Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……/05.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI -10
състав, в публично заседание на двадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
при
секретаря Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдията т. дело № 308
по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени искове по чл. 563, ал.2, т.3 от КЗ във връзка с чл. 520
от КЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът
твърди, че ответникът, като застраховател със седалище в България, е останал
задължен за вноските за м.11.2019 година за сключени задължителни застраховки
„Гражданска отговорност“, дължими на основание чл. 520 КЗ и определени като
размер с решение на КФН в размер на 312 070,50 лева. Претендира лихва за
забава за периода 11.01.2020 г.
11.02.2020 г. в размер на 2 773,96 лева и разноски.
Ответникът
прави възражение за прихващане.
Твърди,
че е сключил на 11.03.2016 г. и на 29.08.2016 г. два договора за задължителна
застраховка „ГО“ с П.БГ ЕООД и М.2 ЕООД, които са нищожни на основание чл. 26,
ал. 2, предл. 2 ЗЗД /липса на съгласие/ - не са
подписани от управителите на двете дружества като застраховани лица. В тази
връзка се излагат аргументи, че не е приложима и разпоредбата на чл. 483, ал.1,
т.1 от ТЗ, тъй като не е ясно кои лица са подписали договорите от името на
дружествата като собственици на МПС, поради което се сочи и на нищожност поради
липса на застрахователен интерес. Сочи се, че договорите за застраховка са сключени
със съдействието на застрахователен
посредник, който при отчитане на договорите за застраховка при
застрахователя не е представил пълномощно в полза на трето лице да представлява
дружествата, собственици на застрахованите МПС. Допълнително се твърди, че и
посочените дружества като застраховани лица не са собственици на леките
автомобили, поради което и не е налице застрахователен интерес за сключване на
договорите за застраховка. Твърди се начална нищожност на договорите за
застраховка, която не може да се санира, включително
и чрез последващото плащане на застрахователно
обезщетение. Твърди неприложимост на чл. 483, ал. 1, т. 1, предл.
2 от КЗ и защото договорите са сключени преди 01.01.2016
година, както и неприложимост на нормата на чл. 477, ал. 2 КЗ – поради липса на
валидно сключен застр. договор или тази на чл. 293,
ал. 3 ТЗ – тъй като в случая не се касае до липса на форма като условие за
действителност на сделката, а и ответникът впоследствие е узнал за незнанието
от страна на дружествата, посочени като собственик на МПС за сключените договори. Поради нищожност на
договорите намира, че именно ищецът е задължен по реда на чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ, съотв. чл. 288, ал. 1, т. 2, б. а КЗ /отм./ да
заплати обезщетение за вредите, причинени на трети лица от водачите на
застрахованите МПС – поради липса на валидна застраховка ГО. Ответникът твърди,
че по посочените от него нищожни
договори е заплатил вреди /с ДДС/, обезщетения за причинени на територия извън
България вреди в полза на НББАЗ, на национално бюро на друга страна или на
кореспонденти, в размер над претендираната от ищеца
главница и лихва. Счита, че с плащането им е изпълнил чуждо задължение, което
на основание чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ е на Г.Ф. и съответно последният дължи
възстановяване на заплатените обезщетения, заедно с лихва забава. Претендира
прихващане с цялата главница и с остатъка – с лихвата за забава до размера на
по-малкото вземане.
В
допълнителна искова молба ГФ оспорва наличието на предпоставките на чл. 103 ЗЗД. На първо място намира, че вземанията не са еднородни и заместими
и имат различен характер. Счита и че с вноските не може да се извършва
прихващане, предвид целите и функциите на ГФ и съответно – на вноските на
застрахователите. Счита, че вземанията не са ликвидни и че не е обвързан от
твърдяната от ответника нищожност. Счита и че договорите не са нищожни, както и
че могат да се сключат от всяко трето лице, различно от собственика, вкл. и от
водача на МПС. Твърди, че не е обвързан по никакъв начин от извършваните към
НББАЗ плащания или удържания, за които не се установява да са извършени
доброволно. Счита, че ответникът злоупотребява с права, поради което не следва
да бъде зачетено възражението за прихващане.Позовава се и на чл. 293, ал.3 от ТЗ, като сочи, че независимо, че договорът за застраховка е нищожен, за
застрахователя не е отпаднало задължението за заплащане на застрахователно
обезщетение. Счита, че не са възникнали предпоставките по чл. 499 КЗ и че
постановени решения по други дела за прогласяване нищожност на
застрахователните договори не го обвързват. Оспорва и че дължи лихва, тъй като
няма покана.
В
отговор на допълнителна искова молба ответникът поддържа възраженията си.Сочи ,
че насрещните вземания са компенсируеми- парични,
съответно – еднородни и заместими, както и че
ликвидността при съдебно възражение за прихващане ще настъпи с решението по
спора. Нормите на чл. 520 и чл. 522 КЗ не изключват прихващането като
погасителен способ. Уточнява, че нищожността на процесните застрахователни
договори не е установена в друг процес, а е предмет на доказване във връзка със
заявеното възражение за прихващане в настоящия, поради което и възраженията в
тази връзка намира за неотносими. Като неотносими сочи доводите на ищеца във връзка с цитираната
от него практика на Съда на ЕС към конкретната хипотеза, в която ГФ не е сред
третите увредени лица, визирани от решението. Поддържа твърдението за нищожност
на застрахователните договори на основание чл. 26, ал.2, предл
2 от ЗЗД поради липса на съгласие, като не се прилага чл. 483 от КЗ, който
предвижда възможността да се сключи договор за застраховка от трето лице –
различно от собственика на МПС, но в лично качество. По отношение на
извършените плащания /вкл. чрез превод на дадена в полза на НББАЗ парична
гаранция/ към НББАЗ намира, че същите са равносилни на плащане на увреденото
лице, на което от друга страна е непротивопоставима
нищожност на застрахователния договор, както и че са предпоставка за заявяване
на претенция пред ГФ по реда на чл. 499 КЗ. Поддържа, че възникването на спор
между застрахователя и ГФ кой трябва да заплати застрахователното обезщетение в
хода на уреждане на отношенията не елемент от фактическия състав на вземането
на застрахователя от ГФ за претендиране на платен чужд дълг. Поддържа,
че е неприложима разпоредбата на чл.
293, ал.3 от ТЗ, тъй като в случая не се касае за нищожен договор поради
неспазване на форма, а поради липса на съгласие, а знанието у застрахователя за
липса на съгласие е възникнало едва след изпълнение от страна на застрахователя
на задължението му да заплати застрахователно обезщетение. Счита, че лихва върху вземанията на
застрахователя по чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ е дължима от датата на плащане и по
силата на закона.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 от ГПК, във връзка с наведените в исковата молба доводи и становището на
ответниците, намира за установено
следното от фактическа страна:
Ответникът “Застрахователно акционерно
дружество Д.Б.: Ж.и з.” АД е застраховател със седалище в Република България,
който предлага задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на
автомобилистите.
Представена е от ищеца извадка от
“Държавен вестник”, бр. 12 от 08.02.2019 г., в който е обнародвано Решение на
Комисията за финансов надзор № 100-ГФ/24.01.2019 г., с което се определя размер
на вноската на застрахователите, предлагащи в Република България задължителна
застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл. 461, т. 1 от КЗ,
на 10,50 лева за всяко отделно моторно превозно средство, във връзка с чието
използване е сключена задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на
автомобилистите, включително гранична застраховка “Гражданска отговорност” на
автомобилистите (в т. 1 от решението).
В същото решение на КФН се определя
размерът на вноската на застрахователите, предлагащи в Република България
задължителна застраховка “Злополука” на пътниците в средствата за обществен
превоз по чл. 461, т. 2 от Кодекса за застраховането, на 0,15 лева за всяко място,
без мястото на водача, за което е сключена задължителна застраховка (в т. 3 от
решението).
В т. 4 от решение на КФН се определя
срок за превеждане на вноските по сметка на Гаранционния фонд, както следва:
ежемесечно до 10-то число на втория месец след месеца на сключването на
застраховките.
Видно от покана, изпратена от ГФ до ЗАД Д.Б.
Ж.и з. АД, застрахователят е поканен в седмодневен срок от получаването на
поканата да заплати на ГФ сумата от 312 070,50 лева– вноска по задължителна
застраховка “Гражданска отговорност” за м. ноември 2019 г., дължима в срок до 10.01.2019
година, получена от ответника на 28.01.2020 година.
За безспорно е прието между страните по
делото, че вноската по чл. 520 от КЗ за месец ноември на ответното дружество
възлиза на 312 070,50 лева.
Представени са застрахователни полици №
BG/30/116000813963 от 11.03.2016 г., сключена между застрахователя и М.2 ЕООД като
застраховани, № BG/30/116002305919 от 29.08.2016 г., сключена между
застрахователя и П.БГ ЕООД като застрахован.
За безспорно е прието между страните по
делото, че подписите за застрахован по двете застрахователни полици не са
положени от управителите на дружествата.
За безспорно е прието между страните, че
във връзка с тези две застрахователни полици и възникнали застрахователни
събития ответникът като застраховател е заплатил съответно сумите от 126 968,13
лева в полза на Румънското национално бюро и 161 658,99 лева в полза на НББАЗ,
съответно 2 567,83 лева като ДДС върху тези главници. Тези застрахователни
обезщетения за заплатени във връзка с образувани при застрахователя щети, както
следва - З-ЗК3100003737-116-03 и
0802-000092-/2018-03. Това се установява и от представените писмени доказателства
– искания за плащане, банкови извлечения и пр.
Представено е от ответника изявление за
прихващане с вх. № 07-30-21-2/10.01.2020 г. по описа на Гаранционния фонд,
ведно с приложение № 1 – списък на щетите и платените суми по тях. С него
настоящият ответник застраховател прави изявление за прихващане на вземанията
си към Г.Ф. в размер на общо 314 690,97 лева, представляващи подлежаща на
възстановяване недължимо платена сума във връзка с обезщетения по ПТП с
участието на незастраховани автомобили по горепосочените две застрахователни
полици, които са нищожни, включително и суми за лихва и за забава от момента на
плащане от застрахователя, ДДС върху направените разноски и лихва върху ДДС,
както и некомпенсиран остатък от предходно прихващане в размер на 24,99 лева срещу
вземането на Г.Ф. към застрахователя в размер на 312 070,50 лева,
представляващо дължима вноска за м. ноември 2019 г. по чл. 520 от КЗ, до
размера на по-малкото вземане.
Въз основа на така възприетата фактическа
обстановка по делото, Съдът намира следното от правна страна:
По иска по чл. 520 от КЗ за сумата от 312 070,50
лева – дължима вноска в ГФ за месец ноември 2019 г. и по чл. 86, ал.1 от ЗЗД за
сумата от 2 773,96 лева – лихва за забава за периода 11.01.2020 г. –
11.02.2020 година.
Съгласно чл.520 от КЗ всички застрахователи
със седалище в Република България и застрахователите от трета държава,
регистрирали клон, по смисъла на чл.17 ТЗ в Републиката, предлагащи
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и/ или
задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците или застраховка по раздел I
от приложение № 1, да правят вноски в
Гаранционния фонд в размер и по начин, определени съгласно този кодекс. С
решението на КФН е определен и падежът на всяка месечна вноска – 10-то число на
втория месец след сключване на всяка застраховка.
Съгласно чл. 554, т. 1 от КЗ, тези
вноски на застрахователите са част от средствата на Гаранционния фонд за
управлявания от него Фонд за гарантиране на вземанията на увредените лица от
незастраховани и неидентифицирани моторни превозни средства, наричан “Фонд за
незастраховани МПС”.
Размерът на вноските и срокът за
извършването им се определят от Комисията за финансов надзор по предложение на
съвета на Гаранционния фонд или по инициатива на комисията, като решението се
обнародва в “Държавен вестник”, съгласно чл. 555, ал. 1 от КЗ.
Съгласно изречение последно на чл. 555,
ал. 1 от КЗ, вноската се заплаща от застраховащия заедно със застрахователната
премия или първата вноска от нея и се посочва на отделен ред в
застрахователната полица.
С оглед приетото за безспорно между
страните по делото, че за месец ноември
2019 г. ответникът като застраховател, сключващ застраховки ГО не е
изпълнил това задължение, произтичащо от закона, че не се оспорва размерът му,
забавата, и обезщетението за забава в размер на законната лихва от датата,
следващата датата на падежа - 11.01.2020 г. до 11.02.2020 година, предявените
искове са основателни.
Поради това Съдът следва да разгледа
направеното възражение за прихващане от ответника.
Ответникът прави възражение за
прихващане с вземания с правно основание чл. 499, ал. 4 и 5 КЗ и чл. 86 ЗЗД за
стойността на платените от него обезщетения при липса на валидна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ по две застраховки в размер на 291 235,82 лева и на лихва за забава в размер
на 23 430,16 лева. Прави се изрично възражение за нищожност на два
договора за застраховка ГО на автомобилистите, по които е осъществил плащане на
застрахователно обезщетение. Твърди се, че и двата договор са нищожни, тъй като
ако са подписани, са подписани не от законните представители на дружествата -
застраховани лица, а от неизвестни лица, без застрахованите лица да са били
уведомени – т.е липса на съгласие и евентуално липса на застрахователен
интерес.
Доколкото ищецът – ответник по
възражението за прихващане оспорва същото, то се касае именно за съдебно
възражение за прихващане, направено в указания от закона процесуален срок – с
отговора на ИМ.
По повод възражението на ищеца –
ответник по възражението за прихващане, за невъзможността да се прави
прихващане с вноските по чл. 520 от КЗ, Съдът намира същото за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 522 от КЗ, съгласно
която направените от застрахователите вноски не подлежат на възстановяване,
включително при прекратяване на застраховател, не представлява нормативна
забрана за извършване на прихващане с тези вноски и не възпрепятства
възможността за извършване на прихващане с тях. Нормата на чл. 522 от КЗ
въвежда единствено изрична забрана за възстановяване на направените от
застрахователите вноски, включително при прекратяване на застраховател. Като
императивна правно норма, същата следва да се тълкува стриктно. С нея не се
въвежда забрана за прихващане като погасителен способ на вземанията по вноски
по чл. 520 от КЗ, които са дължими.
В случая следва да бъде обсъдено
представеното от ответника изявление за прихващане с вх. № 07-30-21-2/10.01.2020
г. по описа на Гаранционния фонд, направено от застрахователя относно процесните
вземания.
По делото не се спори, че по двете
застрахователни полици, посочени във възражението за прихващане (така са
посочени и в цитираното и изявление за прихващане) са заплатени посочените като
суми застрахователни обезщетения на трети лица.
Не се спори, че двата договора за
застраховка между ответника като застраховател по застраховка ГОО и третите
лица – две търговски дружества, не са подписани от законните представители на
тези търговски дружества - М.2 ЕООД и П.БГ ЕООД като застраховани лица.
Следва да се разгледа дали това влече
нищожност на полиците, на които ответникът основава възражението си за
прихващане, както и ако е налице нищожност, това би довело до възстановяване от
Гаранционния фонд на платените от ответника застраховател суми за обезщетения
по тези полици.
На първо място, следва да се отбележи,
че съгласно чл. 499, ал. 5 от КЗ когато в хода на уреждане на претенцията за
застрахователно събитие, настъпило извън територията на Република България,
възникне спор между Гаранционния фонд и застраховател, сключил задължителна
застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, относно това кой
трябва да обезщети увреденото лице, застрахователят дължи плащането, а ако
впоследствие се установи, че отговорността е на Гаранционния фонд, той
възстановява на застрахователя сумата, заедно със законната лихва от датата на
плащането.
Следователно, условия за прилагане на цитираната
норма е спорът относно това кой дължи да обезщети увреденото лице да е
възникнал в хода на уреждане на претенцията. Ако възникне такъв спор с Гаранционния
фонд, последният да се счита уведомен, за да предприеме необходимите действия
във връзка с щетата – да разгледа събитието, да изиска и събира документи, т.н.
В случая ответникът, който носи доказателствената тежест за това, не твърди, а
и не представи и доказателства, че спорът е възникнал преди момента, последващ приключването на щетата и плащането от
застрахователя на застрахователното обезщетение. За първи път това е заявено в
изпратеното от ответника до ищеца изявление за прихващане от 10.01.2020 г., а
щетите са платени преди това, видно и от посочените дати на плащане в
приложението към изявлението за прихващане, и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза. Поради това Съдът намира, че не се касае за
спор, възникнал в хода на уреждане на претенцията за застрахователно събитие.
Поради това в случая не може да се претендира възстановяване на тези суми от
ищеца по специалния ред на чл. 499, ал. 5 от КЗ и направеното възражение за
прихващане за главниците се явява неоснователно (в този смисъл и Решение №
2581/01.11.2018 г. по т.д. № 4291/2018 г. по описа на Апелативен съд - София).
Поради неоснователността на възражението
за прихващане за главница, недължима е и законната лихва върху главницата и
неоснователно се явява възражението за прихващане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За пълнота, следва да се отбележи
следното:
Дори да се приеме, че ответникът може да
претендира възстановяване на сумите и ако спорът за тях е възникнал след
плащането им, направеното от ответника възражение за прихващане пак би било
неоснователно по следните съображения.
Ответникът се позовава на нищожност на
горепосочените застрахователни договори за задължителна застраховка “Гражданска
отговорност” поради липса на съгласие, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД вр. чл. 343, ал. 2 от КЗ. Липсата на
съгласие по смисъла на чл.26, ал. 2, предл. второ от
ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е
направено при т.нар. “съзнавана липса на съгласие” (например - изтръгнато е с
насилие, направено е без намерение за обвързване - на шега, като учебен пример
и др. подобни). Липсва съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. второ от ЗЗД, когато волеизявленията (предложение и
приемане) са направени и съвпадат, но някое от тях или и двете са направени без
намерение за създаване на облигационното правоотношение (така в мотивите на
Тълкувателно решение от 12.12.2016 г. по тълк. дело №
5/2014 г. на ОСГТК на ВКС; в Решение № 813/07.09.2011 г. по гр.д. № 256/2010 г.
по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О.).
В случая не се установява да е налице
тази хипотеза. Двата договора за застраховка са сключени в изискуемата от
закона писмена форма и е налице съгласие за сключването им с подписването на
застрахователната полица от името на застрахованите дружества. Ирелевантно се явява обстоятелството, че двата договора не
са подписани от управителите на дружествата.
Дори и сделката да е сключена от трето
лице без представителна власт за посоченото дружество, договорът не е нищожен
поради липса на съгласие, а висящо недействителен по смисъла на чл. 42, ал. 2
от ЗЗД. Съгласно приетото в т. 2 от Тълкувателно решение от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, на
тази недействителност може да се позове само лицето, от името на което е
сключена сделката (в случая дружествата М.2 ЕООД и П.БГ ЕООД), но не и
насрещната страна застраховател. Още повече, че в полицата от 29.08.2016 г. е
посочен обичайният водач на автомобила и може да се предположи, че посоченият
обичаен водач или държател е сключил процесните полици съгласно чл. 483, ал. 1,
т. 1, предл. второ от КЗ и има застрахователен
интерес от това.
В допълнение, следва да се съобрази и
разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, според която страната не може да се
позовава на нищожността, ако от поведението й може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявлението. В случая ответникът не е оспорил
действителността на договора, след като е приел плащането на полиците и е
изплатил обезщетения по щетите.
Относно възражението, че липсва
застрахователен интерес, следва да се отбележи, че и за двете процесни оспорени полици намира приложение разпоредбата на
чл. 483, ал.1, т.1, предл. 2 от КЗ, доколкото и двата
договора за сключени след влизане в сила на Кодекса на застраховането, обн. ДВ
бр. 102/29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 година.
Доколкото обаче липсват конкретни данни
за лицата, подписали се от имено на застрахованото лице, след като се
установи, че това не са управителите на двете дружества, може да се постави
въпросът дали се касае за нищожността поради
липса на застрахователен интерес поради противоречие с разпоредбата на чл.483,
ал.1,т.1, пр.2 КЗ – непосочване на конкретните данни за лицето, сключило
застраховката.
В случая се касае хипотеза на
декларирани неверни данни относно самоличността на лицата по чл.477, ал.2 КЗ.
Съгласно т.2в от ТР № 1/07.03.2019 г. по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС,
в сочената хипотеза – „…..при невярно декларираните обстоятелства, за страните
по застрахователния договор настъпват различни правни последици изрично уредени
с чл.363 – 364 КЗ, но нито една няма за резултат прогласяване
недействителността на договора, като най-тежка гражданскоправна
санкция. Единствената възможност, която законодателят е създал в този случай, е
за прекратяване на застрахователния договор при съответните условия. По силата
на изрично разпореждане на закона застрахователят не би могъл да откаже нито
плащане, нито да намали размера на застрахователното обезщетение, дори ако
неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за
настъпване на застрахователното събитие. Следователно липсата на уредена в КЗ
забрана за деклариране от застраховащия на неверни данни относно самоличността
на лицата по чл.477, ал.2 КЗ, само по себе си изключва свързването му с общото
основание за нищожност по чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД, приложното поле на което е
изключено и от специалното основание по чл.349, ал.2 КЗ, предвиждащо
недействителност на застрахователен договор, сключен при липса на
застрахователен интерес“.
Поради горното Съдът намира, че
сключените договори по застрахователни полици № BG/30/116000813963 от
11.03.2016 г., сключена между ЗАД „Д.Б.:Ж.И з.“ АД като застраховател и М.2 ЕООД като
застрахован, № BG/30/116002305919 от 29.08.2016 г., сключена между ЗАД „Д.Б.:Ж.И з.“ АД
като застраховател и П.БГ ЕООД като
застрахован, не са нищожни.
Ответникът с основание е платил
обезщетенията по тях и ГФ не му дължи
връщане на платените обезщетения, поради което направеното от ответника
възражение за прихващане е неоснователно за главницата и за законната лихва за
забава.
Относно
разноските
Ищецът е представил списък по чл.80 ГПК,
в който е включена заплатена от страна държавна такса от 12 593,78 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
По изложените съображения и на основание
чл. 235 от ГПК, Съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА, на
основание чл.520 КЗ ЗАД „Д.Б.:Ж.И з.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, „*******, съдебен адрес:***, адв. Д.С.
да заплати на Г.Ф. ***, сумата от 312 070,50 лева - неиздължена вноска от страна на
застрахователя за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за месец ноември
2019 година, заедно със законната лихва върху тази сума12.02.2020 година до
окончателното заплащане на сумата и на основание чл.86 ЗЗД обезщетение за
забавеното и плащане за периода от 11.01.2020
г. до 11.02.2020 г. в размер на 2 773,96 лева и на основание чл. 78 от ГПК
разноски по делото - 12 593,78 лева за заплатена държавна такса и 300 лева
- юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: