РЕШЕНИЕ
№ 571
гр. Пловдив , 14.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и седми април, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330103866 по описа за 2021 година
Образувано по предявен от З. В. Т. е предявила против Д. Г. А.
осъдителен иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 310, ал. 1, т. 2
ГПК за осъждане на ответника да предаде на ищеца държането по отношение
на следния недвижим имот: сграда с идентификатор ***** със застроена
площ от 87 кв.м., брой етажи- два, с предназначение - жилищна сграда,
еднофамилна, изградена в поземлен имот с идентификатор ******, по
кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Т., общ. М., обл. Пловдив,
одобрени със Заповед № РД-18-76 от 20.11.2007 г. на изпълнителния директор
на АГКК, с последно изменение със Заповед №18-1818 от 26.02.2014 г. на
Началника на СГКК - Пловдив, с административен адрес на имота: с. Т, ул.
*****, с площ от 957 кв.м., с трайно предназначение - урбанизирана
територия, начин на трайно ползване - ниско застрояване, номер по предходен
план: 1368, квартал 75, парцел XIX-1368, при граници на имота: имоти с №
*********** предоставен за ползване с Решение № 4363 от 15.11.2019 г. по
бр.д. № 10010/2019 г. на Pайонен съд - Пловдив, I брачен състав, с което е
одобрено споразумение за прекратяване на брака на основание чл. 51 СК
между В. С. Т. и Д. Г. А., на основание на което е възникнало наемно
правоотношение по силата на закона с ищцата, в качеството й на титуляр на
вещното право на ползване.
Ищцата твърди, че по силата на нотариален акт за дарение на
недвижими имоти ***** от **** г. на ****в, *** по регистъра на
1
нотариалната камара, с район на действие- Районен съд Пловдив, ищцата,
заедно с К.С.Т., дарила на - Н. Д. А., действаща чрез баща си и неин законен
представител Д. Г. А., следния недвижим имот: сграда с идентификатор №
****, със застроена площ от 87 кв.м., брой етажи- два, с предназначение-
жилищна сграда, еднофамилна, изградена в поземлен имот с идентификатор
№ ****, по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Т, общ. М.,
обл. П., одобрени със Заповед № РД-18-76 от 20.11.2007 г. на изпълнителния
директор на АГКК, с последно изменение със Заповед №18-1818 от
26.02.2014 г. на Началника на СГКК-Пловдив, с административен адрес на
имота: с. Т., ул. ****, с площ от 957,00 кв.м., с трайно предназначение -
урбанизирана територия, начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10
метра/, номер по предходен план: 1 368, квартал 75, парцел XIX-1368, при
граници на имота: имоти с № *****. По силата на така сключения договор
ищцата запазила за себе си пожизненото и безвъзмездно право на ползване по
отношение на посочения недвижим имот. Твърди, че с Решение № 4363 от
15.11.2019 г. по бр.д. № 10010/2019 г. на Pайонен съд - Пловдив, I брачен
състав, е одобрено споразумение за прекратяване на брака на основание чл.
51 СК между В.С. Т. и Д. Г. А., като със съдебното решение е предоставено
ползването на семейното жилище на двамата съпрузи, находящо се в с. Т.
Счита, че по силата на споразумението за прекратяване на брака, одобрено
със съдебно решение, е възникнало наемно правоотношение между ищцата –
в качеството й на вещен ползвател и съпрузите на основание чл. 56 СК във вр.
с чл. 57 СК. По така изложените съображения, счита, че наемното
правоотношение е възникнало по силата на закона и страни по него са
ползвателя на имота, по силата на учреденото вещно право на ползване – в
качеството му на наемател и бившите съпрузи – в качеството им на
наематели. Твърди, че в случаите, когато няма ненавършили пълнолетие
родени от брака деца и в съдебното решение не е определен сок, за който
ползването се предоставя, наемното правоотношение възниква като
безсрочно, поради което приложение следвало да намери разпоредбата на чл.
238 ЗЗД. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно
право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта
според нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да
се променя съществено. Счита, че ползвателят може да предостави
ползването на имота на друго лице под формата на наем. Сочи, че на
23.11.2020 г. отправила нотариална покана с ***** на ***** за прекратяване
па наемно правоотношение, като е определен едномесечен срок за
освобождаване на семейното жилище, изтекъл на 26.12.2020 г. Твърди, че
възникналото наемно правоотношение по сила на съдебен акт, е прекратено с
отправеното едномесечно предизвестие от наемодателя, поради което
наемателят е изпаднал в забава, тъй като не е освободил и предал имота и
продължава да го заема. Предвид така изложеното моли на основание чл. 233,
във вр. с чл. 228 ЗЗД и чл. 310, т. 2, предл. първо ГПК ответника да бъде
осъден да опразни отдадения му под наем недвижим имот.
2
Ответникът Д. Г. А. е депозирал в законоустановения за това срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба. Счита, че исковата молба не
отговаря на законоустановените изисквания за нейната редовност, тъй като не
се споделят изложените от страна на ищцата за наличие на възникнало
наемно правоотношение по силата на закона. Намира за неясно твърдението
на ищцата защо наемното правоотношение следва да възникне между
бившите съпрузи и ползвателя на имота, а не между тях и собственика на
имота. Сочи, че не е ясно същественото съдържание на възникналото наемно
правоотношение. Счита, че изложеното от страна на ищцата е възможно
единствено в хипотезата, в която жилището е собствено на един от двамата
съпрузи. В случая разпоредбите на чл. 56 СК и на чл. 57 СК не били
приложими, тъй като собственик на процесното жилище е дъщерята на
ответника и бившата му съпруга, а именно Н.А.. Счита, че ищцата не е страна
по споразумението за прекратяване на брака, поради което не може да черпи
права и задължения от последното. По така изложените съображения счита,
че ищцата не е процесуалноправно легитимирана да предяви процесния иск.
При условията на евентуалност излага съображения за неоснователност на
предявения иск. Счита, че предявеният иск следва да се отхвърли като
неоснователен, тъй като правото на ползване на ищцата е погасено на
основание чл. 59, ал. 3, предл. второ ЗС, поради неупражняването му в
продължение на повече от 5 години, считано от неговото учредяване на
31.07.2014 г. Твърди, че правото на ползване е погасено преди датата на
влизане в сила на споразумението за прекратяване на брака между съпрузите,
и се е погасило на 31.07.2019 г. Сочи, че през целия период ищцата не е
упражнявала и манифестирала правото си на ползване по отношение на
недвижимия имот. Единственото действие на противопоставяне е изпращане
на нотариалната покана, което действие е извършено шест години след
учредяване на правото на ползване. В този смисъл се позовава на съдебна
практика. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на
предявения иск.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 233, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки
(юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по
договор за наем, възникнало на основание чл. 57 СК по силата на
установените в посочената разпоредба предпоставки; 2. ищецът да е
предоставил на ответника за временно ползване процесния имот и 2.
договорът за наем да е прекратен и въпреки отправената покана наемателят
3
да не освобождава последния.
По делото е представен нотариален акт за дарение на ********* по
описа на *****, по силата на който З. В. Т. и К.С.Т. са прехвърлили в полза на
Н.Д. А. правото на собственост по отношение на ½ ид.ч. от поземлен имот с
идентификатор № *****, по кадастралната карта и кадастралните регистри на
с. Т, общ. М, обл. Пловдив, одобрени със Заповед № РД-18-76 от 20.11.2007 г.
на изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение със Заповед
№18-1818 от 26.02.2014 г. на Началника на СГКК-Пловдив, с
административен адрес на имота: с. Т, ****/, с площ от 957,00 кв.м., с трайно
предназначение - урбанизирана територия, начин на трайно ползване - ниско
застрояване /до 10 метра/, номер по предходен план: 1 368, квартал 75, парцел
XIX-1368, при граници на имота: имоти с № ********* както и по отношение
на сграда с идентификатор № *******, със застроена площ от 87,00 кв.м.,
брой етажи- два, с предназначение - жилищна сграда, еднофамилна,
изградена в посочения недвижим имот. С изповядване на посочената сделка
ищцата З.Т. е запазила за себе си пожизнено и безвъзмездно правото на
ползване по отношение на посочените недвижими имоти, т.е. с изповядване
на сделката е учредено ограничено вещно право на ползване в полза на
ищцата.
С Решение № 4363/***г., постановено по гр.д. № 10010/2019 г. по описа
на Районен съд – Пловдив, I брачен състав, съдът е прекратил сключеният
между В. С. А. и Д. Г. А. граждански брак, като на основание чл. 51 СК е
утвърдил постигнатото между страните споразумение, по силата на което
родителските права по отношение на роденото от брака дете Н. Д. А., ЕГН
***, са предоставени на майката, като ползването на семейното жилище в с.
Те предоставено на двамата съпрузи. В споразумението е установено, че
съпругата възстановява моминското си фамилно име – Т..
Към момента на прекратяване на гражданския брак между страните –
*** г. – денят на постановяване на съдебното решение, което е окончателно и
не подлежи на обжалване, роденото по време на брака дете Н.Д. А., родена на
11.10.2002 г., е било непълнолетно.
По делото е представена нотариална покана с ****г. при ***** ,
изпратена от ищцата и получена от ответника на 26.11.2020 г., по силата на
която последният е поканен да освободи предоставеното за ползване семейно
жилище в едномесечен срок, като отправя предизвестие по смисъла на чл. 238
ЗЗД. В отговор на отправената нотариална покана ответникът е изложил
аргументи защо счита, че не следва да освобождава недвижимия имот.
Между страните е безспорно обстоятелството, че предоставеният по
силата на одобреното от съда споразумение недвижим имот е бил семейно
жилище на двамата съпрузи и представлява сграда с идентификатор № *****.
4
В производството са изслушани показанията на свидетеля К.С.Т – ***.
Свидетелства, че познава ответника Д.А., тъй като той е негов бивш зет.
Твърди, че живее в с. Т, на *** където са построени две къщи, разделени с
ограда. В едната къща живеел свидетелят, заедно с неговата майка – ищцата, а
в другата къща, която била нова, живеел ответникът след развода, като
понякога идвала и неговата дъщеря. Къщата била дарена на дъщерята на
ответника – Н. А., и била построена за семейно жилище на ответника и
сестрата на свидетеля, където последните заживели от преди 7-8 години и
живеели там поне 5 години преди прекратяването на брака им. Не знае майка
му да е имала претенции към новата къща или някога да е ходила, за да
пренощува там. Свидетелства, че тъй като двете къщи се водят на майка му,
тя заплаща сметките и данъците, но след това всяко семейство й възстановява
сторените разходи.
Изслушани са и показанията на свидетелката В.С.Т. – ***на ищцата и
*** на ответника. Свидетелства, че майка й и баща й дарили част от двора, за
да се построи къща за дъщерята на свидетелката и ответника, която да бъде
семейно жилище. Строителството започнало през 2009 г., като се нанесли в
къщата през 2016 г. Свидетелката живеела в имота до 2019 г., като след
развода напуснала къщата и в момента живее на квартира, тъй като
ответникът не искал да се изнесе. До развода майка й посещавала къщата
всеки ден и всяка вечер, грижила се за детето и кучето, готвила на
семейството. До развода не е имало проблеми в семейството, като къщата
стояла постоянно отключена. Сметките за къщата се заплащали от майката на
свидетелката, като сумата й била възстановявана. Свидетелства, че майка й
заплащала данъците за имота за нейна сметка. Твърди, че всички участвали в
изграждането на къщата, включително нейният съпруг. Със споразумението
за прекратяване на брака се разбрали да ползват къщата съвместно, тъй като
тогава били в добри взаимоотношение, но след това свидетелката била
изгонена от имота от ответника и от своя брат.
Съдът намира, че от събраните в производството по делото
доказателства се установява, че между ищцата – в качеството й на вещен
ползвател на процесния недвижим имот от една страна, и В.С. Т. и Д. Г. А. –
наематели, е възникнало правоотношение по договор за наем на процесния
недвижим имот, представляващ семейно жилище на двамата съпрузи към
момента на прекратяване на брака – на **** г.
Наемното правоотношение е възникнало по силата на закона с
одобряване на постигнатото между страните споразумение по реда на чл. 51
СК. Това е така по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода,
когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата
съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал
5
това и има жилищна нужда. Постановената мярка относно ползването на
семейното жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация - не е
акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални
субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на
упражняване на материалните субективни права.
Във всички хипотези на предоставяне ползването на семейното жилище
по силата на съдебното решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение –
арг. чл. 57, ал. 1 СК. Страни по него са собственикът на имота - в качеството
на наемодател, и бившият съпруг, на когото е предоставено ползването - в
качеството на наемател, като произнасянето по чл. 56 СК в съдебното
решение замества съгласието на наемодателя. Доколкото този акт на съдебна
администрация от една страна ограничава правомощията на собственика да
ползва лично вещта си, а от друга страна е противопоставен обществен
интерес от по-висш порядък - гарантиране правото на жилище на
непълнолетните родени от брака деца като израз на прокламираната с чл. 2, т.
4 СК особена закрила на децата, с оглед постигането на правна симетрия в
закона е предвидено, че в случаите на предоставено ползване на съпруг, който
упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от
брака деца, наемното правоотношение се учредява за определен срок.
В разпоредбата на чл. 56, ал. 3 СК е посочено, че когато от брака има
ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки
на единия съпруг, съдът може да предостави ползването му на другия, на
когото е предоставено упражняването на родителските права, за срок до една
година.
В процесния случай следва да намери приложение посочената
разпоредба, тъй като към датата на прекратяване на брака - *** г., роденото от
брака дете Н. А., ***, не е навършила пълнолетие. Обстоятелството, че по
силата на одобреното от съда споразумение ползването на семейното жилище
е предоставено на двамата съпрузи, не променя правния извод, до който съдът
достигна, тъй като по силата на постигнатото между бившите съпрузи
съгласие, обективирано в споразумението, последните са установили
съвместно ползване на семейното жилище, като за неуредените от последните
въпроси намира приложение закона.
От представения по делото нотариален акт за дарение се установява, че
към датата на прекратяване на брака между ответника и ВТ., процесният
недвижим имот е бил собственост на дъщерята на ответника – Н. А., която е
титуляр на „голата собственост“ по отношение на имота, тъй като с
нотариалния акт е учредено пожизнено и безвъзмездно вещно право на
ползване в полза на ищцата З.Т..
В практиката на Върховния касационен съд се приема, че когато
6
единият от съпрузите притежава голата собственост, а титуляр на правото на
ползване е другият съпруг, то определящо е кой е носителят на правото на
ползване – така Решение № 247/25.06. 2010 г. по гр. д. № 239/2009 г., ГК, IV г.
о. на ВКС. С Определение № 355/31.05.2015 г. по гр. д. № 7115/2014 г., ГК, III
г.о. на ВКС, Определение № 609/24.07.2019 г. по гр. д. № 910/2019 г., ГК, ІІІ г.
о. на ВКС и Решение № 554/15.07.2010 г. по гр. д. № 1774/2009 г. , ГК, IV г. о.
на ВКС, е прието, че ако жилището е обремено от вещно право на ползване,
то се счита на този, който притежава правото на ползване - случаят е
приравнен към хипотезата, когато семейното жилище е на близки на единия
от съпрузите, ползването може да бъде предоставено на упражняващия
родителските права съпруг само за една година (чл. 56, ал. 3 СК).
Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС правото на ползване включва
правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да
се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Следователно,
когато по отношение на недвижим имот е учредено ограничено вещно право
на ползване, собственикът е лишен от правомощието да ползва вещта и да
получава граждански плодове от нея. Правото на ползване може да се
упражнява от ползвателя лично или чрез другиго, следователно последният
има право да отдава имота под наем, респ. да сключва договор за заем за
послужване. С него, а не със собственикът, възниква и наемното
правоотношение по силата на закона, когато имотът представлява семейно
жилище и е предоставен на един от двамата съпрузи (в случая и на двамата) с
решението за прекратяване на брака.
С Решение № 347/02.12.2011 г. по гр. д. № 20/2011 г., ГК, II г. о. на ВКС ,
се приема, че съдържанието на вещното право на ползване се определя
изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно нейното
предназначение и да се събират плодовете и без да се изменя нейната
субстанция, т.е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от
законодателя задължения за ползвателя.
Следователно в случая и по силата на закона наемното правоотношение
следва да се счита възникнало с носителя на ограниченото вещно право на
ползване по отношение на имота.
Ответникът е релевирал възражение, че правото на ползване на ищцата
е погасено, поради неупражняването му от страна на ищцата в петгодишен
срок, което право е било погасено към датата на постановяване на решението
за прекратяване на брака – 15.11.2019 г.
Правото на ползване е уредено в чл. 56 и следващи ЗС като
самостоятелно ограничено вещно право, което се ползва с петиторна защита,
съгласно чл. 111 ЗС. За него законът предвижда специални правила, като
7
забрана за разпореждане и специални основания за погасяване - при смърт на
ползвателя - чл. 59, ал. 1 ЗС, при не ползване в продължение на пет години,
или при погиване на вещта - чл. 59, ал. 3 ЗС.
В случая правото на ползване по отношение на процесния недвижим
имот е учредено в полза на ищцата на 31.07.2014 г. От този момент е започнал
да тече установеният в разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗС срок за погасяване на
правото, поради неупражняването му от страна на ползвателя в продължение
на 5 години.
От събраните в производството по делото доказателства се установява,
че към момента на учредяване на ограниченото вещно право на ползване,
процесният недвижим имот е бил в процес на изграждане.
От показанията на свидетелите и от приложеното по делото разрешение
за проучване и проектиране се установява, че строителството е започнало
през 2009 г.
Не се установява етапа на завършване на строителството към момента
на изповядване на сделката, но следва да се приеме, че сградата е била
изградена поне на етап „груб строеж“, доколкото е самостоятелен обект на
процесната прехвърлителна сделка. В този смисъл съгласно разпоредбата на
чл. 181, ал. 2 ЗУТ след завършване на сградата в груб строеж, предмет на
прехвърлителна сделка може да бъде правото на собственост върху
постройката, поради което изключителната собственост върху постройката
възниква след завършването й в стадий „груб строеж”. Тази разпоредба
урежда отношенията по повод собствеността на имота и суперфициарната
собственост на постройката, но следва да се приеме, че когато обект на
прехвърляне е земята и постройката, обособени в сделката като
самостоятелни обекти, какъвто е процесния случай, сградата е била
завършена на етап поне груб строеж.
По делото е представен Констативен акт, Образец № 15 за
установяване годността за приемане на строежа от 24.10.2016 г., в който е
посочено, че възложители на проекта са ищцата З.Т., както и Н. А., действаща
чрез своя баща и законен представител Д.А.. Представено е и Удостоверение
№ 111/08.12.2016 г. за въвеждане в експлоатация на строеж на двуетажна
8
еднофамилна жилищна сграда, издадено по отношение на процесният
недвижим имот.
Съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от Наредба № 2/31.07.2003 г. за
въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални
гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи,
съоръжения и строителни обекти, разрешението за ползване, в което се
вписват минималните гаранционни срокове, е документ, с който се установява
функционалната пригодност на строежа за ползване съобразно издадените
строителни книжа.
Следователно годността за ползване на обекта, съобразно неговото
предназначение, се установява с издаването на разрешение за ползване на
обекта, въз основа на което се издава Удостоверение за въвеждане в
експлоатация. От този момент обектът може да се ползва съобразно неговото
предназначение, което в случая е за жилищни нужди, като следва да се
посочи, че така издаденото удостоверение установява годността на
строителството и осъществените дейности, съобразно издаденото строително
разрешение и техническа спецификация, т.е. установява годността на обекта с
оглед строителните норми. Годността за ползване на обекта е свързана с
допълнителни строително-монтажни дейности, необходими за осигуряване на
битовите условия за ползване на жилището. Т.е. ползването на обекта за
задоволяване на жилищни нужди следва по време издаването на разрешение
за ползване на обекта, установяващо годността му за ползване съобразно
строителните норми.
Следователно при изследване на обстоятелството дали ограниченото
вещно право на ползване, учредено в полза на ищцата, е погасено по давност,
поради неупражняването му, следва да бъде съобразен етапът на изграждане
на обекта.
В производството по делото не е установен момента на окончателно
завършване на процесния недвижим имот. Съдът намира, че до момента на
издаване на удостоверението за въвеждане в експлоатация - 08.12.2016 г.,
ползването на процесния недвижим имот е обективирано от страна на
ищцата, чрез участието й в строителството на сградата – в качеството й на
възложител, което обстоятелство се установява от представените по делото
9
строителни книжа.
От събраните в производството по делото гласни доказателствени
средства се установява, че след окончателното изграждане на обекта, т.е. в
периода след 08.12.2016 г., последният е ползван за задоволяване на битовите
нужди на семейството на ответника, в което последният е пребивавал заедно
със своята съпруга – свидетелката В. Т. и тяхната ...– Н. А.. В този период
ищцата е обективирала своето вещно право на ползване, доколкото е
посещавала обекта и е заплащала дължимите данъци за последния за своя
сметка, в който смисъл съдът цени показанията на свидетелката Т. на
основание чл. 172 ГПК, като намира последните за последователни и
житейски логични. Показанията са обективни и възпроизвеждат преките
възприятия на свидетелката досежно правнорелевантни за правния спор,
предмет на делото, обстоятелства, поради което и последните следва да бъдат
ценени като достоверни. В този смисъл съдът не цени показанията на
свидетеля К.Т. в частта им, в която последният свидетелства, че ищцата е
заплащала данъците на процесната къща, но впоследствие заплатените суми
са възстановявани от страна на ищеца. От показанията на изслушаните в
производството по делото свидетели наистина се установява, че ищцата не е
пребивавала постоянно в имота, нито е оставала в последния, за да нощува.
Следва да се посочи, че правото на ползване може да се упражнява чрез
различни фактически действия и не се изразява единствено в постоянно
пребиваване в недвижимия имот, когато последният е жилищен. По
съдържание упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се
различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се
разбира не само като постоянно обитаване на жилището /недвижимия имот/, а
като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като:
постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за
извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.
На следващо място следва да се приеме, че до датата на постановяване
на решението за прекратяване на брака между ответника и свидетелката Т.,
ищцата е упражнявала правото на ползване чрез другиго, а именно –своята
дъщеря и нейното семейство, на които имотът е предоставен от страна на
ищцата по силата на неформален договор за заем за послужване. В този
смисъл, при разглеждане на сходна фактическа обстановка, Върховния
касационен съд е постановил Решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. №
10
5426/2014 г., ГК, ІІ г. о., в което се приема, че „правото на ползване, запазено
като пожизнено право на ползване и обитаване по договора за прехвърляне
правото на собственост, не е погасено поради неупражняване, то е
упражнявано чрез трети лица и не може да бъде основания да се отхвърли
иска петиторния иск по чл. 108 ЗС за защита ограниченото вещно право на
ползване“.
По така изложените съображения съдът намира, че към момента на
постановяване на решението за прекратяване на брака -****учреденото в
полза на ищцата ограничено вещно право на ползване не е погасено на
основание чл. 59, ал. 3 ЗС. По така изложените съображения следва да се
приеме, че възникналото по силата на одобреното споразумение за
прекратяване на брака по реда на чл. 51 СК, наемно правоотношение е
сключено с титуляря на правото на ползване – ищцата.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 57, ал. 1 СК във всички хипотези
на предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното
решение по чл. 56 СК възниква наемно отношение между собственикът на
имота - в качеството на наемодател, и бившият съпруг, на когото е
предоставено ползването - в качеството на наемател, като произнасянето по
чл. 56 СК в съдебното решение замества съгласието на наемодателя.
Наемното правоотношение се учредява за определен срок - докато се
упражняват родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от
брака деца, когато семейното жилище е съсобствено на бившите съпрузи или
е собственост на неупражняващия родителските права съпруг, съответно - за
срок до една година, когато семейното жилище е собственост на близки на
неупражняващия родителските права съпруг. В този смисъл е налице и
задължителна съдебна практика Решение № 160/29.02.2016 г. по гр. д. №
2290/2015 г. и Решение № 392/01.02.2012 г. по гр. д. № 1641/2011 г. на ВКС,
ІІІ г.о
Доколкото към момента на прекратяване на брака между ответника и
В.Т. – *** г., роденото от брака ***– Н.А., родена на ***г., е била
непълнолетна, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 56, ал. 3 СК.
Т.е. ползването на семейното жилище е предоставено по силата на
постигнатото между тях споразумение за срок до една година, като
възникналото с ищцата наемно правоотношение е срочно – със срок от една
година, считано от постановяване на съдебното решение, доколкото
последното е влязло в законна сила в деня на постановяването му – ***г.
Предоставянето на ползването на чуждо жилище е допустимо за
максималния, предвиден от закона срок. Безспорен по делото е фактът, че
процесния имот има характер на "семейно жилище" по смисъла на СК и
утвърдената тълкувателна съдебна практика, а и в тази връзка са
представените по делото доказателства – събраните в производството гласни
11
доказателствени средства.
С оглед на приложимата правна уредба и цитираната задължителна
съдебна практика, съгласно бракоразводното решение по гр.д. № 10010/2019
г. по описа на Районен съд – Пловдив, I брачен състав, между страните по
настоящето дело е породено срочно наемно правоотношение, по силата на
което ответникът ползва недвижимия имот, като между страните е безспорно
обстоятелството, че към момента на предявяване на исковата претенция,
процесният имот се ползва единствено от ответника. След изтичането на
едногодишния срок - на ****г. и прекратяването на облигационната връзка, за
ответника е възникнало задължението за връщане на вещта.
По така изложените съображения предявения иск, като основателен,
следва да бъде уважен.
С оглед изхода на правния спор в полза на ищцата и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК се следват разноски в общ размер от 680 лв., от които сумата от
80 лв. за заплатена държавна такса и 600 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Първоинстанционното решение подлежи на обжалване пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок, който започва да тече от датата на
връчване на решението на страните, доколкото последното е постановено
след обявената в съдебно заседание дата на произнасяне – 11.04.2021 г. В този
смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно
решение № 12 от 11.03.2013 г. по тълк. д. № 12/2012 г. на ОСГК на ВКС, в
което е прието, че началният момент, от който започва да тече срокът за
обжалване и в случаите, когато съдът е вписал решението си по-рано от
определената дата, е датата, посочена в последното по делото заседание.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Д. Г. А., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „С.З.“ ****, да
предаде на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК на З. В.
Т., ЕГН **********, с адрес с. Т, ул. ****, държането на предоставената за
ползване недвижима вещ с Решение № 4363 от ***по бр.д. № 10010/2019 г.
на Pайонен съд - Пловдив, I брачен състав, с което е одобрено споразумение
за прекратяване на брака на основание чл. 51 СК между В.С. Т. и Д. Г. А.,
представляваща сграда с идентификатор № *****, със застроена площ от 87
кв.м., брой етажи- два, с предназначение - жилищна сграда, еднофамилна,
изградена в поземлен имот с идентификатор № 73242.501.1368, по
12
кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Т, общ. М, обл. Пловдив,
одобрени със Заповед № РД-18-76 от 20.11.2007 г. на изпълнителния директор
на АГКК, с последно изменение със Заповед №18-1818 от 26.02.2014 г. на
Началника на СГКК - Пловдив, с административен адрес на имота: с. Т, ул.
****, с площ от 957 кв.м., с трайно предназначение - урбанизирана територия,
начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10 метра/, номер по
предходен план: 1 368, квартал 75, парцел XIX-1368, при граници на имота:
имоти с № *******************.
ОСЪЖДА Д. Г. А. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на З. В. Т.
сумата общо от 680 лв. – съдебно – деловодни разноски в
първоинстанционното производство по гр.д. 3866/2021 г. по описа на Районен
съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок, който започва да тече от датата на
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/П/______________
13