Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 11.09.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА С.

          ЧЛЕНОВЕ:   ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

           ПЛАМЕН ГЕНЕВ

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 2083 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 16490 от 20.10.2016 г., постановено по гр. д. № 57199/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че Г.Н.Д., ЕГН: **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, *** 23, сумите както следва: - на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 1378.66лева представляваща дължима цена за доставена топлинна енергия за абонатен № 003175 за периода м. април 2011г. – април 2013г., ведно със законната лихва, считано от 11.04.2014г. до погасяването, като е отхвърлен иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ до пълния предявен размер от 1723.79лева; - на основание чл. 86 ЗЗД – сумата от 280.94 лева лихва за забава в плащането на цената за периода 31.05.2011г.- 04.03.2014г. С решението е осъдена Г.Н.Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 736,12лв.– разноски в исковото и заповедно производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Б.Б.” ООД.

Срещу решението в частта, в която са уважени предявените искове е подадена въззивна жалба от Г.Н.Д., като са изложени съображения за неправилност на решението, което било постановено в нарушение на материалния закон. Въззивникът твърди, че решението било неправилно, тъй като не бил потребител на топлинна енергия, като по делото не било доказано наличие на документи за узаконяване и пускане в експлоатация на абонатна станция, наличие на договорно правоотношение на ОС за избор на ФДР, количеството на доставената топлинна енергия, изправността на уредите, общите условия не били приети, не били представени отчетни документи, със сумите за връщане били погасявани стари задължения. Нищожни били общите условия, тъй като в тях имало неравноправни клаузи. Пред въззивния съд поддържа въззивната жалба.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Пред въззивния съд прави уточнение на исковата си претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че периода на претендираната мораторна лихва за забава е от 31.05.2011 г. до 04.03.2014 г., моли съда да отхвърли жалбата и претендира разноски.

Третото лице помагач „Б.Б.” ООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

С определение № 40856 от 09.08.2018 г. постановено по гр. д. № 57199/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав е отхвърлена молба /обективирана в подадената въззивна жалба вх.№ 1182290/05.12.2016г. по описа на СРС/, подадена от Г. Н.Д. за изменение на Решение № 16490/20.10.2016г. по гр.дело № 57199/2015г. по описа на СРС, в частта за разноските.

Срещу определението е подадена частна жалба от Г.Н.Д., като са изложени съображения за неправилност на определението. Твърди се, че на юрисконсулта не следвало да бъдат присъждани разноски като на адвокат.

Насрещната страна „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Третото лице помагач „Б.Б.” ООД не взема становище по частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на Г.Н.Д. е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.“ ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК) Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топло енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 67 състав, решение в обжалваната част за валидно, допустимо. По отношение на правилността на решението, настоящият състав намира следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, което обстоятелство първо не е спорно, а се и установява от договор № 1771 от 03.09.2002 г. сключен между представител на етажната собственост на процесната сграда и „Б.Б.” ООД за извършване на услугата „топлинно счетоводство“.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

По делото е представен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 51 от 01.10.2007 г., том VI, рег. № 5081, нот. д. № 1003/2007 г., от който се установява, че С.Р.М.продава на Г.Н.Д. следния свой собствен недвижим имот: апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж. к. „Цвятко Радойнов“, бул. „*******, ет. 1, с оглед на което ответникът се явява собственик на процесния имот. По делото е представено и заявление-декларация с вх. № 3074/26.10.2007 г., съгласно което ответницата е поискала да ѝ бъде открита партида съгласно ОУ за продажба на топлинна енергия  за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД с адрес на топлоснабдения имот: гр. София, ж. к. „Цвятко Радойнов“, бул. „*******, в. *****. С оглед на гореизложеното в разглеждания случай от представените по делото доказателства се установява, че ответникът е имал качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Така придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество става при настъпване на законоустановения факти, прекратяващи облигационните отношения.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е ответника по силата право на собственост. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

От приетата по делото СТЕ, от която се установява, че фирмата за ФДР е извършвала разпределението на ТЕ на блока след отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в имота. Вещото лице посочва, че в процесния имот имало 3 броя отоплителни тела и съответно три броя топлоразпределители, както и щранг лира, за която се изчислявало служебна ТЕ отдадена от щранга съгласно Наредбата за топлоснабдяването, както и водомер за топла вода, по който се отчитал разхода. Вещото лице е посочило, че ТЕ за сградна инсталация била определяна на отопляем обем от 161 м3, съгласно Акт за разпределение на кубатурата в жилищната сграда. Вещото лице е посочило, че размерът на дължимите суми за исковия период възлизал на 1378.66 лв., като съгласно заключението сумите за ТЕ за имота на ответника били начислявани в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на енергетиката. Установява се още, че ищецът редовно е отчислявал за своя сметка технологичните разходи на топлинната енергия в абонатната станция.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че не било установено реално доставената топлинна енергия, както и по отношение на некредитирането на СТЕ, тъй като от подпомагащата страна не били представени отчетните документи. Заключението по СТЕ е дадено от компетентно вещо лице с притежавани специални знания в науката топлотехника, мотивирано е подробно и е обосновано, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените му от страните въпроси, предвид на което и настоящият състав на съда при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва изцяло да го кредитира. При извършена съвкупна оценка на събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на ЗЕ на ответника на процесния имот е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че монтираните измервателни уреди съответстват на нормативно установените изисквания към същите, подлагани са на изискуемия контрол и точно са отразявали количествата постъпила топлинна енергия. Същевременно за целия процесен период от ответника не са правени никакви възражения по реда на общите условия. Няма основание да не се приеме съдебно-техническата експертиза, тъй като тя е подробна и обоснована и не се опровергава от никакви обстоятелства и доказателства по делото, още повече, че в случая данните за потребената в имота на ответника топлинна енергия не са единствено на основата на издадените в периода от ищеца счетоводни документи, а са събрани и други доказателства, в т. ч. и от представените от третото лице помагач главни отчети, изравнителни сметки и документи относно сертификацията на уредите за дялово разпределение. Ето защо съдът счита, че по делото е установена по несъмнен и категоричен начин потребената от ответника топлоенергия в определеното количество.

Неоснователно е и възражението във въззивната жалба на въззивника, че по делото не били представени доказателства относно въвеждането в експлоатация на абонатната станция и изправността на уредите, чрез които се извършвало измерването на топлинна енергия за процесния период, поради което не можело да се установи точното количество доставена топлинна енергия. Извършването на периодичен метрологичен контрол на абонатната станция, макар да представлява условие за ползването ѝ, няма характера на материалноправна предпоставка за уважаване на иска за заплащане на продажна цена на доставена топлинна енергия. Неотносимо към предмета на спора се явява и възражението на ответника, относно въвеждането в експлоатация на абонатната станция, тъй като за уважаването на предявените искове по делото значение има единствено реално доставената на абоната топлинна енергия, което по делото се явява безспорно установено, още повече, че по делото е представен констативен акт за установяване на годността за приемане на стоежа от 09.09.2004 г., отнасящ се за обект: директна абонатна станция с местонахождение бул. „*******.

Неоснователно е и твърдението във въззивната жалба на въззивника, че „Т.С.“ ЕАД е извършило чрез едностранно волеизявление компенсация със задължения от минал период, тъй като по делото няма данни да са извършвани такива прихващания, нито пък са навеждани твърдения в тази насока.

Неоснователни са и доводите за нищожност на клаузите в Общите условия за продажба на топлинна енергия като неравноправни. Общите условия са изготвени в пълно съответствие със Закона за енергетиката и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. В Общите условия е предвидена възможност за потребителя при несъгласие със същите да внесе искане в съответното топлопреносно предприятие за специални условия. Няма доказателства по делото ответникът да е упражнил правото си да възразят срещу Общите условия, поради което може да се направи извод, че са приети от тях.

Предвид изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено.

По отношение на подадената частна жалба от ищеца срещу определение № 40856 от 09.08.2018 г. постановено по гр. д. № 57199/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав, с което е отхвърлена молба /обективирана в подадената въззивна жалба вх.№ 1182290/05.12.2016г. по описа на СРС/, подадена от Г. Н.Д. за изменение на Решение № 16490/20.10.2016г. по гр.дело № 57199/2015г. по описа на СРС, в частта за разноските, същата се явява неоснователна. Отговорността за разноските в съдебното производство в чл. 81 вр. с чл. 78 ГПК е правото на едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, за иска и задължението на другата страна да плати направените от нея разноски. Тази отговорност се определя като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон. По своята правна същност тя е обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство. Изградена е върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това.

Ако исковете бъдат уважени, ищецът има право на разноски за  юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, ако своевременно е поискал присъждането им и действително е бил представляван от юрисконсулт. В разглеждания случай искането за присъждане на разноски от страна на ищеца е направено своевременно, като са налице и доказателства за осъществена правна защита на същия от юрисконсулт. Когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, възнаграждението се определя от съда и не подлежи на доказване – чл. 78, ал. 8 ГПК.

В случая разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК е приложима в редакцията ѝ към момента на постановяване на първоинстанционното решение № 16490 от 20.10.2016 г., постановено по гр. д. № 57199/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав. Адвокатското възнаграждение се определя според действащия нормативен акт към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие. Доколкото в случая такъв не се сключва, а съдебният акт /решението/ го замества относно размера на възнаграждението, то настоящият съдебен състав приема, че нормата следва да се приложи съобразно нейната редакция към момента на постановяването му, а именно обн. – ДВ, бр. 59 от 2007 год., в сила от 01.03.2008 год. /т.е. преди изм., ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 год./, съобразно която в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт – в този смисъл Определение № 93 от 1.02.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 3056/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 50 от 7.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 645/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 210 от 26.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1316/2017 г., I г. о., ГК, Определение № 46 от 22.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 637/2016 г., I т. о., ТК, Определение № 570 от 4.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1217/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 291 от 26.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 60352/2016 г., III г. о., ГК, Определение № 335 от 20.06.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1186/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 219 от 13.04.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 72/2018 г., II т. о., ТК.

Следователно размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя според Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакция към момента на постановяване на първоинстанционното решение. С оглед на частичната основателност на предявените искове и цитираната по-горе нормативна уредба следва да бъде посочено, че правилно е определен размерът на присъдените разноски в полза на ищеца.

По отношение на разноските претендирани от въззиваемата страна съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.

С оглед цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Воден от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 16490 от 20.10.2016 г., постановено по гр. д. № 57199/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав в обжалваната част.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 5160464 от 10.10.2018 г. от Г. Н.Д. срещу определение № 40856 от 09.08.2018 г. постановено по гр. д. № 57199/2015 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 67 състав, с което е отхвърлена молба /обективирана в подадената въззивна жалба вх.№ 1182290/05.12.2016г. по описа на СРС/, подадена от Г. Н.Д. за изменение на Решение № 16490/20.10.2016г. по гр.дело № 57199/2015г. по описа на СРС, в частта за разноските.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1                                              2.