Р Е Ш Е Н И Е
№………./………..2019г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН
СЪД ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I въззивен
съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на
единадесети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
2.
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар
Христина Атанасова
като разгледа
докладваното от мл. съдия Н. Исмал
възз. търг. дело
№ 1159 по описа за 2019 г. на ОС-Варна,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба вх. № 37793/28.05.2019
г. депозирана от „ФАКТОР – П“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и
адрес на управление: гр. Добрич, ж .к. „Добротица”, бл. 46, вх. Е, ет. 7, ап.
13, действащ чрез процесуалния си представител адв. В. Г., против
решение № 1791/25.04.2019
г., постановено по гр. дело № 16454 по описа за 2018 г.
на Районен съд - Варна, с което са отхвърлени
предявените от въззивника срещу „ТУ ЕЙЧ УАН КЕЙ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. „Вл. Варненчик“ № 112, ет. 2, действащ чрез адв. Т.М.,***, партер, искове с правно основание чл. 372, вр. чл. 367 от Търговския закон ТЗ/
и чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ за осъждане
на ответника да заплати сумата от 7 800.00 лева, преставлянащо неплатено възнаграждение по договор за превоз на
товар - товарене, транспортиране и разтоварване на бунгало от гр. Добрич до к .к.
„Албена“ по фактура № **********/13.07.2015 г. и сумата от 2 417.03 лева,
представляваща обезщетени за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2015 г. до 19.07.2018 г., ведно
със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 20.07.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
В
жалбата е изложено становище за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното решение. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
предявеният главен иск е погасен с изтичането на едногодишната давност по чл. 378
от ТЗ. Същата е относима към искове за вреди по договор за превоз и неприложима
към иск за реално изпълнение за заплащане на възнаграждение по такъв договор.
Приложимата давност е общата петгодишна такава по чл. 110
от ЗЗД, която не е изтекла. Не е погасен по давност и акцесорния иск за лихви.
По
изложените съображения въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното
решение и да се постанови друго, с което да се уважат предявените искове, както
и да му се присъдят направените разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от
насрещната страна по жалбата - „ТУ ЕЙЧ
УАН КЕЙ“ ЕООД, в който се застъпва становище за правилност и обоснованост на
обжалваното решение. Посочва се, че правилно е приложена давността по
чл. 378 от ТЗ, тъй като предмета на иска е вреда
/неблагоприятна последица/ от неизпълнение на поето по договор задължение.
Налице е претърпяна загуба. Погасен по давност е и акцесорният иск за лихви.
По
изложените съображения моли въззивния съд да остави в сила първоинстанционното
решение.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, чрез преупълномощения адв. М.К.,
поддържа въззивната жалба и моли съда да уважи същата.
Въззиваемият, чрез
адв. Т.М., оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и моли за потвърждаване
на решението.
Относно допустимостта на въззивната жалба:
Въззивната жалба е
редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в двуседмичния преклузивен
срок /обжалваният съдебен акт е съобщен на 09.05.2019 г., а въззивната жалба е
депозирана на 23.05.2019 г. по пощата/ от надлежна страна, срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Относно основателността на въззивната жалба:
Разгледана по
същество въззивната жалба е частично основателна, поради следните съображения:
Настоящият съдебен
състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен
по делото доказателствен материал, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК,
приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Съобразно разпоредбата
на чл. 269 ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по
валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по
отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение
е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението е
постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
Районен съд – Варна е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителени искове с правно основание чл. 372 вр.
с чл. 367 от ТЗ и чл. 309а, ал. 1 от ТЗ. За да бъде ангажирана отговорността на
въззиваемия-товародател, въззивникът-превозвач следва да докаже в условията на
пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от
фактическия състав на договорната отговорност на длъжника: валидно учреденото
облигационно правоотношение между него и въззиваемия по силата на договор за
превоз на товари; изпълнение на собствените си задължения – превозването на
товара в съответствие с уговореното, както и размера на уговореното
възнаграждение.
В тежест на въззиваемия
е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да докаже възраженията
си в отговора, а – при установяване на горното от въззивника – да докаже, че е изпълнил
договорните си задължения и погасил претендираната сума.
В конкретния случай настоящият
състав на Окръжен съд - Варна, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, намери следното:
Договорът
за превоз на товар е неформален договор –
арг. от чл. 293, ал. 1 от ТЗ. За съществуването на същия писмената форма
не е елемент от фактическия състав при сключването му. Наличието на
облигационно правоотношение между „Фактор-П“ ЕООД и „Ту Ейч Уан Кей“ ЕООД се
установява по несъменн начин, от представените товарителници – серия В83 № 12 и
серия А № 112, тъй като съгласно чл. 50 от Закона за автомобилните превози
/ЗАвП/, договорът за превоз се установява с товарителница. Действителността
на договора за превоз не зависи от издаването, редовността или изгубването на
товарителницата.
От горепосочените товарителници се установява, че на 25.06.2015 г. е сключен
договор за превоз на товар с предмет бунгало, състоящо се от два модула.
От
друга страна, вторият елемент от фактическия състав на договорната отговорност
на длъжника-товародател – изпълнение на договорното задължение за
транспортиране на бунгалото от превозвача, се установява по несъмнен начин от
гласните доказателствени средства – показанията на свид. М.И. и представената
електронна кореспонденция, водена по електронната поща. В показанията си свид. И.
заявява „..бунгалото тръгна от Добрич и стигна
до Албена, аз видях, че се товари и видях, че се разтоварва в Албена, два
различни крана се наложи да се наемат, защото единият трябваше да вдигне и да
стовари на същото ниво..“. Настоящият съдебен състав дава вяра на
показанията на свид. И.. Същите са последователни, логични, вътрешно
непротиворечиви, кореспондиращи с останалия доказателствен материал и
обективни. Същата не е заинтересована от изхода на делото и непосредствено е
възприела целия процес по товаренето, превозването и разтоварването на бунгалото-предмет
на договора за превоз. Показанията ѝ са в пряка връзка с предмета на
доказване. На 25.06.2015 г. бунгалото е натоварено в гр. Добрич, същото е
превозено и на 26.06.2015 г. е разтоварено в к. к. Албена.
Наличието на договор и изпълнението на
поетото от страна на превозвача задължение, обуславят извода за пораждането на
задължението за заплащане на уговореното между страните по правната сделка
възнаграждение за превоз, доколкото процесният договор е възмезден и срещу
предоставената от превозвача услуга се дължи насрещна парична престация.
В тежест на въззивника като кредитор е да
докаже и размера на дължимото възнаграждение. От представената фактура №
********** от 13.07.2015 г. с получател „Ту Ейч Уан Кей“ ЕООД и доставчик
„Фактор-П“ ЕООД на стойност 7800.00 лева с ДДС, не може да се установи по
несъмнен начин точният размер на дължимото възнаграждение, доколкото същата
видно от заключението на вещото лице по назначената ССчЕ, уведомителното писмо
с изх. № 10605-2/08.04.2019 г., изпратено от ТД на НАП-Варна и уведомителното
писмо от 06.03.2019 г., изпратено от счетоводна кантора „Адакта Акаунтинг“, не
е подписана от товародателя, не е получена от последния, не е включена в
счетоводните му регистри и не е осчетоводена от същия.
В конкретния случай основанието на вземането
е доказано, но за доказването на размера на същото е необходим цялостен анализ
на доказателствения материал – в съвкупност и поотделно. По делото е
представена електронна кореспонденция от 16.11.2015 г. /л. 79 от гр. д. №
16454/2018 г. РС-Варна/, водена между страните, която е годно доказателствено
средство, тъй като същата е електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 от
Закона за електронен документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ/,
вр. с чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г.
на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния
пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.),
а съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ, писмената форма се смята за спазена, ако е
съставен електронен документ. Отделно от това имейл кореспонденция е и
допустимо доказателство – арг. от чл. 184, ал. 1 от ГПК. В настоящия казус е
налице частен свидетелстващ документ, материализиращ неизгоден за съставилия го
факт, а именно – товародателят заявява, че първоначалната уговорка е била за
заплащане на възнаграждение в размер на 3800.00 лева без ДДС, като не му е ясно
как цената е нараснала до 6500.00 лева без ДДС. Частните свидетелстващи
документи, съдържащи неизгодни за съставилите ги лица факти се ползват с
материална доказателствена сила, която обаче не обвързва съда, поради което е
необходимо този документ да бъде съпоставен и с останалите доказателства по
делото.
По делото са представени от превозвача
писмени доказателства относно разходите, направени във връзка с товаренето,
транспортирането и разтоварването на двата модула на бунгалото, а именно – 1.)
фактура № ********** от 30.06.2015 г. с доставчик на услугата
„Вегами-Трансинженеринг“ ЕООД и получател „Фактор-П“ ЕООД на стойност 2040.00
лева с ДДС; 2.) фактура № ********** от 13.07.2015 г. с доставчик
„Автокран-Подем“ ЕООД и получател „Фактор-П“ ЕООД на стойност 1209.60 лева с
ДДС; 3.) фактура № ********** от 24.06.2015 г. с доставчик
„ИТТ-България“ ООД и получател „Фактор-П“ ЕООД на стойност 16.36 лева с ДДС и 4.)
фактура № ********** от 24.06.2015 г. с доставчик „Титаники“ ООД и получател
„Фактор-П“ ЕООД на стойност 829.14 лева с ДДС. Съдът кредитира описаните
фактури, които са частни свидетелстващи документи. Същите са издадени на дати,
които са около датата на превозването на бунгалото и предоставяната от
доставчиците услуга е във връзка с предмета на договора за превоз на товар от
25.06.2015 г., като общата стойност на разходите е в размер на 4095.10 лева,
която стойност е приблизителна до тази от 4560.00 лева с ДДС – установена посредством
електронния документ, възпроизведен на хартиен носител.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав
приема, че доказаният размер на дължимото вземане за възнаграждение по договора
за превоз на товар от 25.06.2015 г. е 3800.00 лева без ДДС или 4560.00 лева с ДДС.
Инвокираното възражение за недължимост на
възнаграждението по процесния договор, поради изтичане на погасителния
давностен срок, е неоснователно, като аргументите за това са следните:
РС-Варна е приел, че фактите по конкретния
казус следва да бъдат подведени под хипотезата на специалните норми,
обективирани в разпоредбата на чл. 378, т. 1 от ТЗ и чл. 76 от ЗавП вр. с чл.
379 от ТЗ, доколкото правната сделка е търговска по смисъла на чл. 1, ал. 1, т.
5 от ТЗ. И двете разпоредби предвиждат специална едногодишна погасителна
давност. Настоящият съдебен състав счита, че изводът на РС-Варна
за характера на сделката е правилен, но инвокираното от въззиваемия възражение,
че незаплатеното възнаграждение е имуществена вреда под формата на претърпяна
загуба, поради което следва да се приложи специалната кратка едногодишна
давност, е неоснователно, доколкото цитираният
давностен срок в чл. 378, т. 1 от ТЗ и чл. 76 от ЗАвП касае вземания за вреди за превозите и рекламации на товарите, а не
плащания на цената по договор за превоз, поради което краткият давностен
срок е неотносим за разглеждания случай.
В
настоящия случай приложение намират не специалните норми, а общите,
материализирани в разпоредбите на чл. 110 - чл. 120 от ЗЗД – по арг. от чл. 288
от ТЗ.
От друга страна, видно от отговора на
исковата молба, товародателят възразява за изтекъл давностен срок, единствено
относно акцесорното вземане за мораторна лихва. Съгласно чл. 120 от ЗЗД
давността не се прилага служебно. Страните в гражданското производство със
своите искания и възражения определят рамките на предмета на спора – арг. от
чл. 6, ал. 2 от ГПК. Процесуално недопустимо е възражението за погасителна
давност, досежно вземането за възнаграждение, което се явява главно, да се
прави за първи път с отговора на въззивната жалба – по арг. от чл. 133 от ГПК.
Съдът не може служебно при наличие на възражение за погасяване по давност
единствено на акцесорното вземане да изследва дължимостта и на главното
вземане.
Дори да се тълкуват разширително нормите
регулиращи обществените отношения във връзка със започването, спирането,
прекъсването и изтичането на давността, то изводът на настоящият състав е, че
към момента на депозиране на исковата молба в съда – 20.07.2018 г., петгодишният давностен срок по чл. 110 от ЗЗД не е
изтекъл за главното вземане, като се има предвид, че същият е започнал да тече
от деня на изискуемостта на
вземането за възнаграждение, която е настъпила на 26.06.2015 г. – арг. от чл. 372, ал. 2 от ТЗ, тъй като на тази
дата е получено и разтоварено бунгалото, а липсват доказателства за заплащането
на възнаграждението при сключването на договора на 25.06.2015 г. или наличието
на друга уговорка, за да намери приложениe
ал. 1 от цитираната разпоредба.
С оглед частичната основателност на иска за
главното вземане, настоящият съдебен състав, следва да се произнесе и по иска
за акцесорното вземане за мораторна лихва. Предявеният иск за заплащане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2015 г.
до 19.07.2018 г. също е частично основателен. Съгласно чл. 309а, ал. 1 от ТЗ,
когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за
плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер
на законната лихва от деня на забавата. В конкретния казус денят на забавата,
от който започва да тече законната лихва и денят на изискуемостта, от който
започва да тече погасителната давност, не съвпадат, доколкото задължението за
плащане на възнаграждението е безсрочно уговорено. Правната норма, която регламентира
поставянето на длъжника в забава спрямо кредитора при паричните задължения, е
чл. 303а, ал. 3 от ТЗ. Ако не е уговорен срок за плащане – както е в конкретния
случай, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от
получаване на фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на
получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи, срокът
започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата. По
делото не е доказано получаването на фактурата от длъжника. От друга страна, от
съдържанието на електронната кореспонденция, водена между страните, се
установява, че превозвачът е отправил покана за плащане на дължимото
възнаграждение, но не се установява по несъмнен начин точната дата на получаване
на поканата от товародателя, поради което настоящият съдебен състав приема, че
длъжникът е изпаднал в забава от деня следващ деня на получаване на процесното
бунгало, а именно – на 27.06.2015 г.
Съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, вземанията
за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, т.е. вземанията
за мораторна лихва за три години назад от датата на предявяване на иска в съда са
погасени по давност, предвид което направеното възражение за погасителна давност
е частично основателно. Дължимата мораторна лихва е за периода от 20.07.2015 г.
до 19.07.2018 г. и е в размер на 1388.93 лева, изчислена чрез правно информационната система
„Апис“, видно и от приложеното писмено извлечение.
Доказани са в тяхната кумулативност
елементите от фактическия състав на договорната отговорност на товародателя по
чл. 372 вр. с чл. 367 от ТЗ, като липсват данни дължимата сума за
възнаграждение в размер на 4560.00 лева с ДДС, предмет на иска, да е заплатен на
кредитора-превозвач. Поради частичната основателност на главното вземане, се
дължат и произтичащите от него акцесорни вземания за мораторна лихва в размер
на 1388.93 лева, дължима за периода от 20.07.2015 г. до 19.07.2018 г., с правно
основание чл. 309а, ал. 1 от ТЗ.
Поради несъвпадане на правните изводи на
двете инстанции, съдебният акт на районния съд следва да бъде частично отменен.
Искът за главното вземане е основателен до размера на 4560.00 лева, а за
акцесорното вземане до размера на 1388.93 лева и като такива двата иска следва
да бъдат уважени, поради което решението на първоинстанционния съд в тази част
е неправилно и следва да се отмени, а за разликата до пълния предявен размер от
7800.00 лева – за главното вземане и 2417.03 лева – за акцесорното вземане, да бъдат
отхвърлени като неоснователни и съдебният акт на РС-Варна в тази част следва да
се потвърди като правилен.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този
изход от делото отговорността за разноски следва да се ревизира, като решението
в тази част да се отмени изцяло.
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в тежест на въззиваемия следва да бъде
възложена отговорността за разноски, направени от въззивника пред двете
инстанции, съразмерно с уважената част от иска, а именно – 1 854.51 лева, от които: разноски сторени пред РС-Варна –
1095.03 лева и такива сторени пред ОС-Варна – 759.48 лева.
На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на въззиника следва да бъде възложена
отговорността за разноски, направени от въззиваемия пред двете инстанции,
съразмерно с отхвърлената част от иска, а именно – 717.28 лева, от които: 366.38 лева – разноски сторени пред РС-Варна
и 350.90 лева – разноски пред ОС-Варна.
Воден от гореизложеното,
съставът на ОС-Варна
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение № 1791/25.04.2019 г., постановено по гр. д. № 16454
по описа за 2018 г. на Районен съд – Варна, XLII-ри
съдебен състав, в частта, в
която са отхвърлени обективно кумулативно съединените осъдителни искове, с
правно основание чл. 372, ал. 1 вр. с чл. 367 от ТЗ и чл. 309а от ТЗ, предявени
от „ФАКТОР – П“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Добрич, ж .к. „Добротица”, бл. 46, вх. Е, ет. 7, ап. 13 срещу
„ТУ ЕЙЧ УАН КЕЙ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. „Вл. Варненчик“ № 112, ет. 2, за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата в размер на 4560.00
лева с ДДС – възнаграждение по договор за превоз на товари от 25.06.2015 г.
с предмет бунгало, състоящо се от два модула, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на депозиране на исковата молба – 20.07.2018 г. до
окончателното погасяване на задължението и сумата в размер на 1388.93
лева – мораторна лихва за периода от 20.07.2015 г. до 19.07.2018 г., както
и в частта за разноските изцяло, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 372, ал. 1 вр. с чл. 367 от ТЗ, „ТУ ЕЙЧ УАН КЕЙ“
ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Вл. Варненчик“ № 112, ет.
2, да заплати на „ФАКТОР – П“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Добрич, ж .к. „Добротица”, бл. 46, вх. Е, ет. 7, ап. 13, сумата в размер на 4560.00
лева с ДДС – възнаграждение по договор за превоз на товари от 25.06.2015 г.
с предмет бунгало, състоящо се от два модула, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на депозиране на исковата молба в съда – 20.07.2018
г. до окончателното погасяване на вземането, както и на основание чл. 309а от ТЗ, да заплати сумата в размер на
1388.93 лева – мораторна лихва за периода от 20.07.2015
г. до 19.07.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 1791/25.04.2019 г., постановено по гр. д. № 16454 по описа за 2018 г. на
Районен съд – Варна, XLII-ри съдебен състав, в останалата част, в която са
отхвърлени обективно кумулативно съединените осъдителни искове, с правно
основание чл. 372, ал. 1 вр. с чл. 367 от ТЗ и чл. 309а от ТЗ, предявени от „ФАКТОР
– П“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Добрич, ж .к. „Добротица”, бл. 46, вх. Е, ет. 7, ап. 13 срещу „ТУ ЕЙЧ
УАН КЕЙ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, бул. „Вл. Варненчик“ № 112, ет. 2, за
осъждане на ответника да
заплати на ищеца разликата над
уважения размер от 4560.00 лева с ДДС до пълния предявен размер от 7800.00 лева
с ДДС, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на исковата молба – 20.07.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението и разликата над уважения размер за мораторна лихва от
1388.93 лева до пълния предявен размер от 2417.03 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „ТУ
ЕЙЧ УАН КЕЙ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, бул. „Вл. Варненчик“ № 112, ет. 2, да
заплати на „ФАКТОР – П“ ЕООД,
ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Добрич, ж .к. „Добротица”, бл. 46, вх. Е,
ет. 7, ап. 13, сумата в общ размер на 1 854.51
лева, представляваща сторени пред двете инстанции
съдебно-деловодни разноски, както следва: разноски сторени пред РС-Варна
– 1095.03 лева и такива сторени пред ОС-Варна – 759.48 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, „ФАКТОР
– П“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Добрич, ж .к. „Добротица”, бл. 46, вх. Е, ет. 7, ап. 13, да заплати на „ТУ ЕЙЧ УАН КЕЙ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Вл. Варненчик“ № 112, ет. 2,
сумата в общ размер на 717.28 лева, представляваща сторени
пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски, от които: 366.38 лева –
разноски сторени пред РС-Варна и 350.90 лева – пред ОС-Варна.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.