Р Е Ш Е Н И Е № 260419
гр.Русе, 18.05.2021г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, II-ри
граждански състав, в публичното съдебно заседание на 13-ти май, две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕН ПЕТРОВ
при
секретаря ТЕОДОРА ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 1197
по описа за 2020г., за да се произнесе, съобрази следното:
Ищцовото дружество „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД-гр. София, представлявано от Я. Б. Я. , твърди, че на 23.04.2018г.
е бил сключен между „Вива кредит“ ООД – като заемодател и ответника – като
заемател, договор за паричен заем № 5434106, по силата, на който първия
предоставил на втория сумата от 500.00 лв. Ответникът се задължил да върне
заема на 9 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 91.54 лв., включващи
главница, договорна лихва и такса експресно разглеждане, с краен срок на
издължаване 18.01.2019г. Страните по договора уговорили и че при забава на
плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи законна лихва за
всеки ден забава, както и че с част от отпуснатия заем/35.36 лв./ ще се
рефинансира друг текущ заем на ответника. На основание сключения договор за
заем, при забава на плащането, на погасителна вноска, заемателят дължи на
заемодателя направените разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане
на писмени покани и електронни съобщения за събирането на просрочените
вземания. Съгласно клаузите на договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок
от подписване на договора за заем да предостави на заемателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно – поръчител физическо лице. Ответникът не
е представил на заемодателя договорените обезпечения, поради което на същия
била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 210.00 лв. Ответникът
дължал и лихва за забава в размер на 12.88 лв., като по кредита били заплатени
само 128.00 лв. На 03.06.2019г. било подписано Приложение № 1 към Рамков
договор за цесия от 01.12.2016г., сключен между „Вива кредит“ ООД и ищцовото
дружество, по силата на което първия прехвърлил на втория вземанията си по
Договор за паричен заем № 5434106/23.04.2018г., заедно с всички привилегии и
обезпечения. Старият кредитор упълномощил ищеца от името на цедента и за своя
сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. Искат да се признае за
установено по отношение на ответника, че им дължи присъдените суми по ч.гр.д. № 5912/2019 г. по описа на РРС.
Претендират се и разноски.
Ответникът Е.С.С.
*** не представя отговор на ИМ и не се явява в съдебно заседание. Назначеният му
от съда особен представител оспорва изцяло исковете по подробно изложени
съображения.
Съдът, като
взе предвид изложените от ищеца в исковата молба фактически обстоятелства, на
които основава претенцията си и формулирания петитум, квалифицира правно
предявения положителен установителен иск по чл.422 ГПК.
От фактическа страна:
На 23.04.2018г.
е бил сключен между „Вива кредит“ ООД – като заемодател и ответника – като
заемател, договор за паричен заем № 5434106, по силата, на който първия
предоставил на втория сумата от 500.00 лв., като с част от отпуснатия заем/35.36 лв./ се
рефинансира друг текущ заем на ответника. С. се задължил да върне заема на 9
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 91.54 лв., включващи главница,
договорна лихва и такса експресно разглеждане, с краен срок на издължаване
18.01.2019г. Страните по договора уговорили и че
при забава на плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи
законна лихва за всеки ден забава. В договора за заем, страните уговорили, че
при забава на плащането, на погасителна вноска, заемателят дължи на заемодателя
направените разходи за провеждане на телефонни разговори, изпращане на писмени
покани и електронни съобщения за събирането на просрочените вземания, които са
в размер на 235.00 лв. Съгласно клаузите на договора, заемателят се задължил в
3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно – поръчител физическо
лице. Ответникът не е представил на заемодателя договорените обезпечения,
поради което на същата била начислена неустойка за неизпълнение в размер на 210.00
лв.
На
03.06.2019г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за цесия от
01.12.2016г., сключен между „Вива кредит“ ООД и ищцовото дружество, по силата
на което първия прехвърлил на втория вземанията си по Договор за паричен заем №
5434106/23.04.2018г., заедно с всички привилегии и обезпечения. С пълномощно от
28.12.2016г./л.22/ „Вива кредит“ ООД упълномощили „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД да уведомява от тяхно име всички длъжници по
прехвърлените вземания по Рамков договор за цесия от 01.12.2016г.
Ищцовото
дружество подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите му се суми, въз основа на
което е било образувано ч.гр.д. № 5912/2019г. по описа на РРС. Актът е връчен
на длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК. Съдът указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да
предяви иск за установяване на вземането си. Разпореждането е връчено на
страната на 06.02.2020г., а исковата молба по настоящото дело е постъпила на 28.02.2020г.
От
заключението на изготвената по делото и неоспорена от страните
съдебно-икономическа експертиза се установява, че към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК – 03.10.2019г., задълженията на ответника по договора
за паричен заем от 23.04.2018г. са: 451.49 лв.– неизплатена главница, 70.83 лв.-
договорна лихва за периода 23.05.2018г. - 18.01.2019г., 235.00 лв. – разходи и такси за събиране на просрочени
вземания, 209.79 лв. – такса за експресно разглеждане на документи, 210.00 лв.
– неустойка за неизпълнение на задължение и 31.23 лв.- лихва за забава върху
главницата за периода 19.01.2019г.-24.09.2019г. По данни на първоначалния
кредитор извършените плащания от ответника са в общ размер на 128.00 лв. Към
настоящия момент няма данни ответника да е извършвала някакви плащания на
задълженията си по кредита след датата на цесията.Вещото лице уточнява и че С.
е получил в брой 464.64 лв. по процесния кредит, като с остатъка от 35.36 лв. е
рефинансиран друг негов кредит.
От правна
страна:
Безспорно е
установено по делото, че по силата на сключен договор за паричен заем на 23.04.2018г.
„Вива кредит“ ООД-гр. София е дало в заем на ответника сумата от 500.00 лв.,
при посочени в договора условия. Безспорно, сумата не е върната изцяло. По
силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016г.
и приложение №1/ 03.06.2019г. „Вива кредит“ ООД е прехвърлило на ищеца
вземането си от ответника по процесния договор. Представено е потвърждение за
сключената цесия. Представено е и пълномощно, с което „Вива кредит“ ООД е
упълномощило цесионера с права да уведоми от негово име всички длъжници по
вземания на дружеството за извършената цесия, във връзка с чл.99, ал.3 ЗЗД.
Представено е уведомително писмо от упълномощения цесионер/л.21/ до С., с което
го уведомява за цесията, като липсват данни същото да е стигнало до адресата.
Разпоредбата
на чл.26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането
си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за
потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава възможност в случая е
предвидена в клаузата на чл.4 от сключения договор за паричен заем №
5434106/23.04.2018г.
По делото са
представени доказателства, че ищецът е бил надлежно оправомощен от стария
кредитор да уведоми длъжника за извършената цесия. Доколкото цесионерът
действа като пълномощник на цедента, а не от свое име, няма законова
пречка последният да упълномощи
друго лице, в това число и самия
цесионер, да извърши
уведомяването. При
изпълнение на посоченото условие трябва да се приеме, че е било спазено
изискването на чл.99, ал.4 ЗЗД, по следните съображения: Трайно установената съдебна практика, обективирана в
решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК,
решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК,
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и
др., приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.З, пр.първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99,
ал.4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил
след предявяване на иска, на основание чл.235, ал.З ГПК. Допустимо е, както и в
настоящият случай, цедентът да упълномощи цесионера да съобщи извършената цесия
на длъжника /в т.см. решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014
г, III г. о., ГК,
решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г, II т. о., ТК и
др./.
Безспорно ИМ
и доказателствата към нея са връчени на особеният представител на ответника.
Съобразно съдебната практика, връчването на всички книжа по делото на ответника
е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се
пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. /в т.см.решение на
ВКС по т.д.№ 193/2018 г., I т.о./.
С връчването
на исковата молба и всички книжа по делото, вкл. и уведомлението по чл.99, ал.З ЗЗД на особения представител на ответника, връчването е надлежно и от този
момент се пораждат всички правни последици, свързани с факта на връчване, вкл.
и уведомяването на длъжника за извършената цесия. Уведомяването по чл.99, ал.З ЗЗД чрез връчването на особен представител представлява надлежно уведомяване на
длъжника и цесията е породила действие спрямо него от този момент. Този факт,
настъпил в хода на производството, следва да бъде съобразен с оглед
разпоредбата на чл.253,ал.З ГПК.
Предвид
горното, съдът приема, че цесията е породила действие спрямо ответника, поради
което ищецът е установил активната си материално правна легитимация по иска.
Последователната
практика на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение да не
е било направено от потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо
основание и съгласно чл.24 ЗПК се
прилагат правилата на чл.143-чл.148 ЗЗП.
На първо
място следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с
ответника, а не в общите условия към него, клаузите на същия не са индивидуално
уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е
служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени
идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това
ищецът нито е твърдял, нито е доказал условията по договора да са били
уговорени с ответника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите
следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от
чл.146, ал.1 ЗЗП. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора
преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи следното: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този
смисъл клауза, като уговорената в чл.5 от договора за заем, според която се
дължи неустойка в размер на 236.25 лв. при неосигуряване в тридневен срок от
датата на сключване на договора на обезпечение чрез поръчителство на физическо
лице или банкова гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На
практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
стори дългът му нараства, тоест опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит. В конкретния случай проверката за кредитоспособност е
извършена въз основа на попълнен от ответника формуляр и след като му е
разрешено е неразбираемо защо от него се изисква да представя обезпечение и да
заплаща неустойка, предварително определена по размер и разсрочена в погасителните
вноски, ако не осигури такова.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпените вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по
тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза
за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно
място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да
се дължи и на основание чл.83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен,
съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
Така е и в случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да проведе
добросъвестна проверка на кредитоспособността на ответника съгласно чл.16 ЗКП,
ищецът сам щеше да стигне да заключението, че със същата не следва да бъде
сключван договор за кредит преди да бъде предоставено обезпечението. По
изложените съображения с оглед нищожността на клаузата по чл.5 от договора
съдът намира, че ответника не дължи уговорената неустойка по чл.5, ал.2 от
договора, в случая претендирана до сумата от 210.00 лв.
Нищожни,
като заобикалящи закона – чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр.с чл.33, ал.1 ЗПК, са и
клаузите на чл.1, ал.3 и чл.13 от договора, според които заемателят дължи
сумата от 209.79 лв. – такса за експресно разглеждане на документи и сумата от 235.00
лв.- разходи и такси за събиране на просрочени вземания. Макар тези вземания да
са наименувани „ разходи и такси“, то срещу тях не се дължи никакво поведение
от страна на заемодателя. По делото липсват както твърдения, така и
доказателства такива разходи да са били действително извършени. При това
положение следва да се приеме, че клаузата за дължимост на 235.00 лв., прикрива
една неустойка за забава, а съгласно императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на мораторна лихва. Ответникът
не дължи на ищеца и сумата от 209.79 лв. – такса за експресно разглеждане на документи, тъй като тази клауза от договора, предвиждаща
начисляването на подобни суми, съдът също преценява като такива с неравноправен
характер, т.е. като нищожна по мотивите, изложени по-горе. Отделно от това, по
делото не са представени никакви доказателства във връзка с доказване на
основанието за начисляването на тези суми, не се доказва искането за отпускане
на кредит да е било експресно разгледано.
В исковата
молба се признава, че ответника е заплатил сумата от 128.00 лв.,което се
доказва и от заключението на съдебно-икономическата експертиза. С част от тази
сума са погасени задължения в общ размер на 62.71 лв., които са приети от съда
за недължими/вж. л.6 от приетата експертиза-л.87 от делото/.Предвид това съдът
приема, че с недължимо платената сума е погасена дължимата се лихва за забава,
претендирана в размер на 12.88 лв. и част от дължимата се договорна лихва.
Предвид всичко
гореизложено следва да се признае за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищцовото дружество сумите от 451.49 лв., представляваща дължима
главница по договор за паричен заем № 5434106/23.04.2018г. и 21.00 лв., представляваща договорна лихва за
периода 23.05.2018г.- 18.01.2019г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК – 03.10.2019г. до окончателното й изплащане, по
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.
№ 5912/2019г. по описа на РРС.
Искът следва
да се отхвърли в частта да се признае за установено, че ответника дължи на
ищеца по договор за паричен заем № 5434106/ 23.04.2018г. договорна лихва в
частта от 21.00 лв. до пълния предявен размер от 70.83 лв., 235.00 лв. – разходи и такси за събиране на просрочени
вземания, 209.79 лв. – такса за експресно разглеждане на документи, 210.00 лв.
– неустойка за неизпълнение на задължение и лихва за забава върху главницата за
периода 19.01.2019г-24.09.2019г. в размер на 12.88 лв., като неоснователен.
Според
указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт
в заповедното производство в размер на 29.78 лв. и 406.92 лв. в исковото
производство на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответникът не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Мотивиран
така, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на Е.С.С., ЕГН: ********** ***, че дължи на “Агенция за
контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ №29, ет. 3, представлявано от Я.
Б. Я. , сумите от 451.49 лв., представляваща дължима главница по договор за
паричен заем № 5434106/23.04.2018г. и
21.00 лв., представляваща договорна лихва за периода 23.05.2018г.-
18.01.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.10.2019г.
до окончателното й изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 5912/2019г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК ********* против Е.С.С., ЕГН: ********** иск
с правно основание чл.422 ГПК, в частта да се признае за установено, че ответника
дължи на ищеца по договор за паричен заем № 5434106/23.04.2018г. договорна
лихва в частта от 21.00 лв. до пълния предявен размер от 70.83 лв., 235.00 лв.
– разходи и такси за извънсъдебно събиране,
209.79 лв. – такса за експресно разглеждане на документи, 210.00 лв. –
неустойка за неизпълнение на задължение и лихва за забава върху главницата за
периода 19.01.2019г-24.09.2019г. в размер на 12.88 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Е.С.С.,
ЕГН: ********** *** да заплати на “Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“
№ 29, ет. 3, представлявано от Я. Б. Я. сумата от 29.78 лв.- разноски по ч.гр.д. №
5912/2019г. по описа на РРС и сумата от 406.92 лв.- разноски по настоящото
производство.
Решението
може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Русенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: