Разпореждане по дело №487/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С Решение № 58/10.12.2014г., постановено по гр.д. № 999/2014г. по описа на КРС е допусната делба на имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 40909.110.118.1.14 с административен адрес в гр. К., бул. „Б. 2. Б. „Т., вх. Б, .2, ап.14, находящ се в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 40909.110.118, представляващ апартамент с площ 71.20 кв.м, при съседи: на същия етаж 40909.110.118.1.13, 40909.110.118.1.23, под обекта: 40909.110.118.1.37, 40909.110.118.1.36 и над обекта : 40909.110.118.1.16, ведно с избено помещение №25 с квадратура 15.21 кв.м, таванско помещение №20 с квадратура 8.36 кв.м, заедно с 3.03 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, между С. С. Г. от гр. К. и А. С. Г. от гр. К., при дялове, както следва: 1/2 идеална част за С. С. Г. и 1/2 идеална част за А. С. Г..

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от А. С. Г., с която същото се обжалва като постановено при неправилно приложение на материалния закон и като необосновано. Твърди се в жалбата, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост, поради което и изводът му за придобиване по давност на имо‗а, бил неправилен. Жалбодателят и съпругата му владеели и ползвали недвижимия имот, предмет на спора, необезпокоявано и несмущавано от 1977 год., тъй като заменили с родителите на С. и А. Г.- С.Г. и Е. Г. процесния недвижим имот с притежаван от тях имот още през 1977 год., но сделката не била оформена по надлежния ред. След извършената замяна, която се установила от показанията на разпитаните свидетели А., Л. и И., които заявили, че родителите на С. и А. Г. са "оставили младите да живеят в апартамента". Това обстоятелство те били узнали от Е. Г.- майка на страните по делото, която им е заявила, че А. и Р.Г. "са младо семейство, ще отглеждат деца" и затова следва те да живеят в процесното жилище, както и че родителите на А. Г. "му дават по-големия апартамент, а те отиват в гарсониерата". Или с други думи от фактическата обстановка, установена от показанията на разпитаните по делото свидетели било видно, че придобивната давност в полза на ответника и съпругата му по смисъла на чл.79 от ЗС е изтекла още през 1987 година, от която те се легитимирали като собственици на жилището, находящо се в Г., Б.Б., Б."Т., представляващо апартамент №14. Това било така, тъй като от 1977 год. никой не бил изразявал претенции относно собствеността на имота, като през това време А. Г. и неговата съпруга заплащали изцяло със свои средства разходите по поддръжка на общите части на жилищната сграда, съответни на жилищната площ на жилището, заплащали са от тяхно име изразходваната ел. енергия, В и К и др. мрежови услуги. За този дълъг период от време те демонстрирали открито своето субективно отношение към имота и ищцата не се била противопоставяла на своенето му. В този смисъл изводите на съда, че ответникът и неговата съпруга не са демонстрирали явно на С. Г. намерението си да завладеят и нейната наследствена идеална част бил неправилен и необоснован, тъй като тази своя демонстрация и субективното си отношение към своенето на имота те показвали по време, когато ищцата не е била собственик на идеална част. С други думи своенето на имота започнало от 1977 год. и то било демонстрирано по отношение на С.и Е. Г.- наследодатели на страните, каквато била и тяхната воля, като в този период от време С. Г. не е била собственик на идеална част от имота.За да допусне до делба процесния недвижим имот, съдът неправилно приел в мотивите си, че разпитаните по делото свидетели не установявали някакво специално отношение на А. Г. към апартамента. В показанията си същите заявили, че повече от 30 години никой не е изразявал претенции към неговата собственост, вкл. и С. Г., а и за тях собственик на жилището е А. Г.. Освен това се установило по делото, че ищцата при редките си завръщания в страната не е посещавала имота, което било доказателство, че тя няма достъп до него, както и че не може да го ползва без съгласието на ответника и неговата съпруга, респ. и на нея било демонстрирано през тези 30 години, че собственик на целия имот са А. и Р.Г.. При така установените факти и обстоятелства, от които било видно, че ответникът и неговата съпруга са собственици на процесния недвижим имот, изводът на съда, че С. Г. е съсобственик на имота, притежаваща 1/2 идеална част, поради което допуснал да се извърши делба на недвижимия имот, бил неправилен и необоснован. С оглед на изложеното жалбодателят моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното, вместо което да постанови друго решение по съществото на спора, с което да отхвърли предявения от С. С. Г. иск с правно основание чл.34 от ЗС за делба на процесния недвижим имот. Претендира присъждане на направените в съдебните инстанции разноски. В съдебно заседание жалбодателят се представлява от представител по пълномощие, който поддържа жалбата по изложените в същата съображения.

Ответникът по въззивната жалба, чрез представителя си по пълномощие в съдебно заседание, я оспорва като неоснователна. Моли обжалваното решение да се потвърди като правилно, както и да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията, изложени във въззивната жалба, приема следното:

Жалбата е подадена в срок и от лице, имащо интерес от обжалването, поради което е допустима, а разгÙедана по същество е неоснователна.

Предявен е иск за делба на наследствен имот. С отговора на исковата молба, от сънаследника – настоящ въззивник, е направено възражение за придобиване на имота по давност, с начало на давностното владение през 1977 година, продължило непрекъснато и необозпокоявано повече от 37 години.

От събраните по делото писмени доказателства: удостоверение за наследници № 984/ 15.08.2014г., удостоверение за наследници № 1087/ 02.04.2013г., схема №15-300320/26.08.2014г., удостоверение за данъчна оценка № 4907/15.08.2014г., нотариален акт за собственост № 152, том I, дело № 224/1962г., допълнително споразумение към договор за електронни съобщителни услуги, сключен между А. С. Г. и „БТК” / VIVACOM/ с дата 06.11.2013г., копия от лични карти на Р. Н. Г. и А. С. Г., удостоверение за настоящ адрес № 1567/27.08.2014г., удостоверение за сключен граждански брак, издадено въз основа на акт за сключен граждански брак № 47/21.02.1971г., декларация за актуализация на клиентски данни от А. С. Г., служебна бележка №995/ 18.09.2014г., удостоверение за настоящ адрес № 1553/ 25.08.2014г., нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка №145, том III, дело №789/1997г. на нотариус Е. К., декларация по ЗМДТ с декларатор Е. А. Г. от 08.05.1998г., подадена от А. С. Г., декларация по ЗМДТ с декларатор С. С. Г. от 22.08.2002г., удостоверение рег.№21817/04.11.2014г., издадено от ОД на МВР-К. и заверено копие от молба до “ЕВН България Електроразпределение”ЕАД-Пловдив с вх. №13720153/ 06.11.2014г., се установяват следните релевантни за спора обстоятелства: че съделителите са брат и сестра, наследници на С.Н. Г., починал на 15.08.1994 година и Е. А.Г., починала на 22.09.1999 година; че на 21.08.1969г. общите им наследодатели придобили собствеността върху апартамент 14, намиращ се на .2 в новопостроен жилищен блок “Т., състоящ се от гардеробно антре, стая, стая, баня клозет, кухня столова, гардероб, леджия кухня, леджия стая и балкони, с обща застроена площ от 71.20 кв.м; че на 24.07.1997г. А. С. Г. и Р.Н.Г. прехвърлили на дъщеря си Е. А.С. собствеността върху свой собствен недвижим имот, закупен през 1977 година, представляващ апартамент №34, вх. Б, .6, Б. 7, ул. „Стадионска” №2, гр. К., състоящ се от стая, кухня, баня, клозет, антре и балкон със застроена площ 38.19кв.м, срещу гледане и издръжка; че с декларация по ЗМДТ, подадена от А. С. Г. на 08.05.1998г., процесният апартамент бил деклариран от него като собствен на майка му; че на 22.08.2002г., след смъртта на Е. А. Г., съделителят С. С. Г. декларирала, че е съсобственик на апартамент №14, находящ се в в гр. К., бул. „Б. №2. Б. „Т., вх. Б, .2, заедно с брат си А. С. Г., на основание наследяване; че постоянният адрес по местоживеене на С. С. Г. е в гр. К., като по данни на АИС „БДС” последното влизане на ищцата в РБългария е на 04.09.2007г. и е напуснала страната на 03.11.2007г.; че А. С. Г. и Р. Н. Г. са сключили граждански брак на 21.02.1971г. и имат постоянен и настоящ адрес в гр. К., бул. „Б. № 2. В. .1, ап.14, както и че са абонати на „Виваком” ЕАД, „ВиК” ООД и „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Я.А., П. Л. и З.И. се установява, че процесният апартамент е закупен от родителите на страните през 1969 година; че първите години след като синът им А. Г. сключил брак с Р. Г. през 1971 година, родителите и младото семейство живяли заедно, а през 1977 г. оставили младото семейство в апартамента и се преместили в друг по-малък апартамент, собственост на А. и Р. Г.. Свидетелите сочат още, че дъщерята на Е. и С.Г. - С. Г. била омъжена в Куба, където живеела през последните 30-40 години. Свидетелите сочат, че не били виждали С. Г. да посещава апартамента през последните 10 години. Твърдят, че А. Г. заплаща всички дължими разноски за поддържане на общите части на сградата, но не им било известно да са извършвали ремонти по апартамента. Според свидетелите, жилището е собственост на ответника и съпругата му, тъй като било придобито по наследство и от много години живеели в него. Не знаели, че апартаментът се води на родителите на А. и С. Г.. А. Г. не бил заявявал пред съседите си, че сестра му няма наследствен дял от имота и същият е негова лична собственост.

С оглед на тези доказателства, съдът намира възражението за придобиване на процесния апартамент по давност от съделителя А. Г. и съпругата му Р. Г., за неоснователно.

Установено е по делото, че процесният апартамент е закупен от родителите на страните през 1969г. Преþ 1971г. в апартамента, със съпруга си А. С. Г. и родителите му, заживяла и съпругата му Р. Г.. През 1977 година съпрузите А. и Р. Г. закупили по-малък апартамент – гарсониера, в който родителите С.и Е. Г. се преместили, и който апартамент през 1997 година, преди смъртта на майката Е. Г. през 1999 година, прехвърлили на своята дъщеря Е.С.срещу издръжка и гледане. След преместване на С.и Е. Г. в по-малкия апартамент през 1977 година, в процесния апартамент останало да живее семейството на А. Г.. През 1998г. А. Г. като пълномощник на майка си Е. Г. декларирал процесния апартамент като собствен на последната, независимо от обстоятелството, че през 1994г., баща му С.Г. е починал. През 2002 г. сестра му С. Г. декларирала същия апартамент като съсобствен между нея и брат й А. Г. на основание наследяване.

При така установените обстоятелства, не може да се направи извод в полза на възражението на ответника А. Г., че той и съпругата му Е. Г. са придобили имота на основание давностно владение, с начало 1977 година /годината, през която родителите се преместили в по-малкото жилище, за което се твърди, че е заменено с процесния апартамент, но замяната не е оформена по съответния нотариален ред/ до 1987 година. Следва да се посочи, че давностният период 1977 г. – 1987 г. се релевира за първи път едва с въззивната жалба, като с отговора на исковата молба и в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд се поддържа установяване владение на имота през 1977г., продължило явно и необезпокоявано повече от 37 години, като в пледоарията по същество на процесуалния представител на ответника включително се въвежда твърдението, че имотът е бил наследствен, но ответникът е променил своето субективно отношение към същия, владеейки и 1/2 идеална част на С. С. Г., вследствие на което го е придобил по давност. Независимо от тази непоследователност в тезата на ответника по отношение началото на установяване на владение върху процесния имот, въззивният съд следва да изложи съображения защо счита за недоказано възражението за придобиване на имота по давност по отношение на всеки отделен период.

По отношение на периода 1977 – 1987 година с начало - замяна на апартаментите, настоящият състав намира за недоказано извършването на такава по смисъла на чл. 222 и сл. ЗЗД на апартамента, собствен на А. Г. и съпругата му Р. Г. с този, притежаван от родителите на съпруга. С договора за замяна се прехвърля собственост. Доказателствата по делото- НА № 145/1997г. на нотариус Е.К., установяват обратното, - че А. и Р. Г. са се разпоредили със закупения през 1977 година от тях апартамент, в който са се преместили родителите на А. Г., в полза на дъщеря си две години преди смъртта на майката Е. Г.. Това означава, че не само А. и Р. Г. не са считали процесния апартамент за свой, а и че майката Е. Г. не е считала по-малкия апартамент за такъв. По делото липсват доказателства, а и не се твърди, че е налице предварителен договор за замяна на двата апартамента, както и не се твърди наличието на друго основание, годно да трансформира държането на процесния апартамент във владение от страната на ответника и съпругата му, след оставане на семейството да живее в този апартамент и преместване на родителите на ответника в по-малкия апартамент. Съдът счита, че сочейки за извършена замяна на апартаментите, разпитаните по делото свидетели влагат чисто житейския смисъл на думата – че родителите и младото семейство са разменили жилищата си, но с показанията си не установяват намерение за прехвърляне /размяна/ на собствеността. Още едно доказателство в подкрепа на извода на съда за липсата на отношение като към свой собствен имот у ответника и съпругата му е и обстоятелството, че през 1998 година, с данъчната декларация по ЗМДТ, процесният апартамент е деклариран от ответника Г. като собствен изцяло на неговата майка при открито вече наследство през 1994г. Или, не се установява наличието на един от двата кумулативни признаци на владението по отношение на процесния апартамент, а именно - държането на вещта като своя. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че независимо, че от 1977 година до 1987 година са изтекли десет години, в който съпрузите А. и Р. Г. са живели в процесния апартамент, то това не е достатъчно, за да ги превърне в собственици, тъй като не са доказали своенето на апартамента.

Така, до смъртта на бащата С.Г. през 1994 година, процесният апартамент е бил негова и на съпругата му собственост, а със смъртта му, преживялата съпруга и децата им /страните по иска/ са наследили неговата идеална част, която е станала съсобствена между тримата, а със смъртта и на майката на страните през 1999 година, те са станали съсобственици на по 1/2 ид. част от целия апартамент. Т.е., с оглед възражението за придобиване на имота по давност, следващият възможен момент за начало на давностно владение е смъртта на бащата през 1994 година, и най-късният възможен такъв – 1999 година – със смъртта на майката. В тази връзка, с ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС се приема, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение. При това той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. Приема се освен това, че в отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което е установена първоначално фактическата власт признава такава и на останалите съсобственици, а именно на сънаследниците и затова сънаследникът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите сънаследници. В този случай трябва да се докаже наличието на преобръщане на владението- а именно, че този сънаследник престава да държи идеалните части за другите сънаследници и започва да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност. Действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, трябва да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. Настоящият съдебен състав счита, че по делото не се установява ответникът чрез конкретни действия, по явен и недвусмислен начин да е демонстрирал пред останалите наследници /преживялата съпруга към 1994 година и майка на страните, и ищцата/, и след 1999 г. - на ищцата, намерението си да завладее техните наследствени идеални части, и че е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност, като по отношение на този извод изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Следва да се добави само, че плащането на общите разходи на етажната собственост, както и на собствените такива за ел.енергия, вода и др. консумативи, представляват необходими разноски за нормалното битие на всяко домакинство. Не може да бъде споделен и доводът, че не било необходимо да бъде отблъснато съвладението на ищцата, тъй като тя от 30-40 години живеела в Куба, тъй като дори да е имало промяна в отношението на ответника към нейната идеална част като към своя и съответното й завладяване, то те не са стигнали до нейното знание и поради тези причини същата обективно не е могла да им се противопостави.

Поради изложените съображения, възражението за придобиване на процесния имот на основание давностно владение, направено в производството по делба, е недоказано. Предявеният иск е основателен, като следва да се допусне делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 40909.110.118.1.14 с административен адрес в гр. К., Б. „Т., вх. Б, .2, ап.14, находящ се в сграда №1, разположена в поземлен имот с идентификатор 40909.110.118, представляващ апартамент с площ 71.20 кв.м, при съседи: на същия етаж 40909.110.118.1.13, 40909.110.118.1.23, под обекта: 40909.110.118.1.37, 40909.110.118.1.36 и над обекта : 40909.110.118.1.16, ведно с избено помещение №25 с квадратура 15.21 кв.м, таванско помещение №20 с квадратура 8.36 кв.м, заедно с 3.03 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, при дялове за съделителите: 1/2 идеална част за С. С. Г. и 1/2 идеална част за А. С. Г..

Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди.

При този изход на делото, жалбодателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата направените по делото разноски в размер на 800 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.

Воден от изложеното, К.йският окръжен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение 58/10.12.2014 година, постановено по гр.д. № 999/2014г. по описа на Районен съд- К..

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове: 1. 2.