№ 160
гр. Пловдив, 03.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20235001000100 по описа за 2023 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №62/12.10.2022г., постановено по търг. д. №23/2021г. по
описа на окръжен съд С., е признато за установено по иск на основание
чл.422 от ГПК на „Б.Д.“ АД, ЕИК *********, че А. С. Х., ЕГН **********
дължи на банката следните суми по договор за кредит за текущо потребление
от 20.12.2018г., а именно: главница към 01.02.2022г. от 32 338,89лв.;
договорна възнаградителна лихва от 01.07.2019г. до 18.02.2020г. от 2
039,36лв.; такса при предсрочна изискуемост от 120лв.; законната лихва
върху 32 338,89лв. от 22.04.2021г. до окончателното им плащане.
ОТХВЪРЛЕН е искът на „Б.Д.“ АД да се признае за установено на
основание чл.422 от ГПК по отношение на А. С. Х., че дължи на банката
следните суми по договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2018г., а
именно: 16 485,11лв. главница; обезщетение за забава/законна лихва от 1
559,61лв. за периода 19.02.2020г. до 13.08.2020г.; 24.65лв. обезщетение за
забава /лихвена надбавка/ от 01.08.2019г. до 18.02.20г.; законната лихва върху
уважената главница от 32 338,89лв. от 17.08.2020г. до 22.04.2021г.
1
Оставено е без уважение възражението за прихващане на основание
чл.55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, предявено от А. С. Х., ЕГН **********, в размер на
10 000лв., платени по договор за кредит за текущо потребление от
20.12.2018г., представляващи недължими платени суми, вследствие
приложени неравноправни клаузи, неправилно изчислени и приложени
лихвени проценти по договор за текущо потребление от 29.01.2016г., договор
за издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за
физически лица от 29.01.2016г. и допълнително споразумение от 19.04.2016г.,
договор за кредит - овърдрафт и допълнително споразумение от 19.04.2016г.
и договор за кредит за текущо потребление от 22.08.2017г., с установеното
вземане за главница от 32 338,89лв.
А. С. Х., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Б.Д.“ АД, ЕИК
********* разноски, съразмерно на уважената част от иска от 1 215,04лв. в
исковото производство и 630,81лв. в заповедното производство.
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство – „Б.Д.“ АД. Въззивната жалба е срещу
тази част от решението, с която положителният установителен иск е
отхвърлен – 16 485,11лв. главница; обезщетение за забава/законна лихва от 1
559,61лв. за периода 19.02.2020г. до 13.08.2020г.; 24.65лв. обезщетение за
забава /лихвена надбавка/ от 01.08.2019г. до 18.02.20г.; законната лихва върху
уважената главница от 32 338,89лв. от 17.08.2020г. до 22.04.2021г. Въведено е
оплакване, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано.
Изразено е несъгласие с извода на първоинстанционния съд за ненастъпване
на предсрочна изискуемост с аргументи и факти за надлежно връчване от
страна на банката на уведомлението до длъжника чрез ЧСИ. Въведено е
конкретно оплакване, че съдът неправилно е отхвърлил иска за сумата от
16 485,11лв. – принудително събрана в изпълнително производство, при
неправилно прилагане приетото в т.9 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело №4
на ВКС. Твърди се и че съдът неправилно е отхвърлил иска за обезщетение за
забава/законна лихва от 1 559,61лв. за периода 19.02.2020г. до 13.08.2020г.;
24.65лв. обезщетение за забава /лихвена надбавка/ от 01.08.2019г. до
18.02.2020г. По отношение обезщетението за забава от 24,65лв. е посочено, че
същото е претендирано до датата на предсрочната изискуемост, настъпила,
според извлечението на 19.02.2020г. и представлява санкция поради забава в
2
погасяване на уговорените плащания и това не е в разрез със законовите
изисквания на чл.33 от ЗПК, като обезщетението за забава е начислено само
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. По отношение на
обезщетение за забава/законна лихва от 1 559,61лв. за периода 19.02.2020г. до
13.08.2020г. – след настъпване на предсрочната изискуемост, се твърди, че
същото не надвишава размера на законната лихва. В тази връзка се оспорва
извода на съда за нищожност на клаузата на чл.18.1 от Общите условия и
поради това – недължимост на двата вида обезщетение за забава, като този
извод не е съобразен с приетото в ТР №3/27.03.2019г. по тълк. д. №3/2017г. на
ВКС, ОСГТК. Оспорват се изводите на съда за нищожност на т.3.1 от
договора за кредит, т.7.1 и т.7.3 от ОУ, доколкото посочените клаузи не
въвеждат възможност единствено и само за увеличение на лихвения процент.
Изложени са подробни съображения. Иска се решението да бъде отменено в
обжалваната част и да се постанови друго, с което исковите претенции да
бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски по делото, включително и
юрисконсултско възнаграждение, като е заявено евентуално искане – в случай
че разноски се дължат и от двете страни, се заявява възражение за
прихващане, като разноските да бъдат присъдени с решението по
компенсация. С въззивната жалба не са предявени доказателствени искания.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна. Изразено е писмено становище за неоснователност на въззивната
жалба.
Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения
срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в
жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271 от
ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие за установено следното :
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено в производство по предявен иск по чл.422 от
ГПК, във вр. с чл.430 от ТЗ.
Ищецът в първоинстанционното производство, жалбоподател в
настоящето – „Б.Д.“ АД, е изложил фактически обстоятелства за успешно
3
проведено заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК. Издадената
заповед по ч.гр.д. №261/2020г. по описа на Районен съд З., съдържаща
разпореждане за незабавно изпълнение, е била в срок възразена от ответника.
Съществуването на вземането се обосновава с наличието на договор за кредит
за текущо потребление от 20.12.2018г. банката предоставила на А. С.Х.
кредит за текущо потребление в размер на 48 824лв., със срок на издължаване
от 120 месеца, като кредитът бил отпуснат за рефинансиране на два други
кредита, отпуснати от банката на ответницата Х.. Посочени са клаузи от
договора и ОУ, уреждащи лихва и други условия, договорени с договора за
кредит. Позовавайки се на собствено изпълнение, ищецът твърди
неизпълнение от страна на кредитополучателя за погасяване на месечните
вноски. На датите на падежа, от 01.08.2019г. до 01.02.2020г.,
кредитополучателят не бил заплатил шест месечни вноски в общ размер на
просрочени суми, включващи главница и договорна лихва - 2 508,72лв., както
следва: на 01.08.2019г. - 101.75лв.; на 01.09.2019г. - 293,72лв.; на 01.10.2019г.
- 293,72лв.; на 01.11.2019г. - 293,71лв.; на 01.12.2019г. - 293,72лв.; на
01.01.2020г. - 616.05лв.; на 01.02.2020г. - 616,05лв. Ищецът се позовава на
предвидена в чл.19 ал.1, т.1 от ОУ към договора предсрочна изискуемост на
кредита. До кредитополучателя била изпратена на единствения известен на
банката адрес и адрес за кореспонденция по договора за кредит, покана-
уведомление с изх.№ 11-20-01774/01.10.2019г., за обявяване на предсрочна
изискуемост, връчено чрез ЧСИ Й.М., рег. №***, с район на действие СГС,
чрез залепване на уведомление по реда на чл.47 ГПК. Искането, с което е
сезиран съдът, е да се постанови решение, с което да се признае за
установено, че ответницата дължи на „Б.Д.“ АД сумите по сключения между
тях договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2018г. в размер на: 48
824лв. - главница, ведно със законна лихва върху главницата, считано от
17.08.2020г. до окончателното изплащане на вземането; 2 039,36лв. -
договорна лихва за периода от 01.07.2019г. до 18.02.2020г.; 24,65лв. -
обезщетение за забава /лихвена надбавка за забава/ за периода от 01.08.2019г.
до 18.02.2020г.; 1 559,65лв. - обезщетение за забава /законна лихва/ за
периода от 19.02.2020г. до 13.08.2020г. Претендира да бъде осъдена
ответницата да му заплати направените разноски в заповедното и в исковото
производство.
С депозирания в първоинстанционното производство писмен отговор
4
на исковата молба ответницата А. Х. е оспорила иска. Без да оспорва
наличието на валидно възникнало договорно правоотношение, оспорва
твърдяната в исковата молба предсрочна изискуемост, поради липса в забава
на плащанията за повече от 90 дни, като се твърди, че посочените от ищеца
дати за настъпване на предсрочната изискуемост са противоречиви, не били
доказани обстоятелствата по обяваване на кредита за предсрочно изискуем.
Позовавайки се на качеството си на потребител, твърди нищожност на т.3.1.
от договора, както и т.7.1, т.7.2 и т.7.3 от общите условия, които предоставяли
възможност на банката за едностранна промяна на уговорените лихвени
проценти по кредита. Възразява се по отношение на претендираната такса
разходи при изискуем дълг, тъй като в исковата молба не било посочено на
какво основание се дължи същата и при какви условия може да се претендира
от банката. В тази насока се позовава на чл.10, ал.4 от ЗПК, според който
видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите, следва да бъде
точно и ясно определен в договора.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, прие следното:
Правоотношенията между страните произтичат от договор за кредит за
текущо потребление от 20.12.2018г. Съгласно чл.1 ал.1 от договора ищецът
„Б.Д.“ ЕАД е предоставил на кредитополучателя кредит за текущи нужди в
общ размер на 48 824лв. Касае се за договорно правоотношение, което
притежава характеристиките на специфичната търговска сделка, уредена в
гл.29-та, раздел ІІІ от ТЗ – активна банкова сделка - договор за банков кредит,
който е формален, консенсуален, възмезден, двустранен договор.
Възнаграждението за отпуснатия кредит е уговорено в чл.3 от договора
– кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на
сключване на договора е 7,269% годишно, формиран от стойността на
референтен лихвен процент, с посочен начин на формирането му.
В чл.3.1 е предвидено – лихвеният процент да се променя с промяната
на референтния лихвен процент при предпоставките, по реда и в сроковете,
посочени в Общите условия. В случаите на отрицателна стойност на
референтния лихвен процент, същата се приема за стойност 0%, а крайният
лихвен процент не може да бъде по-нисък от размера на фиксираната
стандартна надбавка.
5
Съгласно чл.14 от договора, неразделна част от същия са Общите
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление. Клаузите на
Общите условия от раздел 3-ти „Олихвяване. Разходи по кредита“ - чл.7.1,
7.2, 7.3 са аналогични на клаузата на чл.3.1 от договора – като цяло
предвиждат едностранна промяна на възнаградителната лихва, като определят
и долен праг на тази лихва.
Клаузата на чл.19.1 от Общите условия предвижда възможност за
банката за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Ищецът черпи
права от т.1 на тази клауза, съгласно която кредиторът има право да превърне
кредита в предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените
погашения по лихва и/или главница.
Регламентираната в чл.19 ал.1, т.1 от ОУ, съответно и законово уредена
- чл.432 от ТЗ, възможност за предсрочна изискуемост е обусловена от
кумумативното наличие на двата елемента – обективен – неизпълнение на
задължението на кредитополучателя за погасяване на месечните погасителни
вноски и субективен – изявление на кредитора, че счита кредита за
предсрочно изискуем, стигнало до знанието на длъжника.
Не е спорен в настоящето производство обективният елемент за
настъпване на предсрочната изискуемост, установен по категоричен начин и
от заключението на допуснатата в първоинстанционното производство
съдебносчетоводна експертиза. От заключението на съдебносчетоводната
експертиза се потвърждава твърдението на ищеца, че кредитополучателката
трайно е изпаднала в забава след м.07.2019г., като е просрочена частично
месечната погасителна вноска за м. август и следващите 6 месечни
погасителни вноски.
Относно наличието на субективния елемент – упражненото право на
кредитора да направи кредита предсрочно изискуем и обявяване на длъжника
предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение ищецът се позовава на покана – уведомление с изх.
№11-20-01774/01.10.2019г., за която се твърди фингирано връчване чрез ЧСИ
М. – приложена към исковата молба /л.15/. Видно от поканата обаче, същата е
изпратена на адрес – ЖК „М.“ и за този адрес са отразени извършените от
връчителя три посещения в Протокола за връчване на съдебни книжа /през м.
октомври, ноември и декември 2019г./. Посоченият в договора постоянен
6
адрес на кредитополучателя обаче е в ЖК „Л.“. /Този постоянен адрес е
променен едва от 11.08.2020г., съгл. справка по реда на Наредба №14/2019г.
намираща се в кориците на ч.гр.д. №37693/2020г. по описа на СРС, пред който
съд първоначално е предявено заявлението по чл.417 от ГПК/. Ето защо
изцяло се споделят изводите на първоинстанционния съд за липсата на
субективния елемент за настъпване на предсрочната изискуемост преди
подаване на заявлението по чл.417 от ГПК, доколкото е категорично ясно, че
волеизявлението на кредитора за отнемане на преимуществото на срока не е
достигнало до адресата – същото не е изпратено, нито е фингирано връчено
по постоянния адрес и адрес, посочен в договора на кредитополучателя. Това
волеизявление е надлежно връчено с получаване на препис от исковата
молба, към която е приложена поканата – изявление за обявяване на кредита в
предсрочно изискуем – на дата 22.04.2021г. В този смисъл неоснователно е
оплакването на жалбоподателя, че изводът на първостепенния съд за
ненастъпване на предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК бил необоснован и неправилен.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя за необоснованост на
изводите на окръжния съд относно приетия неравноправен характер на
клаузите на чл.3.1 от договора и клаузите на чл.7.1, 7.2, и 7.3 от ОУ –
предвиждащи едностранна промяна на възнаградителната лихва с определен
минимален праг. Договорът за кредит за текущо потребление от 20.12.2018г.
е с характер на финансова услуга по смисъла на пар.13 т.12 от ДР ЗЗП.
Ищецът е търговец по смисъла на пар.13 т.2 от ДР ЗЗП. Безспорно и
ответникът има качеството на потребител по смисъла на пар.13 т.1 от ДР ЗЗП,
възпроизвеждащ чл.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, станала част от
националното ни законодателство, посредством ЗЗП. Т.е. – процесният
договор попада в приложното поле на ЗЗП и по отношение на него следва да
намерят приложение разпоредбите на чл.143 – чл.148 от същия. В чл. 145,
ал.1 на ЗЗП, законодателят сочи, че неравноправната клауза в договор,
сключен с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката
или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали
клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Разпоредбата на
чл.143 ал.2 от ЗЗП дефинира неизчерпателни, примерни основания за
7
неравноправност на клаузи в потребителски договор. С оглед
формулировката си клаузите на чл.3 ал.1 от договора и идентичните клаузи на
чл.7.1, 7.2 и 7.3 от ОУ, като цяло предвиждащи едностранно изменение на
условията по договора и конкретно – размера на възнаградителната лихва и
при предвиден долен праг, са неравноправни по смисъла на чл.143 т.12 от
ЗЗП. Същите не са индивидуално уговорени клаузи, доколкото от страната,
носеща доказателствената тежест – търговеца, не е установено
индивидуалното уговаряне на оспорената клауза.
Неравноправният характер на клаузите от договора и от ОУ,
регламентиращи едностранна промяна на възнаградителната лихва, обаче, не
се отразява на крайния изход от спора, доколкото, видно от табличното
изражение в заключението от съдебносчетоводната експертиза /Приложение
1/ лихвеният процент на възнаградителната лихва е намалявал /до 7.199/. Т.е.
– неравноправните клаузи не са предизвикали по-неблагоприятно положение
за по-слабата страна – потребителя.
Неравноправният характер на клаузите от договора и ОУ,
регламентиращи възнаградителната лихва, не обосновават решаващите
мотиви на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска за главницата. За
да отхвърли иска за сумата от 16 485,11лв. – главница първоинстанционният
съд се е аргументирал със заключението от съдебносчетоводната експертиза.
Съгласно заключението след датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 14.08.2020г., са постъпили суми /посочени в колона 7
и 8 от Приложение №1/, които са сумата от 80лв. – доброволно внесени от
кредитополучателя на 12.02.2021г. и суми след 01.06.2021г., събрани в
образуваното изпълнително производство, в общ размер на 16 405,11лв., като,
според заключението, с постъпилите суми е погасявана главницата по
кредита. Погашенията са следните: 1 256,69лв. на 01.06.2021г.; 2 073,28лв. на
06.08.2021г.; 393,28лв. на 11.08.2021г.; 2 073,63лв. на 02.09.2021г.; 2 073,97лв.
на 04.10.2021г.; 2 074,9лв. на 05.11.2021г.; 2 74,71лв. на 09.12.2021г.;
2 074,95лв. на 04.01.2022г.; 2 310,31лв. на 01.02.2022г. Съгласно
задължителната съдебна практика обаче – т.9 от ТР №4/18.06.2014г. по
тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422 от ГПК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се
установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия
процес, като в това производство нормата на чл.235 ал.3 от ГПК намира
8
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В този смисъл
следва да се съобрази само извършеното доброволно плащане на сумата от
80лв. на 12.02.2021г. и само за тази сума положителният установителен иск
по чл.422 от ГПК се явява неоснователен. Принудително събраните суми в
рамките на изпълнителното производство обаче в общ размер на 16 405,11лв.,
събрани след датата на предсрочната изискуемост /22.04.2021г./ не
представляват новонастъпил факт по смисъла на чл.235 ал.3 от ГПК , който е
от значение за съществуване на материалното право към момента на
формиране на силата на пресъдено нещо. Ето защо изводът на
първоинстанционния съд за неоснователност на установителния иск по чл.422
от ГПК за сумата от 16 405,11лв. е неправилен.
Правилно първоинстанционният съд е приложил материалния закон,
като е приел за нищожна клаузата на чл.18.1 от ОУ към договора за банков
кредит. Съгласно цитираната клауза, при забава на плащането на месечната
вноска от деня, следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща
главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за
забава в размер на 10 процентни пункта – т.е. 17,269%. Правилен е изводът на
първостепенния съд за противоречие на тази клауза с императивната
разпоредба на чл.33 ал.2 от Закона за потребителския кредит. Съгласно
разпоредбата, когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В
случая няма спор, че защитата, предвидена със ЗПК, е приложима, доколкото
договорът за кредит за текущо потребление от 20.12.2018г. не попада в
изключенията, предвидени в чл. 4 от ЗПК. В случая не се касае за прието
противоречие с разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗЗП, съгласно която, при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, в каквато насока са изложени доводи във
въззивната жалба. Клаузата на чл.18.1 от ОУ действително предвижда
олихвяване само на неплатената, просрочена главница. Но предвидената
лихва – обезщетение за забава от 17,269% надвишава законната лихва.
Законната лихва е 10% плюс основния лихвен процент на БНБ /а ОЛП на БНБ
9
след 01.02.2016г. е 0%/. Договореното обезщетение за забава надхвърля
размера на законната лихва. Следователно посочената клауза предвижда
обезщетение за забава в размер над законната лихва, което е в противоречие с
императивна материално правна норма – чл.33 ал.2 от ЗПК. Правилото на
закона е императивно и цели да предпази икономически по-слабата страна в
правоотношенията с кредитора от клаузи, предвиждащи заплащането на
обезщетение за забава в размери, по-високи от определената по реда на чл.86
ал.2 от ЗЗД законна лихва. Изложеното налага извод за неравноправност на
клаузата, въз основа на която се претендира вземането – съгласно чл.145 ал.2,
т.5 от ЗЗП. Нищожната клауза не поражда действие – както изцяло, така и
частично, поради което е невъзможно нейното заместване – редуциране
съобразно законовите разпоредби. Нищожна клауза от потребителски договор
не може да бъде заместена с повелителна норма от закона. Предвид
изложеното правилно първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията за
процесното обезщетение за забава – обезщетение за забава/законна лихва от 1
559,61лв. за периода 19.02.2020г. до 13.08.2020г.; 24.65лв. обезщетение за
забава /лихвена надбавка/ от 01.08.2019г. до 18.02.2020г.
Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил и акцесорната
претенция за законната лихва върху главницата за периода от 17.08.2020г. до
22.04.2021г., доколкото, по гореизложените съображения, предсрочната
изискуемост на кредита не е настъпила преди подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК, а с връчване на препис от исковата молба, към която е
приложено уведомлението за трансформиране на кредита в предсрочно
изискуем, а именно на дата 22.04.2021г.
По изложените съображения въззивната жалба се явява частично
основателна. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която
е отхвърлен положителният установителен иск за сумата от 16 405,11лв. и за
тази сума искът следва да бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от
22.04.2021г., както следва: върху сумата от 1 256,69лв. до 01.06.2021г.;
2 073,28лв. до 06.08.2021г.; 393,28лв. до 11.08.2021г.; 2 073,63лв. до
02.09.2021г.; 2 073,97лв. до 04.10.2021г.; 2 074,9лв. до 05.11.2021г.; 2 74,71лв.
до 09.12.2021г.; 2 074,95лв. до 04.01.2022г.; 2 310,31лв. до 01.02.2022г.
В останалата обжалвана част обжалваното решение, като правилно,
следва да бъде потвърдено.
10
По разноските, сторени в първоинстанционното производство:
Съгласно представения списък на разноските по чл.80 от ГПК /л.261/
ищецът е сторил разноски за исковото производство в размер на 1 851,35лв.
Съразмерно с уважената част от претенциите се дължат разноски в размер на
1 792,74лв. Или, освен присъдените с първоинстанционното решение
разноски 1 215,04лв., следва да се присъдят допълнително 577,70лв.
В заповедното производство заявителят – ищец е сторил разноски в
размер на 1 201,35лв. Съразмерно с уважената част от иска му се дължат
разноски в размер на 1 163,32лв. Или, освен присъдените с
първоинстанционното решение разноски 630,61лв., следва да се присъдят
допълнително 532,71лв.
По разноските, сторени във въззивното производство:
Жалбоподателят е сторил разноски в размер на 385,89лв. /ДТ за
въззивно обжалване/. Съразмерно с уважената част от въззивната жалба /при
обжалваем материален интерес 18 069,37лв./ му се дължат разноски в размер
на 350,35лв.
От въззиваемата страна не се претендират разноски и не са представени
доказателства за сторени такива.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №62/12.10.2022г., постановено по търг. д.
№23/2021г. по описа на окръжен съд С. В ОБЖАЛВАНА ЧАСТ, с която е
ОТХВЪРЛЕН искът на „Б.Д.“ АД да се признае за установено на основание
чл.422 от ГПК по отношение на А. С. Х., че дължи на банката по договор за
кредит за текущо потребление от 20.12.2018г. сумата от 16 405,11лв. –
главница, ведно със законната лихва считано от 22.04.2021г., както следва:
върху сумата от 1 256,69лв. до 01.06.2021г.; 2 073,28лв. до 06.08.2021г.;
393,28лв. до 11.08.2021г.; 2 073,63лв. до 02.09.2021г.; 2 073,97лв. до
04.10.2021г.; 2 074,9лв. до 05.11.2021г.; 2 74,71лв. до 09.12.2021г.; 2 074,95лв.
до 04.01.2022г.; 2 310,31лв. до 01.02.2022г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Б.Д.“ АД, ЕИК
11
********* иск по чл.422 от ГПК, че А. С. Х., ЕГН ********** дължи на
банката по договор за кредит за текущо потребление от 20.12.2018г. сумата от
16 405,11лв. – главница, ведно със законната лихва считано от 22.04.2021г.,
както следва: върху сумата от 1 256,69лв. до 01.06.2021г.; 2 073,28лв. до
06.08.2021г.; 393,28лв. до 11.08.2021г.; 2 073,63лв. до 02.09.2021г.; 2 073,97лв.
до 04.10.2021г.; 2 074,9лв. до 05.11.2021г.; 2 74,71лв. до 09.12.2021г.;
2 074,95лв. до 04.01.2022г.; 2 310,31лв. до 01.02.2022г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №62/12.10.2022г., постановено по търг. д.
№23/2021г. по описа на окръжен съд С. В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ /с която е отхвърлен установителният иск по чл.422 от ГПК, че А. С.
Х., ЕГН ********** дължи на „Б.Д.“ АД, ЕИК ********* по договор за
кредит за текущо потребление от 20.12.2018г. сумата от 80лв. – главница;
обезщетение за забава/законна лихва от 1 559,61лв. за периода 19.02.2020г. до
13.08.2020г.; 24.65лв. обезщетение за забава /лихвена надбавка/ от
01.08.2019г. до 18.02.2020г.; законната лихва върху главницата от 32
338,89лв. от 17.08.2020г. до 22.04.2021г./.
ОСЪЖДА А. С. Х., ЕГН ********** Да заплати на „Б.Д.“ АД, ЕИК
********* разноски за първоинстанционното производство в размер на
577,70лв.; за заповедното производство в размер на 532,71лв., както и
разноски за въззивното производство в размер на 350,35лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12