Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.03.2021 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
шести януари през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Мл. съдия Димитринка Костадинова-
Младенова
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от младши
съдия Костадинова-Младенова в.гр.дело № 14460 по
описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № II-55-161279
от 09.07.2019 год., постановено по гр.дело № 3444/2018 год. по описа на СРС,
ГО, 55 състав е признато за установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 149 ЗЕ, че
ответникът Т.Ч.Б., ЕГН ********** дължи на ищеца сумата от 2679.66 лв., от
които 2640.07 лв. за доставена топлинна енергия и 39.59 лв. за дялово разпределение за
топлоснабден имот, апартамент 52, находящ се в гр. София, ж.к. „******за
периода 01.11.2014г. -30.04.2017г. ведно със законната лихва от 14.12.2017г. до
окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.
д. № 87447/2017г. на СРС, 55 състав, като отхвърля иска за главница за
доставена топлинна енергия над присъдения до пълния размер от 3149.32 лв. и за
периода 01.05.2014г. – 31.10.2014г. като погасени по давност. С посоченото
решение е признато за установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
ответникът Т.Ч.Б., ЕГН ********** дължи на ищеца сумата от 425.13 лв. , лихви
за забава, от които 418.17 лв. върху главницата за доставена топлинна енергия и
6.96 лв. – върху главницата за дялово разпределение, за периода 16.09.2015г. –
05.12.2017г. за които думи е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 87447/2017г. на СРС, 55 състав. Ответникът
е осъден да заплати на ищеца сумата от 702.90 лв., разноски по делото, от които
104.06 лв. в заповедното производство по
ч. гр. д. № 87447/2017г. на СРС, 55 състав и 598.84 лв. – разноски в исковото
производство.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страна на ищеца – „Т.с.“
ЕООД, ЕИК *********.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове за главница над уважения размер от 2679.66 лв. до пълния
предявен размер от 3149.32 лв. , е подадена в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното
предприятие се осъществявала при публично известни Общи условия, които били
влезли в сила спрямо ответницата /която не била упражнила правата по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ/. В раздел ІХ от Общите условия – „Заплащане на топлинна енергия“, чл.
32, ал. 1, бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия
/в т.ч. ответницата/ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия, а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
В този смисъл задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в
ежемесечно получаваните фактури, бил най-късно до края на текущия месец,
следващ месеца на доставката на топлинна енергия. Първоинстанционният съд не
бил съобразил обстоятелството, че сумите по общата фактура, които се отнасят за
периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 год., издадена на 30.08.2015 год.,
ставали изискуеми едва през на 15.09.2015 год. В случая исковата молба била подадена
на 14.12.2017 год. и с това процесуално действие на ищеца давността била прекъсната.
Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
В депозирания
в законоустановения срок отговор ответникът по жалбата Т.Ч.Б., действаща чрез
процесуалния си представител Н.Н.В. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че ищецът бил признал още в
исковата молба, че част от вземанията са погасени по давност съгласно чл. 111,
б. „в“ ЗЗД. Давността за тези вземания била три години, като с исковата молба
се претендирали вземания, станали изискуеми в периода на погасителната давност.
Независимо, че т.нар. общи фактури били издадени по-късно, същите включвали
вземания, които били изискуеми още с възникването им, след като потребителят
имал задължение към датата на получаване на прогнозните фактури да извърши
плащане по тях. Издаването на последваща, изравнителна фактура не променяло началната
дата, от която започвал да тече давностният срок. Длъжникът изпадал в забава в
момента, в който изтичал срокът за заплащане на прогнозната фактура – чл. 114 ЗЗД. Освен това удължаването на погасителната давност било запранено с
императивната норма на чл. 113 ЗЗД. По силата на чл. 119 ЗЗД с погасяване на
главното вземане се погасявали и допълнителните вземания /за лихви/, независимо
че за тях давността не е изтекла. Ищецът не бил доказал и точният размер на
дълга.
Срещу решението в частта му, в която са
уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК въззивна жалба от ответника Т.Ч.Б., действаща чрез процесуалния си
представител Н.Н.В.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че дължи претендираната от цена за доставена топлинна енергия,
като исковата претенция е останала недоказана. Освен това СРС неправилно бил
приел, че ответникът дължи цена на услугата дялово разпределение, след като
ищецът изрично основавал претенцията си на твърдения за извършен реален отчет
на действително потребената топлинна енергия. Нормативната уредба – ЗЕ и
Наредба №16-334 за топлоснабдяването, ясно разграничавала две хипотези – реален
отчет и сума за дялово разпределение, като на практика уреждало различни по вид
вземания, произтичащи от различни правопораждащи факти. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на
ответника.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми. Разгледано по същество е частично неправилно.
Установено е
по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателствата по делото – Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим
имот от 1993г., списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за
Общо събрание на етажните собственици от
11.06.2002г. на процесната сграда, който е подписан от ответника Т.Б. /под № 52
в списъка, като авторството му не е било оспорено и надлежно опровергано – чл.
180 ГПК, като същият обективира извънсъдебното
признание на посоченото лице, че е титуляр на права върху топлоснабдения
имот и че за същия е била открита клиентска партида с абонатен № 256355/, констативен
приемо-предавателен протокол. и документ за главен отчет за процесния период, въззивният съд приема за
установено, че през исковия период ответникът е бил собственик на процесния апартамент
52, находящ се в гр. София, ж.к. „******и се явява потребител на енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. -
ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по
делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Според чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е
въз основа на писмените доказателства – индивидуални справки за отопление и
топла вода, констативен приемо-предавателен протокол и документ за главен
отчет, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че през исковия
период в имота няма монтирани отоплителни уреди, начислявана е само такса за
сградна инсталация, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление и
битово горещо водоснабдяване, хормирано на база двама живущи в имота, е бил
изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, както и
че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи и че топломерът в
абонатната станция на процесната сграда е преминавал последващи метрологични
проверки /т.е., че е изправен/.
Следователно
доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника
топлоенергия в определено количество, като въззивният съд приема, че при
определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно
установената методология. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на
ответника следва да се посочи, че според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт – какъвто е Методиката за дялово
разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, приета с
Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №16-334 от 2007 год. за
топлоснабдяването, се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното
решение. А основание на предявените главни искове е възникнало облигационно
правоотношение между страните и доставката на топлинна енергия, а не нейното
реално отчитане.
Доказано е
също така въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото въззивният съд намира, че следва
да бъде кредитирано, че за периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год.
стойността на доставената топлинна енергия е в размер на 3 083.10 лв., от
която 409.64 лв. за отопление на имот и
2 673.46 лв. за битово горещо водоснабдяване. С оглед на изложеното неоснователно
се явява твърдението на ответника в депозирана от него въззивна жалба, че исковата
претенция на ищеца за доставена
незаплатена топлинна енергия е неоснователна и недоказана.
Неоснователно
е и твърдението на ответника за липса на доказателства за осъществена услуга
дялово разпределение, чиято цена се претендира от ищеца. Всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на
топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от
2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по
чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал.
5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна
собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен
договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща нормативна уредба към
момента на сключването на договора от 14.06.2002 год. между етажните
собственици на процесната сграда и „Т.С.“ ЕООД.
Съгласно чл.
36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за
битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение,
извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена
за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна
сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на
уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение,
извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис,
определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово
разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая въз
основа на въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото –
документ за главен отчет, констативен протокол и индивидуални справки за
отопление и топла вода и заключенията по съдебно-техническата експертиза и
съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд счита, че услугата дялово
разпределение на стойност 39.59 лв. е била реално осъществена през исковия
период, до който и размер релевираната главна претенция се явява основателна и
следва да бъде уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/, както правилно е постановил и
първоинстанционния съд.
Следващите
спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са
свързани с това дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия,
които се отнасят за периода от м.май 2014 год. до м.октомври 2014 год. включително,
както и тези за обезщетение за забава, са погасени по давност.
Според
задължителните разяснения, дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело №3/2011 год.
на ОСГКТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на
главницата, когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно
решение и когато главното вземане е погасено по давност – арг. от чл. 119 ЗЗД.
Вън от тези случаи вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишна
давност по силата на чл. 111, б. ”в” ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните
за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. Ако е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Задълженията
за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода м. май
2014 год. до м. октомври.2014 год. въззивният съд приема, че е приложимо
правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради
следните съображения:
Действащата
през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54
от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна
енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една
изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата
за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за
топлоснабдяването.
Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на изравнителната сметка
не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно
действалите през процесния период Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите
по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2. Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер
от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия
за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача.
Публикуването
на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни
или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска.
Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до месец
октомври 2014 год. включително е започнала да тече от 1-во число на съответния
следващ месец, респективно от изготвянето на индивидуалната справка, и е
изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №87444/2017 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в – 14.12.2017
год. Следователно горепосочените главни вземания се явяват погасени по давност,
ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД,
както законосъобразно е приел и СРС.
Осъщественото
от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя
момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в издадените от ищеца
фактури, с който същият свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а,
ал. 2 ЗЗД.
Спорният
въпрос между страните е по отношение на лихвите за забава, начислявани и
претендирани от ищеца върху размера на задъжението.
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По делото, в
т.ч. и във въззивното производство, не са ангажирани доказателства от страна на
ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия и предоставената услуга
дялово разпределение през процесния период – в представените в настоящото
производство констативни протоколи няма релевантна информация за осъществено
публикуване на дължимите от ответника суми, а описаните в тях като приложения
разпечатки от уеб-страница на ищеца не са представени, поради което и при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест въззивният съд счита, че релевираните претенции по чл.
86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
С оглед на
изложеното основателна се явява въззивната жалба на ответника, поради което
обжалванато решение следва да бъде отменено в частта, в която е признато за
установено, че ответникът дължи сумата
от 425.13 лв. – лихви за забава, от които 418.17 лв. начислени върху главницата
за доставена топлинна енергия и 6.96 лв. начислени върху главницата за дялово
разпределени за периода от 16.09.2015г. – 05.12.2017г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 87447/2017г. на СРС, 55 състав.
В контекста на
изложеното следва да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на
вземания за стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение за периода от м. ноември 2014 год. до м.април 2017 год. в общ
размер на 2679.66 лв. до които и релевираните претенции се явяват основателни,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК /срещу изчисленията на размера на
непогасените вземания за главници и лихви не са наведени самостоятелни
оплаквания във въззивните жалби/. В останалата част исковата претенция следва
да бъде отхвърлена.
С оглед на
изложеното изводите на въззивния съд не съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд, поради което обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, в която са присъдени лихви за забава върху претендираната
главница за ццена на доставена топлинна енергия и за услугата дялово
разпределение. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в
частта му, в която ответникът е осъдена да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното и заповедното производство за разликата над 585.75 лв.
В останалата част решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
С оглед изхода на делото не ес дължат
разноски на страните в настоящото производство.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ II-55-161279 от 09.07.2019 год., постановено по гр.дело №
3444/2018 год. по описа на СРС, ГО, 55 състав, в частта му, в която е
уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******срещу Т.Ч.Б.,
ЕГН **********, с адрес *** иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 425.13
лв. лихви за забава, за периода 16.09.2015г. – 05.12.2017г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 87447/2017г. на СРС, 55 състав,
както и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“
ЕАД разноски в първоинстанционното производство и в заповедното производство за
разликата над 585.75 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Т.Ч.Б., ЕГН **********,
с адрес ***, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 425.13 лв. лихви за забава,
за периода 16.09.2015г. – 05.12.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 87447/2017г. на СРС, 55 състав
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 237678 от 08.10.2019 год., постановено по гр.дело № 18127/2019 год. по описа
на СРС, ГО, 26 с-в, в
останалата му обжалвана част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/