СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш Е Н И Е
10.03.21г.
Софийски градски
съд І-12 състав с:
Председател:
Георги И.
Разгледа в съдебно
заседание на 11.02.21г. /с участието на секретаря В. Станчева/ гражданско дело № 17164/18г. и констатира следното:
Предявен е иск от В.
А. против Министерството на правосъдието с правно основание
чл. 441, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК във връзка с чл. 49 от ЗЗД за сумата 35 700
лева.
Предмет на делото
е и обратен иск на Министерството на правосъдието срещу С. Х. с правно
основание чл. 54 от ЗЗД във връзка с чл. 219, ал. 3 от ГПК за сумата 35 700 лева.
Съображенията на
страните са изложени по делото.
Представените по
делото доказателства удостоверяват, че:
В рамките на изпълнителен
процес воден от ДСИ С. Х. /по д. № 20 от 11г. на ДСИ при РС – град Казанлък/
собствен на ищеца недвижим имот /№ 000399 с площ от 12 933 дка., находящ
се в землището на с. Селце, община Мъглиж/ е бил осребрен /възложен в полза на
И. И. – след провеждане на публична продан/.
Главният
иск е основателен частично:
Приетите
по делото оценителни експертизи – преценени в съвкупност /изготвени след
съобразяване на всички писмени доказателства, удостоверяващи актуалния
вещно-правен статут на процесния имот към момента на публичната продан/ установяват,
че: собственият на ищеца актив е бил продаден /осребрен/ на съществено занижена
цена. В резултат на това – В. А. /длъжник
по изпълнението/ е претърпял имуществена вреда /в размера на 35 700 лева; тази
сума се явява изчислена в контекста на: оценката на вещите лица – преценени в
съвкупност, обявената цена на проданта и правилото на чл. 485 от ГПК във връзка
с чл. 468, ал. 1 от ГПК/. Същата вреда подлежи на репариране /обезщетяване/ от
страна на ответника при условията на чл. 441, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК във
връзка с чл. 49 от ЗЗД /доколкото – Министерството се явява възложител на
служебната дейност на ДСИ С. Х. и работодател на последната/.
Принципно:
съдебният изпълнител е орган - законово овластен /и задължен/ да контролира
изпълнителното производство, да провежда същото законосъобразно - в
съответствие с повелителните /императивни/ норми на процесуалния закон
/защитавайки правата на всички страни в процеса, в това число и тези на
длъжника; конкретно и правото на последния да получи максимално висока стойност
за осребряваното му имущество, доколкото това право рефлектира пряко върху
възможността за пълно погасяване на дълга, съответно за получаване на остатък
при разпределението след цялостното удовлетворяване на вземането на взискателя/.
Поради това: в случая /и във всяка подобна хипотеза, когато в процес като
настоящия бъде установено, че в крайна сметка, като краен резултат - посоченият
интерес на длъжника не е бил пълноценно защитен, т.е. когато се констатира
обективно – реално причинена, настъпила имуществена вреда за тази страна в
процеса/ следва да се приеме, че – изпълнителното производство е проведено
незаконосъобразно /че е налице противоправно действие – бездействие на органа
по изпълнението/.
Принципно: ирелевантна в случая /и във всяка
подобна хипотеза/ се явява активността на длъжника в рамките на изпълнителното
производство - доколкото: не тази страна, а съдебният изпълнител /съобразно
изложеното по-горе/ е натоварен със законовото задължение да обезпечи /да гарантира/
законосъобразното протичане на процеса /при защита на правата на всички страни
в производството/. С други думи: евентуалното бездействие на длъжника - да
защити надлежно правата си /в това число и в процедурата по публична продан/ не
може да дерогира /изключи/ отговорността на съдебния изпълнител /особено и
доколкото: към момента на процесното изпълнение - за длъжника все още не е била
предвидена защитата по чл. 435, ал. 2, т. 4 от ГПК във връзка и с чл. 485, ал.
2 от ГПК, а общото правило на 435, ал. 3 от ГПК нито към онзи момент е
позволявало, нито сега позволява да бъде оспорвана направената в рамките на
изпълнението оценка; именно поради това – настоящото производство се явява
единствената правна възможност за защита на правата на В. А./. Поведението на длъжника
обаче /в случая – бездействието му да представи на органа по изпълнението
писмени доказателства относно актуалния статут на осребрявания имот – пряко
относими към стойността на този актив/ следва да бъде съобразено в хипотезата
на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД – доколкото: дори и при липса на законовата възможност
по чл. 485, ал. 2 от ГПК – съдебният изпълнител би могъл да предприеме служебно
/и по искане на длъжника, подкрепено с нови – допълнителни писмени
доказателства/ съответни процесуални действия /при условията на чл. 201 от ГПК
или чл. 200, ал. 3 от ГПК/ насочени към преизчисляване на цената на имота
/назначаване на допълнителна експертиза или на повторна, съответно на разширена
такава/. С оглед това – процесното /заявеното/ обезщетение следва да бъде
редуцирано до размера на сумата 30 000 лева /при условията на чл. 51, ал.
2 от ЗЗД/.
Обстоятелството,
че и назначеното в рамките на изпълнителното производство вещо лице /експерт/ е
съпричинило /по смисъла на чл. 53 от ЗЗД/ процесната вреда – също не може да
освободи съдебния изпълнител /съответно и Министерството/ от отговорността по
чл. 45 от ЗЗД и чл. 49 от ЗЗД /с оглед правилото на чл. 122, ал. 1 от ЗЗД/;
правата на съдебния изпълнител /съответно и на Министерството/ спрямо вещото
лице могат да бъдат защитени в хипотезата на чл. 127 от ЗЗД. Отговорността на
ДСИ /съответно и на работодателя му/ за действията на експерта /вещото лице/
може да бъде ангажирана и в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД /ако се приеме, че в
случая не е приложимо правилото на чл. 53 от ЗЗД/ доколкото: органът по
изпълнението се явява – възложител на работата на оценителя.
Възражението
на С. Х. /по чл. 110 от ЗЗД във връзка с чл. 116а от ЗЗД/ е неоснователно: към
момента на заявеното увеличение на главния иск /09.11.18г./ законовият 5-годишен
давностен срок /започнал да тече считано от 21.07.14г.– когато е влязло в сила
постановлението за възлагане на имота/ не се явява изтекъл.
В полза на ищеца следва да се присъди и законната лихва върху горната главница
за периода – след завеждане на делото /както е конкретизирана тази претенция в
исковата молба/. Допълнително заявеното искане на В. А. /по молбата от
09.11.18г., касаещо промяна на периода на търсената законна лихва назад във
времето – считано от 21.07.14г./ се явява процесуално недопустимо - това искане
не попада в приложното поле на чл. 214, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, а на практика
представлява предявяване на изцяло нов иск /какъвто не може да бъде приет за
съвместно разглеждане в същото – настоящото производство/. В тази част молбата
на ищеца следва да бъде – оставена без разглеждане.
Обратният
иск е неоснователен:
Тази
претенция на Министерството остана неизменена /неувеличена/ в процеса /след
постановяване на определението на СРС по чл. 214 от ГПК от 09.11.18г., касаещо
главния иск/. С оглед това – председателят на състава не обсъжда възражението
/касаещо обратния иск/ на С. Х. по чл. 110 от ЗЗД във връзка с чл. 116а от ЗЗД
/това възражение би подлежало на разглеждане в евентуален следващ процес на
министерството срещу ДСИ – с предмет: неувеличената част от обратния иск/.
Изхода
на спора по главния иск предполага /принципно – с оглед изричното правило на
чл. 54 от ЗЗД/ уважаване и на обратния /евентуален/ иск. В процесната хипотеза
обаче /доколкото Министерството се явява работодател по трудово правоотношение
на ДСИ С. Х. и предвид липсата на доказателства процесната вреда да е била
причинена – умишлено от съдебния изпълнител/ е приложим редът по глава 10, раздел
2-ри от Кодекса на труда
/който от една страна - допуска процесната регресна отговорност да бъде
реализирана по съдебен ред – в рамките на производство като настоящото, но от
друга страна – ограничава обема на отговорността; в тази насока са правилата на
чл. 210 от КТ и чл. 206 от КТ/. В случая – изтичането на сроковете по чл. 210,
ал. 2 от КТ се явява ирелевантно /доколкото: в процесната хипотеза регресното
вземане на работодателя става изискуемо по смисъла на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД
едва след влизане в сила настоящото решение и след плащане на обезщетението в
полза на ищеца/. С оглед изложеното – обратният иск принципно може да бъде разгледан
и уважен при условията на редукцията по чл. 206, ал. 1 от КТ /но в случая тази
претенция следва да бъде отхвърлена като недоказана по размер – предвид липсата
на доказателства, които да удостоверят размера на иска в контекста на
посоченото законово правило/.
Съдът,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Министерството
на правосъдието да плати на В.Х.А. ЕГН ********** сумата 30 000 лева /на
основание чл. 441, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК във връзка с чл. 49 от ЗЗД/;
законната лихва върху тази сума от 30.10.17г. до цялостното й изплащане и 1 412
лева – съдебни разноски /съразмерно на уважените искове/.
ОТХВЪРЛЯ главния
иск за сумата над 30 000 лева.
ОСЪЖДА В.Х.А. да
плати на Министерството на правосъдието 48 лева -
съдебни разноски /съразмерно на отхвърлените искове/ и 50 лева - юрисконсултско
възнаграждение /на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от ЗПП и Наредбата към него/.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на В.Х.А. за присъждане на законна лихва върху горната
главница за периода до 30.10.17г. /като процесуално недопустимо/.
ОСЪЖДА Министерството
на правосъдието да плати на адвокат Х. 1 430 лева – адвокатски хонорар /на
основание чл. 38 от ЗА/.
ОТХВЪРЛЯ иска на
Министерството на правосъдието срещу С.А.Х. ЕГН ********** /с правно основание
чл. 54 от ЗЗД във връзка с чл. 219, ал. 3 от ГПК/.
ОСЪЖДА Министерството
на правосъдието на плати на С.А.Х. 600 лева - съдебни разноски.
Решението подлежи
на обжалване пред САС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Председател: