Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен състав, в публично
съдебно заседание на седми февруари две хиляди двадесет и втора
година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 1458 по описа
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 20259336 от 24.11.2020
г., постановено по гр.д. № 16563/2020 г. по описа на СРС, 33 състав, са уважени
предявените от „ОЗК З.“ АД“ АД искове
с правно основание чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 278,58 лв. -
главница, ведно със законна лихва за периода от 29.04.2020 г. до изплащане на
вземането, представляваща обезщетение за имуществени вреди за ПТП, настъпило на
20.06.2018 г. в гр. София, по щета № 002018002012018, в което взели участие МПС
марка „Дачия“, модел „Докер“, с peг. ********и МПС марка „Пежо“, модел
„Боксер“, с peг. № ********, с включени ликвидационни разноски, като е
отхвърлен този иск до пълния предявен размер от 557,16 лв., както и сумата от
44,80 лв., представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода 28.09.2018 г. – 28.04.2020 г., като искът за лихва е отхвърлен до пълния
предявен размер от 89.62 лв.
Срещу
решението в частта, с която предявените претенции са отхвърлени за разликите
над уважените до предявените размери, е подадена въззивна жалба от ищеца „ЗАД ОЗК
З.“ АД, като със същата се излагат съображения за неправилност и необоснованост
на съдебния акт в обжалваната част. Оспорва се правилността на изводите на
решаващия състав на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване на вредите
от страна на водача, управлявал автомобила, застрахован при ищеца. Поддържа се,
че съдът се е произнесъл по ненадлежно предявено в производството от ответника
възражение за съпричиняване. Твърди се, че в конкретния случай ответникът само
бланкетно се е позовал на разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗДвП, без да ангажира
конкретни фактически твърдения относно поведението на водача, с което
последният е допринесъл за настъпване на уврежданията. В тази връзка с жалбата
е наведено оплакване за неправилност на съдебния акт, с който съдът е определил
принос на водача, управлявал застрахования по застраховка
„Каско“ автомобил в размер на 50 пункта и е намалил размера на регресното
вземане на ищеца.
На
следващо място с жалбата се поддържа, че ответникът не е ангажирал в
производството доказателства, от които по несъмнен начин да се установява
съпричиняващо вредите поведение на водача на застрахования по договор за
имуществена застраховка автомобил. По делото не са били събрани доказателства
за скоростта, с която водачът на този автомобил е навлязъл в кръстовището,
където е настъпило произшествието. По изложените съображения счита този извод
на съда за необоснован и почиващ на предположение.
На
последно място с жалбата са наведени оплаквания, че неотносими към предмета на
спора са изводите на първия съд относно необходимостта в производството да бъде
установено, че застрахованият при ищеца автомобил със специален режим на
движение е използвал този режим при наличие на необходимост за това. Обръща се
внимание, че съгласно чл. 104, ал. 1 ЗДвП останалите водачи следва да съобразяват
поведението си на пътя при преминаващ автомобил със специален режим на движение,
за да осигурят безпрепятствено преминаване на такова превозно средство, а не да
извършват преценка дали режимът на движение се ползва по необходимост.
В
обобщение на заявените с въззивната жалба доводи до съда е отправено искане да
отмени решението в обжалваната част и да уважи исковете за пълния им размер.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„Б.В.И.Г.“ АД. Въззиваемият поддържа, че правилно районният съд е намерил за
основателно възражението за съпричинияване на вредите от страна на водача,
управлявал застрахования при ищеца автомобил и е определил този принос в размер
на 50 пункта. Поддържа се, че в конкретния случай водачът на това МПС е имал
задължение да извърши маневрата безопасно, което не е било сторено.
Неотчитането на принос в случая според въззиваемия би било в противоречие с
принципа на социална справедливост, като основополагащ принцип на правото.
Заявено е искане жалбата да се остави без уважение и да се присъдят разноски за
производството пред въззивната инстанция.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в
обжалваната от ищеца част. По оплакванията за неправилност на решението в
обжалваната част съдът намира следното:
По
арг. от чл. 411 КЗ застрахователят встъпва в правата на застрахования,
произтичащи от непозволено увреждане с плащането на застрахователното
обезщетение. С встъпване на застрахователя в правата на увредения той има
правото да предяви иск срещу причинителя на вредата, а в случаите, когато последният
има сключена застраховка „Гражданска отговорност” - срещу застрахователя по
същата. Основателността на предявения иск е предпоставена от това по делото да
бъде установено, че за застрахователя е възникнало регресно право, а именно
сключен между застрахователя и увреденото лице застрахователен договор по
имуществена застраховка, действащ към датата на застрахователното събитие,
настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит риск, плащане от
страна на застрахователя по имуществената застраховка на
обезщетение за причинените вреди и сключен договор за застраховка „Гражданска
отговорност” между причинителя на вредата и ответното застрахователно
дружество.
Всички
обстоятелства, включени във фактическия състав на предявените искове с
изключение на въпроса налице ли е валидно релевирано възражение за съпричиняване
на вредите от страна на водача на автомобила, застрахован по силата на
застрахователния договор за застраховка „Каско“ при ищеца, не са спорни между
страните. Във връзка с наведеното от ответника с отговора на исковата молба
възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд намира за необходимо да посочи
следното:
В
трайната съдебна практика на върховната инстанция по граждански и търговски
дела е изяснено положението, че за да е налице съпричиняване, приносът на
пострадалия следва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени
действия или въздържане от такива, като конкретният принос следва да бъде
надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред
първоинстанционния съд и навеждане на конкретни обстоятелства, на които се
основава възражението и то в срока за отговор на исковата молба, респективно и
след изтичане на този срок, ако не е могъл да узнае конкретните обстоятелства
своевременно /в този смисъл решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012
г. на ВКС, ТК, решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, ТК
и др. /.
При
това положение, съобразявайки последователно формираната практика по реда на
чл. 290 ГПК /решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., II т. о.;
решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 ВКС, ТК, Решение №
151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г., ВКС, II т. о. и решение № 74/04.06.2010
г. по т. д. № 679/2009 г. на I т. о. / съпричиняването подлежи на доказване от
ответника, който с позоваването на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели
намаляване на отговорността си към увреденото лице /решение № 92 от 24.07.2013
г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК/.
В
случая с отговора на исковата молба ответникът застраховател е релевирал
възражение за причиняване на вредите от водача, управлявал застрахованото по
силата на застрахователен договор за имуществена застраховка МПС, като е въвел
оспорване, че не се касае за автомобил със специален режим на движение по
смисъла на чл. 91, ал. 1 ЗДвП, доколкото липсват доказателства автомобилът да е
бил с включена едновременно светлинна и звукова сигнализация преди
предприемането на маневра за завиване наляво, с оглед изискванията на чл. 92,
ал. 1, вр. чл. 25, ал. 1 и чл. 26 ЗДвП.
От
представените в производството доказателства и заключението на САТЕ е
установено, че произшествието е настъпило в светлата част на денонощието на
участък от пътя с Х-образно кръстовище, регулирано от работеща светофарна
уредба. Лек автомобил /бус/ „Пежо Боксер“ е навлязъл в кръстовището на жълто-червен
сигнал на светофара за извършване на ляв завой с включени лампи и сирени,
когато водачът на лек автомобил „Дачия Докер“ е навлязъл в кръстовището на
зелен сигнал на светофара за извършване на десен завой и леко е ударил
намиращия се вече в кръстовището бус „Пежо Боксер“. Съгласно заключението на
експерта причина за настъпване на произшествието е поведението на водача на лек
автомобил „Дачия Докер“, който не е пропуснал МПС със специален режим на
движение.
От
събраните чрез разпита на свидетеля И.Ц.гласни доказателствени средства по
делото е установено, че се е движил с включени светлинна и звукова сигнализация
преди предприемане на маневрата за завиване наляво. Когато е навлязъл в
кръстовището на бул. „Сливница“ с бул. „Д. Петков“, в лявата част на
управлявания от него автомобил се е ударил лек автомобил „Дачия“. Бил
притеснен, объркан и при съставянето на двустранния констативен протокол за ПТП
посочил, че негова е вината за настъпване на инцидента.
От така установените фактически
обстоятелства, при които е настъпило произшествието, въззивният съд приема, че
в срока на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност”,
застраховател по която е ответникът, застрахованият водач на лек автомобил „Дачия
Докер“ е извършил виновно противоправно деяние, в причинна връзка с което са
причинени щети на застрахования при ищеца по имуществена застраховка автомобил,
като ищецът е платил застрахователно обезщетение на правоимащото лице в размер,
по-висок от претендираната в настоящото производство сума. Ответникът е отказал
да удовлетвори извънсъдебно отправената до последния регресна претенция, с
оглед което и искът е предявен за сумата от 557,16 лева, ведно със сумата от 15
лева разноски, представляваща сторени от застрахователя разходи за определянето
му.
По несъмнен начин в производството е
установено, че застрахованото при ищеца имущество по застраховка „Каско“ е
автомобил със специален режим на движение, като неговият водач преди извършване
на маневрата за навлизане в кръстовището за завиване наляво е бил включил
светлинната и звуковата сигнализация съгласно изискването на чл. 91, ал. 1 ЗДвП,
с оглед което и въведеното в производството от страна на ответника конкретно
възражение за съпричиняване е неоснователно.
Съгласно чл. 92, ал. 1, т. 1 ЗДвП водачът
на моторно превозно средство със специален режим на движение може да преминава
при забраняващ сигнал на светофара, но само след като намали скоростта
достатъчно, за да извърши това безопасно. В процесния случай е установено, че
водачът на автомобила, движещ се със специален режим, е навлязъл в кръстовището
на жълто-червен светофар, извършвайки маневра за завиване наляво. Установено е
също така от свидетелските показания на св.Ц., че с управлявания от него
автомобил вече е бил навлязъл в кръстовището, когато в него се е ударил лек
автомобил „Дачия“ с водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при
ответника. Ето защо и поведението на последния е причината за настъпване на
ПТП, доколкото застрахованият при ответника водач не е изпълнил вменените му по
силата на чл. 104, ал. 1 ЗДвП задължения – да направи необходимото, за да
осигури преминаването на автомобила със специален режим на движение.
Следва също така да се посочи, че основателни
се явяват наведените с жалбата оплаквания за допуснато от съда процесуално
нарушение при разглеждане и уважаване на възражение за съпричиняване на
ответника в производството. Както се посочи по-горе, конкретно наведеното от
страна на ответника с отговора на исковата молба правонамаляващо възражение за
принос за настъпване на вредите /че автомобилът не е бил със своевременно
включени едновременно светлинна и звукова сигнализация/ е неоснователно. Други
подобни възражения не са били въведени от ответника до приключване на съдебното
дирене пред първия съд - чл. 147 ГПК. Ответникът не се е позовал на
обстоятелството, че скоростта, с която застрахованият при ищеца автомобил е
навлязъл в кръстовището не е била съобразена с пътните условия, респективно че
маневрата не е била извършена безопасно. След като законът разрешава
преминаването на автомобил с такъв режим на червен сигнал на светофарната
уредба, в тежест на ответника по делото би било да се позове на нарушаване от
страна на този водач на изискването за намаляване на скоростта, както и да
установи по делото, че скоростта не е била безопасна. В конкретния случай
липсват наведени такива фактически твърдения. От друга страна, от събраните по
делото доказателства не се установява, че това изискване на закона не е било
спазено от водача св.Ц., с оглед което и изводът на съда, че по делото е
останало недоказано обстоятелството, че този водач е предприел действия, с
които да препятства настъпването на ПТП, е необоснован. Ищецът в производството
съобразно правилата на чл. 154 ГПК не носи тежестта за доказване на това
обстоятелство.
Предвид изложеното и доколкото съдът
не следи служебно за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
първоинстанционният съд не е имал правомощие да изследва въпроса за намаляване
на обезщетението за неимуществени вреди поради принос на водача на застраховния
при ищеца автомобил поради навлизане в кръстовището с несъобразена скорост,
респективно да редуцира размера на регресното вземане на това основание.
Основателни също така са
оплакванията на жалбоподателя, че гражданският съд по предявен иск с правно
основание чл. 411 КЗ няма задължение да следи служебно и да изследва въпроса
дали специалният режим на движение е ползван от водача на такъв автомобил по
необходимост или не. Водачите на останалите превозни средства не извършват
такава преценка, доколкото чл. 104, ал. 1 ЗДвП им вменява единствено задължение
да предприемат точно определено поведение, за да осигурят преминаването на
автомобил със специален режим на движение. С оглед изложеното, за
основателността на иска ищецът не дължи да докаже в производството, че е била
налице необходимост от използване на специалния режим на движение за
застрахован по застраховка „Каско“ автомобил.
Ето
защо въззивният съд намира, че решението на СРС в частта, с която е разгледан
въпросът за наличието на съпричиняване, е неправилно. Както се посочи и по-горе,
съставът на съда приема, че отсъства надлежно заявено, конкретно и основателно възражение
от страна на застрахователното дружество - ответник по иска за неспазване на
изискването на чл. 92, ал. 1, т. 1 ЗДвП и за навлизане в кръстовището със
скорост, която не е била безопасна, както с отговора на исковата молба /чл. 133 ГПК/, така и по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК. Аргументите, ангажирани от
въззиваемия с отговора на жалбата, за приложението на принципа за социална
справедливост не могат да запълнят този пропуск в процесуалното поведение на
ответната страна и да обсуловят различни изводи по приложението на закона и по
основателността на главната претенция на ищеца.
Следователно
решението в частта, с която исковете по чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са
отхвърлени, следва да бъде отменено, а претенциите – уважени в съответните
части с всички произтичащи от това последици.
В
необжалваната част, с която исковете на ищеца са частично уважени,
първоинстанционното решение е влязло в сила.
По разноските:
С
оглед изхода от спора решението на районния съд следва да се ревизира и в
частта за разноските, като се отмени за сумата от 125 лева – присъдени в полза
на ответника разноски. На ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди остатъка от разноските за
производството пред първия съд в размер на сумата от още 320 лева.
За
въззивното производство следващите се на въззивника разноски са в размер на 25
лева /държавна такса/ и 360 лева – заплатено по банков път адвокатско
възнаграждение с вкл. ДДС. Сума в посочения размер следва да се възложи в
тежест на въззиваемия.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20259336 от
24.11.2020 г., постановено по гр.д. № 16563/2020 г. по описа на СРС, 33 състав,
в частта, с която са отхвърлени предявените от „З.А.Д.ОЗК
- З.“ АД искове с правно основание чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
над 278,58 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди за ПТП,
настъпило на 20.06.2018 г. в гр. София, по щета № 002018002012018, в което
взели участие МПС марка „Дачия“, модел „Докер“, с peг. ********и МПС марка „Пежо“, модел „Боксер“, с peг. № ********, с
включени ликвидационни разноски до пълния предявен размер от 557,16 лева, както
и за сумата над 44,80 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода 28.09.2018 г. – 28.04.2020 г. до
пълния предявен размер от 89,62 лева, както и в частта за разноските, с която
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „З.А.Д.ОЗК - З.“ АД е осъдено да заплати на „ЗАД
Б.В.И.Г.“ АД сумата от 125 лева, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ЗАД Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „З.А.Д.ОЗК
- З.“ АД, ЕИК *******, на основание чл. 411 КЗ сумата над
присъдения с първоинстанционното решение размер от 278,58 лева до пълния
предявен размер от 557,16 лева, ведно със законната лихва от предявяване на
иска /29.04.2020 г./ до окончателното плащане, представляваща регресно вземане
за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение за имуществени вреди в
резултат от ПТП, настъпило на 20.06.2018 г. в гр. София, по застрахователна
преписка по щета по застраховка „Каско на МПС“ № 0020-180-0201-2018 за лек
автомобил марка „Пежо“, модел „Боксер“, с peг. № ********, с включени
ликвидационни разноски, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата над
присъдения с първоинстанционното решение размер от 44,80 лева до пълния
предявен размер от 89,62 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода 28.09.2018 г. – 28.04.2020 г.
ОСЪЖДА
„ЗАД Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „З.А.Д.ОЗК - З.“ АД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 320 лева – разноски за
производството пред СРС, както и сумата от 385 лева – разноски за настоящото
производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени исковете по чл. 411 КЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е влязло в сила.
Присъдените
суми могат да бъдат заплатени по банкова сметка ***: IBAN: ***, при „О.Б.“ АД.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.