Р Е Ш Е Н И Е № І- 43
град Бургас
, 15.05. 2019 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на
............двадесет и четвърти април …..през
две
хиляди и деветнадесета година
, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с. Марина Мавродиева
при секретаря А. Цветанова
като разгледа
докладваното
от съдията М.Карастанчева.в.гр.д. № 333 по описа за
2019 год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на процесуалния представител на Г.К. К. от *** –ответник по гр.д. №789 /2017 год. по описа на Поморийския районен съд против решение № 164/20.12.2018 год. постановено по същото дело в частта ,с която е уважен предявания от ищеца К.П.Д. иск с правно основание чл. 108 от ЗС за ревандикация на сграда с идентификатор 57491.503.173.4 по КККР на гр. Поморие с площ от 25 кв.м. –с предназначение –складово помещение ,както и в частта ,с която въззивникът е осъден да заплати на ищеца на осн.чл. 59 от ЗЗД сумата от 6710 лв. –обезщетение за лишаване от ползването на имотите ,предмет на производството ,за периода от 04.12.2012 г. до 04.12.2017 г.
Въззивникът
изразява недоволство от решението , като
счита същото за неправилно и
необосновано.
Сочи
се на първо място ,че предмет на покупко-продажбата , обективирана в
нот. акт № **
от 0*.0*.20** г. е собствеността на две складови помещения ,с
квадратура съответно 25 кв.м. и 32 кв.м. ,разположени в северозападната част на
поземления имот .Към момента на изповядване на сделката по действащия
регулационен план на града има три
складови помещения ,собствени на въззивника
и поради това с оглед избягвани
на бъдещи спорове в нотариалния акт са
индивидуализирани складовите помещения ,предмет на договора ,които са описани
освен по квадратура и по разположение – а именно прехвърлят се два склада в
северозападната част на имота ,а този
,който е разположен в югозападната част
остава в собственост на въззивника.Достигайки до извода ,че предмет на
сделката са и трите склада ,районният съд е постановил порочно решение .До тези
погрешни изводи съдът е достигнал ,базирайки се единствено на заключението на
СТЕ,която обаче е изследвала състоянието
на имота по стария план от 1968 г. , а в случая относим е планът е 1988 г.
,където складовите помещения са три .Това ,че в прехвърлителната сделка складовете са описани с по-малка квадратура
не означава ,че предмет на сделката е и третият склад.Съдът е достигнал до тези
погрешни изводи ,тъй като не е съобразил всички обстоятелства по делото ,както
и всички доказателства в тяхната съвкупност и логична връзка..Приложил е
неправилно материалния закон ,вместо да
направи обстойно тълкуване на договора
с оглед действителната воля на страните ,съгласно чл. 20 ЗЗД.Не се е
съобразил и с представените по делото гласни доказателства –показанията на
свид. К. ,която живее в поземления имот
и има преки наблюдения относно поведението на страните преди и след
прехвърлянето на имота.Тези показания кореспондират и с показанията на свид. К.
,като и двамата свидетели установяват,че
след сделката въззивникът е продължил да
упражнява властнически правомощия по отношение на спорната сграда и демонстрирал по отношение на всички съсобственици
,че той е неин собственик.
По
отношение на претенцията с правно основание чл. 59 от ЗЗД се счита ,че в тази
част решението е изцяло неправилно и незаконосъобразно.На първо място е било
установено по делото ,че ищецът не е посещавал процесните имоти и не е канил по никакъв начин ответникът да
му предаде ключове и да му освободи имота.Нещо повече – в края на 2017 г. ,след завеждане на иска ответникът
е освободил жилищната сграда от своите вещи ,но всъщност той не се е
противопоставял на правата на ищеца и по никакъв начин не е възпрепятствал правата му да ползва имота.Въззиваемият
никога не е канил и не е осъществявал констакт с ответника след сключване на сделката и не е искал да му бъде предадено владението
.Освен това съдът не се е съобразил с
направеното възражение за давност ,направено от ответника .Всъщност
възражението е било уважено ,но съдът е
дал вяра на заключението на вещото лице
,определило пазарен наем за
процесния период в размер на 18 000 лв. ,като е уважена цялата претенция
на въззиваемата страна ,довело до постановяване на порочно решение свръхпетитум.Това ,че с експертизата е
определен по-голям размер на обезщетението ,не дава основание за уважаване на
този размер ,тъй като не е направено увеличение на иска за тази сума ,при което съдът е обвързан
единствено и само с претенцията на
ищеца.
Моли
се за отмяна на решението в атакуваната част и
вместо него – постановяване на ново ,с което
се отхвърлят претенциите на ищеца .Не се сочат нови доказателства и
обстоятелства по делото . Въззивната жалба
е допустима,подадена от процесуално легитимирано лице против подлежащ на обжалбане акт .
Въззимаемият -ищец по делото К.Д. чрез
адвокатския си представител е подал
писмен отговор по чл. 263 от ГПК ,с който оспорва въззивната жалба ,като
счита ,че при постановяване на атакуваното решение не са допуснати визираните
нарушения.Сочи ,че е било установено по
делото ,че въззиваемият –ищец е собственик на недвижимите имоти ,предмет на
иска по чл. 108 от ЗС .Всъщност спорен
по делото е единствено въпросът за
собствеността на складовото помещение от 25 кв.м.,което по КК на града е отразено
с идентификатор 57 591.503.173.4.Проследявайки статута и площта на помещението пред годините и по различните
планове на града ,въззиваемият твърди ,че е установено по делото ,че този обект винаги е бил с една и съща
площ от 25 кв.м. ,включително и по
отменените дворищнорегулационни планове
,до който извод се стига и след анализ и
на приетите като доказателства по делото нотариални актове –н.д. № **/19** г. и н.а.№ **/19** г. От
съдържанието на процесния договор ,сключен с н.а.№ **/20** г. на
нотариус Недина , се е установило ,че ищецът
е закупил освен двуетажна жилищна сграда и складови помещения към жилищната сграда
,едното от които с площ от 32 кв.м.,а другото от 25 кв.м. – двете с площ от 57
кв.м. В предходните нотариални актове от
1972 г. и 1981 г. складовите помещения
са отразени като „яхър на площ от 32
кв.м. и магазин /впоследствие променен на склад /от 25 кв.м. „,но неизменно с
площ от 57 кв.м. Всъщност с първичния
нотариален акт за собственост от 1972 г.
праводателят на ответника К. С. К. е признат за собственик на дворно място от 475 кв.м. ,заедно с построените
в него жилищна сграда от 52 кв.м. ,яхър от 32 кв.м. и магазин от 25 кв.м. При
изповядване на процесната сделка от 2009 г. въззивникът се е легитимирал като
собственик с договор за дарение от 1994
г. – н.а.№ **/19** г. ,с който
праводателката му Н. К. /негова ***** / се е легитимирала като собственик с нот. акт № **/19** г. ,с
който К.К. , неин ******,който
е прехвърлил собствеността на 175/475 кв.м. ид.части от парцела ,заедно с построената в него
жилищна сграда от 52 кв.м. ,яхър на площ от 32 кв.м. и складово помещение от 25
кв.м./промяната на предназначението на това помещение от магазин на склюд е
установено и от вещото лице по назначената СТЕ/.С други думи ,общата площ на допълнителните постройки извън жилищната сграда е била 57 кв.м. –точно толкова ,колкото е
купил ищецът и в тази площ влиза помещението от 25 кв.м. ,която сграда с идентификатор 57 491.503.173.4 през годините никога не
е променяла площта си – винаги е била с площ от 25 кв.м.
Що
се отнася до иска по чл. 59 от ЗЗД ,сочи
се ,че фактът ,че ответникът е владял изцяло имота през процесния период ,е бил доказан по
делото , а и не се оспорва от
въззивника.В тази насока били и показанията на разпитаните по делото
свидетели К. и К.,както и представените справки от ЕВН България
Електроснабдяване „ ЕАД ,от които е видно ,че пред процесния период в имота има редовна дневна и нощна
консумация на ел.енергия . Затова се счита за доказано ,че през процесния период
въззивникът е ползвал неоснователно
процесните имоти ,
поради което правилно е била уважена и
претенцията за заплащане на обезщетение за лишеното право на ползване. Размерът на частично
предявения иск е бил
установен от приетата по делото оценъчна експертиза .Районният съд е уважил
направеното възражение за изтекла
погасителна давност за част от сумата – за периода до 04.12.2012 г.
Приел е ,че в рамките на пет годишния период
,считано пет години назад от
предявяване на иска ,средният пазарен наем за процесните обекти е в размер на
10 161 лв.,като искът е уважен за сумата 6710 лв. ,в какъвто размер е бил
уважен от съда .Затова липсват според въззиваемата страна неяснота в мотивите на съда и
възражението за давност
След
преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на
страните ,Бургаският окръжен съд прие за установено следното :
Предявени
са били обективно съединени искове с
правно основание чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗС ,като по силата на н.а. № ** т.*,н.д. № ***/0*.0*.20** г. на
нотариус Недина ,с район на действие –Поморийски районен съд ищецът-въззиваем се легитимира като собственик въз основа на
покупко-продажба върху недвижим имот,представляващ 175/475 кв.м. ид.части от УПИ V-256 ,кв. 33 по плана на гр. Поморие ,който
представлява поземлен имот с идентификатор 57 491.503.173,заедно с построената в западната част на имота
двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв.м. и построените в
северозападната част на имота едноетажни
масивни сгради –складово помещение с площ от 32 кв.м. и складово помещение с площ от 25 кв.м.Представени са по делото
и 4 броя скици на сградите във въпросния имот ,от които е
видно ,че в него са заснети следните сгради : сграда с идентификатор 57 491.503.173.4-със застроена площ от
25 кв.м. ,с предназначение –селкостопанска сграда ;сграда с идентификатор 57 491.503.173.5-със застроена площ от
55 кв.м. ,на 2 етажа ,с предназначение-еднофамилна жилищна сграда ;сграда с
идентификатор 57 491.503.173.6-със
застроена площ от 13 кв.м. ,с предназначение-селскостопанска сграда и сграда с с идентификатор 57 491.503.173.7-със застроена площ от 24
кв.м. ,с предназначение-селскостопанска сграда .
В
частта ,с която ищецът К.Д. е признат за
собственик и ответникът Г.К. е осъден да
предаде владението върху 175/475 кв.м. ид.части от УПИ V-256 ,кв. 33 по плана на гр. Поморие ,който
представлява поземлен имот с идентификатор 57 491.503.173,заедно с построената в западната част на имота
двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв.м. с
идентификатор 57 491.503.173.5,както
и на складово помещение на площ от 32 кв.м. ,което по КК на града е отразено като складово помещение с
идентификатор 57 491.503.173.6 и складово помещение с идентификатор 57 491.503.173.7,решението
е влязло в сила.
Спорен
е останал единствено въпросът относно собствеността на построената в имота сграда с идентификатор 57 491.503.173.4-със застроена площ от
25 кв.м. ,с предназначение –селкостопанска сграда,за която въззивникът-ответник
твърди ,че не е предмет на сделката по нот.акт № **/20** г. и не се е
разпореждал с нея в полза на ищеца ,при което е останал собственик на същата .
За
да постанови обжалвания съдебен резултат
относно тази сграда ,първоинстанционният
съд, след анализ на всички събрани в
хода на производството доказателства,е приел ,че при сравняване на площите на
обектите в процесния имот и тяхното
местоположение се налага извод ,че отвотникът е продал с цитираната сделка всички обекти ,които е
придобил от своята ***** и между тях е
сградата с идентификатор 57 491.503.173.4,която
сграда през годините е била с различно предназначение /магазин,склад/ и е
идентична с описания в н.а. от 1972 г. на наследодателя на ответника магазин с площ от 25 кв.м. От нейните размери
,конфигурация ,местоположение и отразявания в плановете ,съдът прави извод ,че
тя е предмет на сделката ,сключена между страните по делото в нотариялния акт
от 2009 г. ,в който е посочена като складово помещение с площ от 25 кв.м. Макар
и в представения нот. акт от 2009 г.
имотите ,предмет на сделката да не са достатъчно индивидуализирани ,като
същите са посочени като двуетажна масивна жилищна сграда от 52 кв.м. ,складово
помещение с площ от 32 кв.м. и складово помещение от 25 кв.м. ,то е видно ,че
общата площ на складовите помещения ,придобити от ищеца е 57 кв.м.
и доколкото площта на процесните
складови помещение с идентификатори : 57 491.503.173.4; 57 491.503.173.6
и 57 491.503.173.7, е 57 кв.м. ,то
явно предмет на сделката са били и
трите обекта извън оилищната сграда
,макар да са описани в нотариалния акт като две складови помещения.Сградата с
идентификатор 57 491.503.173.4 е
била с различно предназначение ,но никога не е променяна нейната конфигурация
,като сравнително с еднаква площ същата
е отразявана с плановете и в
нотариалните актове ,като допуснатите отклонения са в рамките на допустимите
,при което следва да се приеме ,че сградата с идентификатор 57 491.503.173.4 е идентична с описания в нот. акт от 1972 г.
на наследодателя на ответника магазин с
площ от 25 кв.м. и посоченото в н.а.№ **/20** г. складово
помещение от 25 кв.м.
Настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите
на първостепенния съд по отношение на собствеността
върху сочената сграда ,към които препраща на осн.чл. 272 ГПК.
Именно
въз основа на подробен и мотивиран
анализ на приложените по делото доказателства ,включая и приетото експертно заключение и депозираните
гласни доказателства ,след обстойно
тълкуване на договора съгласно чл. 20 от ЗЗД ,районният съд е достигнал до тези изводи ,поради което неоснователни са
обвиненията в тази насока ,инвокирани
във въззивната жалба .
Без
да е необходимо повторение на изложените
от първостепенния съд доводи ,в допълнение следва да се подчертае,че
всъщност именно това помещение ,отразено
по КК на гр.Поморие с идентификатор 57 491.503.173.4 ,винаги е било с една и съща площ – от 25
кв.м. –което става ясно и от заключението на в.л. З.Адреева ,според което този обект по действащия ПУП и по отменените
дворищнорегилационни планове на града
винаги е било с една и съща площ ,независимо че през годините е имало различно предназначение –магазин или
склад .До този извод се стига и след
хронологията относно описанието му
в приетите като доказателства нотариални актове за собственост
:Така с първичния нотариален акт за
собственост № **/19** г. на ПРС К. С.
К. ,****** на праводателката на ответника Н. К., е признат за собственик на
дворно място от 475 кв.м. ,заедно с построените в него жилищна сграда от 52
кв.м. ,яхър на 32 кв.м. и магазин от 25 кв.м. .С нот. акт № **/19** г. К. С. К.
е прехвърлил на ****** си Н. К.
175/475 кв.м. ид.части от процесния
имот,заедно с построената в него жилищна сграда
на площ от 52 кв.м. ,яхър с площ от 32 кв.м. и складово помещение от 25 кв.м. Надежка К. пък с нот. акт № **/19**г. е дарила на сина си – ответника Г.К. процесните имоти-а именно 175/475 кв.м.
ид.части от парцела ,заедно с двуетажна жилищна сграда с площ от 52 кв.м. и две
складови помещения на обща площ от 57 кв.м. ,като по сделката
прехвърлителката се е легитимирала като собственик с нот. акт № **/19** г. .При изповядване на процесната сделка Г.К. се е
легитимирал като собственик с договора за дарение от 1994 г. и описаните имоти са идентични с
тези ,описаните в актовете от 1972г. и 1981 год. Видно е ,че към момента на
сделката от 1981 г. предназначението на магазина на площ от 25 кв.м. вече е
променено на склад на площ от 25 кв.м. ,като това предназначение се е запазило
и към датата на изповядване на процесната сделка от 2009 г. ,в нотариалния акт
на която обектът е иписан именно като склад
на площ от 25 кв.м. .Промяната в предназначението на сградата от магазин на склад е установена по делото и от вещото лице Андреева в заключението .
С
други думи –единствено сградата с
идентификатор 57 491.503.173.4 през всичките години , включително и
по предишни планове на града , е била на площ от 25 кв.м. –точно толкова
,колкото е и единия от закупените от ищеца складове .Никоя друга сграда не е
била с такава площ ,като всъщност общата площ на допълнителните
постройки в имота извън жилищната сграда
през всичките години е била 57 кв.м.
–точно толкова,колкото е купил и ищецът
и в този сбор винаги е влизало помещението от 25 кв.м. ,съотвестващо на
сградата с идентификатор 57 491.503.173.4 .Всъщност не е ясно какво е твърдението на въззивника – кое от
останалите описани складови помещения в нотариалния акт от 2009 г./съответно с
идентификатор 57 491.503.173.6 и с идентификатор 57 491.503.173.7/на
обща площ от 32 кв.м. . е
идентично с продаденото складово помещение от 25 кв.м.
Освен
това –с нотариалния акт от 2009 година
ответникът се е разпоредил изцяло с притежаваната от него и надарена от *****
му част от поземлен имот с
идентификатор 57 491.503.173
и построените в нея сгради –жилищна на
площ от 52 кв.м. и стопански на обща площ
от 57 кв.м. Няма данни в тази част от имота са има построени други
,допълнителни стопански сгради ,извън тези с обща площ от 57 кв.м. При
положение ,че се разпорежда с цялото притежавано от него дворно място и дарените му сгради ,за да запази собствеността
си върху някоя от постройките в него ,е било логично изрично вписване на това
обстоятелство в нотариалния акт за продажба.Затова и съжденията във въззивната
жалба ,че всъщност са били продадени две складови помещения в северозападната част
на имота , а третото –в югозападната част не било продадено и без значение било отразяването на по-голяма квадратура на тези две помещения /в сравнение с
действителната им квадратура/,са несъстоятелни и не се подкрепят от никакви
доказателства по делото .Още повече ,че е установено по делото /включително и
от приложените скици и от заключението на вещото лице/,че процесната постройка
от 25 кв.м. ,с идентификатор 57 491.503.173.4
,е изградена на уличната регулация .В нотариалния акт от 1972 г. /на
праводателя на ответника/тази сграда е описана като магазин ,а впоследствие е
сменила предназначението –на складово
помещение .Местоположението на тази сграда е непроменено през годините и
абсолютно определено.Безспорно е доказано по делото ,че именно магазина от 25
кв.м. ,описан в нот. акт от 1972 г. , впоследствие – описан като складово
помещение от 25 кв.м. по нотариалния акт на праводателката на ответника от 1981
г. е идентичен със сградата с идентификатор
57 491.503.173.4 ,което води
до логичния извод ,че това складово помещение е било предмет на сделката между
страните по делото от 2009 г. и е било продадено на ищеца .Затова и в тази
атакувана част решението следва да бъде потвърдено .
Неоснователни
са и възраженията на въззивната страна
против решението в частта относно
претенцията с правно основание
чл. 59 от ЗЗД и определения размер на обезщетението за лишеното право на
ползване на имота.
От
една страна установено е било по делото
,че имотът ,предмет на спора ,изцяло се
е владял от ответника от сключване на
сделката по продажбата до завеждане на иска ,независимо че той признава собствеността на ищеца върху всички помещения
,с изключение на сградата с идентификатор
57 491.503.173.4 . Като доказателство са били представени както гласни такива –показанията
на всички разпитани по делото свидетели ,така и
от приложените справки от“ЕВН България“ относно ползването на електроенергия за процесните
сгради от ответника .Категорични са свидетелите К. ,Х. ,според които ответникът К. държи ключовете от процесните
сгради и ги ползва ,като твърдял ,че
къщата е негова ,докато ищецът нямал ключ от къщата .Според свид. Х. едва през
декември 2017 г. ответникът изнесъл от старата къща мебели
и други свои вещи ,като я освободил .До голяма степен признание за ползването се съдържа и във
въззивната жалба ,направено под формата на твърдения за проявена
добросъвестност на продавача-въззивник
за поддържането и запазването на продадените обекти ,които били в окаяно
състояние .
При
това положение претенцията за заплащане
на обезщетение за лишеното право на ползване на
имота на осн.чл. 59 от ЗС се явява основателна .Размерът на частично
предявения иск за заплащане на обезщетение е бил установен с приетата и
неоспорена по делото съдебно-оценъчна експертиза ,от заключението на която се
установява ,че за процесния период от 02.06.2009 г. до завеждане на исковата
молба на 04.12.2017 г. средният пазарен наем за ползване на имотите е в размер
на 18 000 лв.Районният съд е уважил
възражението за изтекла погасителна давност ,като е приел ,че исковата
претенция за периода от 04.12.2009 г. до 04.12.2012 г. е погасена по
давност и въз основа на заключението на
вещото лице е приел ,че в рамките на петгодишния давностен срок от 04.12.2012 г. до 04.12.2017 г. средния пазарен наем за обектите е в размер
на 10 161 лв.Първоначално искът е бил заведен като частичен за сумата от 1250 лв. ,а
впоследствие е бил увеличен на 6 710 лв. ,за която сума съдът е приел иска
за основателен .Затова липсва неяснота в мотивите на решението в тази част,в какъвто смисъл са
твърденията на въззивната страна . В тази част
решението също следва да бъде потвърдено .Предвид изхода на спора на осн.чл. 78
ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемия ищец
следва да бъдат присъдени направените разноски по делото пред настоящата
инстанция ,които с оглед приложения списък на разноските по чл. 80 ГПК възлизат
на 700 лв. – платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивния съд .
По
тези съображения Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 164/20.12.2018 г. постановено по
гр.д. № 789/2017г. по описа на Поморийския районен съд .
ОСЪЖДА Г.К.К. ,ЕГН ********** от *** да заплати на К.П.Д. ,ЕГН ********** от *** сумата
700 /седемстотин/лева-направени разноски по делото пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.