Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 13.05.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на седми февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 13173 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С
решение № 119781 от 20.05.2019 г., постановено по гр. д. № 32900/2018 г., по
описа на СРС, ГО, 172-ри състав, са отхвърлени предявените от В.М.Б. срещу ДП „Р.н.в.д.“
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ за признаване
за незаконно уволнението, наложено на В.М.Б. със Заповед 31/27.10.2017 г. на
изпълнителния директор н. ДП „Р.н.в.д.“, за възстановяване на В.М.Б. на
заеманата преди уволнението длъжност „авиодиспечер“, с място на работа „Районен
център на ОВД-София“, оперативна дейност отдел „ЛКК“, сектор „ЛАС и НОТАМ“,
както и за заплащане на сумата от 50 290,44 лева, представляваща обезщетение
за оставане без работа поради уволнението за периода от 28.03.2018 г. до
28.09.2018 г., ведно със законната лихва от 28.03.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Срещу така
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца В.М.Б., в
която се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на същото
поради нарушение на императивната норма на чл. 194, ал. 1 от КТ. Сочи се, че от
събраните по делото доказателства се установява, че твърдяното дисциплинарно
нарушение е извършено на 26.09.2017 г., открито е на 27.09.2017 г., служителят В.Б.
е бил в отпуск в периода 16.10.2017 г. до 08.04.2018 г., а процесната заповед
за уволнение му е връчена на 04.10.2018 г. – с получаването й с отговора на
искова молба, или от откриване на нарушението са изминали общо 6 месеца и 15
дни, поради което заповедта за уволнение е връчена след законовия срок по чл.
194, ал. 1 от КТ. Намира се, че неспазването на предвидения от законодателя преклузивен
срок за налагане на дисциплинарното наказание, за който съдът следи служебно,
опорочава последното и това се явява основание за неговата отмяна от
категорията на абсолютните. Счита се, че с оглед заключението по изслушаната и
приета ССЕ, последното брутно трудово възнаграждение на ищеца е в размер
6 207,74 лева, съответно общият размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1
от КТ е в размер на 37 246,31 лева, до който размер въззивникът претендира
присъждането на обезщетение по чл. 225 от КТ за период от шест месеца, считано
от 27.10.2017 г. /предвид направеното от
процесуалния представител на ищеца в проведеното пред СГС о.с.з. на 07.02.2020
г. уточнение за допусната във въззивната жалба техническа грешка по отношение
претендирания период на обезщетението/. Поради което се отправя искане за
отмяна на атакуваното решение, като бъдат уважение предявените от В.М.Б. искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Претендират се
разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника ДП „Р.н.в.д.“,
в който същата се оспорва като неоснователна. Оспорва се твърдението на
жалбоподателя, че атакуваното решение е постановено в противоречие с
императивната норма на чл. 194 от КТ. Намира се, че от събраните по делото
доказателства се установява, че невръчването на процесната заповед за уволнение
по никакъв начин не е по вина на работодателя, който добросъвестно, надлежно и
в срока по чл. 194, ал. 1 от КТ е извършил всички нормативно предписани
действия за законосъобразното налагане
на дисциплинарното наказания и за прекратяване на трудовото правоотношение. В
тази връзка се сочи, че в процесния случай работодателят е положил по-голяма от
дължимата грижа, като е извършил връчването на заповедта чрез ЧСИ по реда на
ГПК, вместо да се възползва от значително по-облекчения ред по чл. 195, ал. 2
от КТ. Излага се, че съгласно трайната съдебна практика в последната хипотеза е
достатъчно работодателят да изпрати препоръчано писмо на адреса, посочен от
работника, и пощата да удостовери доставянето на писмото до този адрес, без да
е необходимо последното да бъде успешно връчено. Поради което се намира, че
чисто формалният пропуск на призовкаря при ЧСИ да извърши три посещение на
адреса с интервал поне от една седмица между тях не променя обстоятелството, че
невръчването на процесната заповед не се дължи на виновни действия или
бездействия от страна на работодателя, а е следствие на действията на
работника, който е поставил ответника в невъзможност да го открие и да му връчи
заповедта. Счита се, че поведението на ищеца, свързано с неявяването му на
работа на 09.04.2018 г. след изтичане на законоустановения му отпуск, сочи за
неговата недобросъвестност по отношение връчването на процесната заповед за
уволнение, като допълнително се сочи, че
никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Твърди
се, че при липса на доказателства за точния момент на узнаване на уволнителната
заповед от работника по негова вина, то последният следва да се счита за
уведомен от датата на подаване на исковата молба – 16.05.2018 г., към който
момент срокът по чл. 194, ал. 1 от КТ не е изтекъл. Допълнително се релевират
доводи за това, че съгласно чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД давност не тече, докато трае
съдебният процес, поради което, доколкото в конкретния случай е налице висящ
процес, то от 16.05.2018 г. давностният срок по чл. 194, ал. 3 от КТ за
налагане на дисциплинарно наказание е спрян. По изложените съображения се
отправя искане за оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на първоинстанционното съдебно
решение. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема
за установено от фактическа страна следното:
Страните не
спорят, а и от представените по делото доказателства – трудов договор №
14/26.02.1991 г., последно изменен с допълнително споразумение към него №
353/02.06.2014 г., се установява, че ищецът е работил при ответника на трудов
договор за неопределено време, като е заемал длъжността „авиодиспечер“, с място
на работа – Районен център за ОВД – София, оперативна дейност: отдел „ЛКК“,
сектор „ЛАС“, с договорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1
134 лева.
Със заповед №
31/27.10.2017 г., издадена от Генералния директор н. ДП „Р.н.в.д.“, е наложено
на В.М.Б. дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на 26.09.2017 г. се е
явил на работа и е изпълнявал служебните си задължения под въздействието на
алкохол с концентрация 1.37 промила, установени чрез измерване с уред дрегер Alcotest 7510, като употребата на
алкохол е потвърдена и от протокол № 1109/27.09.2017 г. за определяне
концентрацията на алкохол и други упойващи вещества в кръвта от МБАЛ „Света
Анна – София“ АД, Алкохолна лаборатория. В заповедта е посочено, че с оглед събраните
доказателства, естеството на работа, характера на изпълняваните трудови функции
и установеното изпълнение на служебни задължения под въздействието на алкохол,
нарушението на трудовата дисциплина е особено тежко и има пряко отношение към
изпълнение на поетите ангажименти за осигуряване на безопасността на полетите,
като вследствие на допуснатото нарушение за работодателя, за останалите
работници и служители на предприятието, за ползвателите на аеронавигационни
услуги, както и за обществото като цяло е възникнал риск от настъпване на
непоправими вреди, включително и такива, свързани с управление на въздушното
движение за постигане на безопасност,
ефективност и редовност на полетите и обслужваното гражданско въздушно
пространство. Констатирано е, че служителят Б. е извършил нарушение на
трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 и чл. 187, ал. 1, т. 2
и т. 10, вр. чл. 126, т. 2 от КТ и чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от Правилника за
вътрешния трудов ред на ДП РВД, поради което на основание чл. 330, ал. 2, т. 6
от КТ е прекратено трудовото правоотношение с В.М.Б., считано от датата на
връчване на заповедта.
По делото е представен
протокол за проверка употребата на
алкохол, упойващи, психотропни и наркотични вещества или техни аналози,
съставен на 26.09.2017 г. от П.М.Д.– директор РЦ за ОВД София, от който се
установява, че на 26.09.2017 г. е извършена проба на ищеца с тестер DRAGER
ALCFTEST 7510, при която проба е установена концентрация на алкохол 1.37
промила в дъха му, като в протокола е отбелязано, че същият се връчва на В.Б. в 22:21 часа и е посочен срок за явяването му за
кръвен тест – два часа.
Съгласно
протокол за медицинско изследване за употреба на алкохол или друго упойващо вещество,
изготвен от д-р. Е.Е., лекар в СПО –УМБАЛ „Св. Анна“, на 26.09.2017 г. в 23:45
ч. в СПО УМБАЛ „Света Анна“ е извършена предварителна констатация за употреба
на алкохол и други упойващи вещества на В.М.Б. и е взета кръв от последния.
В протокола са отбелязани следните обстоятелства, които са били констатирани
лично от лекаря относно външното състояние на ищеца: липсва мирис на алкохол,
запазена координация, няма наличие на абстинентни явления, ясно съзнание,
адекватен, няма нистагъм, установява се активен словесен контакт.
От заключението
на представения по делото протокол за химическа експертиза за определяне
концентрацията на алкохол или други упойващи вещества в кръвта №
1109/27.09.2017 г., съставен от извършилия изследването М.В.М.– химик в
специализирана химическа лаборатория към УМБАЛ „Св. Анна“ – София се
установява, че в изпратените за изследване проби кръв, взето от лицето В.М.Б.,
се доказва етилов алкохол в количество 0,2 промила.
С писмо №
93-00-14927/03.10.2017 г. от Генералния директор н. ДП „Р.н.в.д.“, получено от
ищеца на 03.10.2017 г., последният, на основание чл. 193, ал. 1 от КТ, е
помолен в три дневен срок от получаване на писмото да представи писмени
обяснения по следните въпроси: 1. Защо се е явил на работа на 26.09.2017 г.
след употреба на алкохол и е изпълнявал служебните си задължения под
въздействието на алкохол на същата дата?; 2. Защо е употребил алкохол през
работно време /по време на смяната му/ на 26.09.2017 г.?
С писмо №
93-00-15005/04.10.2017 г., В.М.Б. е представил пред работодателя си писмени
обяснения „относно ситуация на 26.09.2017
г., 22:21 часа в „ЛАС и НОТАМ“, зона
„С“ в РЦ за ОВД София“. В обясненията си ищецът е посочил, че напоследък
има доста лични проблеми, които скоро ще разреши, но са му се насъбрали последните
дни, като графикът му е бил променен и не е следвало да бъде нощна смяна на
26ти, за което разбрал ден-два преди дежурството. Разяснил е, че си е бил
организирал работа през деня по покрива на жилището си поради течове, било е
доста студено и си е позволил да употреби малко повече алкохол за загряване, но
не е очаквал той да остане в кръвта му до 19 часа и не може да си обясни, защо
дрегерът е показал 1,37 промила, като от кръвната проба е видно, че е имал само
0,2 промила. Заявил е, че не иска да звучи като оправдание, виновен е, много
съжалява и обещава, че повече няма да се повтори – от 30 г. съвестно и с голяма
отговорност изпълнява служебните си задължения, никога не е бил наказван за
каквото и да било.
След отправено
на 27.09.2017 г. от стана на В.М.Б. до ответника заявление за ползване на
платен годишен отпуск в размер на 11 дни, считано от 16.10.2017 г. до
30.10.2017 г., със заповед № РД-19-1981/28.09.2017 г. е разрешено на ищеца
ползването на отпуск за поискания период. С молба от 01.11.2017 г., В.М.Б. е
поискал от ответника да бъде прекратена заповед № РД-19-1981/28.09.2017 г.
считано от 27.10.2017 г., за което е представен болничен лист от 27.10.2017 г. По делото са представени общо седем броя болнични
листа, издадени от „ДКЦ 20“ София, съгласно които за периода от 27.10.2017 г.
до 08.04.2018 г. ищецът се е бил в отпуск поради временна неработоспособност. В
първите четири болнични листа /за периода 27.10.2017 г. – 07.02.2018 г./, като
диагноза е отбелязано „счупване на
гръбначния стълб в поясната област“, а в следващите три като диагноза е
посочено „увреждания на междупрешленните
дискове в поясната област и други отдели на гръбначния стълб с редикулопатия“. В
болничните листове е записан като режим на лечение „домашен-амбулаторен“, като
в листа за периода от 07.02.2018 г. до 27.02.2018 г. допълнително за режим на
лечение е посочен и „болничен“ за шест дни.
С
писмено изявление с изх. № 17272609 от 28.12.2017 г., входирано при ответника
на 04.01.2018 г., Директорът на Дирекция „Инспекция по труда“ София е дал
предварително разрешение съгласно чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ за прекратяване
трудовото правоотношение с ищеца въз основа на искане на ответника от
19.12.2017 г.
По
делото е представена молба от 28.02.2018 г., с която ответникът на основание
чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ отправя искане до ЧСИ С.Я., с ред. № 844 на КЧСИ, за
връчване на В.М.Б. на процесната заповед за уволнение №
31/27.10.2017 г.
От представените
по делото разписки от 13.03.2017 г., констативен протокол от 29.03.2018 г. на ЧСИ С.Я., както и от показанията на разпитания пред
районната съдебна инстанция свидетел С.Б.С.- призовкар при ЧСИ С.Я., се
установява, че С.С. е посетил адреса на ищеца /който съвпада с посочения такъв
в трудовия му договор и трудовата му книжка/ в гр. София, жк „********съответно
на 04.03.2018 г. в 14:20 часа, на 10.03.2018 г. в 19:20 часа и на 13.03.2018 г.
в 14:35 часа. При първото посещение на връчителя на адреса на ищеца, последният
не е бил открит, като служителят е разговарял с няколко лица, от които
единствено съседът на В.Б., живеещ в съседния апартамент № 55 на същия етаж /на
етажа е имало само два апартамента/ се е представил и си е казал името – г-н Б.,
като същият е заявил, че ищецът живее на адреса. При това посещение призовкарят
е оставил свой телефонен номер за връзка, но не бил потърсен на него. При
второто посещение на адреса от св. С. на 10.03.2018 г., той е позвънял на
домофонната уредба, като от осмия етаж се е показал мъж, който е отговарял на
представените на призовкаря за годните на господин Б., който му заявил,
че в апартамента не живее такова лице. Свидетелят не е имал достъп до входа, за
да се качи и да позвъни на входната врата на адресата. При третото посещение на
връчителя на адреса, последният е залепил уведомление на входната врата на
блока и е пуснал екземпляр от същото в пощенската кутия на ап. 54 /на кутия не
е било обозначено име/.
По
делото е представена длъжностна характеристика на функциите и задълженията,
включени в процесната длъжност „авидоспечер“, съгласно която за заеманата на последната
се изисква притежаването на редица личностни качества, сред които ефективност
по време на рискови/стресови ситуации, способност за решаване на проблеми, справяне
с многобройни отговорности, професионализъм, отговорност и дисциплинираност. В
длъжностна характеристика основното описание на длъжността се свежда до
осигуряване безопасността на полетите, чрез предоставяне на аеронавигационно
информационно обслужване; чрез осигуряване на предполетен информационен
бюлетин, приемане и разпространяване на полетни планове и съобщенията, свързани
с тях, и предоставяне на информацията относно мерките за контрол на трафика на
заинтересованите служби. Като основни функции и задължения, включени в
предметния обхват на длъжността, са посочени редица такива, сред които: 1/ осигуряване
безопасността на полетите чрез изготвяне и предоставяне на ползвателите на
видовете предполетни информационни бюлетини, 2/ приемане, проверка и изпращане
на полетни планове и необходимите съобщения, свързани с тях до всички
заинтересовани служби в и извън зоната на IFPS, 3/ проверка, информиране и и съгласуване със заинтересованите служби и
авиационните оператори състоянието на полетния план и съобщенията свързани с
него, 4/ оказване на методическа помощ на авиационните оператори/екипажи на ВС
при избор на маршрут и попълването на полетни планове, 5 /предоставяне на
авиационните оператори и екипажите на ВС наличните материали, необходимите за
предполетна подготовка, приемане на доклади за инцидент и информация за
извършването на полет. Като допълнителни задължения, включени в длъжността, е
посочено спазване Правилника за вътрешния трудов ред.
По
делото е представен Правилник за вътрешния трудов ред на ответното предприятие,
като в чл. 18 от същия е посочено, че работниците и служителите нямат право да
употребяват алкохол на работното си място и да се явяват на работа в състояние,
което не им позволява да изпълняват трудовите си задължения, като съгласно ал.
2 на цитираната разпоредба е забранено на работниците и служителите да
изпълняват служебните си задължения под въздействието на алкохол. Съгласно чл.
19 от Правилника, употребата на алкохол се установява посредством използването
на съответните технически средства и/или чрез медицински и лабораторни
изследвания. Предварителна проба за алкохол се извършва с анализатора на
алкохол в дъха.
От
заключението на изслушаната и приета пред районната съдебна инстанция
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че общият размер на обезщетението
по чл. 225, ал. 1 от КТ за 6 месеца е в размер на 37 246,31 лева, като
мораторната лихва върху главницата за периода 28.03.2018 г. – 25.05.2018 г. възлиза
на сумата от 611,65 лева.
Съставът на СГС
кредитира експертното становище като пълно, компетентно и безпристрастно
изготвено от експерт, притежаващ необходимите научни и професионални знания в
съответната област.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира
от правна страна следното:
Въззивната
жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал.
1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по
същество, същата е частично основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд следи
служебно и за допуснати нарушения на императивните материалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По отношение неговата правилност СГС намира следното:
По иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 от КТ.
В
производството по оспорване на законността на уволнението в тежест на
работодателя е да установи наличието на посоченото в заповедта основание за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и съществуването на
потестативното му право едностранно да прекрати трудовия договор на ищеца. Елементите
на фактическия състав на дисциплинарното нарушение са: деяние /действие или
бездействие/, противоправност и вина. Обект на дисциплинарното нарушение, като
основание за дисциплинарната отговорност, са трудовите задължения на работника
и служителя, които трябва да бъдат изпълнявани точно и добросъвестно. Техният
обем произтича от съдържанието на конкретното индивидуално трудово
правоотношение, като при изпълнението им работникът или служителят е длъжен да
спазва законните нареждания на работодателя.
Между
страните не се спори, че ищецът е заемал при ответника длъжността „авиодиспечер“,
с място на работа – Районен център за ОВД – София, оперативна дейност: отдел
„ЛКК“, сектор „ЛАС“. Не е спорно и обстоятелството, че трудовото правоотношение
е прекратено със заповед № 31/27.10.2017 г., издадена от Генералния директор н.
ДП „Р.н.в.д.“, с която на В.М.Б. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“.
В мотивите на
заповедта е посочено, че наказанието се налага за това, че на 26.09.2017 г. В.М.Б.
се е явил на работа и е изпълнявал служебните си задължения под въздействието
на алкохол с концентрация 1.37 промила, установени чрез измерване с уред дрегер
Alcotest 7510,
като употребата на алкохол е потвърдена и от протокол № 1109/27.09.2017 г. за
определяне концентрацията на алкохол и други упойващи вещества в кръвта от МБАЛ
„Сфера Анна – София“ АД, Алкохолна лаборатория. В заповедта е посочено, че с
оглед събраните доказателстеа, естеството на работа, характера на изпълняваните
трудови функции и установеното изпълнение на служебни задължения под
въздействието на алкохол, нарушението на трудовата дисциплина е особено тежко и
има пряко отношение кум изпълнение на поетите ангажименти за осигуряване на
безопасността на полетите, като вследствие на допуснатото нарушение за
работодателя, за останалите работници и служители на предприятието, за
ползвателите на аеронавигационни услуги, както и за обществото като цяло е
възникнал риск от настъпване на непоправими вреди, включително и такива,
свързани с управление на въздушното движение
за постигане на безопасност, ефективност и редовност на полетите и
обслужваното гражданско въздушно пространство. Констатирано е, че служителят Б.
е извършил нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7
и чл. 187, ал. 1, т. 2 и т. 10, вр. чл. 126, т. 2 от КТ и чл. 18, ал. 1 и 2 от
Правилника за вътрешния трудов ред на ДП РВД, поради което на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с В.М.Б., считано
от датата на връчване на заповедта.
Съобразявайки
изложеното в мотивите на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание,
настоящият състав на СГС намира, че тя е мотивирана в достатъчна степен
съгласно изискванията на чл. 195 от КТ, като наказанието е наложено
от компетентния за това орган по чл. 192 от КТ. В заповедта са посочени
фактическите основания, въз основа на които е наложено наказанието – описано е
лицето, извършило нарушение, както и конкретните действия/бездействия, които
съставляват нарушение на трудовата дисциплина според работодателя, с техните
обективни признаци: време и място на извършване. Посочено е конкретното
наказание, правните норми, правила и задълженията за поведение на служителя,
които са нарушени, и актовете, в които тези задължения се съдържат. Не е налице
противоречие между фактическите и правни основания, посочени в заповедта.
Не е спорно
между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява
обстоятелството, че преди налагане на наказанието работодателят е спазил
процедурата по чл. 193 от КТ -
изискани са писмените обяснения на ищеца във връзка с нарушението, за което е
ангажирана дисциплинарната му отговорност, и след депозирането им - са приети
от ответника. В исковата молба не се излагат доводи в обратния смисъл.
Основният спорен
между страните въпрос е свързан с това, дали работодателят е спазил сроковете
за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194, ал. 1 от КТ. В тази връзка следва да
бъде посочено, че съдът
не следи служебно за спазването на срока за налагане на дисциплинарно
наказание. Всички срокове, за които съдът следи служебно, са преклузивни, но
това са само сроковете за надлежното му сезиране. Съдът не може да следи
служебно за преклузивните срокове, които пораждат, променят или погасяват
материалното субективно право, което е предмет на делото, защото съгласно чл. 6, ал. 2
от ГПК предметът
на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните.
Съдът не следи служебно и за сроковете, които погасяват правото на иск - това
са давностните срокове (чл. 120 от ЗЗД). Макар
да погасява правото на иск, давността се преценява с решението по съществото на
делото, т. е. не обуславя допустимостта на иска, а неговата основателност.
Противно на поддържаното от жалбоподателя, срокът за налагане на
дисциплинарното наказание е давностен. С изтичането на срока не се погасява
отговорността за нарушението, а възможността тя да бъде реализирана. За разлика
от преклузивните срокове, които текат по отношение на всички, а даденото в
изпълнение на субективното право след изтичане на срока подлежи на връщане като
дадено без основание, когато работодателят наложи дисциплинарно наказание след
срока по чл. 194, ал.
1 от КТ и
работникът не обжалва наложеното наказание, то поражда всички правни последици
- работникът не може да претендира вреди от незаконно наложено дисциплинарно
наказание /в този смисъл решение № 167 от 30.07.2014 г. по гр. дело № 6369/2013
г. ГК,
ІV ГО на ВКС/.
В процесния
случай доводът за налагане
на наказанието в нарушение на чл. 194, ал.
1 от КТ е
въведен от ищеца още с исковата му молба, като подробни съображения по това
възражение същият е изложил в срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК, поради което
съдът дължи произнасяне по предявеното основание за незаконност на уволнението.
Съгласно нормата
на чл. 194, ал. 1 от КТ дисциплинарните
наказания се налагат не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не
по-късно от една година от извършването му. В практиката се приема, че двата
срока се поглъщат - т. е. ако е изтекъл двумесечният срок от узнаване на
нарушението, дори и да не е изтекъл едногодишният срок от извършването му,
дисциплинарното наказание не може да се наложи, и обратно - ако е изтекъл
едногодишният срок от извършване на нарушението, дисциплинарното наказание не
може да се наложи, дори и да не е изтекъл краткият двумесечен срок от
узнаването му. Съгласно
чл. 194, ал. 3 от КТ сроковете не текат, когато работникът или служителят
е в законоустановен отпуск или участва в стачка. Без значение е видът на
отпуска, като достатъчно е същият да е от предвидените в закона. Без значение е
и неговата продължителност. През време на отпуска сроковете спират да текат,
поради това за да се прецени дали съответният срок е изтекъл, времето на
законоустановен отпуск се приспада от продължителността на сроковете по чл.
194, ал. 1 от КТ.
Под „откриване
на нарушението“, по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ, законът има предвид
момента на узнаване от субекта на дисциплинарната власт /работодателя/ за
нарушението със съществените му индивидуализиращи признаци от обективна и
субективна страна - конкретно действие/бездействие, време, място на извършване,
деец. Именно в рамките на двумесечния срок от откриването на нарушението, т. е.
от установяване на посочените съществени елементи от конкретния фактически
състав, работодателят следва да извърши и необходимите допълнителни проверки за
пълното изясняване на случая. В
този срок той следва и да изслуша работника или служителя или да приеме
писмените му обяснения и да събере посочените от него доказателства, да прецени
дали да наложи дисциплинарно наказание и да определи вида му, както и да връчи
заповедта за дисциплинарно наказание на работника или служителя. След
изтичането на двумесечния срок по чл. 194, ал.
1 от КТ,
субективното потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание,
ако не е упражнено, се преклудира /в посочения смисъл е
многобройната практика на ВКС, обективирана в решение № 203 от 24.06.2015 г. по
гр. д. № 6889/2014 г., Г.К, ІV ГО на ВКС; решение № 207 от 24.06.2016 г. по гр.
д. № 1123/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС; решение № 211 от 05.11.2015 г. по гр. д. №
438/2015 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС и др./.
СГС, като взе
предвид писмените доказателства по делото, както и изрично направените в тази
насока твърдения от ответника в отговора на искова молба, намира, че работодателят
е узнал за нарушението, респ. е открил същото, непосредствено след извършването
му, а именно на 27.09.2017 г. Това е и моментът, от който за работодателя е
започнал да тече двумесечният срок по чл. 194, ал. 1 от ГПК за налагане на
дисциплинарното наказание.
Съгласно чл.
195, ал. 3 от КТ, дисциплинарното
наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника
или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с
препоръчано писмо с обратна разписка. По отношение момента на връчване на
процесната заповед за уволнение, съответно момента на налагане на
дисциплинарното наказание, мнозинството на настоящия съдебен състав намира
следното:
В нормата на чл. 195, ал. 2 от КТ законодателят е уредил основните
способи, с които работодателят разполага за връчване на заповедта за
дисциплинарно наказания – лично на работника или служителя срещу подпис с
отбелязване датата на връчване, или при невъзможност заповедта да бъде връчена
по посочения начин, работодателят може да я изпрати на работника или служителя
с препоръчано писмо с обратна разписка. Съответно, при тълкуването на
посочената разпоредба се налага извод, че законодателят придава приоритет на личното
връчване на заповедта за уволнение, като само при невъзможност същото да бъде извършено следва да се прибегне
към способа за изпращане на препоръчано писмо с образна разписка.
Изброяването в разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от КТ на начините на връчване на
заповедта за дисциплинарно уволнение обаче не е изчерпателно /numerus clausus/.
В практика на ВКС нееднократно е застъпвано становището, че няма законова
пречка заповедта да се връчи и по друг начин, като единствено релевантно е да
се установи фактът на узнаването. Редовно е и всяко друго връчване, което е
допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 42 и чл. 44 от ГПК, както и
съобразно специалния закон - чл. 36 от
Закона за пощенските услуги /в този смисъл решение № 283 от 6.04.2010 г. по гр. д. №
507/2009 г., ГК, III ГО на ВКС, решение № 2171 от 09.01.2007 Г., ГК, III ГО на
ВКС, решение № 39 от 27.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. ГК, III ГО на ВКС/.
В процесния случай е безспорно
установено, че ответникът при връчването на заповедта за уволнение не е
използвал основните предвидени в разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от КТ способи за връчване, а е прибегнал до факултативния
такъв, а именно връчване от частен съдебен изпълнител. Съгласно разпоредбата на
чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ частният съдебен
изпълнител може да връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с
гражданскоправни отношения, а по разпореждане на съда - съобщения и призовки по
граждански дела, а съгласно чл. 43 от същия закон, частният
съдебен изпълнител може да възложи на определен служител в неговата кантора да
връчва призовки, съобщения и книжа при условията и по реда на чл. 37
- 58 от Гражданския процесуален кодекс. Съответно, след като работодателят по собствен
избор е прибегнал до връчване на заповедта за уволнение от частен съдебен
изпълнител, то редовното извършване на последното изисква стриктно спазване на
нормите на чл. 37 - 58 от ГПК. Поради което и
разрешенията, дадени в
посочената от ответника съдебна практика относно редовността на връчването при
изпращане на препоръчано писмо с обратна разписка, не биха могли автоматично да
бъдат привнесени с оглед спецификата на разглеждания в настоящото производство
казус.
В настоящото производство от събраните по делото
доказателства несъмнено се установява, че служителят на ЧСИ С.Я. - С.С., на когото му е било възложено
връчването на процесната заповед за уволнение, е посетил адреса на ищеца /който
съвпада с посочения такъв в трудовия му договор и трудовата му книжка/ в гр.
София, жк „********съответно на 04.03.2018 г. в 14:20 часа, на 10.03.2018 г. в
19:20 часа и на 13.03.2018 г. в 14:35 часа. При първото посещение на връчителя
на адреса на ищеца, последният не е бил открит, като служителят е разговарял с
няколко лица, от които единствено съседът на В.Б., живеещ в съседния апартамент
№ 55 на същия етаж /на етажа е имало само два апартамента/ се е представил и си
е казал името – г-н Б., като същият е заявил, че ищецът живее на адреса. При
това посещение призовкарят е оставил свой телефонен номер за връзка, но не бил
потърсен на него. При второто посещение на адреса от св. С. на 10.03.2018 г.,
той е позвънял на домофонната уредба, като от осмия етаж се е показал мъж,
който е отговарял на представените на призовкаря за годните на господин Б.,
който му заявил, че в апартамента не живее такова лице. Свидетелят не е имал
достъп до входа, за да се качи и да позвъни на входната врата на адресата. При
третото посещение на връчителя на адреса, последният е залепил уведомление на
входната врата на блока и е пуснал екземпляр от същото в пощенската кутия на ап.
54 /на
кутия не е било обозначено име/.
Съгласно
разпоредбата на чл. 47, ал. 1 от ГПК, когато
ответникът в продължение на един месец не може да бъде намерен на посочения по
делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението,
връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до
тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея.
Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея.
Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се
констатира най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица
между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден.
Това правило не се прилага, когато връчителят е събрал данни, че ответникът не живее на адреса, след справка от
управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или
по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в
съобщението.
Прилагането на чл. 47 от ГПК изисква
стриктно спазване на изискванията на този текст, а именно: при
първото посещение връчителят да потърси адресата или друго лице, което е
съгласно да приеме съобщението; ако не намери адресата или друго лице, което е
съгласно да приеме съобщението, връчителят трябва да удостовери в разписката
към съобщението, кога е посетил адреса и обстоятелството, че адресатът не е
намерен там, не е намерено и друго лице или е намерено такова лице /ако има
сведения трябва да се посочи името и качеството на лицето/, но то не се е
съгласило да приеме съобщението; когато адресатът не е намерен на адреса нито е
намерено друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, връчителят трябва
да потърси сведения дали адресатът пребивава на адреса - такива сведения може
да бъдат потърсени от лицата, които не са се съгласили да приемат съобщението
или от съседи; ако връчителят намери сведения, било че адресатът пребивава на
адреса, било че от известно време или никога не е пребивавал там, той трябва
също да ги удостовери в разписката към съобщението; ако получи сведения, че
адресатът не пребивана на адреса, връчителят трябва да върне разписката на
съдебния изпълнител съгласно чл. 44, ал. 4 от ГПК, за да може последният
да прецени удостоверените обстоятелства и да разпореди, какви действия да се
предприемат; прилагането на всяка следваща алинея на чл. 47 от ГПК е обусловено от
изчерпване на възможността за използване на предходната като гаранция за
законосъобразност на връчването /в този смисъл решение № 45 от
07.08.2018 г. по гр. д. № 5015/2017 г., ГК, III ГО на ВКС/.
В разглеждания
случай е несъмнено установено, че призовкарят С.
е направил общо три посещение на адреса на ищеца, но същите са били в рамките
на по-малко от един месец и в интервал по-малко от една седмица между тях. Установено е също така, че при първото посещение
на адреса адресатът не е бил открит, като връчителят е събрал информация от
изрично посочено от него с индивидуализиращи признаци лице – г-н Б., живеещ в
съседния апартамент № 55 на същия етаж, че В.Б. живее на посещавания от
призовкаря адрес.
При
второто посещение на адреса от С.С. на 10.03.2018 г., той е позвънял на
домофонната уредба, като от осмия етаж се е показал мъж, който е отговарял на
представените на призовкаря за годните на господин Б., който му заявил, че в
апартамента не живее такова лице. Въпреки така създалата се ситуация,
връчителят, противно на своите задължения, не е положил никакви допълнителни
усилия за това да установи самоличността лицето, от което е получило сведенията,
че адресатът не живее на адреса, дали това всъщност действително е било лице от
адреса, респ. желае ли това друго лице /ако е било от адреса/ да приеме
съобщението със задължението да го предаде. Нещо повече, призовкарят не е
удостоверил по съответния надлежен начин да е констатирал обстоятелството, че
търсеното от него лице не живее или е напуснало адреса. Напротив, с оглед поддържаното
от С.С., че показалото се от прозореца лице е отговаряло на представите му за
годните на господин Б., се установява фактът, че самият връчител се е усъмнил
във верността на засвидетелстваното обстоятелство, че „в апартамента не живее
такова лице“, още повече, че само 6 дни по-рано призовкарят е събрал данни от
конкретно посочено лице /а не от неизвестно такова/, живеещо в съседния
апартамент от същия етаж с адресата, че последният не е напуснал адреса. Всичко
това налага извод, че за връчителят не е било отпаднало задължението за най-малко три посещения на адреса, с интервал
от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в
неприсъствен ден, и едва след това да пристъпи към залепване на уведомление на
вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на
входната врата или на видно място около нея, както и когато има достъп до
пощенската кутия да пусне уведомление и в нея /в този смисъл решение № 231 от 15.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4270/2014 г., ГК, I ГО на
ВКС и решение № 458 от
31.10.2011 г. по гр. д. № 1109/2011 г., ГК, IV ГО на ВКС/.
Призовкарят е следвало да положи повече усилия за връчване лично на
заповедта за уволнение на ищеца или за връчването на последната при условията
на чл. 46 от ГПК, респ. за събирането на несъмнени данни за това, че адресатът
е напуснал/не живее на адреса. Освен това, не без значение в процесния случай е
и обстоятелството, че при своето трето посещение на адреса С.С. е залепил
уведомлението директно на входната врата на блока и е пуснал екземпляр от
същото в пощенската кутия на ап. 54 /на кутия не е било обозначено име/,
въпреки че при първото си посещение е успял да намери достъп до входната врата
на апартамента на ищеца. Съответно връчителят е могъл да положи повече грижи и за
това да залепи уведомлението именно на входната врата на апартамента на
адресата.
За
пълнота следва да бъде посочено, че в процесния случай при избора от страна на работодателя
на способа за уведомяване на ищеца за процесната заповед за уволнение е от
значение и фактът, че в периода от 27.10.2017 г. до 08.04.2018 г.
В.Б. е бил в отпуск за временна
неработоспособност поради падане от покрива на къщата му, вследствие на което е
получил счупване на гръбначния стълб в поясната област, довело впоследствие до
увреждания на междупрешленните дискове в поясната област и други отдели на
гръбначния стълб с редикулопатия. Посоченото здравословно състояние на ищеца е
изисквало в по-голяма част от времето домашно-амбулаторен режим на лечение и
вероятна невъзможност за свободно и лесно самостоятелно придвижване от негова
страна. Ответникът е бил наясно със здравословното състояние на последния от
представените пред него болнични листове, поради което е следвало да
приоритизира личното връчване на заповедта за уволнение на В.Б.
или поне доставянето на съобщение за последната до входната врата на
апартамента му.
Предвид всичко
гореизложено мнозинството на настоящия съдебен състав намира, че процесната
заповед за уволнение не е била връчена редовно на ищеца при условията на чл. 47
от ГПК на посочената от работодателя в трудовата книжка дата 28.03.2018 г.,
като по делото не се установява трудовата книжка, която се е съхранявала от
работодателя, да е била върната на служителя. Затова и така направеното в трудовата
книжка отбелязване не би могло да доведе до извод, че трудовото правоотношение
е прекратено именно на тази дата, още повече, че с исковата молба В.Б. е
оспорил факта на връчване на заповедта за уволнение, като подробни съображения по това
възражение същият е изложил в срока по чл. 312, ал. 2 от ГПК. За
дата на връчване на последната не може да бъде приета и евентуално твърдяната
от ответника такава 16.05.2018 г – датата на подаване на исковата молба. Това е
така, защото към този момент по делото липсват данни както за надлежно връчване
или получаване на заповедта за уволнение от страна на В.Б., така и за узнаване
от последния на нейното съществено съдържание – изразена вола на работодателя
за прекратяване на трудовото правоотношение и правното основание, на което това
е направено. Затова мнозинството на съдебния състав намира, че за най-ранната
дата, от която може да се счете, че заповедна за уволнение е надлежно връчена
на ищеца и на същия му е наложено дисциплинарното наказание, е датата
04.10.2018 г., когато В.Б. е получил препис от отговора на искова молба и
приложените към него доказателства, сред които е била и заповед № 31/27.10.2017
г.
В тази връзка,
не може да бъде споделено поддържаното от въззиваемата страна становище, че доколкото
съгласно чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД давност не тече, докато трае съдебният процес,
то от 16.05.2018 г. давностният срок по чл. 194, ал. 3 от КТ за налагане на
дисциплинарно наказание е бил спрян. Споделянето на подобно виждане би довело
до приемането на немислимата позиция, че ищецът, упражнявайки правото си на
иск, сам поставя себе си в по-неблагоприятно положение и се уврежда като спира
течащите в негова полза срокове.
Съобразявайки
изложеното дотук мнозинството от състава на СГС намира, че процесното
дисциплинарно наказание е наложено на 04.10.2018 г., или много след изтичането
на двумесечния срок от откриване на нарушението, при съблюдаване и на периода,
през който ищецът е бил в законоустановен отпуск. Както се посочи и по-горе,
нормата на чл. 194, ал. 1 от КТ забранява
налагането на дисциплинарно наказание ако е изтекъл двумесечния срок от
узнаване за нарушението, дори и да не е изтекъл едногодишния срок от
извършването му. Налагането на наказание след предвидения в КТ срок е в
нарушение на материалния закон и съответно е незаконосъобразно само на това
основание. Поради което, противно на възприетото от районната съдебна
инстанция, искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен и
като такъв следва да бъде уважен.
Независимо от
неправилното приложение на материалния закон по чл. 194, ал. 1 от КТ, което не е съобразено
от СРС, за пълнота на изложението СГС намира за необходимо да отбележи, че и по
същество не се установява такова виновно извършено от ищеца нарушение, което да
обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание.
Трайно е
застъпено в практиката на върховната съдебна инстанция, че при приложението на
чл. 189, ал. 1 от КТ преценката за тежестта на нарушение следва да се основава
на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно
нарушение, в това число характерът на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените
задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни
неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е
осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или
служителя към конкретното неизпълнение /в този смисъл са решение по гр. дело №
2293/2018 г., ГК, IV ГО на ВКС,
решение по гр. дело № 4585/2017 г. ГК, III ГО на ВКС, решение по гр. дело №
564/2011 г., ГК, IV ГО на ВКС,
решение по гр. дело 2302/2016 г., ГК, IV ГО на ВКС,
решение по гр. дело № 1417/2011 г., ГК, III ГО на ВКС и др./.
Също така,
в практиката на Върховния касационен съд е изяснено, че употребата на
алкохол по време на работа и явяването на работа в състояние след употреба на
алкохол са тежки нарушения на трудовата дисциплина. Тежестта на нарушението е
различна в зависимост от вида и количеството на употребения алкохол,
отражението на алкохолното повлияване върху способността да се изпълняват
трудовите задължения и за безопасността на условията на труд. Дали са настъпили
допълнителни вредни последици не е от значение за квалификацията на нарушението
като „тежко”; ако такива последици има, несъмнено неговата тежест е по-голяма.
Само по себе си обаче явяването на работа в състояние на сериозно алкохолно
опиянение или настъпването на това състояние по време на работа са достатъчно
тежки нарушения. Това следва не само от обстоятелството, че в такова състояние
трудно може да се осигури нормално протичане на производствения процес, но и
поради значително увеличения риск от настъпване на трудова злополука.
Отговорността на работодателя за обезщетяване на вреди от трудова злополука е
обективна, затова интересът му от предотвратяване на всяка евентуална опасност
от настъпване на такава не е пренебрежим. Нарушението, с което се засяга този
интерес, е тежко само по себе си, без оглед дали са настъпили допълнителни
вредни последици.
Няма същностна разлика между нарушението, състоящо се в употреба на алкохол по време на работа и нарушението, състоящо се в явяване на работа след употреба на алкохол. И в двата случая състоянието на работника пречи за осъществяване на възложените му задачи и нарушението е толкова по-тежко, колкото по-голяма е степента на опиянение. В зависимост от конкретните обстоятелства по-тежко може да е нарушението във всяка от двете си форми. Работник, който се явява на работа в средна степен на алкохолно опиянение нарушава трудовата дисциплина по-тежко от такъв, който е употребил незначително количество по време на работа. Но работник, който изпада в състояние на алкохолно опиянение от средна степен по време на работа, извършва по-тежко нарушение от този, който се явява на работа след употреба на алкохол в състояние, което не му пречи да изпълнява трудовата си функция.
Работниците, които изпълняват рискови
професии, без съмнение нарушават тежко трудовата дисциплина и при тях явяването
на работа след употреба на алкохол или употребата на алкохол по време на работа
е по-укоримо. Оттук обаче не следва извод, че работниците, чиито трудови
функции не са свързани с повишен риск, следва да се наказват по-леко. Това
зависи от количеството употребен алкохол и степента на опиянение. При
значителна степен на опиянение всяка професия става рискова, защото както бе
посочено, нараства опасността от трудови злополуки. Затова за тежестта на нарушението от значение е количеството употребен алкохол и
степента на опиянение, а не рискова ли е професията на работника /в този смисъл решение №
52/06.03.2019 г. по гр. дело № 3636/2018 г., ГК, IV ГО на ВКС/.
Съобразявайки
гореизложеното, както и установеното по делото от фактическа страна, СГС
намира, че в процесния случай наложеното на ищеца дисциплинарно наказание
„уволнение“ се явява несъразмерно тежко.
По делото
е установено, че на 26.09.2017 г., малко след 22:00 часа, П.М.Д.–
директор РЦ за ОВД София, е извършил
проверка за употреба на алкохол на В.М.Б. с тестер DRAGER ALCFTEST
7510, при която е установена концентрация на алкохол 1,37 промила в дъха на ищеца. Фактът, че при тази проверка именно
това количество алкохол е било констатирано в дъха на В.Б. се установява и от обстоятелството, че в
депозираните от последния пред работодателя писмени обяснения, дадени по реда
на чл. 193 от КТ, той изрично е потвърдил, че при първоначалната му проверка
дрегерът е показал 1,37 промила в дъха му. Същевременно, приблизително само два часа след проверката с дрегер, на
В.Б. е била
взета кръвна проба, като според заключението на
представения по делото протокол за химическа експертиза за определяне концентрацията
на алкохол или други упойващи вещества в кръвта № 1109/27.09.2017 г., съставен
от извършилия изследването М.В.М.– химик в специализирана химическа лаборатория
към УМБАЛ „Св. Анна“ – София, в изпратените за изследване проби кръв, взети от лицето В.М.Б., се
доказва етилов алкохол в количество 0,2 промила. Така установеното несъответствие между резултатите от двата метода за
установява на степента на алкохолно повлияване на ищеца несъмнено е значително,
като със сигурна степен на достоверност се ползват резултатите от изследваната
кръвна проба. Същевременно, въпреки така констатираното несъответствие,
работодателят, както в хода на проверката по налагане на дисциплинарното
наказание, така и в хода на цялото настоящо съдебно производство, не е ангажирал
никакви други допълнителни доказателства, от които да може да се установи действителното
количество употребен алкохол от В.Б. и по-конретно степента му на алкохолно опиянение, под влиянието на която е изпълнявал служебните си задължения, съответно за
видимото му състояние при тестването му с дрегера и дали то е било такова, което да му пречи да изпълнява трудовата си функция – дали
същият е бил неадекватен, некординиран или разсеян, дали са били намалени
реактивните му и/или двигателни способности, имало ли е мирис на алкохол в
помещението или на такъв, идващ от В.Б. и пр. По делото не само че липсват каквито и да
било доказателства в тази насока, но и от представения протокол
за медицинско изследване за употреба на алкохол или друго упойващо вещество,
изготвен от д-р. Е.Е., лекар в СПО –УМБАЛ „Св. Анна“, на 26.09.2017 г. в 23:45
ч. в СПО УМБАЛ „Света Анна“, се
установява, лекарят е извършил лично предварителна
констатация за употреба на алкохол и други упойващи вещества на В.М.Б., като е посочил, че при последния липсва мирис на алкохол, запазена е координацията му, няма наличие на абстинентни явления, има ясно съзнание,
адекватен е,
няма нистагъм, установява се активен словесен контакт. Всички тези обстоятелства водят до извод, че по
делото не се установява отразеното в процесната заповед за уволнение, че на 26.09.2017 г. ищецът се е явил на работа и е изпълнявал служебните си задължения под
въздействието на алкохол. Липсват
категорични данни и за това, В.Б. да е употребил алкохол по време на работа.
Несъмнено, с оглед резултатите от медицинското изследване на взетата малко
преди полунощ кръвна проба на ищеца, а именно установените 0,2 промила в кръвта
му, то последният се е явил на работа в началото на смяната си в 19:00 часа и е
изпълнявал служебните си задължения след употреба на алкохол. Съществено
значение има и видът на заеманата от В.Б. длъжност „авиодиспечер“, която по своята същност
и трудови специфики е рискова длъжност. Същевременно обаче, както вече беше
посочено и в цитираното по-горе решение на ВКС, за тежестта на нарушението от значение е количеството
употребен алкохол и степента на опиянение, а не рискова ли е професията на
работника. В
процесния случай не се установява ищецът да е имал такава степен на алкохолно
опиване, която да му е пречила да изпълнява трудовите си
функции и автоматично да може да доведе до
налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Освен това, видно от
представената по делото трудова книжка на В.Б., последният е дългогодишен служител на ответника,
като заема процесната длъжност от февруари 1991 г., или към момента на
извършване на дисциплинарното нарушение е имал отработени 26 г. и 7 м. на
длъжността, като за този период на ищеца не са му били налагани никакви
дисциплинарни наказания. Същият след извършване на нарушение е изразил
съжаление за стореното, като от обясненията му се установява, че той не е
отишъл на работа със съзнанието или усещането, че е под въздействието на
алкохол. Всичко това води до извод, че наложеното на В.Б. дисциплинарно наказание „уволнение“ не е
съответно на извършеното от него нарушение.
По иска с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 2 от КТ.
С оглед изхода на спора по иска с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и предвид безсрочния характер на процесното трудово
правоотношение, конститутивният иск за възстановяване на ищеца на заеманата до
уволнението му длъжност следва да се уважи като основателен.
По иска с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 от КТ.
Пред настоящата съдебна
инстанция въззивникът поддържа, че претендира присъждането на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на сумата от 37 246,31
лева, поради което с оглед липсата на
други доводи в тази насока СГС намира, че решението на СРС в частта по иска с
правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за разликата над сумата от 37 246,31 лева до
отхвърления от СРС размер от 50 290,44 лева, като необжалвано, е влязло в сила.
Мнозинството на настоящия
съдебен състав обаче намира искът по чл. 344, ал. 1, т.
3 от КТ за неоснователен. Същият е заявен и поддържан от
ищеца в хода на цялото първоинстанционно производство за периода от 28.03.2018 г. до 28.09.2018 г., поради което настоящата съдебна инстанция е обвързаната от така търсената
защита – арг. чл. 6, ал. 2 от ГПК. Заявеният за първи път във въззивната жалба
и уточнен в проведеното пред СГС открито съдебно заседание нов период на иска,
а именно от 27.10.2017 г. до 27.04.2018 г., представлява по своята правна
същност недопустимо изменение на последния, доколкото същото е извършено извън
срока по чл. 214 от ГПК, и съответно няма как да бъде взето предвид от съда.
Вземането за обезщетение
по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ възниква от момента на
връчване на заповедта за уволнение, защото след този момент трудовото
правоотношение се прекратява и трудовият договор престава да действа и да
обвързва страните. Както беше посочено, според мнозинството на настоящият
съдебен състав, процесната заповед за уволнение е връчена на 04.10.2018 г. и от този
момент за ищеца възниква правото му да претендира обезщетение по чл. 225, ал. 1
от КТ за период не по-дълъг от 6 месеца. Доколкото претенцията на В.Б. за обезщетение се
отнася за период, който не е обхванат от дължимия, а именно същата се
претендира за периода от 28.03.2018 г. до 28.09.2018 г., то искът по чл. 344, ал.
1, т. 3 от КТ за сумата от 37 246,31
лева е неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
Така, поради частично съвпадане изводите на двете
инстанции, постановеното решение следва да бъде отменено в частта по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право н.разноски и пред двете съдебни
инстанции имат и двете страни.
При определяне размера на
разноските съставът на СГС съобрази обстоятелството, че същите се дължат на
ищеца само за уважените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ и само за разноските, свързани с тези искове,
като на ответника също се дължат разноски с оглед отхвърлянето на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, които в
първоинстанционното производство правилно са били определени.
Така, с оглед изхода на
спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ДП „Р.на в.д.“ следва да бъде осъдено да заплати на В.М.Б. сумата от 800 лева
- разноски за първоинстанционното производство съразмерно с уважената част от
исковете, като при определянето на така посочената сума съдът съобрази и
направеното от ответника пред СРС възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, което СГС намира за основателно преценявайки
фактическата и правна сложност на делото и извършените от процесуалния
представител на ищеца действия.
Пред настоящата съдебна инстанция въззивникът претендира присъждането на сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер н.1 400
лева, като представя доказателства за действителното им извършване. Поради
което, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл.
273 от ГПК, в полза на въззивника с
оглед уважената част от въззивната му жалба следва да
бъдат присъдени разноски в размер на
600 лева.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ
бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, н.въззиваемата страна се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът с оглед отхвърлената част
от въззивната жалба определя в общ размер на 100 лева,
които ищецът
следва да бъде осъден да заплати в полза н. ДП „Р.на в.д.“.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение
№ 119781 от 20.05.2019 г., постановено по гр. д. № 32900/2018 г., по описа на
СРС, ГО, 172-ри състав, в частта, в
която са отхвърлени предявените от В.М.Б.
срещу Държавно предприятие „Ръководство на въздушното движение“ искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване за незаконно
уволнението, наложено на В.М.Б. със Заповед 31/27.10.2017 г. на изпълнителния
директор н. ДП „Р.на в.д.“, и за възстановяване н.В.М.Б. на заеманата преди
уволнението длъжност „авиодиспечер“, с място на работа „Районен център на
ОВД-София“, оперативна дейност отдел „ЛКК“, сектор „ЛАС и НОТАМ“, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението
на В.М.Б.,
с ЕГН **********, с адрес ***, извършено със
заповед № 31/27.10.2017 г., издадена от Генералния директор н. ДП „Р.на в.д.“, с която му е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“ и е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330,
ал. 2, т. 6 КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА В.М.Б., с ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ на
заеманата от него преди уволнението му длъжност – „авиодиспечер“,
с място на работа „Районен център на ОВД-София“, оперативна дейност: отдел
„ЛКК“, сектор „ЛАС и НОТАМ“.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 119781 от 20.05.2019 г., постановено по гр. д. № 32900/2018 г., по описа на
СРС, ГО, 172-ри състав, в частта, в
която е отхвърлен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225,
ал. 1 от КТ за осъждане на Държавно предприятие „Ръководство на въздушното
движение“, с ЕИК *******, да заплати на В.М.Б., с ЕГН **********, сумата от
37 246,31 лева представляваща обезщетение за оставане без работа поради
уволнението за периода от 28.03.2018 г. до 28.09.2018 г., ведно със законната
лихва от 28.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението в частта, с която е отхвърлен иска с
правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за разликата над сумата от 37 246,31 лева до предявения размер от 50 290,44 лева, не е необжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Държавно
предприятие „Ръководство на въздушното движение“, с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати на
В.М.Б., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 800 лева – разноски за производството пред СРС, а на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 273 от ГПК сумата от 600 лева - разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК В.М.Б., с ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на Държавно предприятие
„Ръководство на въздушното движение“, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, сумата от 100 лева -
разноски за въззивното производство.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.