По отношение на
разноските настоящият състав намира, че предвид изхода на производството
разноски се дължат в полза на въззиваемата страна „И.Т.“ ЕООД. На въззиваемия
следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв. за които е представил
доказателство – договор за правна защита и разписка.
На основание чл.
280, ал.3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от
горното
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 229721/30.09.2019 г. по описа на Софийски районен съд II ГО 79 състав.
ОСЪЖДА „С.С“
ООД, ЕИК********да заплати на основание чл. 78 от ГПК на „И.Т.“ ЕООД, ЕИК ********
сумата от 300 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в производството.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.