РЕШЕНИЕ
№ 1535
гр. Пловдив, 18.12.2019 г.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ГО, V- ти въззивен състав в открито съдебно заседание на втори декември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Зорница Тухчиева въззивно
гражданско дело № 1567 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК
Образувано е по жалба с вх. № 37296/06.06.2019г. на
„Кредитреформ България“ ЕООД, представлявано от юрк. Н.Х. против Решение № 1658
от 30.04.2019 г., постановено по гр. дело 17714/2018 г. по описа на РС– Пловдив,
с което са отхвърлени предявените от „Кредитреформ България“ ЕООД против К.В.Н.
искове за осъждането му да плати следните суми: 650 лева – главница; 125,96
лева – такса за експресно разглеждане на документи; 739,83 лева - наказателна
лихва за периода 12.11.2015 г. – 31.01.2018 г., по договор за кредит №
********** от 12.10.2015 г., изменен на 27.10.2015 г., сключени с „4финанс”
ЕООД, ЕИК *********, вземанията по които са прехвърлени на 01.02.2018 г. с
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ на „Кредитреформ
България” ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на
исковата молба в съда – 08.11.2018 г. до окончателното погасяване.
С въззивната жалба се излагат подробни съображения за
неправилност, необоснованост на обжалваното решение, поради което се иска
неговата отмяна и постановяването на друго, с което да бъде уважен предявения
иск. Претендират се направените в двете съдебни инстанции разноски.
Въззиваемата страна – К.Н. не ангажира становище по
постъпилата въззивна жалба.
Настоящият въззивен състав след като
прецени събраните по делото доказателства, становището на жалбоподателя и
наведените от него възражения, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения
от закона срок от лице, имащо право на жалба срещу акт, подлежащ на
инстанционен контрол, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна
по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Съгласно чл. 269 изр. 2 ГПК по
правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото
не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, както и не
се твърди конкретно нарушение на процесуалните правила, обосноваващо служебно
събиране на доказателства.
Настоящият съдебен
състав, намира, че по делото са събрани всички относими и необходими за
изясняване на спора доказателства. Предвид релевираните с въззивната жалба възражения
е необходимо да се посочи следното:
Първостепенният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 6 ЗПФУР вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД. За основателността предявените искове е необходимо кумулативното наличие
на следните юридически факти: валидно
сключен договор за кредит (в случая договор №
********** / 12.10.2015 г. и ********** / 27.10.2015г.) между „4финанс“ ЕООД и К.В.Н.; размер
и основание на претендираните суми и настъпване на тяхната изискуемост; валидно сключен договор за
прехвърляне на вземания № BGF- 2018- 005 / 01.02.2018 г., сключен между „4финанс“ ЕООД и „Кредитреформ България“
ЕООД; надлежно уведомяване на длъжника
К.Н. за извършената цесия от цедента.
Първото
възражение, поддържано от жалбоподателя определя основния спор по делото, който
е свързан с наличието на валидно облигационно отношение, от което е възникнало
задължението, чието изпълнение се търси чрез предявените осъдителни искове.
Дружеството-
жалбоподател претендира процесните суми на основание сключен договор за цесия с
„4финанс“ ЕООД, с който същото е прехвърлило вземанията си по договор за кредит
№ ********** / 12.10.2015 г. и договор за кредит № ********** / 27.10.2015г.
спрямо К.Н..
Посочените договори носят белезите на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК, доколкото една от страните по него е физическо лице,
действащо извън рамките на своята професионална или търговска дейност (потребител), а другата страна
е юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски
кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност (кредитор). Едновременно с
това, коментираните договори следва да отговарят и на изискванията на ЗПФУР,
доколкото същите са сключени от
разстояние.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК формата за
действителност на договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или
на друг траен носител. Траен носител е
всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното ѝ използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация /арг. § 1, т. 10 от ДР на ЗПК/
Разпоредбата
на чл. 6 ЗПФУР посочва характеристиките на договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, като това е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Средство за
комуникация от разстояние е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо
присъствие на доставчика и на потребителя (арг. § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР).
Съобразно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР при сключване на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да докаже следните юридически факти: изпълнение
на задължението си за предоставяне на информация на потребителя; спазване на
сроковете по чл. 12, ал. 1 или ал. 2
ЗПФУР, свързани с правото на отказ на потребителя от сключване на
договора, както и получаването на
съгласието на потребителя за сключване на договора и ако е необходимо за
неговото изпълнение през периода, през който, потребителят има право да се
откаже от сключения договор.
От гореизложеното следва, че за сключването на процесните договори за
кредит № ********** от 12.10.2015 г. и № ********** от 27.10.2015 г. с К.В.Н. е
необходимо да е налице съгласие на
потребителя, което следва да е изразено
по ясен и недвусмислен начин. Или иначе казано – без изрично заявено
съгласие на потребителя не може да се приеме, че е възникнало договорно
правоотношение. Този извод следва от систематичното тълкуване на разпоредбите
на чл. 18, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР. Цитирана норма посочва по какъв начин следва
доставчикът да проведе доказване на изпълнението на задълженията си по ал. 1,
предоставянето на преддоговрната информация, както и възможността за записване
на преддоговорната информация и изявленията, направени чрез телефон, друго
средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща,
ползващи се с доказателствена сила за обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Същевременно чл.
18, ал. 2 ЗПФУР конкретизира, че за
доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис
/ЗЕДЕП/, чието заглавие е изменено – ДВ бр. 85 от 2017 г. на Закон за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно
изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде
възпроизведено, съставлява електронен документ -съгласно чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП (в редакция от ДВ, бр. 34 от 2001 г. ). За електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, но също
така е допуснал страните да се
съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП, в редакция от ДВ, бр. 34 от 2001
г.). Когато посочените предпоставки са
налице, създаден е подписан електронен документ, който притежава
доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК.
В настоящия
случай, въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, посочва в
обстоятелствената част на исковата молба,
че процедурата по сключване на процесните договори за кредит следва следния
алгоритъм: кредитополучателят подава заявка за отпускане на кредит след
регистрация в системата на „Вивус“ на интернет страница www.vivus. вg. След подаване
на заявката проект на договора за кредит се предоставя на кредитополучателя на
интернет страницата на „Вивус“. Кредитополучателят подписва договора чрез
натискане на бутона „ПОДПИШИ“, като с посоченото действие се счита, че се
подписва и всяка страница от договора и приложимите Общи условия, както и
стандартен европейски формуляр.
С депозиране на въззивната жалба, въззивникът въвежда
твърдения, че на кредитополучателя били
предоставени предварително общите
условия и договора за кредит на подсигурен PDF формат. На първо място следва да се посочи, че
съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК във въззивното производство страните са ограничени
в доказателствената си активност, доколкото не могат да твърдят нови
обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и
представят в срок в първоинстанционното производство. Твърдението за
предоставяне на договорите за кредит и общите условия в PDF формат е
въведено за първи път с виззивната жалба, което обстоятелство обуславя недопустимост
за установяването му за първи път пред въззивната инстанция.
Допълнително съдът
държи да отбележи, че по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, че заявките за сключване на процесните договори изхождат именно
от ответника – въззиваем в настоящото производство К.Н. В тази връзка не могат
да бъдат споделени доводите на представляващия дружеството – жалбоподател, че с
въвеждането на личните данни в системата, ответникът е дал съгласие за
сключване на договора. На следващо място, предвид основното възражение на
въззивника, от страна на същия, не са били ангажирани доказателства за
предоставено изрично съгласие за
сключване на процесните договори за кредит. Следва да се подчертае, че такива
не са ангажирани и след като първостепенния съд в производството по реда на чл.
140, ал. 3 вр. чл. 146 ГПК , на основание чл. 146, ал. 2 ГПК изрично е указал
на ищцовото дружество, че не сочи доказателства за получено съгласие от
ответника за сключване на твърдените договори. Действително по делото са
приложени платежни нареждания /л. 39 и л. 40 г.д. № 17714/2018 г./, установяващи получаването на
сумата от потребителя, но при липса на валидно облигационно отношение между
страните, връщането им би могло да се основе единствено на друг вид претенция,
каквато не е предявена в настоящото производство, паради което съдът няма право
да я обсъжда.
Предвид горното, приложение следва да намерят неблагоприятните
последици от правилата за разпределяне на доказателствената тежест, които
задължават съда да приеме, че между страните не е налице валидно облигационно
отношение. Само на това основание, както и предвид правилното разпределяне на
доказателствената тежест от първостепенния съд с извършения от него доклад по
чл. 146 ГПК (в каквато връзка няма и доводи за неправилност
на обжалваното решение във въззивната жалба), претенциите на ищеца
се явяват неоснователни, поради което правилно районният съд ги е отхвърлил.
За пълнота на изложението, съдът намира за необходимо да отдели
внимание на втората група възражения релевирани с въззивната жалба, а именно
тези, свързани с позицията на първостепенния съд относно действителността на
договорите.
Първоинстанционният съд,
анализирайки съдържанието на процесните договори е достигнал до извод за
недействителност на същите поради противоречието им с разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9, т. 11 и т. 12 ЗПК. Настоящият съдебен състав споделя аргументите,
изложени от районния съд при обсъждане на въпроса за недействителността на
договорите, поради противоречие на същите с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 12 ЗПК поради което на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите първоинстанционното решение. Настоящия
съдебен състав не е съгласен с мотивите на предходната инстанция единствено по
отношение на противоречието на договора с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – недействителност поради липса на погасителен план. Такъв, в процесния
случай, няма как да има, доколкото процесната сума е дължима на падежна дата –
11.11.2015 г. – изцяло, поради което е безпредметно съставянето на отделен
погасителен план. Въпреки основателността на жалбата в тази ѝ част,
решението на първостепенния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
При този
изход на спора на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК се дължат разноски, като предвид обстоятелството, че искане в тази насока
липсва, съдът не дължи произнасяне.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 т. 1 ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
По
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 1658 от 30.04.2019 г., постановено по гр. дело 17714/2018 г. по описа на
РС-Пловдив,
XХI гр. състав
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: