Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 04.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети април
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 6882
по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 7089 от 09.01.2020 г. по гр. д. № 19622/2018
г. на СРС, ГО, 87 състав е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД
срещу С.Х.Й. и Е.В.Й. искове, че: С.Х.Й. и Е.В.Й. дължат на „Т.С.“ ЕАД, на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422,
ал.1, вр. чл.415, ал.1, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, както следва: С.Х.Й. – сумата от 690,
28 лв., представляваща главница за ползвана топлоенергия за периода м.09.2014
г. – м.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******;
сумата от 4, 44 лв. цена на услугата дялово разпределение за периода м.09.2014
г. – м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 15.09.2017 г. до окончателното изплащане, и сумата от 172, 89 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 15.09.2014 г. – 13.09.2017 г.
върху главницата за стойността на топлинната енергия; Е.В.Й. – сумата от 1 380,
56 лв., представляваща главница за ползвана топлоенергия за периода м.09.2014
г. – м.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******;
сумата от 8, 88 лв. цена на услугата дялово разпределение за периода м.09.2014
г. – м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 15.09.2017 г. до окончателното изплащане, и сумата от 345, 77 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода 15.09.2014 г. – 13.09.2017 г.
върху главницата за стойността на топлинната енергия. Исковете са отхвърлени в
останалата част до пълните им предявени размери като неоснователни и погасени
по давност. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца, на основание чл.78,
ал.1 ГПК, както следва: С.Х.Й. – сумата от 27, 33 лв. разноски в заповедното и
сумата от 147, 12 лв. разноски в исковото производство и Е.В.Й. – сумата от 54,
67 лв. разноски в заповедното и сумата от 294, 30 лв. разноски в исковото
производство, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е осъден да заплати
на ответниците, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 232, 63 лв. разноски по
делото, съобразно отхвърлената част от исковете. Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която
отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
В жалбата са изложени съображения, че решението в обжалваната част е неправилно
като постановено в нарушение на материалния закон. Навежда се оплакване, че
неправилно първоинстанционният съд е приел, че задълженията за периода
м.05.2013 г. – м.08.2014 г. са погасени по давност. Поддържа се, че вземанията
произтичат от издадени от ищеца общи фактури от 31.07.2014 г. и 31.07.2015 г.,
публикувани съответно на 15.08.2014 г. и 15.08.2015 г., за което са били
съставени констативни протоколи, като от страна на първоинстанционния съд не са
били дадени указания за представянето им, нито е било съобразено, че вземанията
по фактурите стават изискуеми едва на 15.09.2014 г., съответно – 15.09.2015 г. Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с
което да уважи предявените искове. Претендира направените по делото разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор
на въззивната жалба от ответниците С.Х.Й. и Е.В.Й., с който същата се оспорва.
Излагат се доводи за неоснователност на заявените с жалбата оплаквания. Отправя
се искане за потвърждаване на решението в обжалваната част. Претендират се
разноски.
Третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не е взело становище
по въззивната жалба.
Решението в частта, с която са уважени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответниците С.Х.Й. и Е.В.Й. са
клиенти на топлина енергия за битови нужди за топлоснабден имот: апартамент №
50, находящ се в гр. София, ж.к. „******, като му дължат разделно – по 1/2 от сумата
от общо 4 345, 86 лв., от която: 3 461, 37 лв. главница,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.05.2013 г. –
м.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.09.2017 г. до
изплащане на вземането, и сумата от 884, 49 лв., представляваща мораторна лихва
за периода 15.09.2014 г. – 13.09.2017 г. Във връзка с подадено на 15.09.2017 г.
заявление, по ч. гр. д. № 65226/2017 г.
по описа на СРС, 87 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу
която длъжниците са депозирали възражения. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената
заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответниците С.Х.Й. и Е.В.Й. са
депозирали отговор на исковата молба, с който оспорват предявените искове по
основание и размер. Позовават се на изтекла погасителна давност. Молят съда да
отхвърли предявените искове.
На 15.09.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу С.Х.Й. и Е.В.Й.
за сумата от 3 461, 37 лв. – главница, както и 884, 49 лв. – мораторна
лихва за периода 15.09.2014 г. – 13.09.2017 г. В т.12 от заявлението е
пояснено, че длъжниците са ползвали доставена от ищеца топлинна енергия за
периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г. за топлоснабден имот: апартамент № 50,
находящ се в гр. София, ж.к. „******, с аб. № 080531. Дължимите суми са, както
следва: за доставена топлинна енергия – 3 412, 31 лв. главница и 871, 56
лв. лихва и за дялово разпределение – 49, 06 лв. главница и 12, 93 лв. лихва.
Видно от т.13 от заявлението, сумите се претендират разделно от длъжниците – по
1/2 от всеки от тях.
С разпореждане от 28.10.2017 г. по ч. гр. д. № 65226/2017
г. по описа на СРС, 87 състав, съдът е постановил исканата заповед за
изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство
разноски в размер на 136, 92 лв., от които: 86, 92 лв. държавна така и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414 ГПК длъжниците са депозирали
възражения срещу заповедта за изпълнение.
В срока по чл.415 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
В предмета на делото са включени установителни искове,
предявени от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, срещу която в срока по чл.414 ГПК са
постъпили възражения от длъжниците. Целта на ищеца е да се установи със сила на
пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
С оглед
релевираните от жалбоподателя-ищец възражения, извън предмета на въззивна
проверка са въпросите относно качеството на ответниците на клиенти на топлинна
енергия за исковия период, съществуването на облигационно правоотношение между
тях и ищцовото дружество с предмет – доставка на топлинна енергия за битови
нужди, стойността на реално потребената през исковия период топлинна енергия.
Спорът
се съсредоточава до правилността на изводите на първоинстанционния съд относно
приложението на института на погасителната давност, поради което от страна на
въззивния съд следва да бъдат обсъдени наведените от жалбоподателя оплаквания в
тази връзка.
С ТР №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС са дадени
задължителни разяснения, че вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането
на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези
дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения,
имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално
определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер.
Съгласно
нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008
г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от
13.02.2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят.
С
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г., приложими в случая с оглед заявения исков
период, е въведен различен момент, от който вземанията на ищеца стават
изискуеми. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.32, ал.1,
т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата
по чл.32, ал.2, т. е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.
Настоящият
иск се счита предявен на 15.09.2017 г. г., поради което погасени по давност се
явяват вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди 15.09.2014 г., каквито в
случая се явяват вземанията за периода м.05.2013 г. – м.08.2014 г., с оглед
момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми
за топлинна енергия, а именно – от датата на възникването им по
арг. от чл.114, ал.2 ЗЗД.
Доводите
на жалбоподателя, които ограничават предмета на спора пред въззивната инстанция
по чл.269 ГПК, във връзка с приетия от
СРС период, за който вземанията са погасени по давност, се свеждат до твърдения
относно момента на настъпване изискуемостта на вземания, за които са издадени обща
фактура № **********/31.07.2014 г. и обща фактура № **********/31.07.2015 г.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че изискуемостта на задължението по обща
фактура № **********/31.07.2014 г. и обща фактура № **********/31.07.2015 г. е
настъпила едва м.09.2014, съответно – м.09.2015 г., тъй като релевантен в случая е
периодът на потребление, за който фактурите са издадени, а именно: м.05.2013 г.
– м.04.2014 г. и м.05.2014 г. – м.04.2015 г.
Възражението
на жалбоподателя, че за публикуване на процесните фактури са били съставени
констативни протоколи, които не са били представени, тъй като
първоинстанционният съд не му е дал указания в този смисъл, е неотносимо към
преценката на съда относно началния момент, от който тече давността. Това
възражение има отношение към претенцията на ищеца за мораторна лихва върху
главницата за топлинната енергия, която в случая е била частично уважена от
първоинстанционния съд и по отношение на размера на която жалбоподателят не
навежда оплаквания. Само за пълнота, следва да се посочи, че съдът не дължи
указания на страната относно конкретните доказателства, които следва да
ангажира, за да се приеме претенцията й за основателна.
От
страна на жалбоподателя не са релевирани доводи във връзка с формираните от
съда изводи относно размера на погасеното по давност вземане, поради което този
въпрос е извън предмета на въззивна проверка.
От
страна на жалбоподателя не са наведени оплаквания и във връзка с вземането за
мораторна лихва върху главницата за цената на услугата дялово разпределение, поради
което този въпрос също е извън предмета на въззивна проверка
По
изложените съображения решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
От
страна на ответниците по жалбата е заявена претенция за разноски. Представен е
договор за правна защита от 22.05.2020 г., сключен между С.Й. и адв. П.Т., с
който е уговорено адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 300 лв. Не е посочено дали същото е
платимо в брой или по банков път.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, само
когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се
присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ
следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт
е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по
банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова
заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в
брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор
да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение.
Доколкото
в представения договор за правна защита не е посочен начин на плащане на
възнаграждението, не може да се приеме, че договорът служи за разписка,
установяваща заплащането му, а същевременно не са представени доказателства за
заплащането му по банков път, поради което последното не подлежи на присъждане.
Воден
от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7089 от 09.01.2020 г. по гр. д. № 19622/2018
г. на СРС, ГО, 87 състав в ЧАСТТА, с
която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу С.Х.Й.,
ЕГН ********** и Е.В.Й., ЕГН ********** искове за признаване на установено, че С.Х.Й.,
ЕГН ********** и Е.В.Й., ЕГН ********** дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, както следва: С.Х.Й. – сумата
над 690, 28 лв. до 1 706, 16 лв. за периода м.05.2013
г. – м.08.2014 г., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се гр. София, ж.к. „******; сумата над 172, 89 лв. до 435, 78
лв. мораторна лихва върху нея, сумата над 4, 44 лв. до 24, 53 лв.
и за периода м.05.2013 г. – м.08.2014 г., представляваща цена на
услугата дялово разпределение, и сумата от 6, 46 лв. мораторна лихва
върху цената на дяловото разпределение, и Е.В.Й. – сумата над 1 380,
56 лв. до 1 706, 16 лв. за периода м.05.2013
г. – м.08.2014 г., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се гр. София, ж.к. „******; сумата над 345, 77 лв. до 435, 78
лв. мораторна лихва върху нея, сумата над 8, 88 лв. до 24, 53 лв.
и за периода м.05.2013 г. – м.08.2014 г., представляваща цена на
услугата дялово разпределение, и сумата от 6, 46 лв. мораторна лихва
върху цената на дяловото разпределение.
Решението
в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице
- помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.